НЯМА НЕПОПРАВИМИ ДЕЦА

Милош Зяпков

web | Събрани творби

Всяка сутрин, когато мракът избледнява и стъпканият здравец мирише най-силно, когато върховете на могъщите борове посрещат зората, тръбата събужда възпитаниците на ТВУ "Максим Горки", изправило красива снага в недрата на Родопите край град Ракитово.

Всяка сутрин вече цели 20 години.

В училището работи - от основаването му досега, учителят Ангел Узунов. Цели 20 години. От тях 15 като директор...

Началото се гуши някъде в есента на 1953 година. Педагогическият стаж е още малък, младият учител вдъхва доверие и е назначен за директор на новооткритото ТВУ. Още тогава той разбира, че всекидневният смисъл на живота на възпитаниците трябва да се превърне в стремеж, в мечта за нещо ново, хубаво и примамливо. Огъня на педагогическото изкуство в неговата душа улавят ония, които разбират, че той няма друг подтик в своята работа освен любовта към децата. Дни и нощи произведенията на големия педагог А.С. Макаренко му доказват една вече осъзната истина:педагогическият работник трябва да притежава достатъчно творческа сила, за да накара възпитаниците да му се доверят. А лесно ли е да върнеш на обезверения вярата в доброто?

Момчетата са обикновени, но с груби навици на една среда, дала на живота им престъпен отблясък. Те пристигат в училището, дръзко самоуверени в своето право на признание, шумни в своите претенции, уверени, че престоят им в училището няма да продължи повече от 2-3 дни, ако не са удовлетворени. Бягствата са всекидневие. Отначало бягат само учениците...

Някои учители виждат новата работа като хаос, в който се загубват, който не могат да овладеят, не могат да подчинят на една творческа идея. И напускат. Бягат... Идват други. Някои се уморяват от напрежение и също напускат. За да остане в педагогическия колектив на училището днес само той, единствен от първите, който 20 години намира верния път към душите на "трудните". Намира го и неговият живот заприличва на чудна повест за човек, който постоянно търси, работи упорито, вярва в децата и безпределно ги обича. А тази обич ги пленява безвъзвратно.

Още помня Новата 1958 година. Жена му беше в родилен дом в София, той празнуваше заедно с колегите си и учениците. И никой от нас не можа да разбере, че по средата на тържеството беше получил телеграма със страшна вест за смъртта на първата му рожба. "Защо с моята мъка трябваше да развалям празника на момчетата?" Колко ли сили трябват за това?

Своя личност, своя съдба има всеки учител. Ала истинското величие на учителя е да направи своя съдбата на нуждаещите се от него. Както той...

И сега още спи с учениците, когато е необходимо, храни се с тях, когато трябва, играе, но неотстъпно воюва с онези, които се мъчат да представят мъждукащото пламъче на своята душа за небесен огън. Напипва с неподражаемо майсторство най-нежните, макар и дълбоко скрити струни на детската душа и те зазвучават по нов начин. "Непоправими деца няма!" С тези думи закриваше бурните педагогически съвети в миналото, които продължаваха понякога до полунощ. Някои се опитваха да спорят, но той беше непреклонен. Някои го обвиняваха - не се страхуваше и воюваше до последна възможност за всяка детска душа. Защото вярваше в тържеството на доброто!

Успехите в училището дойдоха закономерно: изчезнаха кражби, секнаха бягствата, появи се магазинът без продавач (цялото население на Ракитово се извървя да види това "чудо"), завоювано второ място на окръжен преглед на художествената самодейност (естрадният колектив на училището се състезаваше редом с колективи за възрастни), за да се стигне до второто място на Националния туристически събор на ТВУ от цялата страна през миналата учебна година. Тези и още много други успехи прерастват в традиция, пускат дълбоки корени в живота на училището.

И също тъй закономерно се появиха белите кичури в косите на "най-стария", резултат от това, че изчезнаха много черни петна в стотици детски души.

Добра памет и остра наблюдателност трябва да има всеки учител, но тези негови качества, това негово умение "да върши горчиви неща по сладък начин" граничи с таланта.

По време на заседание на учителския съвет през 1968 година в стаята влезе млад мъж. Поздрави и се усмихна:

- Аз съм бивш ученик от вашето училище. Може ли някой да ме познае?

- А ти можеш ли позна учителите? - попита другарят Узунов.

- Познавам вас, другарю директор. Други няма от тогавашните.

Имаше още двама, но взаимно не можеха да се познаят.

- Че как да не те позная, Василе... Петров Илиев от град Варна. Живееше на улица "Акация" 32. Завърши при нас седми клас през 1954 година. Защо не се обади толкова време?

Спомням си, когато постъпих на работа в училището преди 15 години. Бях много млад. Дълго беседва с мен - въведе ме в работата.Показваше ми, че на децата трябва да се вярва, че отрицателното у тях може да бъде толкова поучително, колкото и положително. След няколко дни ми предстоеше първото нощно дежурство. Даде ми точни указания. Вечерта се вълнувах, тръпнех от някакви смесени чувства.

Когато нощта изтече, за да регистрира моя първи успех, аз го видях призори да излиза от дирекцията. Цяла нощ бе стоял там, готов всеки миг да ми се притече на помощ. И сега не се е променил - винаги весел и общителен с младите колеги, винаги готов да посъветва, да покаже, да помогне. Винаги верен на себе си.

Преди няколко години го помолих да ми разкаже за своите грешки. Знаех, че той като всеки човек ги има, въпреки че в неговата работа ние трудно ги забелязваме. В началото свъси вежди, а след това горчиво се усмихна: "А ще имаш ли толкова много време да ме изслушаш? Правил съм много грешки, но една ще ми тежи цял живот - като млад директор ударих ученик...."

Още дълго беседвахме върху същността на педагогическите грешки - разликата между творческите и другите. А за отличията: грамоти, значки, медали, орден "Кирил и Методий", придобит клас-квалификация, той никога и с никого не говори, защото и нему е присъща скромността на онези творци, които работят по призвание, за да изграждат новия човек.

© Милош Зяпков, 2000
© Издателство LiterNet, 24. 02. 2003
=============================
Публикация В: Милош Зяпков "Събрани творби", Пд., ИК "Хермес", 2000.