Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ВАЗОВИЯТ ПОРТРЕТ НА ХРИСТО БОТЕВ

Милена Цанева

web

Казват, че в произведенията на Иван Вазов името на Ботев се среща повече от 200 пъти и е най-често споменаваното след името на България1. Не съм привърженица на подобни общи статистики, защото не е трудно да се види, че по-голямата част от тази цифра се дължи на Вазовата обширна критическа студия за Ботев. Но, от друга страна, самата тази обширна студия, и посветените специално на Ботев стихотворения, спомени и пътеписи, и редица споменавания за него в други творби потвърждават, че до края на миналия век той действително заема едно от централните места във Вазовия поетичен свят. Обстоятелството, което поставя въпроса за особеностите на Вазовия портрет на Христо Ботев - за неговото формиране като представа в съзнанието на автора, за неговото художествено изграждане като един от централните образи в творчеството му и за неговата роля в утвърждаването на всенародния култ към поета-революционер.

За да разберем как се създава и как еволюира отношението на Вазов към Ботев, би трябвало да проследим цялостния жизнен и идеен път на писателя от последните десетилетия на деветнадесетия век с всички негови преки или косвени съприкосновения с личността и идеите на Христо Ботев, с неговата поезия и с отгласа на неговия революционен подвиг. Ще припомня само някои факти, които очертават основните линии па тези противоречиви съприкосновения.

Първият досег на Вазов с личността на Христо Ботев е косвен - чрез Ботевия баща, чийто помощник в Калоферското училище става петнадесетгодишният Вазов, както и въобще чрез отношението на калоферци към бъдещия национален герой. "Често приказваше за сина си... с тъга, угрижен, че е излязъл от него нехранимайко, от когото никаква помощ не може да очаква на старини - спомня си Вазов за даскал Ботьо в известния си мемоарен разказ "Даскалите". - За такъв считаха Христя и калоферци и окайваха баща му. Никой тогава не можеше да подозира с каква нагла слава тоя скитник е щял да озари скромното почтено име на стария калоферски учител.

Един ден дойде твърде кахърен и ни каза:

- Знаете ли? Нашият халосник го изпъдили из Одеската гимназия!

По очите му светнаха сълзи."2

Можем да си представим как са подействували тези сълзи в очите на достолепния Ботьо Петков върху чувствителното сърце на младежа, който няколко години по-късно в Румъния ще възпее в одичен стил спомена за бащините си сълзи ("Всесилните сълзи"). И няма защо да се учудваме, че образът на "нехранимайкото" подсъзнателно ще остане свързан с Вазовата представа за Ботев и, потиснат от пиетета към загиналия в Балкана герой, ще се актуализира под напора на едни или други обстоятелства, както в известната студия на писателя от 1891 г.

Ще минат обаче няколко години и младият Вазов ще има възможност да види и чуе и другата страна от вечния конфликт бащи и деца. Широко известни са засвидетелствуваните на няколко пъти спомени на писателя за личните му контакти с Ботев в Браила и особено в Галац през 1871-1872 г. Повече или по-малко подробно, тези спомени съдържат интересни данни за силното въздействие, - което му оказва поетът-революционер, под обаянието на чиито "комунарски" идеи той дори за известно време попада.

Така в първата редакция на писаните от самия Вазов "Биографични бележки" от 1894 г. четем: "В Галац Вазов се сближил с Ботева, от красноречието и ума на когото останал пленен... Ботев... проповядвал със свойствената си разпаленост комунизъм... Вазов се надъхал донегде с техните доктрини и даже написал куп стихотворения в социалистически дух. Тая сбирка, зета от Ботева да я чете, паднала в ръцете на румънската полиция, ведно с другите вещи на Ботева при обиск, който направила в стаята му... Това минутно увлечение на Вазова престанало, щом той се озовал пак в България, където животът налагал други задачи на патриота"3.

