МИСЛИ ВЪРХУ НАЙ-НОВАТА НИ ПОЕЗИЯ

Малчо Николов

web | Култура и критика. Ч. I

Някога към увода си към “На острова на блажените” Пенчо Славейков писа за нашата поезия, че тя няма още пълнолетие на момък, който има физическо и нравствено право да калесва гости за сватба. Оттогава минаха почти двадесет и пет години. Споделя ли се и сега тази строга преценка върху общата ни поезия, не зная; но изглежда, че мнозина критици и писатели - и то измежду младите - имат подобно гледище за най-новата ни поезия. Ето само в един къс период от три-четири месеца се явиха три статии от автори с различни, че и противоположни възгледи, които се доближават в отрицателното си отношение към нея: Ат. Далчев (във "Философски преглед"), Г. Константинов (“След Лилиев” в “Златорог”) и Г. Цанев.

Макар и да съм бил винаги за строгата критика, намирам, че тези преценки са в голяма степен несправедливи и че много от поставените изисквания спрямо нашите автори са неясни, неправилни и субективни. Това ще се опитам да покажа, разглеждайки най-видните представители на новата поезия.

Почвам с лириката.

Разбира се, че новата ни лирика се създава след войната и носи всичките особености на това неспокойно време, но не трябва да се изпуща из предвид, че макар корените й да са на наша почва, тя доби тласък за развитието си отвън (най-вече от Русия) и затова е пресилено да се обяснява нейната поява като реакция срещу нашия символизъм и да се провежда пълна антитеза между него и нея. (Символист е и Яворов, но образите у него, с малки изключения, съвсем не са отвлечени, а ярки и “осезателни”, пък и социалното чувство не му е чуждо). Нещо повече: и Фурнаджиев, и Разцветников, и Пантелеев си служат с похватите на символизма, който по-правилно е да се разбира като художествен метод, а не като изразител на определено настроение. (Символисти са напр. и Верхарн и Балмонт и други, и това не им пречи да бъдат певци и на жизнерадост). Кое е общото, с което се отличава тази нова поезия, съвсем не е лесно точно да се определи. Могат да се посочат само някои общи белези, присъщи на цялата следвоенна поезия в Русия и на Запад. Синове на една динамизирана епоха, новите писатели са безпокойни, напрегнати, динамични; в едно време, в което се откриха витамините и се пробуди копнежът по “естественото състояние”, култът към физиологичното, към спорта, писателите се почувстваха по-близо до земята, до стихийния органически живот - те станаха виталисти, “примитивисти”. И най-после, във века на аероплана и радиото, те потърсиха най-късия, но и най-изразителния начин да разкрият сгъстените си душевни преживявания - те станаха експресионисти.

Ясно е, че тази поезия почва след Лилиев, който и по мотиви, и по форма е свързан с предвоенното време. Но понеже същинското му развитие и оформяне не стана непосредно след войната, налага се да изходим от него, като пръв и най-голям поет на това време. Какво ново и ценно носи той със себе си? Безспорно новото у Лилиев е в онази изключително тънка и чиста духовност, която не познавахме преди него. Песните му звучат като същински изповеди и молитви, а светът, по който бленува, призрачното царство на Платона - светът на безплътните сенки и видения. Но над най-смирения и кроткия син на нашата родина тегне жестока орисия: той носи страшното проклятие на Ахасфер - и това е трагичното, - без да е извършил неговия грях. Безгрешен и чист, той поема мъченическия кръст, за да изкупи греховете на другите... И не случайно сред кошмарите на нашата жестока действителност пред него се мярва видението на Спасителя (“Ахасфер”). Една необикновено будна - до болезненост будна - съвест, една топла и широка човечност, които са тъй редки за нашето сурово време. Г. Цанев твърди, че на българския писател липсва “етичен полет”, “социална съвест”. Бих желал да видя в чуждите съвременни поезии стихотворения с такъв нравствен патос, каквито са “Ахасфер” и “Родина”. И в неговото честно мълчание не се ли крие голяма нравствена трагедия?

Не искам да характеризирам начина, по който Ат. Далчев говори за поезията на Лилиев и за нейните формални особености. Ще кажа само, че е съвсем погрешно да се гледа на последните като на стихотворна виртуозност. Те са органично свързани с духа на поезията му и не могат да бъдат други. Може ли да бъдат уместни думите от “катадневния говор”, когато се шепнат молитви?

