Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ОТ ОНГЪЛА И ДО БАЛКАНА
Родина и прародина в поезията на Таня Танасова-Тодорова

Кирилка Демирева

web

Бесарабската българска поетеса Таня Танасова-Тодорова дебютира със стихосбирката "Това съм аз" през 1990 г. Оттогава тя е издала още пет книги: "Нежни листа" (1994), "Полет от Онгъла (1999), "Ще ме харесаш после" (2004), "За България с любов" (2014), "Чудни хора" (2017). Последната има за адресат най-малките. Сътворен е един красив детски свят, пресъздаден от авторката с много обич. Внимателният прочит на лириката от предходните стихосбирки убеждава, че поетесата се отнася прецизно към поетическото си слово, без да търси външен версификаторски ефект. Пише по значими за нея и читателя теми. Доминират тези за любовта, за родния Буджак и кръвната родина България. В началото е едно предчувствие за поетичното като път, като природа, като даденост, споделено в първото стихотворение "Далечен сън" от първата стихосбирка:

Детето малко
едва прекрачи
и тръгна
за пръв път навън.
Детето малко
смешно плаче. -
Това съм аз.
Далечен сън...

Според свидетелството на самата поетеса първите си стихотворни опити е направила на руски език (Попаз-Кула 2009). Но много скоро усеща, че може да реди рими и на родния си български език. И до днес тя прониква в дълбините му, търси най-изразителните думи, за да засвидетелства обичта си към него и всичко българско: "Език мой роден български и вечен!/ Отново днес при тебе аз се връщам./ И както някога, през тази вечер/ ще ме посрещнеш ти пред нашта къща." Така патетично звучи стихотворението "Език мой роден" от първата книга, а стихотворението "Към родния език" от "За България с любов" (2014) е апотеоз на свободата, която родната реч дарява на поетесата: "Радостно душата ми поема/ мелодичен роден звук./ И вървя, и думите прегръщам,/ пуснати и те на свобода."

Голямата тема родина и прародина присъства в поезията на Таня Танасова и е талантливо продължение на поетически сътвореното от предходниците учители1. Отличава се със своя физиономичност и е конкретизирана в мотивите за родния Буджак и родното слово; за родовия космос; за неговото минало и настояще; за прародината - митична и реална. Азовото присъствие е открито и емоционално, доминира изповедността пред олтара на родното във всичките му измерения. Лирическият субект e или в горещата родна степ, или в хладните гори на предбалкана. Заминаване и връщане често сменят посоките си. Лирическата героиня се вслушва в пулсациите на кръвта, за да превърне попътните съмнения и тревоги в гордост от принадлежността си към единния български свят. Всяка гледка, до която се докосват очите, всеки образ се превръщат във вътрешна природа. Душевен трепет облъхва виденията, извикани от паметта или появили се в съня. Всички творби по темата за родното градят единен митопоетичен масив, който се конкретизира в личното, интимното, съкровеното.

Темата родина/прародина навлиза още в първите поетически творби на Таня Танасова предимно чрез мотива за прекъснатото общностно българско битие. В стихотворението "Родини" ("Нежни листа", 1994) лирическата героиня отхвърля зародилото се гнетящо чувство на лична вина за разделението, но в същото време болезнено изживява пространствената отдалеченост от кръвната родина:

И нима съм аз виновна,
че не съм се там родила,
че Родината ми кръвна
моя майка не е била.
Че през граници, морета
таз Родина се намира.

Поантата заостря драматизма с така характерната за българската патриархална менталност визия за началото и края на житейския път:

Пък човека там, където
е роден, му се умира.

