ВЕЧЕР

web

Преди да стане дума за храна,
ти слагаш малко столче пред библиотеката.
И пипаш томовете на класиците - като жена,
която си избира дрехи.

И ми говориш с глас, подвързан с кадифе.
И драскаш с нокът листите, и сякаш подчертаваш -
изгубен стих, пропаднало небе...
И светиш цялата. И столът ти се олюлява.

Ти пазиш равновесие с единствен гласен звук
и ми приличаш на изящна христоматия.
И може би защото моя книга няма тук,
ти ми постилаш цялата поанта на косата си.

И рециталът продължава с часове.
Аз вече помня наизуст ръцете ти с изчезналия пръстен.
И вниквам в смисъла на най-прозрачното небе
и в буквите къпинови, които Бог по кожата ти пръска.

Докато продължава тази книжна светлина,
аз се надявам лампата да не живее вечно,
да угаси косите си. И бавната жена
да се стопи - като кристалче захар в капка млечна.

Но гледам как библиотеката върви към мен
и как от книгите й падат междуметия.
И как една метафора - с поглед замъглен -
ми сваля дрехите, за да ми прочете небето.

И повече не мога да вечерям този глад.
Сервизите и приборите са отчаяни, но знаят -
класиците са писали за всичко в този свят.
Но в другия си ти. И тази стая.