Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ДЕЙСТВЕНИЯТ АНАЛИЗ - ФАКТОР ЗА ИНТЕРПРЕТАТИВНО ПОСТИГАНЕ НА ДРАМАТА “ЗИДАРИ” ОТ ПЕТКО ТОДОРОВ

Марияна Митева

web

Интерпретативното постигане на един текст е система от дейности, които започват с вникването на ученика “в чуждото”, в съществуващата вече критическа рецепция. Крайната цел, вербална или експресивна интерпретация, идва след като ученикът е избрал своя интерпретаторски ракурс, след като е включил своя АЗ в постигане и притежаване на “другото” в света на личностния опит. Изборът на интерпретаторския код в пространството на художествената многозначност се наблюдава и направлява от учителя чрез избора на подходяща стратегия.

Такъв нетрадиционен подход може да бъде действеният анализ, не противопоставен на идейно-естетическия, а алтернативен, който подпомага разбирането и тълкуването. За да се измести акцентът на целевата ориентация от моделирането на еднозначни “образци” към осъзнаване на света около АЗ-а в реализиращата ни духовна взаимност, можем да се обърнем към играта, към играта театър, която отразява действителността, защото е продукт на живота и като всяко друго изкуство е негов коректив, отрицание или надежда. Въвличането на учениците в изкуството на театъра е естествен начин за удовлетворяване на желанието им да видят картините на въображението си в конкретни форми, да освободят впечатлителността и творческата си енергия, да разкрепостят мисленето си.

Методът на действения анализ, според педагогическата система на К. Станиславски, води актьора /ученика/ от “съзнателното към подсъзнателното”. Това е метод на непрекъснато разузнаване в полето на сценичното действие и се осъществява по точно регламентирани правила. Най-напред се намира водещото, главно обстоятелство, което определя същността на откъса; текстът се разделя на верига от събития, като се търси молекулата на сценичното действие, откъдето по-нататък то не се раздробява; откриват се конфликтите, от които възниква вече набелязаното точно построено действие, за да се изведе на преден план не литературният коментар, а действената логика. Този процес на възприемане, преживяване и разбиране на художествения текст, своеобразното “самообщуване”, в което АЗ-ът потвърждава и надмогва себе си, е предмет на работата върху пиесата “Зидари” на П. Тодоров.

Първата урочна тема: “П. Тодоров и критическата рецепция за него от началото на века до днес” изяснява механизмите на естетическата еволюция на П. Тодоров, която е репрезентативна за българските интелектуалци от края на ХІХ и началото на ХХ век при преминаването от народнически или социалистически позиции към идеите на индивидуализма и символизма. На прелома на двете столетия, когато изкуството започва да отразява онзи процес, в който “индивидуалното съзнание е изтръгнато от колективното” и е в противоречие повече или по-малко с него, “Зидари” на П. Тодоров заема особено място. За първи път в историята на нашата драма се поставят въпросите за свободата на личността, за героя и жертвата, за първи път се обсъжда Човекът. Учениците се запознават със становищата на А. Протич, д-р Кръстев, П. Славейков, П. Яворов, М. Кирова. Тълкува се мнението на Т. Жечев: ”Половин век след Киркегор спонтанно, несъзнателно П. Тодоров се връща към проблема, недвусмислено и категорично изразен от родоначалника на европейския модернизъм: ”Личността е по-важна от общността!”

Всеки ученик е получил ролята си или друга, конкретна задача, свързана с останалите компоненти на спектакъла - изобразителни, пластични, ритмични, рекламни и т.н. А като предварителна работа се изисква от тях да определят взаимоотношенията на героя с другите действащи лица, външно и вътрешно изявените конфликти и всеки да потърси онази реплика на своя герой, в която е кодиран символният конфликт и характер на героя.

 

РЕЖИСЬОРСКА ЕКСПЛИКАЦИЯ

Предлагат се няколко различни становища за основен конфликт в творбата, за да се изгради в хода на работата нейната “свръхзадача” - това, което ще се “каже” с конкретния прочит.

Строежът на една черква става повод да се очертаят различни точки на сблъсък:

  • индивид - колектив (егоцентризъм - консервативно мислене)
  • поробители - поробени
  • герои - страхливци
  • всеотдайна - егоцентрична любов

Не е трудно учениците да стигнат до извода, че в драматургичния модел на пиесата няма покритие между сюжетен и идеен конфликт. Сюжетът в “Зидари” се разминава с идеята, не предлага цялостна повествователна реализация на интелектуалния замисъл. Мисълта на автора е по-богата и по-дълбока от изобразяващата я форма и това разминаване между подтекст и сюжет има за задача да открои интелектуалната същност на символа.

