"НЕМИЛИ-НЕДРАГИ" - ГЕРОИ И ПРОБЛЕМИ

Милена Цанева

web

"Немил-недраг - който не е мил, драг някому, за когото никой не милее" - четеш в обясненията на академическия речник и си мислиш колко малко е това, което наричаме "значение" на думите, а какъв огромен свят може да стане всяка от тях, когато се превърне в образ.

Далече някъде в тъмните векове на робството се е родил този израз. Може би незнаен народен певец е наредил песен за тъжната участ на млад гурбетчия. Може би самият той е пожалил себе си - немил-недраг в тая пуста чужбина. Точни били думите и затова не се забравили, влезли в езика на народа. И когато по влашките улици тръгнали прокудени от родината си бунтовници - съдбата на хъша имала вече своя характеристика.

Яви се Ботевата песен - и старият народен израз се пропи от дъха на една своеобразна романтика, включи в себе си трагизма на чезнещите из влашките кръчми хайдушки войводи.

Дойде Вазов - и към поетичния дъх на този израз се прибави плът и кръв.

И отдавна вече за нас това не е просто словосъчетание с определено "значение" - това е атмосфера и настроение, образи и картини. Това е тъжната мелодия на нашата народна песен, трагичната романтика на Ботевия лиричен герой, развълнуваната реч на Странджата, дръзките очи на Македонски...

Вазов беше чувствителен към аромата на всичко българско. Той долови една вече създадена в народното съзнание асоциативна връзка и намери за своята повест заглавие, органически изникнало от нея. Дълбоко българско, непреводимо, самото то вече носи нещо от характерния колорит на хъшовския живот, подготвя ни за основния тон на повестта.

Основния тон - от него в голяма степен зависи доколко убедителен ще бъдеш. А толкова лесно е понякога гласът ти да прозвучи фалшиво. Особено когато пръв въвеждаш в българската белетристика нови герои. Техните образи са така необичайни, тяхната съдба е така трагична, а животът им така пъстър, че без да усетиш, може да се плъзнеш в една или друга посока - към сълзливата жалостивост, към романтичната преувеличеност, към битовото издребняване. Вазов съумя да избегне това. В едно време, когато българската белетристика все още не знаеше как да говори за трагичното, без да бъде сантиментална, и да утвърждава героичното, без да бъде високопарна, той пръв успя да съчетае в своя тон житейската трезвост с романтичната приповдигнатост.

Каква чудна смесица от драматизъм, лиризъм и хумор представлява повествованието на "Немили-недраги", но с какъв усет са намерени точните пропорции и как органично са слени в белетристично единство. Художникът рисува свободно и непринудено. Очите му виждат и смешното, и великото. Но всяка линия, която тегли, намира своето място в една обща картина. Затова впечатлението е удивително цялостно. От отделните образи и картини е създаден един свят. И тук, струва ми се, е една от най-силните страни на Вазовия изобразителен талант. Той не рисува просто отделни картини от живота - всяко от неговите по-значителни произведения е вече един малък свят.

Студена декемврийска мъгла обсажда крайдунавския град. Пустеят браилските улици. Само там, наравно със самата земя, свети малко прозорче - в задимената кръчма на Знаменосеца шепа окъсани, гладни хъшове живеят със спомена за минали битки...

Това е не просто видяно, това е преди всичко почувствувано. Това е не само изображение, това е и настроение. Авторът не ни оставя да стоим настрана от картините, които рисува - той изцяло ни потопява в тях. Почти физически усещаш студената декемврийска мъгла и самотната печал на опустяващите улици. И като малко откъснато островче ти изглежда след това бедната кръчма на Странджата със своите странни надписи и необичайни посетители. Прекрачили прага й, сякаш навлизаме в някакъв друг свят. Старият знаменосец с готварската престилка, чудните разговори за подвизи и сражения, патриотичните картини по стените, всичко е така чуждо на заобикалящата го действителност - сякаш шепа корабокрушенци са се подслонили тук, заобиколени от студената неприветност на океана, устремени изцяло в мислите си към света, от който са дошли.

