Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ОГЛЕДАЛОТО В ОГЛЕДАЛНИТЕ КУЛТУРИ НА СВЕТА

Мила Кръстева

web

В науката за литературата е редно тълкуването на един текст да не пропуска заглавието. Може би писането за книгата, чийто автор в случая е Клео Протохристова, трябва да започва от писмовното й начало, каквото в случая е заглавието Огледалото (литературни, метадискурсивни и културносъпоставителни траектории). И може би критическото писане, според стандартите, би могло да се движи от началото (параграфа За характера и целите на изследването) към края (параграфа Заключителни думи). Може би, но аз, провокирана от нестандартното мислене на Протохристова за динамиката в огледалните представи, ще се доверя на избрания от нея методологичен подход на преобърнатия огледален прочит. Този подход подрежда приказките1 за огледалата, преразказани в книгата, които авторката е изучавала в продължение на петнадесетина години, в обратния им огледален ред, а именно: от края (тук - сега, където и когато се конструира текстът на книгата Огледалото...) към началата (където и когато парадигмата имало едно време ни връща към античната представа на гръцкия астроном Геминий за дисциплината катоптрика, като съставна част на оптиката, регистрирана в І век пр. Хр., а и още по-назад - към идеи и „истории“, обитавали хронотопичните селения някога - навсякъде по света, чието начало потъва в следите на изчезнали цивилизации и култури, разпъвали човешката мисъл векове преди да разпънат Христос).

Така, само засега, пропускам заглавието и не започвам с анализа на писмовните му кодификации, а с онзи фрагмент от портрет, който е дал лицето на книгата. Фрагментът върху корицата на книгата, за който е думата, е от картина на Ян ван Ейк (портрет на Джовани Арнолфини и неговата съпруга), съдържащ изпъкнало орнаментирано огледало: онова огледало, оставало встрани от вниманието на досегашните тълкуватели на картината, което Протохристова избира за „завръзка“ на книгата си и го ситуира в доминантна визуална и словесноинтерпретативна позиция; онова огледало, чието око е опазило детайли (фронтално изображение на две човешки фигури и обкръжаващата ги декорация), които без огледалото биха останали невидими за съвременния съзерцател на картината (науката за отраженията в огледалото подсказва, че зрителската и огледалната перспектива в случая са различни). Казано иначе, ръката на портретиста е изрисувала онова огледало, за да пречупи невидимото с „просто“ човешко око върху огледалната повърхност и да го предаде чрез перспективата на художника и на нас днес (картината е рисувана през 1434 г. и се пази в Националната галерия в Лондон). Сега, седем века по-късно, съзерцавайки онова огледало, можем да видим и интериора, и обитателите му, разпознаваеми тогава само за Ван Ейк, които без помнещото изпъкнало огледално око биха се потулили в диплите на отминалото време. Това са само бегли щрихи към провокираните в съзнанието ми образи от съзерцанието на онова огледало, избрано от Протохристова за композиционен и смисловопораждащ център на книжната корица и на съдържанието на книгата, което поради този избор вече не е просто картинен фрагмент, а е и метафора за перспективите на оглеждалите се в огледалата си наши предци.

Бих се радвала, ако встъплението ми вече е подсказало и предсказало на (не)възможните читатели на книгата, че ако искат да потънат в дълбокото на отразеното и да разпознаят посланията му, трябва преди това да са съзерцавали много огледала, картини, портрети, скулптури, фотографии, гоблени, защото те доизписват необозримото битие на писането; трябва преди това да са прочели много книги с поезия, проза, драми, критика, теория..., защото всеки тълкуван конкретен текст докосва и съпътстващите го литературни формации; трябва преди това да са изучавали сериозно всевъзможни „-знания“ (литературознание, театрознание, изкуствознание), различни „-софии“ (философия, теософия...), всякакви „-логии“ (филология, археология, теология...), защото всеки конкретен литературоведски анализ се гради върху съпътстващия го научен опит; трябва преди това да са слушали музика, да са гледали кино, да са мислили за театъра; трябва преди това да са активизирали всичките си сетива и рационална енергия и трябва още да притежават значителен мисловен и духовен обем, а също и подобаваща чувствителност.

