ЗАРЕЖДАНЕ НА ПОСЛЕДНОТО ЛЮБОВНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Красимира Джисова

web

Няма нищо сантиментално в една машина.
Уилям К. Уилямс

1.

Сто двайсет и шест. Това означава ли, че не съм била обичана 126 пъти, помислих си така, без особена причина. Над осемдесет от тях за Един Единствен. Това означава ли, че Един Единствен не ме е обичал над 80 пъти, помислих си така, без особена причина. Означава ли, че 126 пъти съм се хвърляла надолу в изречения, които дори не образуват необходимата дължина, изречения, които дори не образуват необходимата дължина, необходимата дължина, дължина. По тялото ми не се виждат следи от удари, все едно не са се състояли. Все едно удари е нямало. Сигурно ще проличат, когато остарея. Затова някои не остаряват. Пропускат разглобяването:

не знаеш коя част откъде е. грешиш при пренареждането. монтираш ги, където не им е мястото. не само си разглобен, но и..................... неподходящ. онези, които забелязват колко, си мълчат. биха могли да проговорят за себе си, говорейки за друг. и през цялото това време писането продължава, някой пише, не спира да пише хоризонтално, някой опъва изреченията така, все едно казва: продължете надолу, завийте във втората пресечка вляво, на сто метра след ъгъла е.

Познавах Един Единствен, двама, трима, четирима, няколко, които правеха две неща - лъжи и лъжи във вид на поезия. Нямам представа как, но им се отдаваше. Лъжите им били емоционални истини. Неоспоримо. Лъжите им са достоверни като този Хеклър енд Кох, който стискам в момента. Малко се притеснявам. С моя късмет ще взема да улуча някой друг. Но не трябва да отлагам повече.

2.

Улиците в крайните квартали са едни и същи. Седя до шофьор на такси и слушам за катастрофите му, трафика, рентата му, собствените ми очи. Единственото общо между нас е пепелникът. Пуша постоянно. Тъмно е, но твърди, че вижда очите ми. Сякаш очите са планктони, неонови сфери, фарове, електрически крушки. Подпира карта на района върху таблото с една ръка, а с другата държи волана. Задава ми въпроси. Не му отговарям. Искам непознатите да си останат непознати. Напоследък не говоря. Преди говорех постоянно, но никъде не съм си записала защо. Нищо не изчаквам. Просто си мълча. Градът е пълен с непознати.

„Миличка, станала си толкова тайнствена, криеш ли нещо”, питат ме непознати. Сигурно крия някъде дълбоко в себе си, казвам като всяка втора американска писателка, в чиято дълбочина са се усъмнили.

Излизаме на някакъв булевард. Броячът се върти все по-бързо, езикът му се раздвоява, разтроява, лицето му се размества, клепачите са на бузите му, примигва с бузи, очите в ноздрите, носът в устата, междувременно езикът му е станал цяла туфа, кратерите в кожата се разширяват, бездънни кратери, сивокафеникави, прилошава ми, правя му знак да спре, да ме остави, да се разкара, навеждам се, бъркам си в гърлото. Когато свършвам, вече го няма. Няма я и представата ми колко минути са минали, нито къде съм. Не е фатално. Фатално е да не комбинираш правилно ризата и вратовръзката си, оставил се изкуството да те подведе с първоначалната си невинност. Не помня как стигнах до тук. Прилича на леглото ми.

Четири часа е. Гладна съм. Сънувах, че съм гладна и Джейн издърпва две книги от рафта. Сервира ги на масата и ме пита коя предпочитам. Няма ли някоя с повече страници, казвам й. Надвесила се е над мен, говори с гласа на майка ми и главата й пулсира като едно огромно сърце. Не те разбирам, казвам й. Не се опитвай, произнася с гласа на Един Единствен, леко заглушен от сирени, чиито сини и червени светлини преминават през лицето ми и тогава виждам, че съм......................... ужасно заспала. Устните ми са сгънати прилежно. Ръцете ми са върху гърдите, но не са сключени една в друга, а около езика ми, собствения ми език. Държа го в ръцете си като роза и изведнъж се усмихвам с празна уста.

3.

Аз съм пенисът, който движи литературата. По позата му личеше, че си го мисли, но все още не разбираше, че не е Един Единствен. Движеше я тромаво, твърде тромаво. Движеше я така, все едно управлява танкер. Литературата не е танкер, Скъпи. Отнасяше се с нея като с прасе-касичка, през чийто отвор минават само малки монети. Пускаше й малки монети. Не разполагаше с други. Литературата не е прасе-касичка, Скъпи. Нямаше нищо ненадминато в него, освен лицето: очите му бяха в ушите, ушите върху езика; езикът му слухтеше, оглеждаше се; носът заемаше четири пети. При такова лице сърцето е невъзможно. При такова сърце думите за сърце са невъзможни. Проигра собствените си движения.