Жребият да се родиш далече от кръвната родина предопределя и широкия емоционален регистър при търсене на стабилизиращи чувството за принадлежност фактори. Показателно за идентификационната драма е заглавието - "Родини". Множественото число раздвоява образа. Експлицитно стихотворението назовава прародината, но дълбоко в интимния свят на героинята е родината-майка, сакралният образ на "там, където съм се родила". И тя като Далчевия лирически аз може да каже: "Не съм те никога избирал на земята." Но лирическият наратив у Таня Танасова насочва към други смислови полета. Някой преди нея е отговорен за избора, предопределил незарастващата рана у потомката, че не може да смири в сърцето си двете родини. Дълъг ще бъде пътят на лирическия аз, докато изгради единния им образ в субстанционална родина (Валери Стефанов)2. Той ще премине и през мечтата: "На тебе много искам да приличам,/ нали все пак съм твоето дете" ("Довиждане, Българийо" - "Нежни листа", 1994). С това стихотворение завършва есето, в което поетесата изповядва чувствата си към България по повод първото си посещение и сбогуването с нея. То е емоционален синтез на обич и надежда: "Аз искам на сбогуване поне/ да ти открия колко те обичам" и "Дали/ ще дойде време да се видим още?"

Това време действително ще дойде, но дотогава лирическата героиня ще дири опора в сакрални образи от родовия космос и в святата за нея Буджашка земя.

В стихотворението "Ние сме от Буджашката степ" ("Нежни листа, 1994) е представен обобщеният образ на бесарабските българи. В началото е колективната изповед на народ, който черпи сила и гордост "от тази степ гореща и пустинна". Граничният стих между "ние" и "аз" - "Защо сърцето ми трепти и стине?" - осъществява прехода към изпълненото с умилителна нежност обръщение на лирическата героиня: "Прегръщам те, салкъме тънкокръст! Целувам те, останала чешмичка!" "Аз" и "ние" се сливат в обичта към "тази степ сурова и свещена". От "пустинна" степта се е превърнала в "свещена" във възприятието на лирическия субект. Свещена, защото е приютила българите в жестоки времена, а те ѝ се отблагодаряват, като я преобразяват с труда си: "Цъфти степта - за втори път родена!"

Стихотворението, без да се отличава с особено постижение в художествено отношение, завладява с искреност. То е като любовно обяснение към прадедите. Изграждайки техния образ, поетесата се вписва в традицията, начената от нейните учители в лириката.

В поетическата традиция се вписва и образът на майката. Така в съновидението от стихотворението "Аз бързам, майчице" ("Това съм аз", 1990) майката "вика" и "чака" своята "по-малка" дъщеря, а тя бърза към нея, "но бавно". Интересен похват - дъщерята сънува, че майката сънува, сънищата на двете се съотнасят, но не се пресичат. Те само рамкират картината на въображаемото пътуване - безкрайно и тъжно - една към друга. Стихотворението е за "несрещата" и за очакването на майката, което само обещанието на дъщерята може да направи по-малко мъчително:

Аз бързам, майчице, но бавно -
сънувам само, че летя...

В многоточието е премълчаното. Смисълът му трябва да се търси в оксиморона "бързам,... но бавно"/ "летя". Какво се крие зад тази метафора? Не се ли търси полетът извън обвързващите духа родови връзки? Творбата не дава отговор, а и преобладаващата част от стихотворенията по темата отхвърлят това допускане. Долавят се дебеляновски интонации, но доминира онази женскост, чиято спонтанност моделира богата емоционална гама - тъга и обич, терзание и просветление.

Образът на майката от стихотворението "Заминаване" ("Полет от Онгъла", 1999) е поставен в друг лирически контекст. Срещата с дъщерята се е състояла в родния Буджак. Предстои раздялата. Лирическата героиня не може да се изтръгне от омаята на родното село, което много скоро ще бъде един мъчителен спомен за "приятели и близки", за майката "с кълбо от бяла прежда". Тук образът на майката е видян в духа на присъствието му у другите бесарабски поети - като митичната Ариадна, според аналитичните наблюдения на Елена Налбантова (2014: 119). Майката, която не позволява да се прекъсне нишката, свързваща героинята с родното.

Полетът вече се е състоял, героинята е някъде далече, завръщането в родния дом е за кратко, но, няма съмнение, ще бъде мъчително в спомена. Болката от раздялата е толкова силна, че тя изрича немислимото преди:

И в тоз момент, о, колко ми се иска
май да не съм си идвала изобщо.
Да съм живяла с тайната надежда,
че скоро, много скоро ще се върна.