Заради писането нататък ми е нужна една предварителна уговорка: опитът да се рецензира този текст се оказа сложно начинание. В процеса на писането осъзнах, че в няколкото последващи страници не бих могла да опиша детайлите на огромния набор от научни и художествени текстове, подпомогнали конструирането на оригиналните тези, защото, ако назова само някои от използваните от Протохристова (не)художествени текстове, картини, графики..., ще пропусна още много други, които са съществени, а това със сигурност ще отнеме от обемността на посланията й. Затова избрах да пресъздам опорите в методологичния апарат, да цитирам онези текстове при описанието на композицията на книгата, без които прочитът не би могъл да започне, да коментирам някои от онези образи и тълкувания, които провокираха моето мислене, и да развия и своя урок, който научих от книгата Огледало...

В композиционен план съдържанието на Огледалото (литературни, метадискурсивни и културносъпоставителни траектории) е съсредоточено в разделите ...През огледалото в загадката и В огледалото... ясно, последвани от научен апарат, в който библиографираните изследвания се четат в оригинал на „живи“ и „мъртви“ езици (латински, английски, френски, немски, руски). Рубриките на заглавието съдържат образ, изписан със сингуларната форма огледало (вместо с плуралната огледала - в книгата става дума за многобройни огледала, за физическите им образи и метафорични послания) и вероятно този странен на пръв поглед избор би смутил читателите, ако не беше оповестеното творческо решение огледалните култури на света да се пречупят през образа на едно огледало, събрало и отразило уникалното в един нов авторски прочит. Теоретичните озаглавителни термини подчертават макротемата (огледалото, схващано като битово-уталитарен феномен във всички световни култури), чиито микротематични нива изследват в съпоставителен ракурс огледалните траектории в култури, битували по земята ни в продължение на повече от двадесет и пет века. Казано най-общо, авторката тълкува образите на огледалото чрез пътешествията му по страниците на античната, западноевропейската, славянските литератури и култури, Библията и метабиблейските сюжети..., за да изведе своите оригинални метафорични образи и внушения. Метадискурът реконструира натрупваните познания за огледалото, за да систематизира вече изказваното по темата и да добави нови аспекти в тълкуването на огледалните парадигми в цивилизации от Изтока и Запада от митичното in illo tempore (Елиаде) и до днес. Избраният анализационен план постига методология, чиито цели са: първо - проследяване на историческия живот и пътешествията на огледалото; второ - критико-оценъчно подреждане и доосмисляне на идеите за огледалото в литературата и в съпътстващите я естетически практики; трето - анализиране на функциите на огледалото като метадискурсивна метафора; четвърто - съграждане на хипотезата, че огледалото би могло да послужи за мащабни културносъпоставителни проекти. Познанието на авторката за доминиращите и периферните изкуствоведски представи, литературни образи, психични видения... се е натрупвало задълбочено, критично и креативно. Конкретните наблюдения, избистряли се в продължение на петнадесетина години, са разгърнати в текст, който не препуска в галоп, а извървява стъпка по стъпка магистралните пътища и малките пътечки в (не)живи култури, преди да предложи задълбочените си обосновки за многобройните разклонения и отклонения в идеите за огледалото. В оценъчния анализ на чуждия изследователски опит Протохристова се ръководи от съзнанието за съществуващия огромен набор от теоретични изследвания и от желанието да се постигне един нов коригиращ, допълващ и провокиращ последващи научни дирения оригинален прочит.

