БЕЗСМИСЛИЕ

Кристина Й. Йорданова

web

"В този свят има две трагедии.
Едната е да не получиш онова, което искаш,
а другата - да го получиш."
Оскар Уайлд

- Часът е десет сутринта, температурата е 18^o С, атмосферното налягане е нормално за сезона - оповести електронният часовник, отмерващ секундите с непогрешима точност.

Не че някой се бе заинтересувал от атмосферното налягане или пък от температурата. Просто отчитането им бе програмирано в паметта му.

Мъжът, лежащ в огромното легло, се размърда и отвори очи. Сензорите, инсталирани из стаята, веднага отчетоха промяната на състоянието му и изпратиха сигнали до домашния компютър. Той, от своя страна, подаде команда за обезцветяване на прозорците и в стаята нахлу ярка светлина.

Вече буден, той продължи да лежи в леглото в очакване на дроида, който всяка сутрин му поднасяше закуска и кафе.

Мъжът се протегна и се замисли за дневната си програма. В единадесет имаше съвещание на отдела, в който работеше. Не вярваше то да продължи повече от половин час. В днешни дни никой не обичаше споровете и разногласията - отнемаха прекалено много време.

След това можеше да напазарува чрез мрежата. Отдавна бе отминало времето, когато хората са пазарували в магазини. Сега такива неща просто не съществуваха.

Домашният дроид донесе кафето и закуската, пожела му добро утро и отново излезе.

Мъжът започна да се храни и междувременно нареди на телевизора да се включи. Имаше достатъчно време да прегледа новините. Слушаше с половин ухо как съобщават, че през последната седмица пътнотранспортните произшествия са нула, същото се отнасяше и за кражбите.

Естествено, че ще са нула. На кой би му хрумнало да излезе от къщи, само за да ограби някой? Такива неща просто не се правеха. Понякога се случваше някой да програмира дроида си да извърши кражба или престъпление. И то доста рядко. В днешни дни най-честото нарушение на закона бе извършване на измама и присвояване на чужда собственост по електронен път.

Истинска скука.

За съжаление хората се бяха превърнали в изключително мързеливи същества. Напредването на технологиите ги бе разглезило дотолкова, че вече никой не си мръдваше даже и пръста, пък какво да кажем за по-тежък физически труд.

А и защо да го правят? В крайна сметка какъв е смисълът да поддържаш тялото и здравето си чрез упражнения и движение, когато за тази цел си имаше клиники, които те правеха да изглеждаш идеално само с една безболезнена козметична операция. Човек можеше да е на двеста и да си умре, недокоснат от старостта.

Предимствата на високите технологии.

Мъжът се наведе над нощното шкафче и взе електронния си бележник. Вечерта имаше среща с една симпатична колежка.

С лека завист си помисли за срещите в старите филми. Там хората се срещаха в барове и заведения, ходеха на всякакви места, които можеха да изцедят силите ти.

Сега такива неща просто не съществуваха.

Че и защо?

Особено след като можеш да проведеш срещата си в стаята за холограми. Там просто правиш връзка с компютъра на приятелката си, избираш обстановката и всичко изглежда напълно реално. Независимо от това, че ти си в своето жилище, а тя в нейното.

Понякога това наистина му омръзваше. Копнееше за старите времена, когато е било възможно да срещнеш хиляди хора по улиците, когато всички са излизали, за да посещават различни места, когато приключенията са били реалност, а не само триизмерна програма.

Само че обществото, със своите порядки и начин на живот, го държеше прекалено здраво в клещите си, навикът, изграден още от деня на раждането му, успешно потискаше порива за промяна.

А той не бе достатъчно силен, за да се противопостави.

Не че ако го направеше, щеше да постигне нещо. Системата щеше да потуши бунта в зародиш, викът на протест щеше да заглъхне още преди да е излязъл от устните.

И макар никой да на си го признаваше, хората се превръщаха в упадащ вид. Технологията ги бе преобразила в същества, разчитащи само и единствено на чужда помощ. От господари те бяха станали роби на собственото си творение, беззащитни нещастници, неспособни да оцелеят в реалния свят.

Стремежът да получат това, което искат, ги бе довел до тук - до един абсолютно механизиран свят, ръководен всъщност не от хора, а от техните роботи.

Човешкият вид не осъзнаваше, че да получиш онова, което искаш, е нож с две остриета. Пристрастявайки се към него, те се превръщаха в безполезни същества, ненужни дори на самите себе си.

В хора, водещи едно безцелно съществуване.

Навярно най-интересното им преживяване бе смъртта.

Мъжът смяташе, че след време те ще осъзнаят трагедията на това да получиш желаното. Съвсем друг бе въпросът, че тогава вероятно ще е прекалено късно.

Той вярваше в своите разсъждения, но това ни най-малко не му пречеше да продължи да живее в същия този свят, който ненавиждаше.

Всеки опит да обясни своите опасения, би бил глас в пустиня, напразна загуба на енергия, безсмислена съпротива. Много по-лесно бе да се остави на течението да го носи.

Мъжът тръсна глава, за да прогони неканените мисли. Всичко това бе напълно безсмислено, нелогично и абсолютно ненужно, следователно нямаше защо да затормозява мозъка си с подобно нещо.

Той стана от леглото, облече се и се отправи към съседната стая, чиято външна стена бе всъщност огромен монитор, за да се подготви за съвещанието.

Вратата зад гърба му се затвори безшумно.

След няколко минути часовникът оповести в тишината, че часът е единадесет. Миг след това заглъхна, а на дисплея се изписа годината:

2103.

© Кристина Й. Йорданова, 2003
© Издателство LiterNet, 03. 02. 2003
=============================
Първо издание, електронно.

Разказът е отличен в конкурса "Пристигна човек...", организиран от LiterNet, 2003.