Творбата е емоционално напрегната - въпроси и възклицания чертаят кривата на едно болезнено душевно състояние: съмнения, неувереност, надежда. Вариативното повторение на стиха: "Вървят на изток къщички, градини" - "Вървят на изток, стълбове, дървета" маркира посоката на обратния път - на запад. За читателя няма съмнение, че крайната точка е България. Житейският избор, животът да продължи в прародината, е направен, но "Не зная как тъгата си да скрия.../ И плачат в мене свидните акорди." Носталгичните акорди преливат в едно тягостно предчувствие:

И селото остава в долината.
И аз съм също там, там, откъдето
съм тръгнала веднъж към самотата.

Душата на лирическата героиня е разполовена - назад остава всичко родно и близко, напред е бездната на самотата. Ако буквално разчетем последния стих, възниква съмнението, че животът в прародината усилва чувството за самотност, за лишеност от опората на познатото, на своето. Усвояването на новото пространство, макар и мечтано, преминава през водовъртежа на съмненията във всичко и във себе си. Прародината все още е онова "отвъд", обобщено назовано - самотата, което подхранва копнежа за завръщане по единствено сигурната нишка към майчината обич. Както ни убеждава и интерпретацията на Елена Налбантова: "Заминала "към самотата", прекрачвайки отвъд, лирическата героиня преживява своеобразна смърт, изчезва за света, попада в самотата и безпорядъка, а майката е тази, която държи живота ѝ в ръце." (Налбантова 2014: 127).

Мотивът за заминаването от родния край е тясно свързан с този за завръщането. В него се вписва още един родственик - чичото. Един самотен за бесарабската поезия образ. В него е вплетена любовта на лирическата героиня към родния Буджак, който очаква своя син - чичо Герман. На него поетесата посвещава две творби - "На чичо" ("Това съм аз", 1990) и "В памет на чичо Герман ("Нежни листа", 1994). Обединяващ двете стихотворения е емоционалният зов героят да извърви обратния път към родното село. Внушена е непреодолимата отдалеченост от свидни простори и образи. В лирическия наратив смъртта на родственика не е назована. Единствено заглавието информира за нея. Доминира представата за завръщането в защитеното лоно на родното, където в "малката родина" есента е в своето обилие:

Ела си, чичо, пак ела
на ново жито, ново вино.
Дойде в Буджака есента,
пък ти не идваш таз година.
Ела си, чичо, пак ела!
Тук, в твойта малката родина
остана майчина сълза,
теб чакат всичките роднини.
Ела си, чичо, пак ела!

Завръщането в родния Буджак е тема и на стихотворението "Дюля" ("Полет от Онгъла", 1999). Трепетно очакване изпълва душата на лирическата героиня. То е въплътено в спомена за дюлята от градината в родния дом. Надеждата расте през сезоните в унисон с цъфтежа и узряването на плода, който е подвластен на природните капризи, така както е крехка и надеждата ѝ. Затова е и молбата:

Ветрьо льо, немирнико!
Духаш ли отново?
Моля ти се, този път
да внимаваш много.
Зная, кършиш клони ти,
плодове събаряш.
Тези пакости, бели
да не ги повтаряш.
Че у нас в градината
там, далеч в Буджака,
с едри, златни плодове
дюлята ме чака.

Пластическата образност е характерна за повечето от творбите, в които диша родното. Сърдечните трепети се раждат спонтанно от докосването до красотата на едно "старинничко хорце,/ което мъдро и блажено/ играят в моето селце" ("Селска музика", "Нежни листа", 1994). Стихотворението "Лазаровден в Болград" ("Полет от Онгъла", 1999) е вопъл по забравения народен празник. Зад живописните природни картини се прокрадва носталгичната представа на "една бабичка стара" за лазарките "със китки окичени". Стихът "Но градът е забравил" отеква болезнено пред онези "очи нажалени", които тръпнат в напразно очакване пред вратата. Вратата е границата между дома и града. Домът, олицетворен от старата жена, е съхранил спомена за празника. Градът е забравата. За пръв път в това стихотворение се заражда противопоставянето между дома и отвъд дома, което ще се разгърне като мотив и в други творби на поетесата в друг семантичен и емоционален контекст.

