ДИРЕКТОР ЗА ТРИ ДНИ

Милош Зяпков

web | Събрани творби

Тридесет години съм учител и през това време само три дни бях директор, но помня и ще помня тези дни, докато съм жив.

Дойде един понеделник при мен директорът на училището и ми нареди да го замествам за неопределено време - отивал в някаква командировка. При подобни ситуации друг път директорските функции се предаваха на другаря Стефанов - най-възрастния колега, но сега (и до днес не знам защо) аз бях поставен на топа на устата.

Не реагирах, но, честно казано, малко се изплаших, защото нашите момчета са буйни и своенравни, а пък аз по онова време бях сравнително млад и нямах опит да се оправям в трудни педагогически ситуации.

Веднага събрах колегите на съвещание и споделих честно и откровено:

- Моля ви сами да решавате възникналите проблеми, защото аз с нищо не ви превъзхождам, та дори и като директор за известно време.

Молбата ми не получи необходимия резонанс. Още на следващия ден, в десет часа без пет минути, на вратата на дирекцията се почука и след моето "да" влязоха колегата Стефанов и Бриджитката от осми клас. Така наричаха учениците красавеца Васил, който говореше на някакъв негов си диалект с много интересен глас и който можеше да развали дисциплината и в най-старателно подготвения час.

Стефанов го побутна към мен.

- Ето го, другарю директор, оправяйте се вие с него. Аз не мога.

- Василе...

Но момчето ме спря със словесния си водопад:

- Чекай я да си кажем! Ти от вчера си директор и макар че гарваните очите си не вадят, сам че решаваш кой е виновен. Влиза другарят Стефанов у час и вика: "Никой не искам да говори!", пък после иска да му разправям урока, ама я си спазвам първата заповед, оти он не я беше отменил още. И си мълчим баш досега. Що да съм виновен!

Ясно беше, че и двамата по различен начин изпробваха директорските ми способности, но се въздържах.

- Василе, това да не се повтаря. Втори път не искам да те виждам тук, че...

Отпратих момчето, а на колегата си дадох да разбере, че не съм доволен от решението му по такъв повод да го води при мен.

На следващия ден, отново точно в десет часа без пет минути, чук-чук - и пак те двамата. Рязко се изправих, но Васил вдигна ръце.

- Чекай! Оти я знам, че па мен че изкараш виновен, но че си кажем сичката болка. Влиза другарят Стефанов у час и вика: "Кой че стане да си поправи бележката по история?" Я имам три и ставам, а он ми пише две...

- Но, другарю директор, той нищо не знае...

- Знае не знае - прекъсва го момчето, - ти викаш да си я поправям, а я разваляш. Ако не можем, не можем - нема да ми пишеш четири. Ама защо че ми разваляш тройчето бе, джанъм? Я ако знаех, немаше да станем, не съм чак толкова луд...

Чак гласът ми трепери от възбуда, но отново се овладявам:

- Василе, това да ти е за последен път!

И на следващия ден от девет часа запоглеждах часовника. Точно в десет без пет двамата влизат, аз скачам без думи и пускам в ход боксьорските си умения от младини. И тъй като не смея да ударя Стефанов, Васил пада на земята. Чак тогава колегата ме хвана за ръцете.

- Чакайте бе, другарю директор! Аз този път го водя да го похваля, че нищо лошо не е направил, пък вие...

Както бях запъхтян, нещо секна дъха ми. Мълчах като гръмнат и не знаех какво да кажа. Но Васил, съвзел се вече от неочакваните крошета, стана и отупвайки панталоните си, ми намигна:

- Хич да не те е, другарю директор! Оно ми се хвана за вчера и по-вчера - и си излезе от дирекцията, сякаш нищо особено не се е случило.

На следващия ден точно в десет без пет... директорът се завърна.

© Милош Зяпков, 2000
© Издателство LiterNet, 24. 02. 2003
=============================
Публикация В: Милош Зяпков "Събрани творби", Пд., ИК "Хермес", 2000.