Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Декември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЛЮБОВТА В ЛИРИКАТА НА ТАНЯ ТАНАСОВА-ТОДОРОВА

Кирилка Демирева

web

Когато се пише и се говори за поезията на Таня Танасова-Тодорова, неизменно се отбелязва фактът, че авторката е българка от Бесарабия. На преден план се извеждат символните пространства на двете родини, които вписват творчеството ѝ в основния тематичен обсег на съвременната българска бесарабска поезия. Това, че тя е най-силният женски глас в тази поезия, се защитава от спецификата на една женскост, която смислово и емоционално се конституира между традиционните повели на родовата общност и световете на интимност, които провокират алтернативни преживявания. Споменаването на един знаков житейски факт не е без значение за посоката на разсъжденията ни. Таня Танасова живее в България заедно със семейството си от 1995 г. Тук издава четири от шестте си книги. В тях се наблюдава своеобразно наслагване на двете пространствени полета - родина и прародина, моделирани в подвижността на битието. Съзнанието непрекъснато открива светове или преосмисля други. Всяка следваща книга нюансира мотивите за близко и чуждо, за обичайно и непознато. Казаното в максимална степен се отнася и за любовната тема, която е заложена в значителна част от лирическите ѝ творби.

В критическите текстове (доколкото ги има - Барбаров 1996; Попова 1997; Симеонов 2008), интерпретиращи темата за любовта у нея, са уловени доминиращите мотиви: раздяла с любимия, самота и неизбежните чувства, които тя поражда - болка, тъга, копнеж. В аналитичните наблюдения на Елена Налбантова темата за любовта е поставена в контекста на опозицията дом-път като сблъсък на светове, които у лирическата героиня се очертават като битка за смисъла: "Мястото (на сблъсъка - б.а., К.Д.) е тя самата - не къщата, не домът, не рамките на социалното, а взряността в очертания от традицията кръг на женските желания, сведени до женските повинности." (Налбантова 2014: 138). Тази мисъл настоява за по-проникновен психологизъм при очертаване границите на личностната идентификация на лирическата героиня.

Настоящият текст има за цел да погледне към любовната тема в лириката на Таня Танасова от гл.т. на конфликта между родово-патриархалните стереотипи и личните пориви на една променяща се женска виталност; да очертае езиковата картина на света като лингвокогнитивен компонент на националната езикова менталност (в творбите, които обективно позволяват това) и да покаже как тази картина функционира като художествен факт.

 

Душевните терзания на лирическата героиня не биха били разбрани без аналитичен поглед върху творбите, които се явяват символни пространства на патриархално-родовите ценности. Сред тях привлича вниманието стихотворението "Защо се, Пенке, ожени?" (Танасова 1999: 10) - единственото в творчеството на поетесата, стилизирано в духа на народната песен. За това изрично указва епиграфът: "По народни мотиви". Изборът на такъв творчески подход позволява на авторката да скрие лирическия АЗ зад образ, представен от лирическия говорител - страна в конфликта. А конфликтът е колкото личностен, толкова и етнопсихологически. Стихотворението представлява обръщение на отхвърления любовник към бившата му изгора Пенка. Героят е уязвен, защото е изоставен: "Защо се, Пенке, ожени,/ защо ме мене не чака?" Героинята е отстъпила от едно от най-ценните качества на българската девойка - вярност на любимия, доказана чрез волята ѝ да го очаква, независимо от душевната драма, за която народната песен обикновено мълчи. Нарушена е дадената дума. Но героинята е отишла и по-далече:

В голям град, Пенке, отиде
чифутин за мъж да вземеш.
Да не си в село останеш,
на българин булка да станеш.

В традиционното противопоставяне на града и селото градът представлява заплаха за установените нравствени норми, които селото пази като пространство на родово-патриархалното битие. Всяко отхвърляне на затворената родова общност е виновно действие, а приемането на враждебния друг като свой е предателство. В творбата чифутинът (евреинът) е стилово маркиран като неприемливия друг. Можем да приемем, че появата на този образ в стилизирания текст има своите културно-исторически предпоставки.

Еврейската диаспора на Балканите съществува още от времената на елинизма. С утвърждаването на християнската доктрина върху този етнос се хвърля вината за разпятието на Спасителя. Основанията за антагонизмите са не само архетипни, но и социално-политически, което обяснява и негативния образ на евреина в българския фолклор. Нещо повече, в народните песни турци и евреи са приравнени при конституиране образа на враждебния друг, за което пише в статията си Олга Тодорова: "Приравняването на евреи към мюсюлмани добре проличава от онези народни песни, в които е разработена темата за брак с друговерец. Момите, насилени да се омъжат за евреин, реагират точно както и посестримите им, които са принудени да отидат в харема на някой турчин - прилагат всички възможни хитрини, за да осуетят нежелания брак или в краен случай се самоубиват." (Тодорова 2012). Така заплахата от друговереца закрепва традиционните отношения и поведенчески модели и в бесарабската българска общност. Като имаме предвид факта, че българското преселване в Бесарабия е най-активно и най-многобройно в началото на XIX век, допускаме, че са пренесени и онези народни песни, в които евреинът е образът на неприемливия друг и които са част от етнокултурата на преселниците. Оттук и появата на мотива, макар и силно трансформиран, в личното творчество на Таня Танасова. Ще допълним представите за архетипните основания на общността за негативното отношение към евреите и с един щрих от нейните православни ритуали. По свидетелство на българи от Бесарабия и до ден днешен при приемане на светото кръщение, след църковния ритуал, свещеникът подава детето на кръстницата (според канона майката не присъства на ритуала) с думите: "Взех го еврейче, връщам го християнче".