Явно. че същото Вазов е разказвал преди това на Захари Стоянов, който в романизованата си биография на Ботев го предава в свойствения си заострен стил: "Иван Вазов ми разказваше, че по това време нашият герой е бил такъв лют комунист и защитник на парижките събития, щото в няколко срещи с него той, Вазов, захванал да вярва, че комуната ще спаси света"4. Години по-късно пред своя довереник проф, Шишманов писателят отново ще потвърди: "Под влияние на неговите беседи и аз малко бях се поувлякъл по едно време в неговите утопии. Но понеже скоро напуснах Галац, това влечение не се продължи. Аз бях повече тих, хрисим човек, отколкото борец."5

Още по-ярко зафиксирано е влиянието, което оказва на младия Вазов Ботевата поезия, с отделни произведения на която той се запознава още преди или по време на първата си среща с Ботев. Особено силно е изрично изтъкнатото от поета въздействие на излязлата през 1875 г. стихосбирка на Ботев и Стамболов. С нейните преки навеи се срещаме в първите стихосбирки на Вазов - "Пряпорец и гусла" (1876) и "Тъгите на България" (1877), а нейното по-дълбоко въздействие слага завинаги своя отпечатък върху неговите определили се точно по това време идейно-естетически позиции на народен поет. Но влиянието на Ботевата поезия върху идейно-творческото развитие на младия Вазов е друга голяма тема, с която тук няма да се занимаваме. Отбелязваме го само като един от факторите, които изграждат отношението на писателя към образа на Ботев.

Най-голяма роля за формирането на Вазовия пиетет към поета-революционер безспорно изиграва неговият патриотичен подвиг, разтърсил съвременниците и превърнал се за потомците в национален мит. "Всички бяхме във възторг - разказва в спомените си Вазов, - подробностите за дързостния и сякаш взет от някоя легенда подвиг се предаваха с наслаждение от уста на уста, с всевъзможни преувеличения, като че ли самият подвиг имаше нужда от тях, за да се възвиси във въображението ни ликът на героя. Под впечатлението на това събитие аз написах стихотворението си "Тих бял Дунав се вълнува", скоро станало извънредно популярно, нагласено в песен. В кафенета, по улици, в бирарии, дето се срещахме, само това се говореше, само с Ботев разговорите захващаха и свършваха."6

Така под противоречивото въздействие на възхищението и възторга, от една страна, и смътната резервираност, от друга, се създава онова двояко отношение към Ботев, което Вазов демонстрира още с първите си спомени за близкото минало - "Неотдавна" (1881):

"Ботев имаше лоша репутация. Вред при заминуването му българите си шушнеха за разните истории, които го направиха да стане известен в Бесарабия, Браила, Александрия. Всички му се бояха, ненавиждаха го, уважаваха го. Той правеше навред да говорят за него повечето лошо."7 В това свидетелство на автора чуваме ясно гласа на определени социални и идейни среди от българската емиграция. Но гласът на Вазов съвсем не се покрива изцяло с техния. Напротив, явно е, че това въведение е нужно на художника, за да извиси по вазовски ефектно образа на Ботев - неразбран и осъждан от обществото, тъкмо защото стои много над него. Върху това романтично противопоставяне е изграден тук целият му мемоарен портрет:

"А тоя момък не мислеше както другите. Неговият ум занимаваха социални, общочовешки въпроси, задачи страшни, неразрешими, които вълнуват в нашто време всичките милящи умове и ги смущават, и ги плашат.

В неговата глава се въртяха мътни, неясни и смели някои мечти, някои бъдещи големи планове, невъзможни може би, но които се появяват само в главите на хората, които чувствуват, че тяхното назначение е по-високо, по-идеално, отколкото да работят и мислят само за насъщния хляб ...

Ботев бе роден, за да стои по-горе от общото равнище."8

Както е известно, в отношението си към Ботевата революционнодемократична и утопичносоциалистическа идеология Вазов изживява след Освобождението една регресивна еволюция, чийто най-фрапантен израз е неговата споменавана вече "критическа студия" за Христо Ботев, излязла в кн. 6 на сп. "Денница" през 1891 г., т.е. точно по времето, когато започва масовото увлечение на следосвобожденската ни интелигенция в социализма и се основава българската революционна марксическа партия, виждаща в лицето на Ботев свой велик предтеча. Може би казва думата си продължителната емиграция на Вазов в Русия, където се сближава с официалните славянофилски среди, но по своята основна насоченост тази обстойна аналитична студия е явно една реплика против набиращото сили социалистическо движение в България, един опит да се омаловажи неговата органична връзка с героичното ни минало. В това е смисълът на изричното обявяване на писателя срещу "безусловния култ" към поета-революционер, подтикнало го да разграничи "онова, което е добро в Ботева и достойно за уважението ни" от "несъвършенствата и тъмните петна в нравствения му образ".9

