ТОЧКА

Николай Милчев

web

Историята с моята майка - Точка Йотова Данаилова, можеше да започне и така, както започват всички истории за майки - с признателност и поклон. Аз се покланям доземи на своята майка, признателен съм ѝ до небето, но не мога да започна така. Не мога да започна така, защото първото нещо, което си спомням, като си помисля за моята майка, е страх, болка, сграбчване за гушата, ток, защото майка ми искаше да сложи край на живота си. Стана ѝ нещо. В родата се споменаваше: "Абе тя още от малка..., още тогава не беше добре". Но подробности - никакви.

Стана ѝ нещо на майка ми, размъти ѝ се главата и почна да ходи по цял ден с нощница. От сутрин до вечер спеше и от сутрин до вечер - с нощница. И погледът ѝ беше плувнал в зехтин, и лицето ѝ се промени, и ръцете ѝ трепереха. Разказвам малко като бабичка оплаквачка, но така го чувствам и така май ще го карам до края. Милата ми майчица, най-добрата готвачка в болницата, искаше да се обеси. Дори веднъж ми го каза:

- Минава ми през ума да си сложа въжето. Ама ти се не бой! - и аз изстинах.

Сега ме е срам и ме е яд, като го пиша, но тогава не смеех да ида никъде - да не стане беля. Даже в мазето ме беше страх да сляза, защото си мислех, че ще я намеря обесена точно там. Всяка вечер ходех за по един компот в мазето. Кое дете не го е страх от мазета и от сенки, и от караконджули? Като мислех какво може да се случи, най-много се плашех от компотите с ягоди. Червеният цвят на сока и плодовете като сърца ми разтреперваха ръцете. Сетете се сами какво съм си мислел.

Тогава в махалата ни стана трагедия. Братът на една моя съученичка се обеси с тел в тяхното мазе. Пак казвам страшната дума - "обеси", ама няма друга. Тази тел ми стегна мозъка, преряза го на две. Нямах сили за нищо, освен вместо за мазето, да тръгна за тавана. В нашето мазе тел нямаше, но на тавана - тел колкото щеш. Там, на големия таван на нашия блок, със слънчевите лъчи като в киносалон, с гълъбите и паяците, имаше няколко реда дълга тел. На нея майка ми и другите жени от блока простираха големите си пранета - простираха си чаршафите. Качих се с малко столче и клещи и орязах всичката тел.

Докато майка ми лежеше и не знаеше на кой свят е, много ме беше яд на другите пранета и чаршафи, които комшийките простираха. Затова един път се качих на тавана, полях си ръцете с вода от едно шише и пипах, пипах прахта по пода и си бърсах, бърсах ръцете в чуждото пране. Само така чаршафите на мама, които тя вече не простираше, можеха да светят.

Никога не съм обичал толкова друг човек. Тя и само тя, макар че се казваше Точка, ме е подкрепяла винаги и ме е бутала напред в дългите ми и отнесени изречения и занимания. Тя носеше първите ми стихчета в местния вестник, тя си изрязваше от вестници и списания всичките ми литературни опити и изяви. Тя отиде да ми купи прясна риба чак от Никопол и я приготви така, както само най-добрата готвачка може да приготви риба за сина си. Милата ми майчица ме снабдяваше с извинителни бележки за училище от познати лекари, бинтоваше ми ръката с ластичен бинт, за да не пиша на контролните по математика. Дори веднъж, заради моите трупащи се навсякъде книги, направи така, че подложи ръката си и я ожули и разкървави, докато внасяха новата ми библиотека.

- Кожата ми ще зарасне, но твоята библиотека грозна няма да я гледам!

Тогава баща ми замина шофьор на пожарна в Коми в Съветския съюз. Чудех се какво правят пожарните коли на север, в Сибир. Сега вече знам, защото целият свят гори от полюс до полюс.

Баща ми замина пожарникар чак на Северния полюс, а майка ми лумна в огън - в огъня на ревността. Майка ми Точка обичаше баща ми Данаил, както жена обича единствения мъж на живота си. Обичаше го още от ученичка в гимназията и казваше, че и баретата ѝ се повдигала нагоре, като го мерне. Обичаше майка ми моя баща и както кучето обича далечината и дирите в далечината.

И тя тръгна по неговите дири на ценител на женската красота. Баща ми не беше светец по любовна линия, но тя прекали страшно. Пресрещаше и правеше скандали на жени, които са се мотаели и увивали около него. Караше ги едва ли не да пишат показания, да се кълнат в децата си, че не са имали нищо общо с него. Дори ми се струва, че веднъж я видях преоблечена с дрехи на стара жена да следи една от вероятните любовници на баща ми.