Оригинален е и пътят, по който Протохристова достига до своята авторска приказка за огледалото (параграфът Огледални приказки), затова вече споменах, но ще задълбая и още в тази посока, защото в този избор се съдържа шифърът на огледалото Клео. Преди да кодира изследователския си шифър, авторката преразказва приказката за приказките на Ричард Рорти (Философия и огледалото на природата), Люис Иригаре (Speculum на другата жена), Умберто Еко (Името на розата), Люсиен Деленбах (Огледалното повествование), а сетне и приказките за научените от тях огледални приказки от предците им. Така в приказките Рорти - Пиърс се реконструира и пътят, който води до приказките на Шекспир; в приказките Иригаре - Лакан пътят към предишни приказки се изминава, за да ни върне към Зигмунд Фройд; в приказките Еко - Борхес пък се трасира пътят, който стига до Жан дьо Мьон и Ален, и т.н., и т.н. Тези многобройни приказки за приказките на ... постигат метадискурсивната перспектива приказки без край и са обединени в Огледалото... посредством авторската интерпретативна визия заради „пиршеството на многозначността“ и разноречивите им културни стратегии, в които огледалната метафора е смислово провокиращ център, а също и катоптричното отражение, където всеки следващ текст е извиквал мисловност заради дтсега до по-рано споменатия. Преди да стигне до оригиналната си интерпретация за метафоричните послания на огледалата и да (де)кодира специфичното в знаковостта на сменящите се парадигми на отделните културни епохи, авторката ни изговаря парадоксите и загадките на огледалото заради смяната на парадигмите. Етимологията на думите, назоваващи огледалото в различните езици, се тълкува чрез отличаващите ги нагласи в огледалната моделност. В диахронията на прочита се преминава през Античността (западноевропейска и източна), Средновековието, Ренесанса, Класицизма, Романтизъма, Просвещението, Сантиментализма..., за да се достигне до огледалната метафорика в откритията на 20. век (киното, фотографията, римейка). В анализа на културните епохи и литературните направления се отчита общото и различното в етнопсихологическите, социокултурните и националноисторическите особености в разбиранията за огледалото. Чуждите изследвания, съпътстващия оригиналните авторски трактовки, се четат заради градивното в тях или за да се отхвърлят несполуките, а приемствеността или отказите от вече документирани научни тези са системно и задълбочено аргументирани. Познанието е смайващо. Ще изрека казаното, пререфразирайки и паремията всяка жаба да си знае гьола - използвана от авторката в уводните бележки - тя, жабата, дето е написала онова, което четем в Огледалото..., е разузнала всяко местенце на огледалния си гьол - и в най-дълбокото му, и в плитчинките му, та затова го обитава адекватно.

В раздела Метадискурсивни перспективи, където се съдържат параграфите: Книгата и огледалото, Фрагменти от историческата съдба на едно парадигматично съзнание, Библейската традиция и метадискурсивното битие на огледалната метафора, Смисловите бездни на отразеното време, Еко, Борхес, Алиса безкрайна огледална перспектива, Симулации, имагология и огледала в романа на Кундера „Безсмъртие“ - се следи развитието на огледалните представи в чуждите литератури и култури. Важното за мен в случая е да откроя опита за диалог с многобройни научни тези в търсене на собствените аргументи, а също и категоричния отказ да се подкрепят съществувалите досега стандартни представи. Анализите са пресъздадени с научна задълбоченост и елегантна стилистика. Метафорите огледало - книга - енциклопедия, огледало - време, огледало - лабиринт, огледалото - съновидение... са малка част от красивите образи, които оживяват по страниците.

Не мога да подмина без коментар и раздела В огледалото... ясно, посветен на огледалата на Япония, където японската огледална идентичност се осмисля чрез прагматиката и синтагматиката на предметните огледала на традиционната японска култура и огледалата на божественото, на съзнаваното, на историята, на театъра но, на Мишима. Бих казала, че прави чест на авторката, задето отчита като компрометираща я липсата на знаене на японски език. Държа да припомня (за онези, които не познават Клео Протохристова), че тя владее достатъчно други езици и познава професионално културните им системи. Познанията й по английски, немски, френски, руски, новогръцки са й помогнали при изучаването на огледалната култура на страната на изгряващото слънце, което е сериозно основание да тълкува и огледалната Япония. Мисля, че авторката и сама добре е аргументирала непременното си желание да пише за образите на японските огледала, но аз ще добавя и още аргументи в нейна подкрепа: след като в една култура, каквато е японската, огледалото има толкова важно значение и в бита, и в надбитийните отношения, и след като същата тази култура не е осъзнала основополагащите му значения в етнопсихологическия си опит (такова е твърдението на изследователката), то тогава някой непременно трябва да поговори и за Япония и нейните огледала, и това е направено от един високоподготвен български учен. Доказва го задълбочената уплътненост на „японския“ раздел откъм знание за историята, литературата и културата на Древната империя на Изтока. И още един аргумент в подкрепа на изследователския избор - как да пишеш за огледалото в огледалните култури на света, пък да пропуснеш Япония, където огледалата са особено важни, макар че не знаеш езика й? Дори в текста, който ни се предлага, да има и някакви кривинки, то тъкмо тези хипотетични кривинки биха могли да станат трамплинът, от който да се оттласкват следващите изследователи на японските огледала. Ако това се случи, то значи, че текстът е постигнал голяма част от предназначенията си. Със сигурност има неща в изследователската визия на Протохристова, които японците не могат да видят с японските си очи, да разузнаят с японския си разум и да почувстват с японските си души. Ако български учен е видял невидимото за японците и е осъзнал неуловимото за японския разум, и е почувствал онова, което за японския дух е оставало неосезаемо, то изследването на японското огледало непременно ще е приносно.