Близка до Лилиев по тон, макар да върви по свой път, е Дора Габе, чиито първи песни в “Златорог” изненадаха с поетическата си зрялост и свежест. Първа тя заговори убедително за женската любов - мека, мечтателна, изживяна като страстно томление и изнемога. Творческите й запаси, обаче, скоро се изчерпиха и по-после тя прояви поетически талант в преводите си (особено в “Химните” на Каспрович).

Още по-близък до Лилиев е Й. Стубел - и по тон, и по похвати. Със задушевност и кротост се отличават най-хубавите му песни, и това го прави тъй близък до детската душа (виж особено чудната му песен “Бялото глухарче”).

Оттук нататък поезията ни тръгна в нова посока. Защото литературното развитие не върви само по една линия, не и в една плоскост, а се разклонява в много страни като изхожда от едно здраво и плодоносно ядро. Така става обяснима и оправдана лириката и на Н. В. Ракитин, изцяло свързан и по светоглед, и по форма с довоенното време. Сроден с младите само със засиления земен дух на поезията си. И после, съвсем погрешно е да се мисли, че лилиевското начало в поезията ни е единствено ценно и желано. Като всеки голям поет Лилиев изразява една страна от нашия национален дух и с това той увенчава един от върховете на нашата поезия. Разбира се, че другите, които го следват, ще я издигнат до други висини и не да го отрекат, а да разкрият нови глъбини и хоризонти.

И първата между тези нови поети е Е. Багряна. Първа по време и по значение - тя най-ярко и пълно изразява духа на нашата съвременност. Тя създава най-трепетните песни в нашата лирика, чийто извор е в един буен, но одухотворен витализъм, в неукротимите пориви към волност. Но новото в нея е не само в яркостта и напрежението на чувствата, а и в тяхната сложност: тя разбира вакханката и монахинята, греха на прелюбодейката и светите чувства на майката, екстазните любовни химни и надгробните ридания, личните възторзи и печали и черната участ на родината, поезията на близкото и родното, на далечното и непознатото. Дълбоко национална, нейният патриотизъм се мири с широкия й космополитизъм. Многострунна и леко приспособима, тя бързо усвои най-модерния стил (“Звезда на моряка”) и умее да се вживява в чуждото и далечното, да представи не само външния, но и характерния вътрешен живот на видяното. Прочетете напр. цикъла “Париж” - и, без да сте били там, ще почувствате и външната феерия, но и душата на големия град. И друго нещо много ценно: синтетичният й дар - умението й да свързва частния случай с общото, във временното да открива вечното. Едно прави само впечатление във втората й сбирка: там премного чувствате формата.

До нея стои най-близо Н. Фурнаджиев по новото, което носи в себе си: тази тревожна, развихрена динамичност, този страстен витализъм и най-вече буйната му стихийност. У него се чувства диханието на хаоса: първичните сили, създали света, се сливат в единна жизнена стихия. Той сам чувства родството си с тези предвечни сили и живее не само сред тях, но и в тях. Нещо бурно и мъжествено има в поезията му и затова го притегля метежното (а не толкова социалното), тревожно-разбуненото с неговите пожарни и кървави блясъци, танца на вселената, необуздана стихия - лудостта на пролетния вятър. “Черни дни” разкриват острата душевна криза у поета. Отде иде тя? Не от това ли, че не може да утоли жаждата си за нови възторзи щом наоколо му е неподвижност - “душна тишина”? Стихиен и замашен, той е еднообразен и там е ахилесовата му пета.

В “Жертвени клади” Асен Разцветников се прояви с една социална романтика, в която господстващият тон е елегичен. Ярка, че и претрупана образност, известна реторична патетичност, но и действителна енергия отличават тези песни. Но там има и нещо друго: не гневът и коравата мощ на бореца, а нежното съчувствие към жертвите на гражданските борби. Новите му песни са все още търсения да се примири с живота, израз на дълбоко душевно смущение, което се чувства в засиления елегичен тон.

Същински социален поет е Хр. Смирненски и то не само със състраданието си към всички отрудени и измъчени, а и с бунтовните си пориви - с буйния си протест, изразен с шумна, пенлива реторическа фраза, нелишена обаче от енергия и устремност.