Едва ли има смисъл да се спираме по-подробно на този безпомощен опит на писателя да раздвои отношението на обществото към Ботев, предпазвайки младите поколения от опасното влияние на неговата "комунистическа пропаганда". Всичко казано по този повод е в духа на широко известното отношение на Вазов към социализма като към благородно по същността си, но утопично, несъобразено с българските условия и отклоняващо младежта в погрешна насока учение. Искам да обърна внимание само на един момент. Независимо от желанието си да раздвои отношението към Ботев като към образ, в който "сюблимните чувства на трубадур на свободата братуват с най-безнравствените житейски правила"10, като художник Вазов чувствува и не може да не подчертае изрично органичното всъщност единство на този образ. "Принципът е един и неразделим. Ботев в Козлодуй е продължение на Ботев във Фокшонския затвор"11... - обяснява обстоятелствено той и с това по-скоро подкопава, отколкото подкрепя своята теза за нуждата от диференциран подход към "двойната личност на Ботева".

В духа на същата тази основна теза авторът на студията разкъсва органичното единство на знаменитата Ботева "Молитва" на две части: последните четири куплета - "високи, благородни и человечески" и предните - "дебелашки цинизми". И дълго и разтревожено обругава революционния ботевски "бог на разума": "Или тоя "бог на разума", който се намира в "сърцето и душата" на поета, ще е същия оня, който одобряваше трошенето на касите като справедливост и кражбите като подвиг и който му нашепваше стихът "Ще викнем ние хляб или свинец!" - Дали е богът, комуто поетът предвижда наскоро възцаряването - на какво основание неизвестно, - богът на сблъсъка на две груби сили, богът на кръвта, на разорението, на ужасиите човешки бедствия" Очевидно него разбира Ботев и него проси на помощ в борбата"12.

В съответствие с тези актуализирани от историческия момент опасения, когато през 1892 г. преработва писаните си през 1881 г. спомени "Неотдавна", Вазов изхвърля оттам и цитираните по-рано четири последни куплета от "Моята молитва" и определението й като "гимн на человечеството, що страда", и най-възторжената част от характеристиката на Ботев, н интересните сведения за неговия тайнствен приятел и поклонник на парижката комуна Флореско. Но, от друга страна, не може да не направи впечатление, че през 1890 г. в сп. "Денница", а след това през 1893 г. и в стихосбирката си "Звукове" същият Вазов отпечатва писания през 1885 г. в Пловдив стихотворен диалог "Въздишка на един свят" (по-късно "Копнеж на един свят"), където живеещият в самия човек "бог" - "без небе и без ад // без кумир и без храм" - носи явно облика на революционния ботевски "бог на разума":

... Аз съм бог -
и безсмъртний не мре.
Но не бог на Мойсея,
на Зорастра, на Буда -
а на Разума чисти,
на великата Правда -
на Напредъка бог.
От столетия много
през всемирни преврат
гоня чудна задача:
тоя свят несполучен
да меня, обновя,
тайний извор на злото
из самата природа
да изкубна насила;
сетний удар да дам
на олтари, тронове.

В писаната през 1894 г. гражданска драма "Белодушков" ("Народен писател") също ще срещнем характерен момент - най-пламенният борец срещу Стамболовата диктатура, увлеченият в социализма изключен студент Гарибов пее в затвора Ботевата "Молитва". От друга страна, в създадения през 1898 г. роман "Нова земя" пеенето на "Моята молитва" Вазов свързва с един от най-отрицателно обрисуваните си герои - "развратния и опартизанен поп Кън. Изображението на този момент от романа е показателно за автора със своеобразното сплитане, от една страна, на чувството за жизнена правда, което му подсказва, че превърнатата в песен Ботева молитва поемат "по-младите и събудени селяни, начело с учителя" и, от друга - за тревожното му и неприязнено смущение пред силата или, както той се изразява, "хипнотизацията на тия странни, мощни, богохулни звукове".

Но най-ярката победа на усета на писателя за жизнена и художествена правда е случаят с направената през 1899 г. коренна преработка на драмата "Хъшове", когато тъкмо автобиографичният образ на Бръчков става изразител на "комунарското" течение сред българската революционна емиграция в Румъния. Тук вече той не само произнася известния си монолог: "Откак съм тук, аз хванах да оправдавам началата на комунизма. От една страна разкош, от друга - мизерия! Не, тоя строй е безнравствен, невъзможен. Трябва да се разруши гнилото здание и да възтържествува всемирната правда ...", но и за разлика от облика си в повестта "Немили-недраги" вече издава и свой революционен вестник "Свободен дух". Т. е. тук в образа на Бръчков своеобразно се преплитат, от една страна, автобиографични, от друга - навеяни от спомена за Ботев черти.

