ЗА (НЕ)ОЧЕРТАНОСТТА НА ВЪЗРОЖДЕНСКИТЕ ОЧЕРЦИ

Мила Кръстева

web

През последните три и половина десетилетия изследователите проявяват засилен интерес към жанрологията на Българското възраждане. По темата бяха публикувани сборници, съдържащи доклади от научни сесии, появиха се и монографии, студии и статии, посветени на родово-видовите и жанровите (не)възможности на възрожденската литература. Сред познавачите на проблематиката бих откроила имената на литературните теоретици Б. Ничев, С. Янев, Н. Георгиев, Р. Димчева, З. Козлуджов, Цв. Ракьовски, а също и на литературните историци Ст. Елефтеров, К. Михайлов, Н. Чернокожев, Н. Аретов и др. В редовете на тези имена без притеснение вписвам и името на младата изследователка Илиана Павлова, подготвена в академичната школа на Иван Радев. Бързам да кажа, че Илиана Павлова¹ е първият млад учен, който предлага системен научен прочит на очерковите практики през Българското възраждане и в този смисъл книгата, озаглавена Възрожденски очертания. Фигури и карти, път и памет², се вписва като необходимо и приносно изследване в съвременния научен дискурс.

Невъзможно е на малкото страници, с които разполагам, да споделя с читателите на Възрожденски очертания... провокациите, отворили мисловни прозорчета в съзнанието ми след прочита на книгата. Затова в кратките си критико-оценъчните бележки ще пресъздам само онова, което считам за особено сполучливо при определянето на целите, формулирането на научно-изследователските тези, подреждането на аргументацията и систематизацията на изводите, които авторката е изложила в увод, последван от три раздела (структурирани в отделни параграфи), заключение и научен апарат.

Но преди да поговоря за композицията на писането, ще коментирам заглавието на монографията. Не мога да го подмина, защото си мисля, че талантливият му избор от д-р Павлова го превръща в главното при тълкуването на книгата. Превърнато в главното на книгата³, заглавието провокира желание за научно дирене, което ще реконструира възрожденските очерци в словесните и (фото)(карто)графичните⁴ им образи, пресъздавани чрез фигурите на паметта (забравата), посредством аналитичното пътешествие по страниците на възрожденските (ръко)писания. С въведения още в заглавието термин възрожденски очертания, описан в плуралните му форми, авторката сполучливо е подчертала подвижността на значенията във възрожденската очеркова теоретична парадигма, защото възрожденските очерци, както правомерно ще настоява по-сетне Павлова, са жанрово разколебани между бележките, записките, скиците, описанията, епизодите, драските, картините, снимките..., а всички те, това убедително е доказано в монографията, съдържат характеристиките на очерковото. Така, още преди “отварянето” на същинския научен сюжет на текста, със “стегнатия” си образ заглавието умело конспектира “горещите” топоси на едно предстоящо четене, обещаващо провокативен и полезен за читателя научен сюжет.

Узнаването на изследователските перипетии в рецензираната от мен монография започва с увод, чиято основна цел е определена като желание да се предизвика необходимото научно говорене за немалка група от текстове, пръснати по страниците на възрожденските ръкописи, периодични издания и печатни книги. Формулирала основната си научна цел, описала жанровата пластичност и междинност на очерка, разкрила жанровите смешения на публицистичното, документалното и литературното в него, подсказала невъзможността за надеждни очеркови типологии, И. Павлова не пропуска да коментира и единодушното научно твърдение, че очерковите форми градят собствената си специфика чрез достоверността, движейки се безпроблемно в нейните конвенции, но сблъсквайки се и с фикционалното разказване. За сполука на уводните бележки определям оригиналната авторска стилистика, постигната с блестящо владеене на граматическите категории на съвременния ни език.

Всеки от трите съдържателни раздела, които ще последват увода, има своите вътрешни завръзки, кулминации и развръзки, има своята водеща тема, има своите главни герои, има и своите изводи. Изборът да се пише така е мотивиран от желанието да се проникне в дълбокото на макротемата, но без да се пропускат детайлите и на микротематичните дискурси, съсредоточени в научно-изследователския прочит. Теоретичните и литературноисторическите детайли се дирят, откриват, описват, отхвърлят, систематизират, анализират, за да може след всичките прецизни аналитични операции, извършени високо професионално и без неадекватни литературноисторически насилия, да се намери органичната сглобка на цялото, в което възрожденската емпирия придобива съвременното си научно мотивирано битие.