Завръщане/заминаване са реални житейски действия драматично преживени от лирическата героиня, раздвоена между родина и прародина. И двете стихотворения "Заминаване" и "Дюля" са писани през 1997 г. Те натрупват разнородни настроения като знак на трудния път към себе си, когато животът в прародината е вече реалност за поетесата.

Малко по-рано, през 1994 г., в Болград поетесата пише стихотворението "Участ" ("Полет от Онгъла", 1999). То се предхожда от строфа на Андрей Германов:

Когато много ме боли,
България си смислям, в нея
по върховете сняг вали,
по долините слънце грее.

Паратекстът полага емоцията между болката и просветлението, опора на което е мисълта за България, всеобхватно обгледана чрез контрастите на нейния ландшафт. Поетическият текст на Таня Танасова е контекстуален на Германовия, но в преобладаваща минорна тоналност. Началото повтаря първия стих от мотото. Така смисловото му ядро - болката - получава акцент, а продължението осветлява нейното изначалие. Лирическата героиня раздипля тъжни размисли за своята орис, която е огледална на тази на нейния бесарабски род:

Чуждѝнка съм във... всеки край.
И на кого ще домилея!
Оттам заминали, а тук
и до сега сме бежанари.

На сърцето му е отказана съпричастност в самотата. Ако "в бесарабските говори "чуждѝнец" означава "другоселец" (Налбантова 2014: 70), то отговорът на въпроса "Кой съм аз?" се губи някъде в историческите дебри. Заминалите "оттам" вече отдавна са положили костите си в "пустинната степ", но са оставили за поколенията определението, с което са посрещнати - "беженари". Устоите са разколебани между "тук" и "там". Настоящето, обсебено от драмата на миналото, отпраща към бъдещето тревожно питане:

Дали и моя пра-правнук
съдбата тъй ще го опари?
Ще стана прах, ще стана дим -
и на чия земя ще падна?
Кое небе ще да ме грабне
след тоз живот въобразим?

Въпросите означават несигурност за личностния и родовия континуитет. Споделен е ужасът да преминеш през света безизвестен, без корен; да не припознаваш "своите" небе и земя във всемира.

Налице е едно смислово-емоционално противоречие - между стиховете за Буджашката земя като опора и пристан и тези, в които доминира усещането за лишеност от родина, за дух, обречен на скиталчество. Долавя се подчертана женскост на вчувстването в съдбовната предопределеност.

Терзанията на духа в "Участ" продължават и в стихотворението "Дано", писано четири години по-късно в Габрово (1997). В стиха "Чуждѝнка съм във... всеки край" от "Участ" многоточието фиксира моментното колебание, преди да се назове чувството за бездомност. В "Дано" лирическата героиня е по-категорична: дори и в мечтаната прародина тя няма самочувствието, че е "своя": "Чуждѝнка съм в моята България"./ Отечество да имаш също е лотария". Имаме основание да видим тук силно изразен автобиографизъм. Авторското/лирическото съзнание преживява драматично първите години след направения житейски избор и това е неизбежно в сблъсъка с неочакваната другост в обетованата земя. Споменът на прародината за бежанската участ на бесарабския български род е потънала в двувековното разделение. Лирическата героиня сякаш има за свой дълг да съедини разкъсаните нишки. Оттук и настоятелното питане, отправено към прадедите:

Вие, прадеди, когато сте я напускали,
нали сте искали, нали сте допускали,
че ще се връщате, че ще се връщаме...
Същите сънища ние прегръщаме.
Баба ми - Дунава в черги втъкала,
български песни със сълзи е пяла.
Кръвта си запазихте в пуста чужбина,
за да сме българи, да сме роднина.

