БОЛНИЦА

web

Уж вървя, а обратно се возя
по ръкава на минало жълто.
Един болен от туберкулоза
вместо залеза, слънцето гълта.

И си спомням за жълтите хора,
за телата им, кипнали в мрака.
И се уча така да говоря,
както дишат и мравка, и сврака.

По дувара на лудите мисли
капе тъмната пот на бръшляна.
И безкрайни на цвят пианисти
се провикват, от пустош пияни.

За детето на болното време
няма по-излиняла надежда,
от поръсени длани с екзема,
по които слана се отцежда.

Оздравявам с рецепти зелени
и цъфтя като спукана язва.
И си мисля, че с устни големи
мойте приказки вечер разказват,

но не приказки, скрити в леглото,
а кръвта и последния трепет.
Някой ден ще целуна дървото,
по което гнездяха поети.