Етнографските изследвания на общността доосветляват картината: "На изследвачите на бита на българските колонисти от XIX век прави впечатление въздържането от национално смесени бракове. Забелязано е, че този обичай започва да се нарушава през последните години (статията е писано през 1995 г. - б.а., К.Д.), следователно този процес е закъснял с 30 години... Дори и в 60-те години на XX век в Болградски район, Одеска област, който се отличава с най-голям процент българско население (67%), родителите се стремели да оженят сина до отиването му на военна служба, за да предотвратят възможен брак с "чужда"... Видно е, че основният аргумент против смесените бракове бил нежеланието да възприемат в своята среда носители на различни културно-битови традиции. По същата причина, но в по-слаба степен, са се въздържали и от междуселски бракове даже и с българи." (Маркова 1995: 80).

Връщаме се към стихотворението, в което гласът на отхвърления любовник зазвучава като глас на общността. От "своя" ("Пенке, комшийке хубава!") героинята вече се възприема като чужда ("Пенке ле, чужда ми радост!"). Тя е чужда не само защото радва друг, а защото е вън от общността на рода, престъпила повелите му. Вече не е своя, тя е гост ("Когато дойдеш на гости..."). Уязвеният мъж ще се опита да уязви нея, чуждата, посредством укоризнения поглед, уверен, че е потъпкала общоприетата представа за приличие:

От къщи аз ще изляза
да видя колко ти мяза,
колко ти мяза-прилича
със мъж от далеч, чифутин.

Изразът "мяза-прилича" (в дадения контекст със значение прилича ѝ, съответства ѝ) удвоява смисловото съдържание, като имплицитно назовава културния концепт порядък - една от родовите ценности. Изразът носи отрицателна конотация в контекста на цялото. Героинята е извън общността, защото, избирайки друговерец, който не ѝ е лика-прилика, е нарушила порядъка, пренебрегнала е изконни нравствени норми. Поведението ѝ е деструктивно спрямо българския дом, чиито устои са застрашени от навлизането на чужди ценности. Личният избор на героинята е обществено неприемлив, затова е осъдителен и е осъден:

Пенке, либе ле, Пенке!
Да не ни из село приказват,
и тебе, Пенке, разплакват,
ще тръгна, Пенке, да ида
във горни села далечни,
там да си булка намеря.

Одумването влиза в предохранителните мерки на общността. От него ще бъдат засегнати и двамата ("да не ни из село приказват"), но по различен начин. Вероятно ще съчувстват на отхвърления - той продължава да е "свой", защото е в нормата и изрича нормата. Тя вече е чуждата - нея ще я "разплакват". Загатната е високата цена, която тя ще плати заради смелостта да излезе извън предначертаните пътища. Очертана е границата на светове, в които всеки е "извън", а това означава "вътре" в орбитата на разрушителни за любовта сили.

Присвоил си правото да бъде глас на общността, героят отново се връща към своята лична драма с болезнено решение: той ще замени Пенка с другоселка, но тя ще бъде:

Хубава булка, гиздава -
на тебе, Пенке, да мяза!
Когато към нея погледна,
за тебе, Пенке, да мисля.

С решението си героят също ще наруши нормата, като вземе другоселка. Но той е принуден, следователно невиновен. В духа на народната песен и възрожденската литература лирическият говорител "реабилитира" отстъпницата от родовите ценности чрез възхита от хубостта ѝ. Тази естетизация на героинята е оправдание и за любовта му независимо от укорното ѝ според него поведение. Отново е употребен глаголът мязам, но този път в основното си стилистично неутрално значение.

Обикновено в народните песни двамата млади влизат в диалог. В стихотворението Пенка е безмълвна, защото, както може да се очаква, аргументите на личния избор все още не биха преборили тези на общността. Стихотворението е датирано - 1993 г. Писано е в родното село на поетесата Валя-Пержей само три години след излизането на първата ѝ стихосбирка "Това съм аз" (1990). Лирическата героиня вече е обговорила чрез метафориката на есента, снега, дъжда и вятъра копнежа и тъгата по любимия. Без значение кое е подтикнало поетесата да създаде единствената в творчеството ѝ народно-песенна стилизация "Защо се, Пенке, ожени?" - по-важен е резултатът, на който гледаме като на имплицитно зародилия се сблъсък между родово-патриархалното и съвременното в полето на личностната самоидентификация на лирическата героиня.

