ПОСЛЕДНИТЕ ПИСМА: “ПОЧТИ ЖИВ СЪМ”

Мариана Христова

web

Аз не мога да разкажа хубава прикзка. И „приказката“, която следва, не е за деца. Това е приказказа за възрастни, доста тъжна, в която вълшебниците са се превърнали в призраци.

Историята е разказана чрез писма или части от писма от лична кореспонденция* между двама души, които не са се виждали от години. Тя започва с поздравление за рождения ден на покойния вече български журналист, поет, писател и преводач Детелин Вълков. И завършва малко преди смъртта му, която го постига сред невероятна мизерия. Цитатите от кореспонденцията са означени с инициали.

М.Х. до Д.В., 06.10.11

За много години,

надявам се,

че 50 и n-тият ти ден те е намерил жив и здрав.

Бях абсолютно сигурен, че ако някой изобщо се обади, това ще бъдеш ти. До момента - 20.30 ч., си единствената. А тъй като нямам нито мобилен, нито домашен телефон, всъщност си единствената изобщо.

Благодаря ти.

Аз съм към края на продължителен и мъчителен развод, жена ми ме гони от собственото жилище, докато щерката навърши 18 години (в момента е на 13), синът ми завърши, отказа да кандидатства, но и не си търси работа. Аз съм безработен пенсионер по болест, жена ми ми взима уж за издръжка 100 лв. от пенсията ми от 170 лв., събирам фасове по спирките, за да си свия цигара и т.н.

Светлият ми някога свят от години се превърна в някакво протяжно живеене с идеята, че е по-добре така, отколкото мъртъв.

Затова и не ти пиша. Всъщност не контактувам абсолютно с никого. Сянка съм в сянката на живота.

Не се оплаквам. Просто ти съобщавам.

Ти си талантлив човек, умен и чувствителен (колкото и отдавна да сме се познавали, каквото и да си преживял, не вярвам, че си престанал да бъдеш това); трябва да излезеш от тази задънена ситуация.

Аз съм беден човек впрочем, но мога да ти пратя поне някакви жалки 50 лв. примерно, до поискване в съответна пощенска станция. Прати ми номера на тази станция и ми напиши трите си имена. Ще ти пратя запис.

p.s.: Ако гордостта ти не позволява да се съгласиш за някаква мъничка помощ, може да ти пратя тези глупави 50 лв. като хонорар :) за една така да се каже консултация. Ако се съгласиш, ще ти изпратя един файл, по чието съдържание да ми напишеш с няколко изречения какво мислиш.

Макар и не веднага, Д.В. се съгласява да приеме това предложение, което вероятно му помага да не събира фасове за известно време. Минава около месец, Д.В. не се обажда, както е обещал. По-късно М.Х. разбира, че той се е разболял дотолкова, че е на легло. Тя му предлага, ако наистина няма никой, който да се погрижи за него, да отиде и да помогне. Но Д.В. е сам само духом.

От две седмици съм на легло и яки тъпи антибиотици. Дори до компютъра не мога да се домъкна. дори сега ти пиша с мъка и треперещи ръце.

...От години съм сериозно болен, а, както ти е известно, в природата дори най-мощните хищници се отделят от стадото, за да са самотни в смъртта си. Никой не обича да го гледат как агонизира.

Не бих искала нито да си болен сам, а още по-малко - да умираш сам.

Ако си бил хищник, дали щеше да си толкова беден, болен и затруднен?

Ако продължаваш да не се оправяш,

и наистина няма кой да те посети и да ти помогне,

пиши ми.

 

Здравей, събрах малко сили, за да ти отговоря.

Благодаря за загрижеността ти, но как си я представяш тази помощ? Взимаш такси, идваш и звъниш на вратата на гарсониерата, а отвътре се показват бившата ми жена, синът ми и дъщеря ми и учтиво те канят в пренаселения хол, в който аз съм се проснал на леглото или в креслото?…

В последния ден на 2011 г. М.Х. получава следното съобщение:

Здравей,

На 19-ти декември се наложи окончателно да напусна своето собствено жилище и да се изнеса на селото на майка ми.