Какъв е сюжетният конфликт? Строи се не обикновена сграда, а черква, дето една тъмна народна маса ще“сети вярата и рода си”. Изграждането става в борба с вековния враг, който непрекъснато руши изграденото. В дните на най-голяма опасност зидарите трябвна да я завършат. Оздравяването на сградата става възможно след решението им една християнска душа да бъде жертвана за общо добро. Зидарите не вграждат никого от обречените за това, а една невинна девойка, чийто единствен грях е, че обича свободно. Тези обстоятелства, на базата на които се гради сюжетният конфликт, според д-р Кръстев, дават яснота на символизацията, а истинският смисъл на взаимоотношенията остава скрит в подмолните пластове на интелектуалното внушение, зашифрован в подтекста.

Внушението на драматургичното откровение се открива в образната верига ХРИСТО - ДОНЧО - РАДА.

Рада е въплъщение на вечно жертвената доброта, тя е вярна, борбена. Умее да защитава гордо достойнството си. Обича Христо и иронизира Дончо заради честолюбието му, заради това, че представлява “средните хора” и средните неща. Дончо, за разлика от ярката личност на Христо, е човек на компромисите и съображенията. В действителност той е сирак толкова, колкото и Христо. Дончо е никъде и с никого. В любовното съперничество с Христо, той губи рунд след рунд. Дава му дори пушката си. Отнемането на пушката като че ли лишава Дончо от мъжество. Еротичната символика се наслагва с моралното значение на оръжието. Завещана от дядо му, основателя на селището, пушката добива значението на завещан опит от предците. Сам Дончо се изповядва пред дядо Милко: ”Отхвърлиха ме и тези, с които съм другарувал, отхвърлят ме и тези, с които работя, идеш и ти върху мене, няма никъде място за мене в този свят.”

Христо е целенасочен, борбен, всеотдаен, с противоречива и страдаща в порива към самоутвърждаването душа. “Черква под земята правиш да има де да се къташ ти” гневно отправя Христо обвинение към Дончо. Строящото се култово здание става мярка за морала и предизвикателство към съдбата. Първият, у когото се събужда вътрешно зрение за обречеността на старото и раждането на новото време, ще трябва да заплати със страдание пророчеството на душата си. В основата на пиесата е вграден конфликтът между два начина на мислене, между два светогледа. Прекършена е волята на Христо да гради висока черква “със свод отгоре и като корона”. От този момент започва разцеплението между зидарите. Храмът, който Христо желае, символизира свободната индивидуалност: ”...черква за всички хора не като вашата гробница под земята”.

Образът на Христо се изгражда по законите на модерния психологически полифонизъм. Символът Христо не съвпада с реалния герой Христо. Образната верига Христо - Дончо - Рада се синтезира до един общ символ. Рада, въплъщение на добротата, Дончо на саморазяждането на духа, на силата без божествено откровение. Според М. Кирова (“Език и литература”, бр. 2, 1987 г.) Модерният човек, зидар на своята душа, се ражда в класическо триединство. Добро и зло се борят в него и тази борба сътворява страдание. В болката се ражда и самосъзнанието. Смисълът на изкуплението е във висшето съвършенство. За да се прероди нравствено Христо, трябва да умрат всички морално-етични представи в него. Едва тогава, когато е сам в света, той ще поеме пътя към себе си. Самоутвърждаването е страдание.

С вграждането умира Рада. Езическият смисъл на ритуалното жертвоприношение се наслагва с безсилието на човека спрямо християнското предопределение. За Драган черквата не е стимул на нов начин на мислене, но за Христо тя е необходимият овеществен образ на нов начин на възприемане на реалността. Драган снема от човека отговорността за постъпките му, очаквайки божествена санкция за тях, докато Христо поставя човешката природа от творчеството до любовните пориви, в центъра на света. Христо жадува да твори по нов начин, да открие жена не като останалите, да се съедини в брачното тайнство не както всички са го правили до сега. “Да се сбереме, ама цял свят да обърнем - казва той. - Всеки да ни познае”. Предизвикателството е към вярата в бога, която замества вярата в човека.

Въздигането на храма олицетворява пътя, който трябва да измине човешката личност, за да достигне висшето самопознание и откровение. Ако храмът за дядо Милко е място за социално и национално приобщаване, то за Христо е гробница за свободната личност, свърталище за виденията на колективната духовност. Мечтата му е да построи храм нечуван, невиждан, без купола - обръч за душата.