Оповестих, че всеки раздел има оригинални сглобки. Така в първия, озаглавен ОЧЕРКЪТ: ЧЕРТИ, ОЧЕРТАНИЯ И ЗАЧЕРКВАНИЯ,авторката подробно изследва теоретичните представи за очерка, за да открои подчертаваното или зачеркваното в историята на съществуването или отхвърлянето на очерка. Писането е съсредоточено в два параграфа. За оригинално и талантливо в параграфа Очеркови форми - проблематизации на наличността приемам решението на Павлова да започне своя “разказ” за възрожденските очерци с пресъздаването на два от значимите епизоди из възрожденския творчески и теоретичен опит. Или преди да се впусне в последващите си плодоносни теоретични разсъждения, авторката е въвела епизод, пресъздаващ движението от практикуването в писането на възрожденския очерк (Свиквание на Ив. Богоров, публикуван във в. Български орел, 1 от 20 апр. 1846)до зараждането на теоретично съзнание за дефинирането на очерковите процедури през ХІХ-ти век (главен герой на този микросюжет пък е Нешо Бончев, изявил се по страниците на Читалище, повременно списание. - Периодическо списание, г. І, № 4, 1871).Верни са наблюденията на Павлова, че писането на очерци през Възраждането предхожда с около три десетилетия желанието на възрожденците ни да подирят отговор на теоретичното питане що е очерк.

Ценни за натрупването на собствен теоретичен опит, според споделеното в първия раздел, се оказват проучванията и приносите на руските теоретици и критици на физиологичния очерк от 40-те години на ХІХ-ти век. Младата изследователка е проучила главно руския теоретичен опит върху очерка (в това число постановки на В. Белински, См. В. Росляков, Евг. Журбина, Г. Ленобъл, В. Канторович, А. Шумский, В. Богданов, Т. Якимович, А. Г. Цейтлин, Л. В. Чернец и др.), защото, както правомерно е доказала, очеркът се оказва обикната жанрова форма най-вече в практиката на Русия (в Западна Европа очерковите форми не са твърде популярни). Подобаващо място в изследването е отделено и на националните научни натрупвания, постигнати чрез усилията на автори като Ив. Радев, Ст. Елефтеров, Св. Гюрова, Н. Чернокожев, Н. Аретов, Ел. Налбантова. Едва след демонстрирането на стабилно теоретично знание и след изработването на надеждни критико-оценъчни критерии, Павлова оповестява и принципите на своя аналитичен корпус, съграден чрез възприемането на плодоносното в чуждия опит и отхвърлянето на неправомерното в него. Предложен е верният извод, че появата на възрожденските очеркови форми следва общите развойни тенденции на възрожденския литературноисторически процес, защото и очеркът, както и останалите литературни видове и жанрове, се проявяват като поредната възможност за идентификация на националното, когато българското е обсебено от игото. Казано иначе, според отразеното в монографията, възрожденските очерци се оказват още една от многото словесни възможности за удовлетворяване на утилитарната потребност на възрожденците за всеобхватно препоръчване на значимостта на (на)родното възрожденско биване.

Писането във Възрожденски очертания... извежда и важните в теорията на литературата въпроси, сред които основните са съсредоточени върху диренето на:

• основателността за издигането на очерковите форми до ранга на самостоятелни жанрови формации;

• тънката граница между документалистика и белетристика в биографичните очерци на Възраждането;

• разликата между възрожденската биография и биографичния очерк, възрожденския мемоар и очерк, възрожденския пътепис и очерка;

• национално характерното за статута на очеркиста, за отразяваните от него факти в пресъздаваните очеркови сюжети и герои...

Монографията предлага задълбочени отговори на някои от тези въпроси в хода на изследването. Другите пък - открояват неподозираните възможности за последващи интерпретативни прочити както от самата авторка, така и от други изследователи, които считат темата за любопитна и плодоносна.