Имах огромни проблеми с купуването на компютърна конфигурация и прокарването на Интернет. Днес, 31 декември, за пръв път имам нещо като интернет връзка - 4 мегабайта за минута (за сравнение - в София нормалният пренос е около 100 мегабайта). Ти си първата, на която се обаждам.

Желая ти светла Нова година и всичко останало. Пиша кратко и бързо, защото имам проблеми и с количеството на пренос.

Бъди щастлива през 2012-та!

Дано да бъдеш по-спокоен и щастлив, въпреки всичко.

И да доживееш много по-добро време за себе си.

Светла и благословена Нова година и за теб.

Винаги можеш да ми пишеш, ако изпиташ подобно желание или нужда. […]

Не се самозатваряй прекалено. То, разбира се, си е твоя работа - но за човек, който и преди да промени местоживеенето си, е бил затворен и сам - не знам дали това е полезно.

Нямам близки роднини, нямам приятели, живея гонен и самотен като улично куче.

…отдавна не желая да ми натякват колко съм смотан и неприспособим към живота.

Искам, нуждая се до смърт, от обич - деликатна, ненатраплива и не желаеща отплата - просто обич. Няма, разбира се, да я получа.

[...]Между другото, знаеш ли, че от много, много години не съм плакал, не съм проронвал сълза?!

Някъде в началото на януари т.г. М.Х. се опитва да привлече някакво публично внимание към съдбата на Д.В., публикувайки в един сайт части от цитирана и тук кореспонденция. Този опит не е особено успешен. Той по никакъв начин не променя битието на Д.В., което, както по-късно ще се окаже, става още по-трудно. Това може да се проследи в епистоларната хронология по-нататък.

Да беше написал „жив съм“ примерно -

стигат и шест букви.

Почти жив съм. Живея в село Садовец.

Като му дойде времето, ще ти пиша.

…Тези дни ще правим 40 на майка.

Покрай всички простотии, освен предишните си болести, развих и остра сърдечна недостатъчност, появиха се шипове в кръста ми и ходя трудно, пристъпям, превит на две. Нямам пари да отида на Плевен за изследвания, пия една шепа хапчета, които уж намаляват болките, ама не… Баща ми използва факта, че съм жив труп, и на четири пъти ме пребива, за да покаже кой е господарят в къщата и за да вземе жалките стотинки, които получавам… Живея в един коптор в една странична стая, а баща ми заключва всички останали, дори когато излезе за 30 секунди…

Да ти пиша ли още? И за какво? - да се оплаквам?

Религиозен съм, но ставащото с мен не е Божа работа, а проблеми, които трябва да намеря сили да си реша сам.

Малко след това М.Х. предлага на Д.В. малка парична помощ, която да му изпрати със запис по пощата.

Ужасно обидно е, че съм стигнал дотам, че да ми предлагаш такава помощ. Още по-обидно за мен е, че въпреки унизената си гордост ще я приема.

Чрез измама (дълго е да обяснявам) баща ми ми взе последната пенсия (тя е 70 лв., защото 100 ми обира пък бившата уж като издръжка за щерката), защото не съм си плащал достатъчно по къщата. А когато си я поисках настойчиво, просто ме преби. Както и да е, но в момента имам в джоба 3 лева и 16 стотинки, които здраво стискам, за да си купувам хляб. Допреди два-три дни крадях от хляба за кучетата, но той се усети и сега заключва и тази маза. А бе…

Представа си нямаш колко унизен, болен и отвратен от всичко се чувствам…..

Адресът ми е: … (Следват улица, номер, пощенски код и пр. - б.а.)

Получих записа, макар и с мъки. Първо, наистина се обадили вкъщи на баща ми. Второ успях да стигна до пощата в 12 без двайсет, за което пощаджийката ми се скара, че вече трябвало да излиза в обедна почивка (която е от 12 часа!) и не съм ли могъл да дойда по-рано. След това се оказа, че в пощата отскоро има компютър, но тя трудно се справя с него и заличи всички данни за записа, та се обажда до половин Плевен и околните села да пита какво да прави… Пълен цирк!

Първата работа, която свърших, беше да си купя лекарства, защото вече започнах да ги пия с шепи. След това отидох до кафенето, взех си кутия цигари и едно кафе и се насладих на живота, мислейки за теб.