Това разбуждане на спомена за някогашните срещи с Ботев става вероятно под влияние на засиленото социално напрежение в българската обществена действителност от края на века. А също така и под стимула на разказите за смъртта на Ботев и съдбата на неговата чета, чути от Вазов по време нз неговото пътуване до връх Вола през юни или юли 1899 г. Пътуването Вазов прави още преди първата неофициална и последвалите я официални комисии да предприемат опити да се установи точно лобното място на Ботев. И това негово, продиктувано от вътрешна необходимост, поклонение е още един нос израз на непомръкващия в съзнанието му пиетет към загиналия в Балкана герой. Показателен в това отношение е краят на създадения след пътуването пътепис "Волът": "На минуване из "Манастирското пладнище" (групата дървета, край които, според версията на Захари Стоянов, бил убит Ботев) аз откъснах за спомен от една глогина клонче, което пазя и сега у дома втъкнато в портрета на Ботев."

Плсд па същото това пътуване и на същия този пиетет са и двата художествени шедьовъра на писателя, свързани с гибелта на Ботев и неговата чета - стихотворението "Той не умира" и разказът "Една българка".

Както виждаме, колкото и шокираща да е в някои свои моменти Вазовата студия за Христо Ботев, продиктувана явно от желанието на автора да се противопостави на увлечението на младата ни интелигенция в социализма, тя едва ли е чак такъс повратен пункт в цялостното Вазово възприемане на Ботев, за какъвто обикновено я смятаме. Защото, от една страна, вътрешно раздвоеното отношение към знаменития революционер не е нещо съвсем ново за Вазов, а от друга - не може да се каже, че след 1891 г. настъпват някакви решителни промени ц във влезлите вече дълбоко в облика на народния поет ботевски влияния, и във възвишеното място, което Ботев заема в неговия поетичен свят. Неслучайно дори във въпросната студия той категорично се уговаря, че "името на Ботев си е оздравило безсмъртието и ще се произнася с гордост в България, додето има България на света"13. Пиететът към Ботев е врязан в най-съкровените пластове на Вазовото художествено съзнание и именно поради това остава фактически незасегнат от регресивната еволюция на неговото отношение към Ботевата революционнодемократична и утопичносоциалистическа идеология. Друг е въпросът, че неразбирането на тази идеология безспорно се отразява върху възможностите на писателя да създаде пълноценен художествен портрет на Ботев.

Всичко тсва ни дава основание да разглеждаме образа на Ботев във Вазовия художествен свят като единен, изграждан постепенно портрет, в чиято основа своеобразно се преплитат възторгът, респектът и неразбирането.

Първото си стихотворение за Ботев - "Песен на юнаците на "Радецки" - Вазов създава още на 20 май 1876 г. - "при първата вест за минаването на Ботйова при Козлодуй"14, наскоро след това написва и стихотворението "Радецки", на което е съдено да стане най-популярната българска маршова песен, известна като "Тих бял Дунав се вълнува". Впрочем цитираното уточняване "при първата вест" Вазов фактически дава по повод именно на тази песен и към нея го отнасят бележките към Вазовите съчинения, както и повечето изследвания върху живота и творчеството му. Но след толкова години поетът явно вече обърква спомените си, а възможно е и въобще да е забравил художествено слабата "Песен на юнаците на "Радецки", която още на времето си той не включва в "Пряпорец и гусла". А че именно тя е първият му отклик на подвига на Ботевата чета, показва не само датата 20 май, но и обстоятелството, че тук събитието е предадено най-общо и липсват всички ония исторически документирани детайли като целуването земята на родния бряг или напомнянето в декларацията на Ботев пред капитана на "Радецки" за случката на парахода "Германия", с които се срещаме в "Тих бял Дунав се вълнува" (вж. и неговата първа редакция) и които свидетелствуват, че това стихотворение е било написано малко по-късно, когато са станали известни и романтичните подробности около завладяването на парахода и слизането на Козлодуйския бряг.