"Румъния им даваше гостоприемство, но гостоприемството, което дава пустият бряг на изхвърлените от бурите мореходци, разломени и съсипани. Бяха сред обществото, но бяха в пустиня" - ще каже след малко и самият автор. Но още преди това той вече те е накарал не толкова с разума, колкото със сърцето си, със сетивата си сякаш да усетиш драматизма в положението на неговите герои - хора, които живеят в постоянен конфликт със заобикалящата ги действителност, изхвърлени извън обикновените релси на живота, заобиколени от враждебната студенина на едно чуждо за тях общество... И сякаш именно тази студенина е проникнала в сърцето ти заедно със студените дунавски мъгли...

Картината на зимната нощ, с която започва "Немили-недраги", за Вазов не е просто композиционна рамка, неизбежен авторов увод - тя е средство да се създаде съответно настроение, което по емоционален път да ни приближи към идейния патос на книгата. Конфликтите още не са се разгърнали, но водени от сигурната ръка на белетриста, ние вече чувстваме един от тях - конфликта между героите на повестта и обществото, сред което са намерили временен приют.

Впрочем и до края на книгата този конфликт не получава широко разгърнато сюжетно изображение. Румънската обществена действителност е извън фокуса на авторовото внимание. Тя само се чувства, чувства се през цялото течение на разказа като студена и враждебна стена, с която непрекъснато се сблъскват героите. Докато богатите български търговци естествено намират своето място в света на буржоазна Румъния, бунтовните хъшове остават в нея чуждо тяло. С един малък намек, с една дребна подробност Вазов неусетно ни дава да усетим неразбирането, студеното равнодушие и дори враждебност, които заобикалят неговите "немили-недраги".

Ето - цели разтреперани от вълнение, те слушат излязлата сякаш от душите им реч на Странджата. Отмити са всички наслоения на тежкия живот. В тоя миг те са така чисти, така изпълнени с готовност да носят докрай мъченическия кръст... А навън, от привлечената от шума тълпа долита само едно презрително-равнодушно:

- Булгари беци! [Пияни българи!]...

Чудно ли е след това, че накрая те ще се намерят и зад решетките, осъдени като крадци, и цялата безкористност на техния чист патриотизъм ще бъде снизходително превърната от буржоазния съд само в една бледа формула "облекчителни обстоятелства в делото".

Но и за този генерален сблъсък с морала на обществото, сред което са принудени да живеят неговите герои, авторът разказва някак си мимоходом. Него го интересуват не толкова външните сблъсъци, колкото самият вътрешен конфликт, не толкова самите събития от живота на хъшовете, колкото оная идейно-емоционална атмосфера, която те носят със себе си. В сюжета авторът не е включил нищо повече от това, което е било необходимо за общата характеристика на хъшовския живот. Ние дори не узнаваме каква е била жизнената биография на героите, преди те да са станали бунтовници. Не знаем откъде са те, имат ли жени и деца, каква е била мирната им професия, как е захвърлил свещеническия си сан Попчето. Техните портрети авторът извайва на плътния фон на едно по-общо описание на "бедните и презрени останки от героическите чети на Хаджи Димитра и Филип Тотя", този "нов и гладен пролетариат, съставен от подвизи, дрипи и слава". Малко повече научаваме само за Бръчков. Тъкмо поради това, че когато се явява пред нас, той още не е хъш и неговият образ спомага да се открои по-ярко колоритът на хъшовския живот. Героите интересуват автора само като хъшове. И не върху жизнения път на отделните лица, а върху съдбата на българския хъш е основан сюжетът.

Повестта започва с идването на Бръчков и по-нататък действието върви главно по тая линия. Но това идване не е завръзка и Бръчков не е централен герой. Завръзка на някаква по-цялостна фабула тук изобщо не можем да търсим. Сюжетен център повестта няма.

Отделните моменти от повествованието са достатъчно обединени от общите герои и от големия исторически конфликт - борбата за освобождение на поробената родина. И авторът не търси здрава фабулна връзка между тях, нито строги пропорции в композицията. Той се спира по-подробно на ония епизоди, които могат да му дадат повече материал за характеристика на идейно-емоционалния свят на хъшовете, другите отбелязва само като хроника. С оглед на художествената задача, която си е поставил, това е напълно оправдано. Затова въпреки празнотите, които оставя, правейки скокове в развитието на действието, повестта създава впечатление на нещо твърде единно и цялостно. Тук Вазов сякаш въобще се е отказал да следва така наречените закони на жанра. В постройката на "Немили-недраги" има нещо от свободата, с която се пишат мемоари. Но всичко е подчинено строго и последователно на основната цел - да се въплъти в живи образи героичният устрем на една епоха, да се внуши романтичното обаяние на онова специфично българско историческо понятие, за което в нашия език има специално название - хъш.