Отраженията и рефлексите в литературното битие на огледалата, парадоксите на неназованото са някои от опорите в тълкуването на националната огледална култура (старобългарската, възрожденската и съвременната). В главата Литературна катоптрика и в изписващите я параграфи: Отражателност и рефлексия в литературното битие на огледалото, Парадоксите на огледалото (Огледалото и поезията на Яворов), Можеш ли да видиш сънищата си през очила? (За огледалото и огледалността в творчеството на Атанас Далчев) - е застъпена оригиналната теза за доминиращата огласеност в културата на българите и пренебрегването на огледалните видения в нея. Мисля си, че щом това се повтаря последователно в българското мислене, което авторката е доказала с убедителна аргументация, то тогава отсъствието (или ограничеността) на желанията да се оглеждаме в своите си или в чуждите огледала е проблем, който преобръща в голямата им част досегашните ни представи за етнопсихологията на българина. Дори само този да беше приносът на изследването, а това съвсем не е така, то и само този принос е толкова значим, че би оправдал всичките притеснения през годините, в които Протохристова е изучавала световната огледалност.

Ще поговоря с малко повече детайли за огледалото в културата на Българското възраждане, за да подкрепя идеята на авторката за ограниченото присъствие на огледалото в текстовете на възрожденското време, за да доразвия тезата й за вглежданията и отгласите в нея (рефлексии на митологичния Нарцис и Ехо), а също и за да добавя още един възможен изследователски аспект за тълкуването на българското възрожденско огледало. Позволявам си това, защото смятам, че един научен текст е ползотворен само когато провокира и последващо научно дирене, а в този смисъл книгата Огледалото... постига точно това.

Смея убедено да твърдя, че концепциите на Протохристова за възрожденските текстове откриват „гореща“ тематична посока, която тепърва очаква своите интерпретатори. Тезата, че доосвобожденският 19. век се идентифицира акцентно чрез образа на митологичната Ехо и не толкова активно чрез образа на митологичния Нарцис, е убедителна. Тази теза има своята дълбинна етнокултурна и психологическа мотивация: как да се ОГЛЕЖДАШ в огледало, когато българското е под игото и животът на предците ти (вън от собствения им дом) е бивал живот в хаоса. Познавайки травматичната си всекидневност, доосвобожденските българи осъзнато са отхвърляли перспективата да отразяват своето тук и сега в робското си огледало.Обитателите на възрожденското време не са допуснали бездните на реалното им битие да се удвояват и в огледалото - хаос, затова то не успява да стане траен консистент на духовната им култура. Съвсем права е Протохристова, като настоява, че макро- и микросъбития в културата преди Освобождението са огласявани гръмко и трайно (тази представа е анализирана чрез отгласите ехо в „Ода за Софроний“ на Д. Попски, „Плач бедная Мати Болгарии“ на Неофит Бозвели, „Обесването на Левски“ на Ботев и др.), но същите тези макро- и микросъбития са отразявани тихо и потайно, защото огласяването, за разлика от огледалното пречупване, е било по-безопасно и по-безболезнено за предшествениците ни.