Горкият аз! Завърших средно образование с баща пожарникар в Сибир и с майка на екватора на ревността. Добре, че завърших средно образование, за повече нямах сили, макар че после учих две години българска филология.

Сега, като си мисля, такава любов като майчината към татко не е имало. Ще ви кажа две неща - режеше му ноктите на краката и на ръцете с крива ножица, докато спи. Толкова внимателно и нежно му режеше ноктите, че той нито един път не се събуди. Готвеше му крем какао почти всяка нощ, защото, ако крем какаото, вярваше тя, не се готви нощем, не е нито достатъчно тъмно, нито достатъчно сладко. А татко умираше за крем какао. А майка умираше за татко.

И го обичаше толкова, че поиска да му роди втори син, макар да беше ясно, че в нейното психическо състояние второ дете ще я съсипе. А и разликата между мене и евентуалния втори наследник щеше да е бая години. На всичко беше готова мама, само да е близо до татко, само да е близо до мен и ако може - до нас да застане още един член на фамилията. Трима бяхме малко. Месеци наред ми говореше как ще обичаме бебето, заведе ме да гледаме коритца, играчки, дрешки и одеялце. Одеялцето беше синьо, с нарисувани по него бели ангелчета.

Но бебето не дойде, не дойде и стана страшно. Тогава мама пак легна. От сутрин до вечер с пижамата в леглото. Напусна работата си като готвачка в болницата, по-точно я съкратиха. Макар че беше зле, в последния ден, преди съкращението, мама отишла в кухнята на болницата и почнала да готви качамак. Прощален качамак. Медицинските сестри и лекарите много обичаха да им готви качамак.

Тогава мама получила просветление. Излязла в двора на болницата и до един дувар накъсала здравец. Върнала се, нарязала здравеца на ситно и го сложила в качамака - за здраве. Много качамак сготвила. Нахранила и медицинските сестри, и лекарите, и болните, и здравите нахранила, и целия град.

Тогава татко изведнъж умря. Умря през зимата и никога няма да забравя как полусънена, плачеща, облечена от други хора в тъмни дрехи, мама запали печката. И като слагаше непрекъснато дърва, викаше:

- Чакай, Данаиле, чакай, миличък, сега ще те стоплим, само чакай!

Това го изтърпях, но когато взе да дрънка с тави и тенджери и да се кани да му готви, я хванах през кръста. Сърцето ми се разби завинаги и завинаги разбрах, че такава жена като Точка Йотова Данаилова няма на земята, че няма такава като нейната любов и че няма толкова объркана във фантазиите си и сърцето си майка и че всичко ѝ е на място, като на никоя друга.

На погребението на баща ми пристигна и професорът психиатър, който я лекуваше от години - нещо като морална подкрепа. Поговори с полуживата Точка и дойде при мен.

- Нали знаеш каква е окончателната диагноза на майка ти?

- Зная - и произнесох гадната, стряскаща психиатрична диагноза.

- Не - рече професорът. - Диагнозата е любов.

Бях му благодарен, че точно това каза. Затворих си очите, че е маниерно, че е литературно, че е професорско успокояващо говорене. Бях му благодарен тогава. Сега, години по-късно, знам, че е бил прав. Думата може и да не е любов или точно любов, но кое от това, което ви разказах, не е любов? Кое не е любов, ако мога да попитам?

Малко преди да затворят ковчега с мъртвия ми баща, тя сложи до ръцете му най-скъпото си украшение - бронзовият си медал по скок дължина, който бе спечелила като ученичка в едно околийско състезание. Беше му дала златната си любов, сега му даваше и бронзовата си слава.

Ужасното е, че след смъртта на татко мама започна да пие. Тя, която никога не беше близвала друго освен пяна на бира, почна да пие и дори да прекалява. Скъсала ми е нервите. И когато й се озъбих защо пие, тя ми рече:

- Защото е дълъг денят и защото го няма баща ти.

А аз ѝ се обаждам всеки ден, звъня ѝ по петдесет пъти на ден и ако не я открия и тя не вдигне телефона, звъня на комшиите. После звъня на когото се сетя, а после взимам такси и отпрашвам към Плевен.

Взимам такси, защото не мога да карам кола. Нищо не мога да правя като хората. И едно стихотворение като хората за нея не мога да напиша. И равновесие не мога да пазя, когато съм уплашен за мама. Мога само да ѝ звъня по телефона и да треперя, докато вдигне. Като каже: "Да, Точка съм" - и ми олеква.

Малко ми поолеква.

© Николай Милчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.02.2020, № 2 (243)

Други публикации:
Николай Милчев. Ябълковият човек. София: Симолини 94, 2020.