Не са скроени по вкуса на сантименталния дребен буржоа Вазовите хъшове. Тяхното мъченичество не винаги е красиво. Техните постъпки неведнъж нарушават условните социални представи за нравственост. Те се хвалят и пият, лъжат и дори крадат. "Авантюристи, които срамят народната ни чест" - говорят за тях богатите български търговци, горди със своята "порядъчност".

Но прехласнат ги слуша възторжен двайсетгодишен хлапак, току-що избягал от еснафското спокойствие на бащината си магазия. Той не чувства киселата кръчмарска миризма, не вижда колко жалки са дрехите, колко наивни са патриотическите картини по стените. Сред спарения въздух на кръчмата той долавя свежия полъх на балканския вятър, очите му превръщат дрипите в хайдушки одежди, дървената лъжица в бунтовно знаме... Той няма да разбере, когато утре Македонски го измами на карти.

Това не е авторът, това е наивният млад герой. Но в "Немили-недраги" дълбокият проницателен поглед на зрелия художник и наивните чисти очи на героя едновременно се и разграничават, и сливат. В Бръчков Вазов рисува себе си. Но Вазов не е Бръчков. По-точно той е един Бръчков, дванадесет години по-стар, преминал вече суровата школа на емигрантския живот, преживял историческите поуки на Освобождението. Той много повече вижда, много повече разбира. И силата на неговото художествено виждане е именно в това, че от висотата на събраната житейска и историческа мъдрост той утвърждава преклонението, с което гледа на дръзките хъшове неговият млад и наивен герой.

Утвърждава го, без да мисли дали техните "отчаяни крайности" не са "опасен" пример за младите поколения (както ще твърди няколко години по-късно в известната си студия за Христо Ботев). И същевременно, без да си затваря очите пред дребните житейски истини. Той вижда и как шмекерува Македонски, и колко хумористично безпомощни са социалните "сатири" на Попчето, и колко смешно претенциозен е Мравката... И не крие това, което вижда - подсказва ни кой е продал на евреина дрехите на Владиков, позволява си дори да се надсмива над своите герои. С каква весела ирония разправя например за техния детски наивен план - ще дадат представление, ще съберат пари и с тях ще изпратят в Цариград човек да убие султана; и някога историята ще каже: "Изгубена Станка" уби султан Абдул Азис! Но... "Отде знаеш? Може и да го каже това историята... тя толкова чудесни работи ни разказва, щото нищо за невярване няма. Големите работи са ставали от малки причини... и тая изба може да разтрепери цяла империя..." Тези думи на Владиков не са ли в известен смисъл позиция и на самия автор? И не е ли неговият успех тъкмо в това, че ни е накарал да почувстваме как през малката кръчма на Странджата минава пътят на самата история, и хората, които играят наивната възрожденска пиеса, имат своите роли и в голямата историческа драма на епохата.

Наистина султан Абдул Азис ще бъде спасен, упоените от успеха си актьори ще изпият събраните пари. Но ние сме усетили как се е разиграла тяхната хайдушка кръв в знаменитата сцена на сражението и зад неумелите актьори сме видели смелите герои.

Трудна е била задачата на Вазов. Той рисува водещите положителни герои на една епоха, хората, които с делата си я тласкат напред. А обстоятелствата, при които ги изобразява, в повечето случаи не спомагат да се изяви техният героизъм. Те са революционери и борци, но до избухването на Сръбско-турската война ние почти не можем да ги видим в пряката им революционна дейност. Те са активни, силни личности, но тяхната активност авторът трябва да покаже в принудително бездействие. Те са носители на високи граждански идеали, но постъпките им постоянно нарушават обикновените понятия за порядъчност. Героите са извън обстановката на онова, което е смисъл и съдържание на техния живот. Героите са сега "кокошкари". Не бих се осмелила да го напиша, ако не беше го казал самият Вазов. Само много уверен в себе си художник може да се реши да каже и да покаже това.

И да бъде убедителен. Да не принизи героичното. Да не оскърби патриотичните ни чувства.

