НЕДОВЕРИЕ КЪМ ДОВЕРИЕТО

Милош Зяпков

web | Събрани творби

Възпитател съм в трудововъзпитателно училище от дълги години. Практиката стократно ме е убеждавала в силата на макаренковската вяра в човека, в неговите сили и възможности.

Преди няколко години в моя клас пристигна нов ученик. Турче от Шуменско. Доведе го баща му. Беседата на баща му с директора на училището беше кратка:

- Ти, директор?

- Аз.

- Аз баща. Ти баща ставаш.

При тези думи човекът извади от раницата едно дълго въже, хвърли го в краката на директора и посочи близкия бор:

- Те ти дете, те ти въже. Или човек, или беси! Лошо пес...

Удари сина си по главата и си отиде.

Тахир, така се казваше момчето, заживя при нас без желание. Чувствах, че всеки момент може да избяга от училището.А от документите му ясно личеше, че е виртуозен крадец. Всяко бягство би донесло неприятности на него и на училището. Говорихме надълго и нашироко. Главното, на което държеше Тахир, беше:

- Баща ми не ме смята за човек, та вие ли? От мене човек не става.

Случаят беше тежък. Пред мене стоеше 15-годишен юноша, изгубил доверие навсякъде и във всекиго. Не вярваше на никого, дори и на себе си. Не беше много трудно да установя, че детето вътрешно се бунтува против така стеклите се обстоятелства. Това като начало ми беше достатъчно. Добре разбрах, че оттук трябва да започна, за да внеса корекция в неговата реплика "От мене човек не става". И той стана човек. Как - няма да обяснявам. Много неща използвах. Беше добър борец, при нас стана още по-добър. Започна по мое желание да ми помага да уча турски език. И много други неща, в които го накарах да повярва, че и той може да бъде полезен било на мен, било на класния колектив. Но ето с какво недоверие прие доверието, което се стараех да му оказвам.

Когато пристигне нов ученик в училището, в първите дни той се намира под непрекъснат контрол от страна на стари възпитаници. С това искаме да предотвратим евентуален опит за бягство. Контролът беше таен, но Тахир успя да го види. Веднъж дойде сам.

- Другарю възпитател, аз няма да бяга. Мен не иска следят вече.

- Да ти вярвам ли, Тахир?

- Вас не лъжа никога.

- Аз знам, че мъжете не говорят празни приказки.

От този момент Тахир престана да бъде наблюдаван. На следващия ден пристигнах на работа и проверих: той беше в училище. Отдъхнах си с облекчение, но се улових, че още не му вярвам. А момчето беше заслужило друго отношение. В изблик на някакво чувство на виновност го извиках:

- Тахир, аз вчера не ти повярвах, че ще останеш в училището.

- А сега?

- Сега наистина вярвам.

Някаква сянка премина през лицето му. Може би го обидих. Само след два часа той избяга. При мен се яви група от командирския съвет, натоварена със задача да преследва бегълците. Искаше разрешение да тръгне. Аз не позволих. Влязох в разрез с правилника на училището, но казах:

- Той няма да избяга!

Явно рискувах, но осъзнавах и своята вина. Чрез своето недоверие създадох неговото. Но аз бях честен и той не можеше да не разбере това. Тахир се върна след четири часа и сам ме намери.

- Не ме гониха - върнах се. Ако мен гонили - никога не хванат. Сега може да накажете, но поне вече знам - вярвате.

Гледах това момче и се радвах. Още една битка беше спечелена. А можеше и да избяга. Нали немалко са бягали. Но аз винаги помня едно правило, което е валидно не само при правосъдието: по-добре да оправдаеш десет виновни, отколкото да осъдиш един невинен...

Нашите ученици идват от масовото общообразователно училище. Идват със своите педагогически характеристики и от всеки ред лъха неприязън към непоправимия "рушител" на реда. Подобни изводи се правят и пред самите ученици. Нека колегите учители знаят, че техните възпитаници са сгрешили, но да не забравят, че при нас те идват не защото са непоправими, а защото е възможно и трябва да се поправят. И да им се каже. Защото няма по-прекрасно нещо от това - да вярваш в човека, в неговото прогресивно развитие.

© Милош Зяпков, 2000
© Издателство LiterNet, 24. 02. 2003
=============================
Публикация В: Милош Зяпков "Събрани творби", Пд., ИК "Хермес", 2000.