НА ПЪТ

Милош Зяпков

web | Събрани творби

- Моля ви, почакайте само една минутка! Ето го, тича.

- Момичето беше отворило вратата и умолително гледаше шофьора на автобуса.

- Затворете вратата, ако обичате! Студено е - обади се мъж с прошарени коси.

В този момент в автобуса влетя младеж с китара в ръка и скреж по отскоро наболите мустачки.

- Готово! - провикна се момичето и колата потегли към планината, която, учудена и самотна, посрещаше снежната виелица. - Отивай на последната седалка, там ти пазим място.

- Ама вън е едно кучешко време - само за екскурзия...

- В хижата е топло, бъди спокоен.

Освен групата младежи, в автобуса пътуваха още няколко мъже и жени на различна възраст. Всеки от тях таеше своя грижа в душата си, която го бе накарала да напусне топлата стая и да потегли на път.

Пътуването вървеше бавно. С книга човек можеше да забрави някой час, но лошият път налагаше да се прекъсва на най-интересния момент или да се препрочитат редове по няколко пъти. Не идваше и сън. Вятърът ръмжеше като тигър, по невидими пътища нахлуваше вътре и пронизваше пътниците. От почернялото бездънно небе сякаш сипеше някаква ситна и невидима мъгла, която караше хората боязливо да гледат през прозорците и да се ослушват внимателно.

- Какво се умълчахте такива? - разцепи тишината шофьорът. - Хей, китариста, вързани ли са ръцете ти?

Младежите се оживиха. Един от тях запя някаква весела песен и очите на останалите като обективи се насочиха към него. Песента забърза, сякаш да прогони студените мисли. Китарата в началото се обади плахо, но след време подчини гласовете на своята воля.

Мъжете сбръчкаха чела, а жените повдигнаха вежди от изумление и почуда, когато едно от момичетата започна да играе някакъв седнал танц. Останалите запляскаха с ръце и замъглиха и без това забуления текст на песента. Следващата песен, закачлива със своите целувки, бързо породи в душите на останалите пътници онова чувство, което превръща дружелюбността в неприязън. Те не се стараеха да го прикрият зад мълчанието.

- Нямат никакъв срам младите хора сега.

- Какъв ти срам с тези червени нокти?

Една свита женица се обърна назад и промълви сякаш на себе си:

- Боже, боже, такива ли бяхме ние...

Планината бавно се приближаваше, притисната от ниското небе. Вятърът неудържимо караше снежинките да танцуват объркано.

Автобусът захърка и спря.

- Тази пък сега каква е? - изръмжа шофьорът.

Понечи да запали отново мотора - повреда. Слезе. Студът го задави. Отвори капака и недоверчиво затърси. Пътниците застинаха в напрегнато очакване. Китарата млъкна.

- Само това липсваше... Тук няма никакво движение, а в този студ човек може спокойно да замръзне.

Наоколо стърчаха побелели островърхи ели и разглеждаха отвисоко сгушените пътници.

Двама мъже слязоха да помогнат нещо на шофьора, но след пет минути се върнаха посинели от студ.

- Шофьорът обърка нещо.

- Накара онези отзад да пеят, заплесна се и ето ти сега.

Свитата женица плахо прошепна:

- Боже, дано го поправи, че тук едва ли ще осъмнем.

Китаристът откачи китарата от рамото си и бутна седящия до него.

- Попе, да надникнем, а?

Попето неохотно се изправи, извади от чантата си шише с вино и двамата тръгнаха между седалките.

- Остава само тези да се напият...

Шофьорът търкаше измръзналите си ръце. Попето протегна ръка.

- Пийни, може да те сгрее малко.

- Остави, това не е за мен. - Помълча .- Няма да тръгне - погледна часовника си. - Вижте какво, момчета. Аз ще отида до Семково, но ще закъснея. Далече е. С този маркуч източете бензин и напалете огън. След малко колата ще изстине и вътре хората ще измръзнат.

Тръгна с големи крачки. Попето сложи шишето в ръцете на китариста.

- В чантата имам още едно. Който иска, нека се сгрее. И пейте, чу ли? Аз отивам с него. - Затича и на завоя го настигна.

Китаристът сгуши глава в раменете си и затъпка снега нагоре по пътя хем да се сгрее, хем да види дали пътечката е наблизо. Женски писъци го завъртяха обратно. Видя, че автобусът бавно се връщаше надолу. Настигна го, но преди да отвори вратата на шофьора, друг младеж беше на волана. Задницата неохотно се насочи към брега и се удари в него. Автобусът потръпна виновно и спря.

Пътниците се изсипаха вън.

- Къде е шофьорът?

Китаристът вдигна ръка, прикова погледите и прогони въпросите. Обясни.

Когато огънят притегли успокоените хора в кръг, той се усмихна на другарите си:

- Ха сега, всички заедно с мен!

Над смълчаната стихия екна: "Вихрен гордо се изправя."

- Ех, младост, младост... - замечтано въздъхна някой.

След няколко часа пристигна друг автобус с шофьора и Попето. Пътниците се прехвърлиха в него, за да продължат.

- Готово ли е? - Шофьорът бързаше.

- Чакай! - припряно се обадиха няколко жени. - Чакай младите!

- Те пътуваха дотук. Пътечката за хижата е на сто метра. - И потегли.

Мъжете сбръчкаха чела, а жените повдигнаха вежди...

© Милош Зяпков, 2000
© Издателство LiterNet, 24. 02. 2003
=============================
Публикация В: Милош Зяпков "Събрани творби", Пд., ИК "Хермес", 2000.