МЕЧТИ ПО ЛЯТО ИЛИ КАКВО СЕ СЛУЧИ В ЕДИН ОБИКНОВЕН СКУЧЕН СЛЕДОБЕД

Костадина Начева

web

Беше един обикновен скучен следобед, сив и сумрачен, както често се случва със скучните следобеди. Обикновената уличка изглеждаше още по-обикновена в ранноесенния полумрак, а обикновените къщи сякаш се гушеха, за да се скрият от съвсем обикновения дъждец. А едно също толкова обикновено детенце наблюдаваше всичко това през прозореца в кухнята, по чието стъкло бавно се стичаха малки дъждовни вадички.

Майката вдигна глава от престилката, която закърпваше, и се зачуди какво трябва да прави, когато скучните следобеди превръщаха малката й дъщеричка във вървяща подире й латерна пълна с въпроси вместо мелодии. Затова момиченцето беше пратено с една голяма торба да разчиства стария таван.

Така то с бавна крачка се заизкачва по скърцащите стълби нагоре, отключи вратата с големия стар ключ и се шмугна вътре. Времето сякаш беше спряло в това таванче, напрашено и мъничко, но все пак очарователно. Единственото, което нарушаваше покоя на това тихо кътче, беше срамежливото потропване на дъжда по покрива. Момичето седна на дъсчения под и се заслуша за момент в тихата песен на водните капки и с тъга си помисли за скритото слънце. Пък и какво да прави на този стар таван? Макар да беше уютно, все пак си беше просто място, пълно с овехтели джунджурии, и нищо повече.

Тогава то реши да вземе меките одеала, оставени върху една купчина стари предмети, да ги постели на пода и да се излегне удобно. Когато премести завивките обаче, отдолу се показа една възхитителна кутия. Капакът й беше декориран с най-прекрасната тъкан на земята, с плат, който блестеше като съшит с хиляди морски бисери. Прелестни мидени черупки украсяваха със седефената си обаятелност странната кутия и я караха да изглежда като магическа. Развълнувано момичето се зачуди какво ли има вътре и реши да махне удивителния капак.

Беше морска пяна и се носеше по къдравите вълни, мечтаейки за плажа. Беше пясъкът, който крие в себе си безброй имена, драснати с клечка от нечия ръка, който помни всяка стъпка. Беше песен на сирена, откъснала се от кораловите й устни и трептяща като струните на нейната арфа, песен-вик, молеща, приканваща, плачеща, смееща се, щастлива, нещастна, смъртоносна, прекрасна. Беше перла в топлата нежна утроба на някоя мида. Беше изгладено от морето сиво камъче, което не познава слънцето и познава само изумрудената красота на водната шир. Беше частичка сол - мъничка, нежна, играеща. Беше звукът на морето - и мамещ, и приспивен, и шепнещ, мълвящ и бушуващ...

Носеше се по водните кичури, отиваща никъде и щастлива от всичко, желаеща да бъде винаги пяна. Заспиваща от шепота, заспиваща, спяща от шепота, да, вълшебния шепот, шептящ и шепнещ...

Момичето се сепна. Къде беше? О, да, на стария таван, на дъсчения под. Понечи да вземе кутията, ала кутия нямаше. Ама как така? Нали като махна одеалата, тя беше там! Детето се огледа, но одеалата си лежаха на старата купчина, а то просто седеше на голия под. Явно беше сънувало дори това, че иска да си легне удобно.

Свечеряваше се и момиченцето слезе долу с останалата празна торба. Майката го попита какво е правило толкова време на тавана.

- Бях морето. Мечтах си за лятото...

Майката погледна учудено и неразбиращо дъщеря си и си помисли, че може би да я прати на тавана не е било добра идея. Може пък тя самата да се качи и да провери какви са тези странни неща, за които говори малкото й съкровище. Може би, когато дойде следващият обикновен скучен следобед, наистина щеше да провери.

© Костадина Начева, 2002
© Издателство LiterNet, 12. 09. 2002
=============================
Първо издание, електронно.
Текстът е отличен в електронния конкурс на LiterNet "Мечти по лято", 2002.