ПРИ ОБРАНИЯ БЛОК

Милош Зяпков

web | Събрани творби

- Причината според мен е в твоята небрежност. За да си обясниш и разбереш всичко това, ти е нужно време. Върви и мисли!

- Довиждане, другарю Керимов.

Младият човек напусна кабинета и Керимов остана сам. Пооправи машинално някои книжа по бюрото и се изправи. И по време на разговора, и сега външно се владееше, но раздразнението му не стихваше. Отиде до прозореца, погледна навън, след това рязко се обърна и излезе. Едва ли не със злоба затръшна вратата след себе си и се спусна по стълбите.

Няколко години вече е партиен секретар в малкия си роден град, но такава смесица от чувства не е изпълвала гърдите му: обикновен човешки яд, съжаление, мъка, разочарование. Някои хора завиждат на поста му, добре знае това и преди малко завистливо пожела да са на мястото му. Само тогава ще разберат. Животът си иска своето - ще движиш задачите през всякакви трудности, през различни човешки души, пък на твоята - майната ù. Тя трябва да бъде издръжлива, разбираща и каква ли още не. Трябва, трябва, ама на, всяка душа кипва понякога.

На площада Керимов пое чистия въздух с пълни гърди. Спря за миг, запали цигара и вече малко поуспокоен, тръгна напред без определена цел. Стараеше се да не мисли повече за станалите неприятности, но беше още замаян от тях, та едва различаваше хората, които любезно го поздравяваха. Сви надясно - по тази улица нямаше никой. И защо ли излезе от кабинета, като не му се прибираше вкъщи с такова настроение?

На кръстопътя се сети за дядо Георги, пазача на ягодите. Дали да отскочи до него? Ей го къде е блокът. Дотам и местата са хубави, и сам ще бъде известно време, и стария приятел ще потачи. Не е голяма беда, ако закъснее малко за вечеря. Реши, тръгна, но след няколко крачки се сети за нещо, върна се обратно и се запъти към близкия магазин.

Ето го сега, крачи равномерно по Сербезовия правек - една тясна живописна пътечка, с шише гроздова ракия в страничния джоб. Местата му са познати - кръстосвал ги е като дете с говедата надлъж и нашир.

Керимов познаваше дядо Георги, откакто самият се помни. С баща му пък станали приятели в онези мрачни времена, когато барутният дъх тегнел и във въздуха. Малък беше, когато слушаше с интерес как двамата мъже споделяха страшни спомени за арести, побоища, затвори. После баща му почина, старецът остаря още повече, а пък той стана мъж. Не се промени само приятелството им.

- Дядо Георгиии! - извика секретарят, спрял на хълмчето до блока.

- Тук съм, тук съм! - отвърна му бодър старчески глас от колибата насреща и веднага след това от нея се измуши леко прегърбена, кокалеста фигура.

Керимов тръгна към стария си приятел и още отдалече подхвана:

- Значи и от колибата могат да се пазят ягодите, а?

- Ами щом от кабинет може да се командва народът, защо аз да съм по-назад? - не му остана длъжен пазачът.

- Да, ама при мен няма какво да се краде.

- Тя ако твоята работа е в ред - при мен пък няма кой да краде. Добре си ми дошъл!

Двамата приятели се здрависаха и седнаха на топлата земя. В началото разговорът им тръгна леко, но после неусетно навлезе в онези неприятности, които доведоха Керимов тук, уж да бъде далеч от тях.

- Кадри нямаме, дядо Георги, животът стана сложен и работата ни... трудна. А не те оставят сам да провериш, сам да се довериш. Този ходатайства, оня моли, третият дрънчи телефоните по-нагоре, до гуша да ти дойде!

Старецът с наведена глава слушаше мълчаливо, но тук внезапно се обади:

- Какво е това шише в джоба ти?

- Ей, ама съм загубена Гана! Ракийка ти донесох, пък не се сещам... Ето! - Извади шишето и след като опипа мястото дали е равно, го сложи пред дядо Георги.

Оня го погледна, стана с пъшкане и влезе в колибата.

Оттам изнесе една алуминиева чиния и я подаде на госта си.

- Влез тогава в шумата да намериш някоя ягода за мезе. Мен очите не ме слушат, пък и краката вече не държат.

- Та нали каза, че вчера са ги обрали?

- Влез, влез! Все някоя са оставили и за нас.

И уж вярно блокът беше обран, пък за нищо време Керимов намери доста, и то все хубави ягоди. Донесе ги, постави ги до шишето и пак седна.

- Гледай какви хубавици! Смрачи се, не се вижда вече, иначе щях да напълня цялата чиния. Ха наздраве сега! За моите пукници повече няма да говорим.

Отпи широка глътка и подаде шишето на стареца. Той го пое, помълча малко, сякаш се чудеше каква наздравица да вдигне, пък току рече:

- Кадри нямате, викаш, а? Може и да няма, знам ли? Ама и блокът е обран, пък виж - чинията кажи-речи е пълна. И... викаш, тъмно става, иначе още щеше да намериш... - Тук вдигна шишето, отпи с видимо удоволствие, смръщи вежди. После го завъртя пред очите си, като че ли искаше да разбере откъде идва този огън, и чак тогава отново се обърна към секретаря: - Колеее! Народът не е нива да го обереш! Сигурно в шумата по-често трябва да се рови човек, та да намери... що му трябва... И то по светло! - Отново помълча, преди да продължи: - Едно време баща ти разказваше...

Шишето доверчиво лежеше в старческата длан, а червените ягоди като живи грееха в своята готовност да подсладят лютата ракия и откровения разговор.

© Милош Зяпков, 2000
© Издателство LiterNet, 24. 02. 2003
=============================
Публикация В: Милош Зяпков "Събрани творби", Пд., ИК "Хермес", 2000.