Лирическото съзнание осмисля дълбинно преживяванията на дедите, при това в духа на традицията, създадена от предходниците. В този смисъл приемам, че стихотворението "Дано" е реплика на Нико-Стояновото "Моят род", чието начало е изтръгната мъжка въздишка след продължителни терзания: "Бих, може би, проклел отдавна/ и оня век, и оня ден,/ когато прадядо ми бавно/ повдигна своя бял остен." Жребият е хвърлен, пътят към неизвестното ще бъде извървян в името на: "...българин да си остане/ и да опази своя род!..."

В стихотворението "Дано" потомката, по женски развълнувано, въобразява събитията от преди два века като заминаване/връщане в обозримо време, което не ще накърни общностното битие, за разлика от "Моят род", където лирическият аз предусеща, че няма обратен път към "свидните балкани". Но двете творби се сливат в своята увереност, неподвластна на времето: "Българин да си остане..." и "Кръвта си запазихте в пуста чужбина,/ за да сме българи, да сме роднина."

Лирическата героиня осъзнава завръщането на потомката в прародината като зов на кръвта. Затова тя болезнено преживява не(раз)познаването, което може да ѝ се случи и "тук", и "там":

Защо не заръчахте да не ни питат -
защо сме днес тук, защо скитаме?

Очевидна е тематичната връзка между двете стихотворения "Моят род" и "Дано". Но лирическият субект от "Дано" има и друга мисия - да възстанови разкъсаните родови нишки. В обръщението към прадедите имплицитно е вплетен травматичният разказ за скиталчеството, оттук и "чуждинството" - "най-силният самоидентификационен белег на бесарабци..." (Налбантова 2014: 70). Мотивът за скиталчеството е разработен не през призмата на възможното разпиляване, изгубване на родово същностното, а като натрупване в паметта на кръвта. Лирическият контекст деликатно гради сложното обвързване между аз, вие, те, откъдето възниква идеята: всички сме българи, всички сме роднина. Все още пътуваме един към друг, все още узнаваме/опознаваме общата си участ. И ако в "Участ" лирическата героиня объркано пита: "И на чия земя ще падна?/ Кое небе ще да ме грабне...?", то в "Дано" отговорът е надеждата в припознатите личностни устои - родните небе, земя, природа; божествената закрила:

Ако няма история, написана, свята,
може би помнят небето, земята?
Дано ме познае дъб стогодишен!
Дано ме закриля и тук Всевишният!

Стихотворението "От Онгъла" е емблематично за поезията на Таня Танасова. За пръв път се появява в книгата "Нежни листа" (1994) и е препечатано в следващата стихосбирка под същото заглавие (1999). Нещо повече, то е поставено на първо място и в двете книги. Тези факти са показателни за значението, което придава на творбата авторското съзнание. Лирическата героиня открива жадуваното единение на "тук" и "там" в предисторичните за българската земя митове. България, която отдавна е припознала своя културен герой Аспарух, сякаш недостатъчно помни земята, същинската прародина. Затова така настойчив е призивът за възвръщане на тази памет в рефрена: "Оттук е тръгнал Аспарух, от Онгъла и към Балкана." Анафорично употребеното "оттук" патетично удържа родовата гордост на лирическата героиня, че Онгъла е българското начало, че тази е земята, където "прабългари живяли,/ земя орали и овце/ отглеждали и песни пяли". Анжамбманът (често срещана стилистична фигура в поезията на Таня Танасова) откроява семантичната тежест на глаголите "отглеждали" и "пяли". Внушена е идеята за общото битие на прабългари и бесарабци независимо от противоречието с националната митология, според която "Аспаруховите българи са войни и конници, а не овчари и орачи" (Налбантова 2014: 104-105).

Любопитен е фактът, че стихотворението е писано в една и съща година с резигнативното "Участ" (1994). Допускаме, че, след като авторското съзнание продължително време е в плен на самоидентификационно питане, както за себе си, така и за рода, лирическото съзнание открива опора в общото наследие. Стихотворението "От Онгъла" налага амбивалентно смисъла на понятието прародина. Ако за бесарабския български род балканската земя е прародината, то за всички българи, отсам и отвъд Дунава, прародина е земята на Онгъла. Тази идея подхранва чувството за единение, гордостта: "Оттук е тръгнал Аспарух...". Стихотворението "От Онгъла" е в семантична диалогична връзка с творбите на бесарабци, в които се интерпретира Аспарух като общия прародител. Нико Стоянов призовава своя лирически аз да мине "по дирите на Аспарух,/ тръгнали от древния Буджак", но усеща емоционално обвързване повече с "тази/ топла, южно-равнинна страна". България е полъх, интуитивно унаследен: "Но в гърдите ми нещо/ от Балкана остана..." При Таня Танасова посоката на въздействие е обратна:

Оттук България голяма
е взела нещо като дух,
дух, който другаде го няма.