През цялото време образите на Вазовите хъшове се разкриват пред нас като че ли в два плана: такива, каквито са (или биха били) в естествени за тяхната революционна същност обстоятелства, и такива, каквито са в една нехарактерна за техния героичен патос житейска обстановка. Различните моменти отсеняват ту едното, ту другото. Вижте Македонски в епизода на минаването му през замръзналия Дунав. В тая сцена, написана с напрежение и характерен вазовски нерв, героят се изправя в истинския си ръст - беззаветно предан на революционното дело, безстрашен и съобразителен, силен и смел. И погледнете Македонски, когато празен обикаля из влашките кафенета - ловък и хитър, безцеремонен и самохвалко. Различните обстоятелства съвсем по разному отсеняват неговите характерни черти.

Но авторът не само редува, той майсторски успява и да слее тези два плана, зад авантюристичната дързост на своите герои да ни внуши техния героизъм, зад безцеремонността, с която се отнасят към чуждата собственост - тяхното презрение към моралните норми на класовото общество. Дори в претенциите им да играят в пиесата роля, която непременно "нещо като команда" да бъде, ние чувстваме отглас от напиращата енергия на борци, в комичните им стихотворни опити - ехо от накипелия социален протест.

И тъкмо за да открои този втори, героично-романтичен план на образите, Вазов извайва обаятелната фигура на Странджата - стария знаменосец. Докато при повечето хъшове тежките условия на емигрантския живот създават една своеобразна героично-авантюристична атмосфера, при Странджата те обвиват героизма му с ореола на мъченичеството. Това е кристално чист образ, въплъщение на нравствения патос на борбата, еманация сякаш на духовната същност на хъша. Неговият образ хвърля светлина върху най-съкровеното у героите. Озарени от него, другояче изглеждат и Македонски, и Попчето, и Хаджията, и Мравката... И когато под тежестта на суровия бит те започват неусетно да издребняват, неговите думи са оная нравствена сила, която им връща техния истински образ на мъченици и герои. Класическата реч на Странджата е идейно-емоционалният център на "Немили-недраги".

...Какво ни трябва друго? Пари ли? Пари не щем, за пари не сме проливали кръвта си, защото е по-скъпа от всичките пари на влашките богаташи... Имот ли искаме или къщи? Та ние зарязахме нашия имот и къщи доброволно. Ние нямаме потреба от имоти. Ние се жертвуваме за свободата на България и ако найдем отплата, то тя ще бъде: освобождението на България; ни повече, ни по-малко...

Със своя етичен патос тези думи на стария знаменосец прехвърлят границите на историческата освободителна дата и се превръщат в зов към притъпената обществена съвест на Вазовите съвременници.¹

Въплъщавайки в поредица от релефни човешки индивидуалности безкористния и чист патриотизъм на възрожденските борци, Вазов неприкрито го противопоставя на издребнелия и меркантилен дух на новата буржоазна действителност. "Тогава беше времето на самопожертвуванията, защото из великите страдания изникват великите героизми, както днес е епохата на дребните характери" - предизвикателно прави той и своите съвсем преки исторически съпоставки.

Странджата е изграден в героично-трагичен стил, Македонски - в героично-авантюристичен. По тоя начин двата най-ярки образа в книгата великолепно уравновесяват двете начала на хъшовския живот. Но техните образи не изпълняват някаква илюстраторска роля, не са пунктове, в предварително построена авторска схема. Всичко, което те внасят в атмосферата на повестта, естествено се внушава от живи и убедителни човешки характери, непринудено обрисувани в постъпки, жестове, реч. Релефната пластичност, ярката характеристика, убедителното жизнено внушение на човешките образи - в това е безспорно най-голямата сила на Вазов. Без преувеличение той умее понякога буквално в един жест, в една фраза да ни внуши цялостна характеристика. "Ние сме човеци, ние сме българи, ние изпълнихме нашата свята длъжност към отечеството. Нищо повече. Какво ни трябва друго?" - просто и скромно ще каже Странджата. "Македонски бяга от глада, но не бяга от смъртта. Ако не сте го узнали още, толкоз по-зле за вас" - наперено, но не по-малко искрено ще издекламира Македонски. И наред с общата характеристика на хъшовския патриотизъм ти ще почувствуваш и ярката индивидуалност на отделните герои.