Възраждането обаче има и други огледала освен споменатите в книгата. Огледалото навлиза във възрожденската култура чрез преводно-компилативната книжнина (учебникарска и литературна), където огледалните представи са заемани или наготово от преводачите компилатори, или пък са адаптирани според българските културни тежнения чрез пренос и преосмисляне на чуждите културни модели. За екземплификация на този процес би могла да послужи комедията Криворазбраната цивилизация, която се свързва с името на Добри Войников. В нея огледалото се появява в интериора, въведено е с просто именно изречение и остава статичен декоративен детайл в Хаджи-Костовия дом. На масовия читател не е известен един факт от литературната история на комедията, осъзнат и критически изговорен още от Любен Каравелов. Литературноисторическата фактология настоява, че Криворазбраната цивилизация е плагиат, компилиран от Войников по подобие на Београд некад и сад на Йован Ст. Попович. Струва ми се, че Каравелов е имал известни основания, допускайки плагиатство, което в случая ме интересува само дотолкова, доколкото съществува вероятност огледалото в комедията да е присвоено наготово от оригиналния текст на Попович. Съществува и друга възможност. Припомням, че Войников е бил възпитаник на френски колеж, превеждал е Молиер, писал е теоретични съчинения по подражание на френските нормативни естетики на класицизма, т.е. познавал е френската литература и култура сравнително добре за своето време. Може би така се е запознал и с френската огледална култура и вероятно образът в комедията му е бил адаптиран тъкмо по този път.

Друга е съдбата на огледалата в оригиналните художествени текстове на Възраждането. Там те наистина са откритие на възрожденското българско мислене, защото отразяват националноспецифичното за психологическите и естетическите представи на предшествениците ни. Оригинални огледални образи се откриват в публицистиката и белетристиката на Каравелов, в художествените и нехудожествените писания на Петко Р. Славейков, в историческата драматургия на Войников. За да има системност, отново ще дам пример с текст на Войников. В историческата му драма Велислава българска княгиня (1875) огледалото се появява отново, но вече не остава само статична декорация, както в Криворазбраната цивилизация, а придобива смислови значения, без които не бихме могли да осъзнаем тълкувания текст и не бихме могли да разберем защо не само Войников, а и другите възрожденски драматурзи тълкуват превесно историческата тема (напомням и за историческите драми „Райна княгиня“, „Възцаряването на Крума Страшний“, „Покръщение в Преславский двор“ на Войников, „Иванку, убиецът на Асеня І“ на Друмев и др.). Оригиналните внушения на огледалото във Велислава... могат да се осмислят чрез собственото им словесно звучене в предговора на драмата, където се появява образът историята е огледало (Историята на един народ обема тъй светли, както и мрачни страници; тя е вярно огледало, дето са представят тъй достойнствата и добродетелите, както слабостите и пороците на народа, на когото тя принадлежи). Кодифицираният образ пречупва амбивалентно (светло)сенките в националната ни история. И ако причините за потъващите в огледалото мрачини имат реални основания и могат да се открият в пределите на възрожденското съзнавано, то психологическата мотивация за литературната употреба на светлоносното огледало би могла да се подири само в лабиринтите на възрожденското несъзнавано. В метафориката историята е огледало съхранената памет е осветена от дързостта на смели царе, писали с кръвта си достойното име на българите. Тази славна следа обглежда една друга, космизирана българска екзистенция - твърде различна от настоящето на драматурга Войников. Оттеглянето назад-в-историята-огледало, заради преоткриването на една изгубена фантазия, в психологически план може да се изясни чрез термин, използван в анализата на Зигмунд и Ана Фройд. Думата ми е за сублимацията на инстинктите, което, казано простичко, означава бягство на съзнаващото Его от неудобствата на реалността и приютяване в защитените убежища на несъзнаваната фантазна удоволственост. Възрожденецът, отказвайки да се оглежда в огледалото - хаос, се е вглеждал в историята - огледало, и е търсел следи в династичната й хармония, за да компенсира катадневната си психична недостатъчност. Познаването на литературноисторическия развой от Паисий насетне доказва, че метафората историята е огледало се вгражда органично в парадигмата на възрожденското мислене и писане. Сублимирайки инстинктите си, възрожденецът е отхвърлял огледалото - хаос, но се е фиксирал в отраженията на историята - огледало, защото така е откривал възможност за достойно национално самоопределяне във времената, когато българското се е смятало за непрестижно. Такава би могла да бъде логиката на описанието на онзи литературен процес, който потиска нарцистичните метафорични конотации (те биха показвали неудобното в сенчестото ни Възраждане) и пробужда светлата огледалност. Тази постановка беше обмисляна и съграждана след прочита на Огледалото..., което се случи преди година и половина, а систематизирането й в тези редове цели да покаже как ползотворните доводи на един научен текст могат да бъдат основание за последващ градеж.