Архивирала съм подробности от времето, когато все още се намираше тук-там (сърцето, L`amour fou).

„Когато той говори за сърцето си, това е поетика на прозата. Когато аз говоря за сърцето, това е отживелица. Моето сърце е отживяло. Мускулът се свива и отпуска, свива и отпуска, свива и отпуска, свива, свива и отпуска, свива, и отпуска, свива и отпуска, свива, свива, свива, свива... Мирише на изгоряла гума.”

Непознати ми казват, че напоследък съм прекалено свита, замислена, но наистина не мисля за нищо. Предимно вечер. Опирам стъпалата си на парапета и правя кръгчета от дим, о-та, нулички. О-то било задължителен поетичен акт. Така е. Особено преди две хиляди години, мисля си, докато се разхождам по парапета. Светлините долу трептят като отражения във вода на един град над този. Четири часа е, трябва да тръгвам.

- Привързана съм към заминаването, нали разбираш, към самото тръгване.

Непрекъснато тръгвам нанякъде. Амиен, Санкт Петербург, Прага, Краков, Виена, Залцбург, Улм, Ню Йорк, Мексико, Перу, Рио, Чили, Буенос Айрес, Франкфурт на Майн, Алжир, Саламанка, Мароко, има ли значение. Предпочитам големи градове. Там непознатите са повече. Лондон е добре. Ню Йорк е добре. Въпреки че накъдето и да тръгвам, все ми се струва, че липсва нещо много съществено. Не знам какво е, но ще го разпозная, когато го срещна. Следвам светлините на рекламите. Те са единствените, които ще ми посочат краткия път към много същественото нещо, вярвам. Всякакво друго използване на думи и образи ме въвежда в заблуда. Като искам да разбера докъде съм стигнала, а понякога искам, спирам и чета реклами, наблюдавам ги. Keep walking - тази я нося непрекъснато; кибритена кутийка, червена, с един силует в крачка. И при мен е същото. Движа се с два крака така, че ги редувам.

2.

Срещнах жена без език. И мъж без език. После жена без език, после мъж, жена: всички, които срещнах между 13.00 и 02.00 бяха без езици и не помнеха къде са ги оставили за последно. Две важни изключения (изключенията винаги са важни): шофьорът с език като туфа и една писателка, която обеща, че ще ми изпрати снимка на езика си (бил прекрасен) веднага след като се прибере вкъщи. Чакам. Устните ми са сгънати прилежно. Ръцете ми са върху гърдите, но не са сключени една в друга, а около езика ми, собствения ми език. Притискам го като рана, която всеки момент ще се срасне с мен, като роза, като рана, като роза, като рана, като роза, като рана, държа го в ръцете си. Растенийце малко, викам му, по примера на съседката от апартамент 4. Отглежда много растения и им говори, за да се разлистват по-бързо. Растенийце малко, викам му, а когато не мърда с месеци: дърво такова. От време на време му говоря за миналото си. Преди не съм говорила за миналото си. Сякаш нямах.

1.

Непрекъснато отлагах. Откакто видях за първи път рекламата, срещнах хиляди без езици, но рекламата си стоеше там, където е кабинетът му. Отидох. Първо бях учудена от матката си, от фотогеничността й, след това от гинеколога, който каза, че в нея имало повече минало, отколкото бъдеще и ме попита дали искам да я запазя, когато я загубя. Уди Алън например съхранявал матка в стъкленица върху бюрото си. Матката като растение, което поддържа в абнормна топика. Предполагам, с известно неудобство, защото не може всеки ден да сменя разтвора й. Вече имам
език-растенийце-дърво-понякога,
защо да нямам и матка.

Пет часа е, а още не съм й измислила име. Отегчих се. Изнервих се. Счупих единствения си стол.

Сядам на прозореца. Разлиствам. По принцип не чета, но тази нощ премина в сериали, информационни блокове, реклами, готварски предавания, политически дискусии, които не ми дадоха нито едно подходящо име за матка. Продължавам да разлиствам.

Веднъж прочетох четири страници от една биография. Изчислих, че за страница са ми нужни 15-16 минути, така че на всеки 15-16 минути отгръщам. Залепените страници, неизрязаните, или прекалено големите, ги късам направо. На моменти очите ми минават през текста, неминуемо, и хващат отделни думи:

„не съм била обичана 126 пъти - Един Единствен не ме е обичал над 80 пъти - надолу - от удари - дължина - разглобен - да говорят - себе си - хоризонтално - четирима, няколко - лъжи - вид - поезия - достоверни - хеклър - отлагам - дълго -
Скъпи - виж

Прострелях се
и от сърцето ми тече дъвка.”

© Красимира Джисова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.11.2006, № 11 (84)