Скромният Странджа, шумният Македонски, стеснителният Бръчков, дребният Мравка, Попчето, който глади невидимата си брада - всеки от героите на повестта има своя запомняща се физиономия. И същевременно всички те, така различни един от друг, се сливат в съзнанието ни в един ярък и внушителен образ, образа на българския хъш - мъченик и герой. Вазов не се загуби в богатството от човешки индивидуалности, а извлече от тях съдържанието на една социално-историческа категория. Не се хипнотизира от основната схема на тая категория, а я потърси в разнообразието на нейните жизнени прояви.

Своите герои той изобрази в цялото им жизнено богатство, но ги осветли от строго определен ъгъл. Взе ги такива, каквито са, но ги премери и оцени с големия исторически критерий на епохата.

Колоритните Вазови хъшове са класическа илюстрация на мисълта, че няма рецепти за създаването на положителен герой - той може да бъде и идеален, като стария знаменосец Странджата, и обикновен грешен човек като Македонски и другите, достатъчно е да носи в сърцето си оная искра, която в решителния момент ще изпепели у него всичко случайно и второстепенно. Цялата работа е в жизнената убедителност на изображението, в сигурността на авторовата концепция. Ето Вазов съумя да създаде идеален герой, без той да бъде схематичен, и не скри съмнителните моменти в поведението на своите хъшове, без с това да принизи техния образ.

Къде е тайната на този успех? Творческата история на "Немили-недраги" ни дава отговор. Тайната е в дълбоко жизнения извор на вдъхновението, в интимната близост с живота, който пресъздаваш, в срастването с високите идеали на своето време.

В творческата биография на Вазов повестта "Немили-недраги" просто не можеше да не се появи. Тя изкристализира от самия жизнен път на автора. Към нея го води собственият му живот.

Първата стъпка към създаването й е направена в оная решителна нощ, когато обзет от романтичен порив, 20-годишният поет напуска спокойната кантора на чичо си в Олтеница и "немил-недраг", "само с два минца в джоба", се озовава сред браилските хъшове, за да сподели "братски техния живот, техните идеали и авантюри".

Втората стъпка - шест години по-късно - в ония бурни дни на 1876, когато емигриралият в Румъния Вазов отново се озовава при своите стари познайници, работи като секретар на "последния комитет" в Букурещ, живее в една квартира със Стамболов, гладува заедно със събратята си по съдба, спасява се от студа в задушната атмосфера на хъшовските кафенета.

Действието на повестта, със скока, който прави от 1871-1872 г. в 1876 г. и от Браила в Букурещ, почти буквално отговаря на двата престоя на Вазов в Румъния. Той предпочита да пише за това, което е видял със собствените си очи, което е съпреживял. Желанието му да бъде абсолютно достоверен стига до наивната педантичност на бележката - откъде са почерпани данните за картините от Сръбско-турската война.

Воден от силата на личните си наблюдения, в "Немили-недраги" Вазов съумя да подчертае дори това, до което с логиката на мисълта си никога не успя да стигне - социалната страна на нашата национална революция. Пропастта, която разделя революционните емигранти от богатите български търговци в Румъния, е една от основните линии в идейното съдържание на повестта. "Да живее комуната!" - дори се провиква Македонски. И макар авторът да се стреми донякъде да изолира и омаловажи този лозунг, той се чувства като израз на социалните настроения на хъшовската среда. Още по-ярко подчертани са тези настроения в драматизацията на повестта - "Хъшове", - където техен осъзнат изразител става Бръчков.

Тази социална острота на погледа несъмнено води началото си от личните преживявания на младия Вазов. Според неговата "Поетическа биография" тогава той бил дори "почти комунист". Разбира се, през 1883 г. за него това е вече само спомен. Пък и навремето явно не е било повече от някакво неясно, повърхностно и съвсем краткотрайно увлечение. Доловил и почувствал вярно социалните настроения на хъшовската маса, той не успява да разбере докрай идеологията на "комунарското" течение в нашето националноосвободително движение. Не случайно най-бледата фигура в повестта е Владиков, чийто прототип е Ботевият другар Велико Попов. Авторът е лишил образа му от неговото идейно съдържание, а лишен от него, той не е добил художествен живот. И ако това не се хвърля много на очи, не пречи на цялостното впечатление от книгата, то е, защото тук Вазов съвсем ясно насочва вниманието си не към водачите, а към редниците. Художественият акцент на неговата повест подчертано пада върху обикновените български хъшове - безименните герои на историята.

