ОТМЪЩЕНИЕТО

Кристина Й. Йорданова

web

"Дошъл от светлината и от боговете,
ето ме изгнаник, отделен от тях."

"Турфа'н" - Надж Хаммади

Той крачеше спокойно през безкрайната пустош - самотен изгнаник, необезпокояван от грижи, необременен от задължения, сам със своите спомени за един друг свят.

А спомените бяха толкова опияняващи, прекрасни, недостижими, че му причиняваха болка само при мисълта за тях.

Той се усмихна тъжно. Навярно спомените заемаха основната част от неговото наказание. Да помни красотата на миналото, близостта до успеха - сякаш ако протегне ръка, ще го стигне - и да знае, че всичко това е безвъзвратно загубено, един свят, принадлежащ на друго измерение, чийто врати са завинаги затворени.

Заслужено наказание за една измяна.

Дори прекалено милостиво според някои.

Подариха му вечността сред необятна пустиня, безкрая, ограничен от затвора на измерението.

Той не знаеше защо заслужи тази милост. Може би защото бе любимец на владетеля, или вероятно заради ненадминатото си ораторско майсторство.

Кой знае?

Важното бе, че е тук, измъчван от своите спомени, осъзнаващ, че те ще продължат да съществуват в него дори тогава, когато това, което ги е породило, ще е отдавна мъртво, погълнато от небитието.

Защото неговото наказание бе безсмъртието.

Той тръсна глава, за да прогони самосъжалението.

Нуждаеше се от дългосрочно занимание, което да го отвлича от мислите му. Идеята вече се зараждаше в съзнанието му. Малко отмъщение на тези, които му отнеха правото на живот в света, на който принадлежеше.

И Той започна да осъществява идеята си:

Да бъде светлина.

Времето нямаше значение, секундите бяха дни, хилядолетията - минути, вековете - незабележими мигове и същевременно безкрайни периоди.

И от безбрежната пустиня се появи един нов свят, в нищото се образуваха планети, и звезди, и галактики - жители на необятния Космос.

И там някъде сред безкрая, в пределите на една система, Той изгради своето отмъщение - прекрасно и изящно, достойно за името Земя. Перфектно отражение на света, от който Той идваше. А когато на сцената се появи човекът, Той го създаде по образ и подобие на своите събратя, достойна имитация на оригинала. С една единствена разлика - човекът не притежаваше силата и способностите, присъщи на модела. И това бе неговото отмъщение. Бяха изминали безброй години, откакто Той бе заточен тук в Нищото. Цивилизацията, на която принадлежеше може би процъфтяваше, ала от друга страна бе напълно вероятно вече отдавна да не съществува. И единственият спомен за нея бе човешкият вид.

А Той властваше над него.

Цар на царете, безсмъртно божество, вяра и религия, отчаяние и надежда, смърт и живот. Ала просто създание, властващо над останалите.

Той бе светът.

А този свят нямаше да бъде съвършен.

Прекаленото съвършенство водеше до пълен ред, непогрешим порядък, недопустимо недоволство... до изгнание.

И Той създаде своя свят шарен, изпъстрен с хиляди нрави и разбирания, с морал и безчестие, с богатство и бедност, с ред и беззаконие, с отчаяние и надежда.

С добро и зло.

Накрая Той погледна своето творение, усмихна се доволно и се отправи към царството си, за да заеме полагащото му се място.

Под името Сатана.

© Кристина Й. Йорданова, 2002
© Издателство LiterNet, 08. 10. 2002
=============================
Първо издание, електронно.