Така от историческата 1876 г., когато написва "Песен за юнаците на "Радецки" и "Тих бял Дунав се вълнува" до "краевековната" 1899 година - когато създава пътеписа "Волът", стихотворението "Той не умира" н разказа "Една българка" - повече от 20 години образът на Ботев и неговата чета вълнува въображението на певеца на българските тъги и възторзи.

Нямаме възможност, пък и едва ли е необходимо, да разгледаме тук всички Вазови творби, в които се изобразява или споменава Ботев. Но ще се опитам да обобщя характерното за този създаван близо четвърт век вазовски портрет на героя.

Преди всичко ясно е, че независимо от кратковременните си младежки увлечения още от самото начало Вазов не разбира добре и не приема докрай някои страни от идеологията на предтечата на българското социалистическо движение. Неслучайно още в спомените "Неотдавна" (1881) той акцентува върху "лошата репутация" на Ботев, а по повод на неговия приятел "нихилист" с псевдонима Флореско с нескрито облекчение отбелязва: "По щастие един случай, и да кажем по-право, намесата на полицията избавиха Ботев от това магнетизирующе лице..."15 Но теза не пречи на подчертания пиетет на Вазов към личността на Ботев. В същата първа редакция на "Неотдавна" той му дава една съкратена по-късно възторжена характеристика в мащабите на европейско явление:

,,В древний Рим да беше, Ботев би бил Мариус, а още повече Брут.

Във французката революция би станал Дантон, ако не пръв консул.

В маджарската буна на 1848 г. би бил Кошут или Гергей ...

В България той доказа подир шест години какво беше и какво можеше да бъде.

Личността на Ботева изпълня тая епоха.".16 Възниква резонният въпрос - как е възможно при това изразено и тук, и в стиховете му от това време възторжено отношение към Ботев, Вазов да не включи неговия образ в знаменития си цикъл "Епопея на забравените" (1881 - 1884), с който той, както образно се изразява Вера Мутафчиева, "със сигурна ръка иззида стените и положи покрива на нашия пантеон".17 Някои изследователи са склонни да се задоволят с обяснението, което самият Вазов дава пред Георги Бакалов: "Защото Ботев не беше забравен"18. Но струва ми се, съзнателно или несъзнателно, тук Вазов наистина само "остроумно'' се е измъкнал от отговор. Защото ясно е, че понятието "забравените" има по-дълбок смисъл, отколкото буквалната забрава. Васил Левски, с ода за когото започва "Епопеята", в буквален смисъл също не е бил забравен.

Но една от най-силните страни на Вазовата "Епопея" е, че тук всяка ода е построена върху неразривната връзка между героя и неговото време. Внушено е чувството, че той се явява тъкмо, когато историята има нужда от него, с тези идеи, за които тя е съзряла, с тези индивидуални качества дори, които са нужни за момента. По един или друг начин всеки от "забравените" въплъщава "идеята" на даден исторически момент. А в "идеята", която въплъщаваше Ботев, имаше нещо, което демонстративно надхвърляше рамките на националната революция, нещо тревожно и неясно за разбиранията на Вазов. И това му пречеше да види и да почувствува неговото място в оная органична взаимообвързаност между героите и тяхното време, върху която са построени монументалните портрети от "Епопея на забравените".

И изобщо, когато става дума за един цялостен портрет на Ботев, залегналата във Вазовото виждане идея за неговата "двойна личност" показва своята художествена неплодотворност. В стихотворението "Радецки" и в спомените "Неотдавна" Вазов постига изразително внушение на респектиращия външен вид и пламенен темперамент на поета-революционер. Но общо взето като художник той фактически само възпява, а не изобразява Ботев. И това, разбира се, не е случайно. Но и не намалява неговите заслуги на първия поет, който създаде около образа на Ботев оня поетичен ореол, който най-точно изразява народното отношение към превърналия се в легенда герой.

А именно това, струва ми се, бе първото поетическо задължение на българската литература по отношение на Ботев. Митологизирането на неговия образ бе една духовна необходимост за нацията. И с необикновената си чувствителност към нуждите на нейния исторически живот Вазов веднага бе почувствувал това.

В цитираната статия Вера Мутафчиева обяснява пропускането на Ботев в "Епопея на забравените" с липсата на дистанция19, но това е между малкото неща в тази извънредно ценна статия, с конто не мога да се съглася. Защото липсата на дистанция не попречва още в първите години след геройската си смърт, Ботев да заеме централно място в творчеството на Вазов и пиететът, с който се обгръща там всяко споменаване на неговото име, явно съдействува за утвърждаването на оня "безусловен култ" към поета-революционер, срещу който по-късно самият Вазов ще се обяви.

