СРЕЩУ ПРЕДРАЗСЪДЪЦИТЕ - С ЧЕСТЕН ГЛАС

Милош Зяпков

web | Събрани творби

Нямам за цел да характеризирам конкретно човешки образи или да обяснявам обществени явления. Подбудите ми са далеч по-скромни: да се докосна до някои неща от нашата действителност, които тровят ежедневието ни и за които всички носим вина.

Съгласен съм, че по-големите по длъжност и по дух трябва да имат по-силно развито чувство и да носят по-голяма отговорност, но наред с това съм убеден, че и редовият член на нашето общество е длъжен да има свой дял и не бива да се самоосвобождава, прехвърляйки вината другиму. Острите парливи размисли трябва да са честни. Само тогава те пораждат буден граждански нерв, извиращ от човешкото достойнство.

Вървиш в своя трудов ден, гледаш, слушаш и не разбираш защо едни хора с болка критикуват, а други с ненавист плюят около теб. Чудиш се - самочувствието, смелостта или нахалството им е пораснало?

Идейно-граждански вълнения е имало и ще има винаги, но те са значими само тогава, когато ориентири са водещите истини на епохата. А около нас има хора, чиято водеща истина е:не е важно колко работиш, а каква заплата получаваш. Или - не е важно какво вършиш, а какво говориш. Пък и тази - гледам аз да съм добре, пък на другите... Защо се чудим тогава, че съществува анонимност, че ни залива подмазване, че има кражби. Факти, факти! - ще каже някой, настръхнал не от възмущение, а от страх да не би пък случайно той да е разкрит. Факти нямам, защото не са много тези, които смятат за кражба разпиления цимент на обществения строеж.

Факти нямам! Защото почти никой не смята недостойно подмазването пред своя началник. Факт ли е ширналата се лъжа, покорила дори някои ръководители, ползващи я за връзване на плана например. Факти нямам. Освен един - обществената болка в душата ми. Нея споделям.

Всяка дума, всеки въпрос, всяка критика е вярна и значима, когато извира от грижата. Но грижа не за своето, а за общото. Иначе се изкривява и превръща в еснафска клюка, в клевета. Кой не е очернян от нейния въглен? И кой търси сметка на клюкарите, на клеветниците? А те са онова племе, единствено способно с усмивка да тържествува над човешките сълзи.

Кой да ни разчисти пътя от тези морални недоносчета? "Мълчи народа" - гневно въздъхна Ботев някога, въпреки че тогава народът влачеше окови. Сега? Нима трябва друг да ни освобождава от моралните злини, след като носим и тях, и лекарството против тях в душите си?

Стана ми болно, когато наскоро чух, че някъде на Запад споделили за нашия народ: "Яде на гробовете на своите мъртъвци." Като всеки българин съм защитавал нашите истини, здравите им корени. Тази как да защитя, когато коренът се намира в невежеството, в попската догма? А не искам някой да ме съди, че не съм ял на чужд гроб и че не желая някой да яде и на моя. И не го правя заради западните коментатори. Просто съм убеден, че истината и религията са две различни неща. А в това не са убедени още далеч-далеч не случайни хора. Смешното тук се преплита със страшното, вярата - с недоверието.

Ако някой смята, че споделените мисли не са общовалидни, нека вземе перото и с достойнство опровергае казаното. Друг може да ме подкрепи и допълни, ако приеме, че подобен разговор би допринесъл за нравственото израстване на днешния човек.

22 юни 1982 г.

© Милош Зяпков, 2000
© Издателство LiterNet, 24. 02. 2003
=============================
Публикация В: Милош Зяпков "Събрани творби", Пд., ИК "Хермес", 2000.