Нови и оригинални са Д. Пантелеев и Ат. Далчев. Първият - с приказно-баладичните си мотиви, с новите си одухотворения и метафори (у него странно се смесват освен това фантастика и витализъм), а вторият - с Некрасовското умение да чувства атмосферата на сивата делничност, теготата на изкуствения живот, на уморените и преситените от културата. И най-убедителен е, когато копнее да махне тежкото й бреме, за да се отдаде на първичната й стихийност.

Има ли нужда - след този бегъл преглед - да се оборва твърдението на Ат. Далчев, че нашата лирика след войната е малозначителна и е постигнала само частични успехи? Малко ли е, че това време създаде такива големи поети като Лилиев и Багряна и още пет-шест значителни имена, че тогава се яви и една от най-хубавите Вазови сбирки - “Люляка ми замириса”? Друг е въпросът за намаляване на лирическата продукция от известно време. Въпрос е, и голям въпрос - дали това води към упадък или е временно затишие. Такова затишие се забелязва навсъде: в Русия напр. след бляскавия лирически разцвет непосредно след войната с такива мощни поети като Гумильов, Ахматова, Маяковски, Есенин, настъпи значителен отлив. И у нас има известни белези за това, но ще бъде пресилено да се говори за лирически засух. Печатат нови и все интересни стихове и Багряна, и Разцветников и др., а неотдавна излезе с оригинална сбирка и младият поет Славчо Красински, у когото есениновската луда дръзновеност се съчетава с дълбока задушевност - един непосреден лиризъм, който оправдава Пушкиновата мисъл за несъзнателността, “глуповатостта” на поезията. Вярно е, че за сметка на намалялата лирическа продукция се засилват разказът и романът и това явление е всеобщо. Но у нас това се проявява едва в последните няколко години. Непосредно след войната лирическото производство вървеше паралелно с епическото.

И първият негов представител, който веднага след войната има шумен успех, е Николай Райнов. Може да се каже, че в тогавашните си разкази Райнов синтезираше всички ярки особености на довоенния модернизъм: индивидуализма на Ницше с естетизма и екзотизма на Уайлд и демонизма на Пшибишевски. Оригиналното в тях е, преди всичко, в новия ярък декоративен стил и в интересната проблематика. Тъкмо в тези неуморни и безпокойни идейни и морални търсения, в жаждата по далечни светове, в този колумбовски дух се крие най-положителното в цялото предишно и сегашно творчество на Райнов.

От цялото огромно литературно производство около войната останаха като нещо значително и завършено само разказите на Йордан Йовков. Още в тях той разкри основните си качества като писател: реалистът у него върви редом с романтика и в някои разкази това смешение се разрешава във високо художествен синтез. Йовков е не само яркият живописец на войната, но и нейният поет. Епичната мощ и подвизите на нашето племе намериха в него най-вдъхновения си певец. Широките му живописни платна се отличават с ярка образност и динамичност. И нещо особено и ново: с внушителна сила са дадени масовите преживявания и най-вече - боевия устрем, горещото боево увлечение. Но покрай тях, с не по-малка убедителност, макар и не тъй широко, той показа грозотията и ужаса на войната (“Нощите пред Одрин”, “Земляци”, “Последна радост”). Само в негова полза е фактът, че въпреки патриотичните си увлечения, той остана чужд на всякакъв шовинизъм. Талантът му след войната бързо се разви и укрепна и той е един от най-плодовитите ни писатели. Въпреки голямото разнообразие на темите му, селянинът от предвоенното време е главният обект на изображенията му. Изключение правят “Старопланински легенди”, най-хубавата книга на Йовков, най-хубава и в новата ни белетристика. Там отново възкръсва Ботевата хайдушка романтика, поезията на Балкана; възпяти са най-прекрасните добродетели на нашия народ и нещо ново - победната сила на женската любов и красота. А във “Вечери в Антимовския хан” се чувства голямата му писателска зрялост: задълбоченият му реализъм, будното му етично чувство, синтетичният дар на изобразяване.

Интересен и нов е не с битописа си, а с психологическите проблеми, които се опитва да разреши, Георги Райчев. В неговите разкази и когато изобразява живота в селото, се чувства усиленият пулс, задъханото темпо, тревогата на нашата съвременност. Героите му са обикновено трескаво напрегнати, подчинени на властта на инстинкта, играчка на бесовски сили. Пристрастието му към ужасното и кошмарното в начало бе израз на външни влияния. Нещо различно от старите му диаболични теми бе “Песента на гората”, след което обаче творческата му продукция отслабна.