Радвам се, че си се насладил на живота с „лукса“ да си купиш цигари и да изпиеш едно кафе :)

Не знам впрочем дали случайно този твой баща дава да те търсят по телефона (че не дава да се обаждаш е ясно) и би те извикал, ако някой те потърси - но ако проблемът е само в това, че той не иска да му правиш сметки по телефона, може да ми напишеш този садовски телефонен номер.

Той държи всичко под ключ за наказание - да не ям храната му, да не пия пиенето му, да не използвам телефона му, да не горя дървата му (дори на тях е сложил катинар)… Така че се задоволи по липса на друга възможност с интернета, когато се наложи.

...Аз болезнено исках да имам наследници. Като резултат се ожених за […] и пренебрегнах цялото си духовно развитие, за да отглеждам децата и нея. Последиците ги виждаш. Все пак и досега не мога да кажа направих ли или не грешка, поставяйки продължението на рода над духовното начало.

Един Бог знае и отсъжда.

Дотук беше за "глобалното". Сега за конкретното.

От три-четири години съм много уморен, а сега вече и много болен. Психически, а оттам вече и физически. Изтощавам се не само докато вадя клечка от кибрита, но и когато се опитвам да мисля. Уморява ме контактът с когото и да е. […] Не контактувам с никого и не искам да контактувам. Може и да ти е странно, но ти си изключение. Само че и ти ме уморяваш. Всичко и всички ме уморяват.

Искам майка да е жива, да не съм разведен, да имам пари в джоба, баща ми да не ме тормози психически и да не ме бие, да съм усмихнат и забавен, какъвто бях преди, да... нищо от това нямам.

Какво ти се случва?

Оф, нищо, просто съм болен и безпаричен. Както вече ти казах, в глутницата такива животни ги елиминират. Това е.

Не ме зори да си изливам чернилката. Пак, както ти казах, като успея да се стабилизирам, а ще успея, ще ти пиша.

...Не пиша, защото съм безкрайно изтощен и нямам сили за нищо. Имам постоянно разстройство, което не минава от нищо. Не мога да си готвя, защото извергът прибра всички печки и пекарници. Едно семейство съседи от време на време ми дава нещо за ядене, но и него няма къде да го държа, защото и хладилникът е под ключ.

Вече почти не мога да ходя дори с бастуна. Днес съседът пак ме кара с колата си до центъра на лекар. Даде ми направление за болница, но дали утре ще ме приемат…

Наистина нямам никакви сили дори да пиша. Затова.

Надявам се поне ти да си по-добре.

Това не може да продължава така. Просто не може.

Някой трябва да сложи на мястото му този твой старец. Наистина ли няма кой - нито приятели, нито брат ти примерно, нито социални служби, нито полиция даже, ако щеш…

Пиши, ако не са те приели в болницата. Ако са те приели, и има откъде, пак пиши с две думи, че е така.

Нямам собствено жилище, живея в една стая, и парите, дето ги изкарвам, са смешни. Иначе бих ти предложила да се махнеш оттам.

Все нещо може да се направи обаче.

Ще помисля какво, колкото и малко да зависи от мен.

Д.В. до М.Х., 18.06.12

Благодаря. Ако съм жив и има откъде, ще се обадя.

За коя болница лекарят ти е дал направление? Някоя болница в Плевен ли?

Много е тъжно това, че не мога и да те чуя. Каквото и да ти се случи, няма да има и кой да ми каже…

Но по-важното е, че не заслужаваш такива трудности и страдания.

Трябват ти само малко спокойствие, храна, нормални условия на живот.

Не знам защо наистина е тази прекомерна жестокост…

Д.В. не пише повече. Дали защото наистина не вижда смисъл в това да пише каквото и да било, или заради това, че са го приели в болница в Плевен, М.Х. не знае. Тя се опитва да си представи как в днешната българска здравна система ще се отнесат с много беден човек, който хем няма пари, за да му обърнат внимание, хем няма нито един близък, който да се погрижи за него. Предствата не изглежда оптимистична. Доста по-късно, 20 дни след смъртта му, тя ще разбере, че Д.В. не е стигнал в болницата, а е угаснал вкъщи. Баща му извикал накрая селския лекар. А по-късно, след погребението, занесъл една грамота, отличие на сина си от ученическите му години, в кметството на с. Садовец, да я окачели там.