.....................................

Оттук е тръгнал Аспарух -
пак стъпките му дъжд измива.
Но жив е неговият дух -
той в нашите сърца попива.

Лайтмотивът - общият български дух - е знакът на преодолените различия в поетическото (и не само) конституиране на българската идентичност.

Есето, в което Таня Танасова, изповядва обичта си към България, е написано след първото ѝ посещение в прародината. То е озаглавено "Ти си моят блян, ти си моята същност". Този блян на поетесата, да слее бъдещето си с прародината, става реалност през 1995 г. Именно тук излизат две от стихосбирките: "Полет от Онгъла" (1999) и "За България с любов" (2014). Докато в първата книга само едно стихотворение е посветено на България, то във втората повечето са тематично свързани с нея. Не е без значение фактът, че двете книги ги делят 15 години. Било е нужно времето да отсее значимото от маловажното, съзнанието да напасне представи и същности в историческата родина, душата да се пренастрои за нови лирически песни. Книгата "За България с любов" гради поетически свят на възторзи от природата, сред която лирическата героиня се чувства защитена и възвисена ("Зацъфтяха овошките в Тракия", "Пролетта в Тракия", "Балканско село", "Тракийска нощ"); на загриженост и тревога за България - за нейното настояще и бъдеще ("Сякаш и звездите станаха по-малко", "Защо?"). Отново пътуването е двупосочно, но като че ли завръщането в България е по-желано като в уютен дом:

...пак се завръщам във Балкана
на сянка в древната му младост,
да съм в полите му прибрана
за моя гордост, моя радост.

Този откъс се родее с немалко лирически стихове, вдъхновени от природните красоти на България. Откриваме ги и в книгата "Полет от Онгъла" (1999): "Боли ме твойта красота,/ залязващ ден в Балкана". Или богатата образност и тънкия лиризъм на "Далечни върхове":

Забулени в дантелен облак
тържествено ви няма тук.
Но белоснежния ви облик
остана в мене като звук.
Заспива хоризонта нежно.
Дори май няма хоризонт.
И дреме вашият архонт -
забил чело в небе безбрежно.

Но редом с омаята от планинските върхове върви и стаена болка по простите, но вечни същности на родния край. Тя е в думите, отправени към малкия син: "Ти не знаеш що е гости в дядови./ Напразно да ти казвам що е гозби в бабини на празник.../ Ти не знаеш що е дядо приказка да каже." ("На Петърч")3.

Но все по-често зазвучават клетвени думи пред България:

Българийо, земя кърмилнице,
поклонът ми дълбок и тих
ще пише вечно на кирилица
за теб един безкраен стих.