Тях той познава отблизо, докрай. Оттам тая сигурност и в рисунъка, и в тона. И как да не бъдеш сигурен в движението на перото си, когато си се хранил в подземната кръчма на Странджата, когато си изпращал за Сърбия българските доброволци... Та "Немили-недраги" е едно почти автобиографично произведение - там, сред героите, добил художествена плът, се движи и споменът за младия Вазов. Само че с друго име и с друга по-нататъшна съдба. Поел пътя на хъшовския живот, Бръчков го извървява докрай и умира като герой при Гредетин. А Вазов не стана истински хъш. Той въобще никога не е могъл да бъде друго освен писател. Той остана жив, за да обезсмърти подвига на ония, с които бе делил оскъдния залък. И сега в повестта пред нас е и единият, и другият. Единият е герой, другият - автор.

Авторът също действа пред нас. Той не се крие зад събитията и образите, а непрекъснато излиза напред - обяснява, оценява, сравнява. Автора ние също го виждаме... Той вече не е толкова млад, около устните му са се очертали горчивите гънки на разочарованието. Между него и героите му лежи опитът на едно десетилетие, в критерия му за оценка влиза и сравнението със следосвобожденската действителност. И как мили му изглеждат сега теглилата на онова минало, как велики му се струват ония дни в сравнение с издребнялото настояще. С каква наболяла в гърдите горчивина се изтръгва това: "Весело време беше тогава".

С размаха на човек, който до дъно е познал времето, в което живее, авторът на "Немили-недраги" неусетно изправя една до друга две исторически епохи. Едната е миналото, другата - настоящето. Едната се вижда в самата художествена тъкан на произведението, другата се чувства в авторовите оценки. И тяхната категоричност не ни оставя да се колебаем коя да утвърдим и коя да отречем.

Само пет реда от повестта ни въвеждат в следосвобожденската действителност, но тия пет реда са достатъчни. Чужди са на това ново издребняло време бунтовните хъшове. Студено и неблагодарно е и то към тях. Краят на "Немили-недраги" е нещо повече от една сантиментална жалба за печалната участ на героя, доживял да види свободата на България. Това е един художествен израз на пълното отчуждение на буржоазното общество от неговите героични предшественици.

Бедни, бедни Македонски! Защо не умря при Гредетин?...

Авторът или самите ние казахме това?... Накарал ни да се преклоним пред героизма на ония, които извоюваха нашата свобода, сега Вазов ни заставя да се присъединим и към неговата присъда над късата памет на младото буржоазно общество.

Този неочакван заключителен акорд на повестта изведнъж осмисля досегашните намеци, разкрива дълбочината на една историческа трагедия и пренася мислите на читателя от епохата на "великите героизми" в "епохата на дребните характери", от 1876 в 1883 година. За каквото и да пишеше, Вазов се обръщаше преди всичко към своята съвременност. Чрез миналото той открояваше по-ясно настоящето. Неговите произведения вървят по пътя на времето заедно с датата на своето създаване. Него не го блазнеше славата на "общочовешкото" - той искаше само да бъде верен на "своята най-пряма обществена мисия". И тъкмо за това успя да превърне временното във вечно.

1960

БЕЛЕЖКИ:

1. Шестдесет години по-късно тези прости, но силни думи на Странджата прозвучават и край хайдушкия огън на средногорските партизани... И отново, прехласнат като Бръчков, ги слуша възторжен двайсетгодишен поет. "Колко съзвучни са тези думи с нашите чувства - мисли той. - Не сме ли и ние като Странджата и Македонски, зарязали всичко, за да се борим за свободата?" Родените от живота образи на изкуството бяха повторени от самия живот. Бяха се сменили историческите декори, но подет от нови борци, бе продължил да живее безкористният и чист патриотизъм на стария знаменосец (Вж. Давид Овадия. Август, август... 1965, с. 30). [обратно]

© Милена Цанева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.09.2004, № 9 (58)

Други публикации:
Милена Цанева. Автори, творби и проблеми. София: Български писател, 1990, с. 125-138.