12 дни след смъртта му, от едно съобщение в социалната мрежа Фейсбук, качено на неговата стена на 9 юли, М.Х. разбира, че Д.В. е починал. Тава става на 16 юли вечерта. На другия ден научава и датата на кончината, 5 юли (от човека, който е написал съобщението). Тя пише един In memoriam** за Д.В., понеже разбира, че никой не е направил и това. А после новината се разнася и се оказва, че, както обикновено, у нас се скърби най-вече за мъртвите, не и за живите забравени таланти и интелигенти.

ПОСТСКРИПТУМ***

Plamen Enchev: Ужасен живот. Бог да го прости Детелин. Ако знаех за всичко това, щях да опитам да му помогна. Уви, вече е късно. (20 юли)

Valentin Markov: Добър поет, журналист и добър човек беше Детелин. Мир на душата му! (20 юли)

Boryana Antimova: Работили сме заедно и ми е много тъжно. Та той е само на 55! ...отишъл да живее в къщата на майка си в плевенското село Садовец и там е погребан, тихо и без приятели. Никой никъде не е писал за него, вероятно никой от софийските му приятели не е отишъл на погребението му... Е, не заслужаваше това! (17 юли)

Георги Чобанов: Българските поети и тяхната съдба! Горчива, по-горчива, страшна! (20 юли)

Jordan Gantchovski: Не мога да повярвам! Бог да те прости Дет! В България 21 век??? (20 юли)

Mariya Kertikova: Потресаващо тъжна история! Бог да прости на Детелин, но ще прости ли на баща му? (20 юли)

Пламен Григоров: Не мога да повярвам, че всичко това е вярно... Жестоко е... Каквато и друга истина да има, това си е чисто убийство... Не искам да съдя никого, но Детелин не заслужаваше такава съдба... (20 юли)

Sefi Goren: Потресаващо! Бог да го прости! (21 юли)

Una Orli: И Детелин си отиде... тайно и самотно... А беше готин по своему... пия едно за теб, колега мой... за Бог да прости... Чувствам вина по своему, може би е трябвало да помогна с нещо... Боже, възможно ли е да умреш по-зле от куче?? (21 юли)

Спирдон Спирдонов: Жалко за Детелин, беше кадърен журналист... (21 юли)

Mitko Ganev: ...шокиран съм! Познавах Детелин от времето, когато работехме в една сграда - той във вестник "Българска армия", аз във Военното издателство. И няколко пъти сме се срещали - той се опитваше да издаде книга "Кой кой е в "Илиада" и "Одисея" при мой познат издател. И успя - книгата е на пазара. Но явно в своята одисея не е успял. Жалко, беше много интелигентен, добър и ненатрапчив. Мир на праха му! Дано е там, където не се налага хората да живеят кучешки живот... (21 юли)

Konstantin Momchev: Ужасно. Най-тъжното е, че бихме могли да му помогнем с нещо, ако знаехме... (22 юли)

Майя Динева: Нека пътят на безсмъртната му душа бъде светъл, лек и красив! (22 юли)

Tchavdar Spassov: Бог да го прости! В какво общество живеем, думи нямам... (29 юли)

Никоя преживяна мъка обаче, изглежда, не е съвсем напразна. На 26 юли т.г. случайно се запознах с един човек, един от многото хора, които са познавали Детелин Вълков, който ми каза, че има идея, заедно със свои приятели, да направи фондация в негова памет. И тази фондация да подпомага изпаднали в тежко положение български творци... Надявам се, че и добрите намерения на колеги и приятели, които искат неиздадените произведения на Детелин да видят бял свят, няма да бъдат спрени, а подпомогнати от всеки, от когото това зависи.

БЕЛЕЖКИ

* Части от тази лична кореспонденция се публикуват не за първи път. [обратно]

** Почина Детелин Вълков. // Културни новини, 17.07.2012 <http://kulturni-novini.info/news.php?page=news_show&nid=15202&sid=24> (05.08.2012). [обратно]

*** Коментари, написани по стените на различни хора във Фейсбук и под публикация в памет на Д. Вълков. [обратно]

© Мариана Христова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.08.2012, № 8 (153)