ДЯДО ДРАГАН И ЛОЗЕТО

web

На дъното на склона песъчлив
живее лозето с осъмнали лисици.
Потегля слънцето - лилав локомотив,
и вози гладни светове и птици.

Една лоза със премалял език
си ближе устните, за да опита сока.
И аз не вярвам, че съм още жив,
но приближавам в сладката посока.

Дядо е тука... С кошница и нож...
С каскет, под който веждите му светят.
Не е възможен по-дълбок разкош
и по-далечно грозде за поети.

Върти се дядо, сякаш е пиян.
Повива гроздовете с пелена от шума.
И ги люлее със такава длан,
с каквато Господ пише всяка дума.

Вместо мираж, край него пърха кос.
Кълве от кошницата, сякаш рецитира.
А детството ми с розов алаброс
подскача и лицето си гримира.

Не го познах, защото бях велик.
Защото бях висок и пишех книга.
Но буквите са само тъжен трик
и мравките ги мъкнат и премигват.

Изтривам всичко... Няма за какво
лисиците от залеза да гоня.
А дядо ми е странно същество -
седи прозрачен и зърната рони.