Още з стихотворението "Радецки" гордият образ на войводата, застанал пред капитана на парахода "с гол в ръката нож", е изобразен изцяло в стила на оная революционна романтика, която, както изглежда, няма никога да престане да плекява въображението на юношите и на народите. И неслучайно популярността на тези превърнати в песен Вазови стихове остава незасегната от изминалите повече от 110 години. В писаното през същата 1876 г. стихотворение "Подъл ли е българският народ?" този романтичен стил, в който Вазовият стих говори за Ботев, патетично се приповдига: "О, Ботев храбри! Душа велика! // Къде се скиташ с момците твои?" Особено патетично е внушено поетически изравняване между мащабите на Ботевия образ и мащабите на Балкана - този най-древен символ на България:

Стани, о Ботев, и разсърди се!
И ти, Балканьо! я намръщи се
и с вихри, бури ведно ревнете
и гръмогласно така кажете:
народ, кой дава такиз герои,
не подъл, низък, а храбър той е!

От същата 1876 г. е стихотворението "Бунтът", в чиято централна четвърта част - "Вислец" - със същата вазовска патетика е изобразена или по-точно възпята гибелта на Ботев - "най-първия герой":

Загина той, издъхна, убит посред Балкана!
На думата си мъжка остана верен той:
в борба живя със мрака, със злото и тирана
и пак в борба загина под пряпореца свой.

За подчертания пиетет, с който се отнася Вазов като художник към образа на Ботев, свидетелство е и неговата проза. Така в повестта си от 1883 г. "Немили-недраги" (заглавие между впрочем също навеяно от Ботевата поезия), разказвайки, без да спомене името му, за адвоката, който с огнената си реч успял да смекчи присъдата на румънския съд за извършения от хъшовете грабеж, авторът ефектно заключава: "Тоя адвокатин беше сам Ботев, нарочно дошъл от Галац". И това изразително "сам Ботев" изрично подчертава отделянето на неговия образ от обикновения житейски план, в който са изобразени останалите герои.

Най-честият епитет, който придружава името на Ботев, е "храбри". В поемата "Загорка" (1883) той дори се повтаря два пъти като постоянните епитети от народната песен. Съвсем правилно отбелязва К. Топалов, че "в редки случаи Вазов само споменава името на Ботев като обикновено име. Почти винаги тонът е приповдигнат, името на Ботев се произнася с патос, особено в поетическите произведения. Най-често той е "храбрият Ботев", "незабравимият герой", "кат мълнията страшен, кат бурята сърдит", "душа велика", "веслецият герой" и т.н.20.

В стиховете на Вазов за следосвобожденската действителност името на Ботев, наред с името на Левски, поема и специфичната функция да се противопоставя на тази издребняла, меркантилна и пошла действителност, напомняйки за героизма и идеализма на близкото минало:

Тогава всекиму в сърцето
се крийше герой ил светец,
и Левски мреше на въжето,
и Ботев мреше на Вислец...
А днес?
                        ("Общество и певец", 1883)

Възмущението от меркантилното политиканство давиква странния на пръв поглед възглас:

О, Левски! Ботев! Вий
не бяхте политици.
                        ("Всичко пада", 1882)

Високомерието на дипломираната посредственост поражда гневното напомняне:

И Левски беше прост. Черковният канон
бе всичкият му курс. А вижте как грей он!
И Ботев, тоз герой, тоз мрачния невец,
и без диплом умря в Балкана кат борец.
                        ("Дипломираните", 1881)

В публицистичните статии на Вазов от това време имената, с които напомня за величието на близкото минало, са повече, но в стиховете му обикновено остават само Ботев и Левски. И тъй като историческият Апостол вече е възприет като своеобразен национален светец, това постоянно свързване на Ботевото име с неговото въздействува като поетическо канонизиране и на Ботевия образ. И ето че когато в "Пролога" към стихосбирката си "Сливница" (1886) авторът поетически маркира величавия исторически образ на България, Левски и Ботев (този път - може би заради ритъма - и Бенковски) намират своето място сред най-дълбоко врязаните във възрожденското съзнание имена от българската история - Крум, Симеон и Самуил:

Тогава България цяла,
България на Крума, горският юнак,
и на Симеона и на цял рояк
борци венценосни, и на Самуила,
левент македонски - отчаяна сила;
на Бенковски, Левски - нашия светец,
на Ботева, паднал в борбата певец...