Изтеглена е смислово-емоционална нишка между "Довиждане, Българийо" и "Ела, родино, да се видим". Двете стихотворения дават на читателя хоризонт на възприемане и осмисляне на всички творби от книгите, свързани с темата родина и прародина. Появяват се образи и семантични ядра, задаващи динамични отношения между макротекста и отделната творба. Неочаквани съпоставки и асоциации предпоставят множественост на интерпретациите. Така е например при стихотворението без заглавие с начален стих "Във филма за моя род..." - може би, най енигматичната творба на Таня Танасова. Отказът от заглавие, което да концептуализира смисъла, прави трудно уловим лирическия глас в отношението му към родното. На пръв поглед той е друг, необичаен, смислово и интонационно извън познатото литературно пространство на поетесата. Лирическият аз е деперсонализиран. Той присъства експлицитно само в първия стих чрез притежателното местоимение моя (род). Нататък лирическият субект се скрива зад имитативността на една друга вторична действителност, каквато е филмът за Буджака. А той, Буджака, влиза в роля - той е родината, но и не е родината. В същинската, митичната родина всичко е по-истинско, по-ярко, имплицитно казва творбата. В ролята на "символни активи" (В. Стефанов) влизат емблематичните за българския декор здравец, мушкато, планини, рози. Буджака играе митичната родина "старателно, почти талантливо", но "няма здравец във всяка градина; мушкатото е някак свенливо; в ролята на планини - оврази./ Бодлите играят рози." Онази другата, балканската родина е ментално идеализирана в своята вековна отдалеченост. Това именно се долавя като идея във втория план на цитираните стихове. В лирическото пространство са организирани две симултанни сцени, които раздвояват погледа. Кое е смисловото ядро на антиномията? То е в най-яркия образ, разполовяващ стихотворението:

А корените
на нашето дърво
не се събират в кадъра.
Налага се да бъдат изрязани
и отхвърлени...
някъде към Мадара.

Дървото на живота е с прекъснати корени. Живителните им сокове не текат еднакво обилно към двете родови пространства. Ако това е посланието, кое налага връщане към художествената условност, която експлицитно рамкира творбата:

Избледнява, съхне декорът.
И не се вижда проблясък.
Побързайте! Кой е режисьорът?

Декор ли са символните детайли, изброени в творбата? И ако декорът винаги означава бутафория, къде трябва да се търси истинското?

В коя от двете родини? И имаме ли право на такъв въпрос? Истинското е може би в очаквания проблясък, за който се търси режисьор? Откриваме отговора/проблясъка в стихотворението "Твоята кръв":

Българийо, позна ли ме?
Потомка съм на твоето страдание.
Потомка съм на силно отчаяние.
Потомка съм на изход в безизходица,
изплашила, объркала народеца.
Българийо, разбра ли ме?
Да, другаде е пъпната ми връв.
Но твоята тече във мене кръв.
По-силна от раздели и от граници,
избила на затворените страници.

И родината майка, и нейната потомка извървяват своя via dolorosa. Проблясъкът или прозрението преминава през узнаването/разбирането на общите изпитания; на общите деди, обвързани не само със славата, но и с търсене на "изход в безизходица", за да се съхрани кръвта. Онази, която преодолява разстояния и заличава граници. Унаследила жребия на съдбата да бъде българка, потомката "укротява" терзанията за двете родини. Техните образи продължават своя живот в сакралното време на лирическата героиня и след затваряне на прочетените и осмислени исторически страници. Идентификационната драма е преодоляна. Следват други екзистенциални конфигурации и нови ценностни изпитания в динамично променящия се свят.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Когато пред 1990 г. излиза първата поетическа книга на Таня Танасова-Тодорова, темата е широко разработена в поезията на Петър Бурлак-Вълканов, Нико Стоянов, Михаил Бъчваров и Георги Барбаров. [обратно]

2. Според автора субстанционалната родина "се измерва единствено спрямо дългото време на историята и спрямо съкровеното време на сърцето" (Стефанов 2003: 247). В противовес на ситуативната родина, която се измерва със злободневното, преходното. [обратно]

3. Показателен за носталгията по родния Буджак е фактът, че това стихотворение е в съдържанието и на двете стихосбирки "От Онгъла" и "За България с любов". То е предхождано и от носталгичен авторски текст с автобиографичен характер. [обратно]

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТАРАТУРА

Попаз-Кула 2009: Попаз-Кула, Надежда. Литературна анкета с Таня Танасова-Тодорова. // Българите в Северното Причерноморие. Изследвания и материали. Т. 10. София, 2009.

Стефанов 2003: Стефанов, Валери. Българска литература ХХ век. София, 2003.

Налбантова 2014: Налбантова, Елена. Подстъпи към съвременната българска поезия от Бесарабия и Таврия. Велико Търново, 2014.

 

 

© Кирилка Демирева
=============================

© Електронно списание LiterNet, 12.08.2018, № 8 (225)