Като отговор на израза дефиниция: ”Род и вяра да закрепим”, отекват и последните реплики на Христо: ”Не познавам ни рода, ни вярата му! Нямам аз род!” Обезродяването е основен проблем за индивидуалното съзнание. Храмът е взрив от страдания. “Никого нямам, никого не ща!” е последната речева изява на Христо. В края на пиесата той се превръща в маргинален човек, в бродещ самотник. Сянката блян на Рада ще води Избрания по пътя към висшето самопознание, тя ще го научи как с “вяра в себе си” да издигне храм.

Задълбочава се работата върху образите. Всеки трябва да открие действената основа на своята роля, да потърси и определи характера на конфликтите, като вникне в обстоятелствата. Търсят се не само откритите сблъсъци на противоположни гледища, а се изгражда “партитура на живота на всеки образ” чрез верига от вътрешни конфликти.

Замисълът, “виждането” за ролята, е предусетеното, но неосъществено решение. Тъй като процесът, подготвящ сценичната реализация в този вариант се прекъсва и не се довежда до край, работата върху образите остава в границите на фикционалното, на хипотетичната представа, до т.н. в театър “работа на маса”, при която се разкрива действената основа на ролята.

Определянето на композиционното решение започва с търсенето на главното обстоятелство, носещо същността на откъса, така че под емоционалния резултат да се открие конкретното, реалното действие. Работи се върху ІV действие (последното). Разделя се на верига от събития, като се започва с най-значимите, за да се стигне до най-тънките нюанси на сценичното действие. Съвместната работа довежда до следния примерен резултат:

- РАЗВИТИЕ НА ОЧАКВАНОТО. Дядо Милко, посърнал и разтревожен за единството на съселяните си и за съдбата на църквата, разговаря с дядо Димо и плахо пристъпващите жени. Хората не влизат в църквата. Тя не е станала обединител, не е изпълнила мисията си. Липсва радостта от жадуваната оздравителна вяра.

- БРЕМЕТО НА ВИНАТА. Сблъскват се два типа светоусещане - на дядо Милко и момците. Дядо Милко живее с мисълта за молитви, грехове и изкупления, а младите се чувстват виновни и гузни пред Христо. Не влизат в черквата.

- ПРОБУДЕНАТА СЪВЕСТ У ЗИДАРИТЕ. Те също не желаят да влязат в църквата. Мотивите на нежеланието им подсказват техните угризения, душевния прелом, който е настъпил след вграждането на Рада. Обезсмислен е ритуалът, лишен е от морално съдържание, тайнството е заприличало на убийство. Деструктуриран е митът.

- ОБВИНЕНИЯТА НА ХРИСТО. Появата му във финалната сцена е и развръзката в пиесата. Той обвинява и майсторите, които са заровили младостта и сърцето му в църквата гроб, и майстор Брайно, комуто е вярвал. Той иска да полети, необвързан от обществото и неговите нравствени норми.

- САМОУТВЪРЖДАВАНЕТО Е СТРАДАНИЕ. Последните реплики на Христо затварят пръстена на драматичното самопознание. “Самичък по света” ще тръгне Христо, а с него ще броди и сянката на Рада. Дончо също изчезва от този свят, прехвърля пояса си през клона, без да може да понесе отчуждението на плещите си.

Определя се единственият конфликт, който ще създаде логиката, вложена в текста: църквата храм на душата става пресечна точка между старо и ново, между личност и колектив.

Свръхзадачата на нашия прочит откриваме в съединяването на заглавието на драмата с последните думи на Христо:”ЗИДАРИ НА НОВА ЧЕРКВА”.

Без да търсим сценичния израз, намираме онази мисъл, заради която си струва да бъде поставена пиесата. Когато ученикът се опита да преживее чуждия живот като свой, доколкото това може да се случи в училище, а не на театралната сцена, настъпва онзи вълшебен миг, който К. Станиславски определя с формулата “от съзнателното към подсъзнателното”.

Неангажираните с определена роля ученици работят за останалите компоненти на спектакъла - сценографски, пластични, ритмични, рекламни и т.н., дават се и ключовите думи за интерпретация: самота, род и вяра, самопознание, откровение.

Краен очакван продукт е есеистичен текст, програма за спектатъл, афиш, рекламен текст, предложение за сценографски решение.

Целта на работата върху “Зидари” на П. Тодоров е създаването на функционално структурен модел, който лесно може да се пълни с различно съдържание (един технологичен аспект на моделираната дидактична игра).

 

© Марияна Митева, 2002
© Издателство LiterNet, 24. 08. 2002
=============================
Първо издание, електронно.