Така още в първите следосвобожденски години спонтанно и неотклонно патетичното слово на Вазов утвърждава поетически имената на Ботев и Левски сред свещените символи на България. За да могат потомците също така спонтанно да запеят: "Земята на Ботев и Левски ...".

Друг е въпросът, че с изключение на прелестното в своя възрожденски наивитет стихотворение "Радецки" ("Тих бял Дунав се вълнува"), Вазов дълго време не успява да създаде достойна за Ботев и като художествено постижение творба. Това става чак в края на века, когато посещението на станалия легендарен връх Вола развълнувано слива в душата му пиетета към героя с обаянието на неговата поезия и се раждат най-вдъхновените Вазови редове за Христо Ботев, съчетали в поетичния си рисунък предметната простота с патетичната извисеност - стихотворението "Той не умира":

На Волът, сред пустинния Балкан,
огласян някога от диви орди,
седях в глогините, де в кръв облян,
паднал певецът горди;

там, де плеснал коварният куршум
в челото вдъхновено и високо,
угаснал огън благороден, светъл ум,
заспал юнак дълбоко.

Често се казва, че Вазов е възпял Ботев "само" като патриот, загинал геройски за свободата на родината. Наистина това е основното във Вазовото възприемане на поета-революционер. Но все пак искам да обърна внимание, че в цитирания поетичен портрет на героя художникът съвсем не е забравил, че Ботев е не само вдъхновение, огън и юначество, но и "светъл ум" - т.е. прогресивни идеи.

"Умря!" "Умря!" - се таз вървеше реч
наоколо, а някаква си лира
изпращаше на мене отдалеч
друг вик: "Той не умира!"

Това органично поемане във Вазовия поетичен свят на безсмъртния стих от Ботевия "Хаджи Димитър" не само слага последния и най-ярък щрих в патетичния вазовски портрет на Ботев, но и поетически подпечатва исторически приемственото съратничество на двамата така различни в своя живот и съдба поети. Съратничество в поетическото изграждане на българския пантеон, в утвърждаването в националното съзнание и литература на романтичния култ към падналите в бой за свобода. Култ, в чието създаване Христо Ботев има своеобразно двойно присъствие - и като творец, и като герой; и като субект, и като обект на художественото слово.

 

 

БЕЛЕЖКИ:

1. Вж. Топалов, К. Ботев и Вазов - различни и близки. - Родна реч, 1969, № 8, с. 36. [обратно]

2. Вазов, Ив. Събрани съчинения в 22 тома. Т. 8. С., 1976, с. 400. [обратно]

3. Вазов, Ив. Събрани съчинения в 20 тома. Т. 19. С., 1957, с. 450. В новото 22-томно издание, по което тук цитираме, този пасаж от първата редакция на "Биографически бележки" не е посочен. [обратно]

4. Стоянов, 3. Христо Ботйов. Опит за биография. С., 1888, с. 160. [обратно]

5. Вазов, Ив. Събрани съчинения. Т. 10. С., 1977, с. 622. [обратно]

6. Пак там, 281-282. [обратно]

7. Вазов, Ив. Събрани съчинения. Т. 6. С., 1976, с. 41.[обратно]

8. Пак там, 42-43. [обратно]

9. Вазов, Ив. Събрани съчинения. Т. 20. С., 1979, с. 53. [обратно]

10. Пак там, с. 14. [обратно]

11. Пак там, с. 16. [обратно]

12. Пак там, с. 48. [обратно]

13. Пак там, с. 52. [обратно]

14. Шишманов, Ив. Иван Вазов, спомени и документи С, 1976, с. 224. [обратно]

15. Вазов, Ив. Събрани съчинения. Т. 6, с. 472. [обратно]

16. Пак там, с. 471. [обратно]

17. Мутафчиева, В. За българската национална митология. Септември, 1981, № 2. с. 183. [обратно]

18. Бакалов, Г. Избрани произведения. Т. 1. С., 1953, с. 189. [обратно]

19. Мутафчиева. В. Цит. съч. с 187. [обратно]

20. Топалов, К. Цит. съч. 36-37. [обратно]

 

 

© Милена Цанева, 1990
© Издателство LiterNet, 23. 11. 2002
=============================
Публикация в кн. "Христо Ботев - нови изследвания", С., 1990.