Особено интересни за мен се оказаха страниците в параграфа “Снимките” на погледа и перото, където микросюжетът за фото(факто)графирането на- и във-възрожденските очерци се развива от оригиналното интерпретиране на логико-философските сюжетологеми на Витгенщайн. Позовавайки се на тези сюжетологеми, Павлова изследва статичното и динамичното битие на възрожденските очерци, мислени ту като моментна снимка, ту като ситуация от скицирани положения, “застинали в статиката на очакваната поява на отражателното си подобие - текста”. Във Възрожденски очертания... оживява възпроизведеното в- и чрез- пластичността на мигновеното, застинало в линии, щрихи, багри, графики (анализирани са очерци на Ст. Захариев, Ил. Христович, Ив. Богорив, В. Априлов, П. Р. Славейков, К. Шапкарев, Й. Х. Джинот, Хр. Пуляков, К. Ангелов, К. Моравенов). Доминантните детайли в тях са описани с образи и метафори, създадени чрез инструментариума на пластичните изобразителни жанрове, а знанията за постигнатия от младата авторка аналитичен сюжет са натрупвани в процеса на запознаването й със съчинения на Р. Барт, В. Бенямин, С. Агасински, М. Сер, М. дьо Серто и др. В писането на Павлова се тълкува и една вече подемана в съвременното литературознание аналитична посока, но в нейния текст динамичните сблъсъци в отношенията гледам - съзерцавам - виждам се обогатяват чрез допълването им с енергиите на паметта и забравата.

Вторият раздел от монографията, озаглавен Картини на националното - проекти и постройки,съдържа параграфите: Националното: географски хоризонтали и статистически очертания; Идентичността - истина и измислица в очертанието; Подобия и сравнения по пътя към Европа (Из българските идентификации в очерка през Възраждането); Разходката. Гледките и (не)удоволствията.Цитирах (под)заглавията в оригиналните им образи и функционалните им връзки във Възрожденски очертания..., защото считам, че това е една от важните сполуки на изследването.

В първия параграф от раздела идолите на племето⁵ се възпроизвеждат чрез ситуирането в силна смислово-пораждаща и смислово-съграждаща позиция на културните субекти на Възраждането (родина, народ, род, роднинства, безродност). Показано е как се конструира текстовото пространство на възрожденските очеркови форми чрез тълкуването на скритите и явни означения във възрожденската картография преди зараждането на същинското очерково слово. Идеята за тази посока на мисълта с основание е заета от разпространените във възрожденската преса паремии, превърнали се в културни програми за В. Априлов, Л. Каравелов, Раковски. Онези културни програми, които указват и доказват, че оцеляването на “секий българин” е необходимо, заради високата длъжност на “сичката България”.

В този раздел на Възрожденски очертания... се следи и движението, което очертава зараждането и развитието на усета за писане на очерци, като се детайлизира отразеното и описаното в:

• очерковоподобните бележки на чуждите пътешественици за България (Шафарик, Ами Буе, Державин, Лежан, Фон-Хан и Зах, Макензи и Ирби, Е. Реклю, Х. Киперт, А. Синве и др.);

• възрожденските географски карти и атласи (в това изследователско поле за пръв път, с оглед на очерковото изображение, се предлага систематичен хроникален срез на възрожденската картография от появата на първата българска карта, съставена от Александър хаджи Русет и публикувана през 1843 в Страсбург от Димитър хаджи Русет и картографирането на родното у Д. Ангелиев, Др. Манчев, Хр. Данов);

• учебникарската литература (преводна и оригинална) като е подчертано и възловото значение на подготвяната от възрожденските интелигенти цялостна програма за това, как трябва да се събира материала за описанията на родното.

За приносно считам документираното от Павлова за издирения, подреден и описан от нея богат извороведски материал, послужил за основа на задълбочените й анализи - използвани са карти, атласи, учебни пособия, фотографии, за които Възраждането ни е- или пък не е- знаело. Затова нататък логически се налага изводът и на втория параграф, че очертаването на територията на родното, постигнато чрез вглеждане, описание и тълкуване на неговия етноним, статистичестико-политическата му география, властовите му авторитети и институции, всъщност са вид властване над него. Разделът, който ползотворно се вписва във вече доста експлоатираните в родната наука сизигии свое - чуждо, за България - Европа, всъщност борави с нови, непопуляризирани досега в друго научно изследване образи, които описват “големия дом България” и сюжетите за небивалиците му в “още по-големия дом Европа”. Ценно е тълкуването, предложено заради открояването на специфично очерковото в усвояването и отхвърлянето на своето и чуждостта.