Към изречено дотук бих добавила, че бележките в научния апарат на Огледалото... са енциклопедия на човешкото знание за отраженията в-, чрез-, заради-, без- огледалото. Не мога да не отбележа и добросъвестното цитиране на всеки текст, който вече е обсъждал подетата от авторката анализационна посока или пък който по някакъв начин е провокирал сетивата на Протохристова, а също и изричното посочване на отделни идеи, подсказани й през годините на писаното от колеги. Не познавам друг толкова библиографски „чистоплътен“ научен текст!

В заключение обобщавам - книгата, която се опитвам да представя, е цялостна научна система, разработена с прецизна методология, със стабилно излети теоретични и литературноисторически основи, които със сигурност ще предизвикат и последващи научни изкушения както у своята авторка, така и у други изследователи. Огледалото (литературни, метадискурсивни и културносъпоставителни траектории) открива нова научна територия, която бих назовала ОГЛЕДАЛОЛОГИЯ. Една дисциплина, където огледалото е или пък не е вселена, съзнание, мъдрост, книга, енциклопедия, истина, лъжа, оценка, портрет, заглавие, прорицание, загадка, парадокс, метафора, сянка, съновидение, двойник, диалог, сблъсък.... Огледалата в огледалологията на Протохристова (истински или измислени) са обгледани в многолетния им и многостранен път като форма, материал, изработка, качество в тяхната цялост, единство и хармония или в разтрошените им парченца и сблъсъци. Тези огледала - ясни, тъмни, смътни, неясни, уподобяващи, съединяващи, умножаващи, раздвояващи, удвояващи, изкривяващи... - всъщност отразяват светлините и сенките в образите ни, които искаме или пък не искаме да видим и да покажем.

Когато започнах да чета текста, имайки предвид обема на използваната емпирия, която в сглобките си е твърде разноречива, имах притеснения за композицията му. Оказа се, че са били напразни, защото е намерена рационално премислена композиция и едва ли би могло да се постигне по-хармонично цяло за всичките образи и видения, събрани наедно в самостоятелно научно изследване. Преди време чух Радосвет Коларов да казва, че това е труд, който трябва да бъде превеждан на чужди езици (изписвам думите му по памет). Убедена съм, че скоро и това ще се случи. Този научен труд вдига неимоверно високо професионалната ни летва и след неговото публикуване ще ни е доста по-трудно да мислим толкова обемно. Възползвам се от големия образ на книгата, ОГЛЕДАЛОТО, и се вглеждам в него отново. Изучавам поредната приказка без край за още едно огледало - огледалото Клео Протохристова, в което всеки пишещ българин се е оглеждал: било право или пък криво, било ясно или пък неясно, било с професионален респект или пък с професионална завист... Една книга - огледало, която си има минало, настояще, а, убедена съм, ще има и бъдеще.

Мога да говоря още дълго за този текст, но спирам дотук от уважение към читателите и тяхната всебевглеждаща се уникалност. Вярвам, че всеки читател чрез редовете и междуредията на книгата Огледалото (литературни, метадискурсивни и културносъпоставителни траектории) на Клео Протохристова ще прозре и разпознае как да подири и своето (не)любимо огледало.

Пожелавам на добър час на авторката и на нейното творение!

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Тук и нататък образът приказка е с метафорична, а не с жанрово уточняваща употреба. [обратно]

 


Протохристова, Клео. Огледалото (литературни, метадискурсивни и културносъпоставителни траектории). Пловдив, „Летера“, 2004, 384 с.

 

 

© Мила Кръстева
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2005, № 4
© Електронно списание LiterNet, 01.11.2005, № 11 (72)

Други публикации:
Български език и литература, 2005, № 4.