КОРАВИ ХОРА

Милош Зяпков

web | Събрани творби

Онези четири години преминаха като пролетен полъх в живота ми и в себе си още усещам неподозираното им присъствие, сраснало с един човек, който често ме караше да се питам за едно и друго.

Не помня защо и как обърнах гръб на хората - правех им само бели: в началото малки, защото годините ми бяха малко. Скоро ме заразкарваха по разни канцеларии, четяха ми "конско", но аз невъзмутимо разглеждах таваните и, както се казва, свирках си. Поотраснах и... дойде ред на милицията. Оттам - в това училище. ТВУ. Тук имаше много момчета като мен - душите им зеленясали от бурени.

Заживяхме без ищах на новото място и често си показвахме зъбите. Но и учителите не бяха вчерашни - стягаха ни, та ушите ни пукаха. Всички бяха чешити, но скоро усетих, че като теб нямаше друг такъв. Кръстихме те Коравия.

Отначало не само аз, но и всички мислехме, че ни продаваш някакви даскалски чалъми. Приятно ти било да спиш заедно с нас... Та нали още помня миризмата на нашата спалня - Муфтата не си беше мил краката знам ли откога! Но ти идваше и докато заспим, ни разказваше интересни неща. Ние подозрително слушахме и сутрин се питахме: премяташ ли ни или вярно приказваш. След време ти повярвахме, но и сега да ме питаш защо, как - не зная.

Не зная и защо редовно почнахме да си мием краката. Може би защото Муфтата стана отговорник, пък беше инат като катър. А подметнеш ли му, че по-рано той... тежко ти! Имаше ръце като чукове.

Ти ли му беше бръкнал в душата - не знам, но преди година се видяхме. И когато поразровихме някогашните въгленчета, за да усетим живи ли са, взе, че ми рече: Може ли на човек да му е чиста душата, щом са му мръсни краката?

И него значи го пареха.Пареха и подсещаха.

Помня и онази краста, комара. През нощта се измъквахме тихичко и... в стаичката над свинарника. Играехме до засиняване - кой с крадени, кой с изпратени от недояли майки и баби пари. Да, ама веднъж Боцмана се хвана за камата и... ти разбра. Че като ни грабна, та на един канал. Работа, работа, докато ни втаса качамакът. Ти работеше наравно с нас, но това не ни грееше - лентяйството беше наша гордост. Когато ни платиха, отказа да вземеш своя дял. И тях разделихме по равно. Вечерта ни събра в спалнята и каза: "Изиграйте ги сега на комар." Мислиш, че много ни пукаше? Ама нали и Слончето беше с нас. Пък той, завалията, беше сирак и нямаше лев самобръсначка да си купи. Че като се наежи...

След това няколко пъти пак играхме, но нещо се беше вмъкнало в душите ни и играта нямаше същата стръв. Скоро зарязахме заровете и подгонихме топката.

Помня онази, голямата зима. След Нова година така ми беше писнало, че ми се ревеше. Майка ми и баща ми вече бяха разведени, но редовно пращаха кой колет, кой пари. А тогава за месец и нещо - суша. Пък бяхме пушачи... Чернееше ми пред очите, та две не виждах.

Реших да си го изкарам на теб. Издебнах те (тия диванета, дежурните, кога ли са били на мястото си) и чопнах от портмонето ти двайсет лева. Мълчах като гроб, но окото ми не те изпускаше. Ти се досещаше, че е някой от нас, но си траеше и се мъчеше да останеш същият. Това ме вбесяваше! Щеше ми се да викаш, да крещиш, да ме надушиш макар, пък тогава да видим кой е по-корав. Но ти мълчеше. Сипах солчица в раната ти: подхвърлих ти анонимна бележка, че крадецът е от нашия клас. Дълго се потих да я съчинявам, но я нагласих баш както трябва. Чаках да клъвнеш, да стане нещо, та каквото ще и да е.

И... стана: на другия ден получих колет. Вътре имаше дреболии за ядене, пет лева и чифт вълнени чорапи. Беше кучешко време и много им се зарадвах.

Но мухата пак бръмна в главата ми - скрих парите и те излъгах, че някой ги е откраднал. Ти направо позеленя! Това ме хвърли в тъч. За твои двайсет траеш, за пет чужди... На всичко отгоре след проверка ме намери, даде ми пет лева и каза: "Вземи ги!" Взех ги, но право да ти кажа - опариха ме. За първи път не се радвах на пари. С кожата си усещах, че много кал се събра тоя път. Може би затова реших и купих билети за кино на целия клас. Знам ли какво си помислил, но ме похвали, а на мен ми загорча от приказката ти.

В училището нищо не оставаше скрито за нас - лошо понасяхме неизвестността и си бяхме изработили стотици начини за ликвидирането ù. Вечерта след киното разбрах, че колетът е от тебе, а не от нашите. Нещо ме стисна за гърлото, замая ме. През нощта избягах.

Върнах се след няколко дни сам, с двайсет и пет лева в чорапа - с нокти ги изкопчих от баща си, дадох ти ги и си признах всичко. Търсех начин да ми олекне и стоях пред тебе, празен и обрулен. Ти спокойно прибра парите и само се усмихна. И този път не можах да надникна в душата ти, но ме обзе някакво чувство на тиха радост и едва глътнах сълзите си. После дълго вървях по теб като пале, докато дочакам оня разговор в дежурната стая. Думите не помня, но оттам насетне не съм посягал на чуждо. Няма и да посегна! Не, не плещя като празна воденица, корав мога да бъда и аз. Стига да знам всичко откъде идва, накъде отива. Да ме убедят, както се казва. И не с думи - на тях много-много и сега не вярвам, нищо че косата ми взе да побелява. От думи никога не ми е причернявало пред очите, но от едно приятелско лашкане по рамото съм ревал, та от мен си ме е било срам. Помниш състезанието...

То едно и две ли беше... Но ти не ми се сърди, че често те връщам в спомените си. Разказвам ги дори на моите синове. Двама имам. Е, извъртам някои неща, защото са още малки, пък и, да ми са живи, одрали са ми кожата - току-виж, харесали им преживелиците ми и... ха по моя път. А не искам! Не, не защото смятам, че няма да срещнат друг като тебе - има добри, има корави хора навсякъде около нас - сам се убедих в това. Но има и други. Ще речеш - ти ли се намери да ги съдиш! От тях също научих нещо: по-лесно е да се промениш, отколкото да ти повярват в това. Попадне ли някой по-мек от нашия бранш на такива, пиши го плюл на всичко и... Привлича, лошо привлича другият живот! Не ги съдя, но не искам синовете ми през такава стърга да минат. Моята ще държи влага поне за две поколения. Мъчно е да вървиш в правия път, изкривен от недоверие. Или крачката ти трябва да бъде здрава, или душата - корава!

Но... на теб ли съм седнал да разправям тия неща. Знам, че ги разбираш по-добре от мен, ама на - така съм свикнал. И сега, когато те няма, винаги продължавам да те чувствам до своето рамо.

© Милош Зяпков, 2000
© Издателство LiterNet, 24. 02. 2003
=============================
Публикация В: Милош Зяпков "Събрани творби", Пд., ИК "Хермес", 2000.