Прясна струя в нашата белетристика всяха разказите на А. Каралийчев. Още в първите от тях той показва същинската си природа: в тях социалният елемент е на втори план, а главното е в новото поетическо виждане на нашето село. Той може да бъде считан за най-типичен примитивист в нашата поезия: връща ни към наивните представи на първичните хора - към епохата на анимизма и митовете, - и оттам идат неговите смели и нови одухотворения. Близък до детската душа, той чувства необикновен афинитет към миниатюрното, към трептящите от жизнени пориви млади същества. Силата му е в сочния му витализъм и в това ново наивно светоусещане. Неговият жанр е малкият разказ. Специфичният му талант носи и нещо опасно - маниерността. Сроден с Каралийчев в поетизацията на селото е К. Петканов. Но у него има и нещо съвсем друго - той е изобразител на коравата физическа и нравствена сила на нашия селянин тракиец. В романите му се чувства приливът на една здрава черноземна сила, жадна за творчество. Но покрай нея Петканов е дал и отрицателното в нашето село - замръзналия консервативен дух на Емперата (“Старо време”) - нов елемент в нашата белетристика, който заслужава да бъде подробно разработен. Изображенията на Петканов са широко епични, съдържателни, но той трудно фабулира и композира.

Само един общ поглед върху селската ни белетристика след войната е достатъчен, за да ни убеди в нейното богато жизнено съдържание и във връзките й със съвременността: някъде явни и преки (военните разкази на Йовков, в някои от разказите на Райчев), някъде потаени. Защото романтичният историцизъм на някои от писателите (Йовков и Петканов) съвсем не е бягство от живота, а утвърждаване на най-скъпите ни национални достояния. Тъкмо във времето на най-голямата ни национална покруса и унижение, тези автори посочиха големите добродетели на нашия народ и възкресиха вярата ни в него и в бъдещето. И друг характерен факт: идиличното отношение към селото отстъпва все повече и повече място на едно реалистично вглъбяване. Това е очевидно у Йовков и Райчев и новата повест на Елин Пелин - “Земя”, но се вижда ясно и у Петканов (в “Без деца”, че и в “Старо време”, “Вятър ечи”) и у най-младия ни селски белетрист И. Волен.

Фактът, че най-добрите ни епически писатели са от селски произход не е случаен и обяснява в значителна степен неуспеха на гражданската ни белетристика.

Очевидно е, за този неуспех има сериозни обективни причини. И те са ясни: градовете ни все още не са добили ясно определена градска физиономия! Те растат и външно се модернизират, но селският елемент постоянно и масово приижда и се заселва в тях. И при все това най-значителните резултати, които се постигнаха и в тази област, се дължат на писателите ни след войната. Треската на града се чувства силно в разказите на Райчев. Той познава особено добре душата на градското момиче (“Лина”, “Песента на гората”).

В опитите си да възсъздаде живота на българския интелигент Константин Константинов е най-убедителен, когато ни пренася в атмосферата на провинциалния град. [...] Последният му роман “Кръв” е сериозен опит да се изобразят неотдавнашни социални събития - бунтът на комунистите. Положителното в романа е човечното отношение към изобразените лица, някои от които са добре очертани (Минчев, Радева, Людскан) и стремежът към обективност.

Проводници на западното влияние в нашия разказ са Чавдар Мутафов, Вл. Полянов (в първите си разкази) и Св. Минков. Чавдар Мутафов в “Дилетант” прояви живо комбинативно въображение, остър усет към новото и доста рафинирана културност. Но и в най-хубавите места в романа се чувства забавна остроумна игра на автора. По-съдържателни и съвременни са последните му разкази.

Вл. Полянов се наложи с хубавия си разказ “Детето”, в който за пръв път тъй непосредно е представена трагедията на градското дете, създадена от настъпилите ненормални семейни отношения. След това хубаво начало, обаче, Полянов тръгна по линията на най-малката съпротива. Опиращ се само на формалния си епически дар (той умее лесно да фабулира и леко да разказва), невзискателен към себе си, със слаб запас от наблюдения и с недостатъчно психологическо вглъбяване, той написа няколко романа, интересни само с темите си.