Като се позовава на “класическото” изследване “Cаmera Lucida” на Р. Барт, Павлова ситуира възрожденските очерци в обектива на фотографирането, за да ги опише чрез изображенията им в очерка-снимка или очерка-картина, посредством изменчивостта в очерковата достоверност и посредством “маскирането” в манипулациите на очеркиста-“фотограф”. В теоретизациите се отчита активната гледна точка на възрожденските очеркисти, както едновременно се дискутират и различните естетически особености в нивата на възрожденската рецептивна аудитория. Истинни или измислени, отразени или скрити, обективни или субективни - възрожденските очерци се фото(факто)графират с оглед на характерното в националната, балканската и западноевропейската събитийност, където българското се уподобява с другостта, за да се изговори или като поругавано, или като съизмерващо се, или пък като разподобяващо се.

Третият раздел - БИОГРАФИЧНИЯТ ОЧЕРК - ЗАЛОЗИ И УПОТРЕБИ - е оригинален във великолепните анализи на Павлова за триизмерното вертикално време, в който е показано как възрожденският биографичен очерк се превръща в музей за възхвала на голямата ни история, в модел за социално поведение на самоопределящите се поробени българи и в културна памет за следовниците. Този микросюжет реставрира колизиите между колективната и индивидуалната възрожденска памет, които са документирани по страниците на възрожденските (авто)биографични очерци. Теоретичните и социокултурните наблюдения на Ян Асман, Ж. Кандо, М. Халбавакс, М.-Кл. Лавабр, П. Бъргър, Ж. Дерида, П. Бурдийо, Ю. Лотман, Х. Ортега-и-Гасет са основата, върху която се съграждат авторските наблюдения в параграфите на третия раздел, озаглавени: Житиеписът на желанията; Биографичният очерк, фигурите на паметта и забравата; Биографията на Неофит Бозвели и Петко Р. Славейков.

Приносни за българската наука са анализите на Павлова, които открояват и теоретизират детайлите в жанровата направа на (авто)биографичния очерк на българския ХІХ-ти век. От значимия документален очерков фонд на възрожденското време Павлова умело подбира онези текстове, които ще се окажат особено полезни за нейните изводи и това са (авто)биографиите на- и за- българските водачи, а също и за някои видни чужденци. Сред огромния набор от (авто)биографични очеркови текстове акцентно са проучени съчинения на представителните люде на Възраждането като Г. С. Раковски, Н. Геров, П. Р. Славейков, Хр. Данов, П. Хитов, но не е пропуснато и завещаното ни от непознатите за масовия български читател възрожденци като Р. Ил. Блъсков, П. Кисимов, Гр. Начович, Т. Шипков, Ив. Гешов, Ат. Илиев, Т. Икономов, Н. Палаузов, П. Семерджиев, А. Шопов, Ст. Кутинчев и много други. В тази изследователска визия специално внимание е отделено на домогванията на биографа-очеркист Дядо Славейков, за да се покаже как през Възраждането ни, когато са липсвали надеждни документални сведения, са се създавали хипотетични биографични очерци post mortem.

Книгата завършва с библиографски апарат, предхождан от заключение, което предлага ценни изводи за цялостното писане и още веднъж мотивира отказа от безнадеждността на хронологичния принцип при организацията на фактологичния материал.

Спирам дотук в представянето на значимото в написаното от д-р Илиана Павлова, защото в моето описание се губи много от силата на оригиналната й образност и от дълбочината на аналитичното й вглеждане. През последните години не съм чела друг такъв текст, написан от млад университетски преподавател по Българско възраждане, в който всеки ред и всеки образ да са на мястото си. Тази е още една от причините, поради които убедено препоръчвам Възрожденски очертания. Фигури и карти, път и памет на българските читатели (не)специалисти, защото монографията е написана не просто от прецизен познавач на литературната история на Възраждането, но и от теоретично подготвен млад учен, който при това е и талантлив разказвач на страстите и възторзите на възрожденското време - една рядко срещана комбинация сред поколението на младите академични колеги.

БЕЛЕЖКИ

1. Понастоящем Илиана Павлова е редовен преподавател във Великотърновския университет “Св. св. Кирил и Методий”. [обратно]

2. Текстът е защитен като дисертация за присъждане на научната и образователната степен Доктор. [обратно]

3. Формулировката е на Сигизмунд Кжижановски. [обратно]

4. Образът е на Илиана Павлова. [обратно]

5. Образът е на Харолд Айзакс. [обратно]

© Мила Кръстева
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2006, № 4
© Електронно списание LiterNet, 12.08.2006, № 8 (81)

Други публикации:
Български език и литература, 2006, № 4.