В “Бялата пътека” Орлин Василев във форма на дневник излага преживявания, свързани със събитията от 1923 г. Там има страници, проникнати с искреност и верни наблюдения. Но в “Тор” същият автор затъна в литературно съчинителство.

Най-оригиналната книга на Светослав Минков е “Автомати” - и с ултрасъвременното си съдържание, и с художествените си похвати (чисто романтичен подстъп за изобразяване на съвременния механизиран човек) и особено с тънкия си хумор.

Интересни и доста сполучливи са женските разкази на Фани Попова-Мутафова. В тях тя показва и наблюдателност и психологически дар, когато разкрива преживяванията на модерната жена, пък и на жената въобще.

Жената е главната героиня и в двата романа на Анна Каменова - “Харитининият грях” и “Градът е същият”. Но тя е много по-правдива и убедителна, когато рисува провинциалната девойка с нейната среда, тъй ясно определена, че може да се възсъздаде в декоративен рисунък.

Ясно е - градският живот още не е овладян от нашите белетристи и ние имаме наистина основание тук да бъдем недоволни (макар че постигнатото в сравнение с преди войната съвсем не дава основание за песимизъм). Недоволни, но къде да търсим причините? Г. Цанев твърди, че ние нямаме още истински социален роман, нито дори социален разказ. Ние сме готови да споделим неговото недоволство. Но въпросът е - къде да го насочим? Да държим ли отговорни писателите си за тази липса (както и за липсата на идейност), че те нямат будна социална съвест и високо художническо съзнание? Но нима най-добрите от тях нямат всичко това? Не е ли очевидно, както посочихме, че затова има обективни причини, невластни от най-хубавите ни желания? Защото дори и да сме в състояние напр. да наложим на писателите да избират тези от известна област, резултатът не ще бъде по-добър. Вие ще посочите напр. социални теми. Но ако писателят няма призвание да ги разработва? Не, въпросът не е в предпочитане и налагане на известни теми, а в жизнеността на изобразяваните факти и явления. Какви ще бъдат те - социални, идейни, морални, битови - не е важно. Важното е да са наситени с богато жизнено съдържание. И истинската мярка за таланта на писателя е степента на тази жизненост - неговият по-тесен или по-широк жизнен обхват. И така - често, без да носи етикета напр. на социален писател, той създава дълбоки творения с такъв дух (Чехов - “В оврага”, “Вишнева градина”; Бунин - “Господин из С. Франциско”, “Крик”).

Ние разбираме повика за социална и въобще за активистическа поезия. Той е повик на нашата тревожна съвременност. Но в него - покрай хубавия стремеж да се обърне поезията в една жива сила, има и нещо опасно - тя е заплашена да върши службата на пропагандата и публицистиката. Защото, ако е вярно, че истинският поет служи не на поезията, а на живота, не по-малко е вярно, че той не е служител на неговите временни, преходни интереси и потреби. Наистина, силните писатели си остават такива и когато са тенденциозни, но това не минава безследно дори за автори с таланта на Леонид Леонов.

Все пак, в този зов за по-голяма актуалност има нещо безспорно полезно и за нашия писател: - то е изискването да бъде по-отзивчив, да проявява буден интерес към явленията от нашата съвременност и живота въобще. “Пътувайте в трета класа, там ще видите и чуете много интересни неща”, - съветва Чехов по-младите си колеги.

И нещо друго, от което особено се нуждаят повечето от нашите белетристи: грижливо и внимателно наблюдаване на живота в неговите най-разнообразни прояви, системна и упорита работа, която да се употреби за събиране и разработване на градивния материал. Защото малцина от нашите писатели познават “черния” упорит труд, без който не биха били създадени нито “Саламбо” от Флобер, нито романите на Балзак и Зола, нито “Война и мир”.

И най-после, ако е въпрос за пожелание, ние бихме искали да видим в нашия писател тъкмо онова, от което най-много се нуждае нашето мътно и дребнаво време - характер.

© Малчо Николов, 1934
© Издателство LiterNet, 13. 09. 2002
=============================
Публикация в сп. "Златорог", 1934, кн. 3.
Публикация в "Култура и критика. Ч. I: Културни зигзаги", съст., предг. и ред. Албена Вачева, LiterNet, 2002.