Копнежът може да бъде извисяващо чувство, но в поезията на Таня Танасова то се изживява травматично от лирическата героиня поради отсъствието на любимия - трайно и осезаемо. Заминаванията му са по-чести от завръщанията, поради което болката и страданието стават неизменни спътници на лирическия аз. В стихосбирката "Това съм аз" (1990) творбите вариативно говорят за самота и трепетно очакване. Есента се явява техен аналогов образ посредством персонификацията: "Есента с късо палтенце/ трепери. И няма навес,/ нито завет, нито парченце/ стряха за нея днес." (Танасова-Тодорова 1990: 13). Двойното отрицание закрепва мрачното настроение, не проблясва светлинка. Безприютност и самота, които кулминират във вопъл: "А мен ме боли." Болката не остава дълго причинно неопределена. Трансформирана в надежда, тя изглежда така: "Тебе чакам, тебе любя и обичам теб... Тихо, тъжно,/ пак се моля: "Ах, къде си ти?" (Танасова-Тодорова 1990: 18). Чистота, спонтанност и вяра дори когато образът на любимия е лишен от физическа и духовна конкретност. Присъствието му е в постоянното отсъствие или заминаване незнайно къде и при кого: "В моето съзнание/ блещука крехка мисъл:/ аз потъвам в нощта,/ ти - в неизвестността." Нощта, есента, дъждът и вятърът сякаш поемат вината на неговото равнодушие и на нейното безсилие и съмнение: "Къде си ти, с кого си ти?" (Танасова-Тодорова 1990: 24). Споменът фиксира мимолетните знаци на неговото съществуване: "Аз чаках/ твоята ръка/ над времето протегната/ чак "оттогава"/ до "сега" (Танасова-Тодорова 1990: 20); поривът към повторно изживяване на сладостни мигове: "Но да се опитаме/ да върнем нещо от оня ден,/ от онази вечер, от оня миг.../ Гледаха се очите ни,/ говориха си/ сърцата ни..." (Танасова-Тодорова 1990: 23); нощни заклинания: "Повтарям в унес/ твойто име./ Но ти мълчиш. - Нощта мълчи..." (Танасова-Тодорова 1990: 27); "След теб по твоя път нелек,/ онази вечер бяла,/ за да живея в твоя век/ (добре, че) съм успяла." (Танасова-Тодорова 1990: 30). Без да го разбира докрай, лирическата героиня е вече в неговия път, в неговата орбита, в неговия свят. Преодолени са някакви граници, изразена е готовност да го следва. Но засега тя е в плен на очакването - мъчително душевно състояние, трудноопределимо и за лирическия аз: "Любов ли е, или на болка ехо?" (Танасова-Тодорова 1990: 29).

В стихотворението "Да останеш", от което е последният цитат, аз-ът назовава ново, бихме го нарекли, равновесно душевно състояние. След въпросите без отговор стихотворението моделира пространството на нейния свят, в който (тя вярва!) - той ще остане. Това е поетическият свят, изникнал изпод перото ѝ, и е синтез на изживените с него мигове щастие. Те са поетически възкресени и вариативно "закрепени" в рефрен - начало на всяка строфа: "Ще претопя очите ти (усмивката ти, целувката ти,) в стих." Стихът е вторичният образ на любовта, симулакрумът, който ѝ е подвластен и който тя може да моделира. Нейната роля в този сътворен свят е да даде нов дом на своята любов: "Ще претопя и любовта си в стих." Семантиката на претопя настоява за пълната автономност на поетическия факт, на който се гледа като на дом, убежище, спасение както от разрушаващите духа екстазни емоции, така и от заплахата за съществуването на самата любов. Лирическата героиня не просто претворява реалния образ на любовта (който, видяхме, е преди всичко болка и очакване), а превръща стиха в нейно убежище - красиво, спокойно, очакващо него, обичания.

Ще претопя и пролетта на стих.
Дойде ли вече, или все се каниш?
Аз този стих на теб го посветих
като сред пролет в него да останеш.

Лирическото съзнание изминава пътя от "Ще претопя... в стих" до "Ще претопя...на стих" като знак на увереност в силата на поетическото слово, в което аз-ът дири спасение. Влюбената жена е открила начина да задържи любимия. Той ще остане в съградения от нея условен свят на лирическата творба, която представя свят на световете - на радостта и болката, на очакването и съмненията. В стройна ритмическа организация и с многобройни художествени детайли поетесата гради дом на любовта. И макар че иронията в стиха "Дойде ли вече, или все се каниш?" е прозрачна, тегли към реалността, лирическата героиня е в равновесно състояние на духа, защото въображаемият свят е погълнал реалния. Словото гради дом за него, но и за нея - за двамата. Конструираният свят е друг тип мечтание на аз-а - поетическото. А според Гастон Башлар "Поетическото мечтание е космично мечтание. То е отвореност за един красив свят, за прекрасни светове. То дава на аз-а едно не-аз; моето не-аз. Това мое не-аз очарова аз-а на мечтателя, именно него поетите умеят да споделят с нас." (Башлар 1994: 15).

В общата тоналност на стихотворението някак неочаквано се вписва образът на майката. Не само поезията - и майката се явява пристан на уморената душа:

Ще претопя очите ти във стих.
И с обич или с болка само
мигът ще преживея тъжно-тих
и ще се върна пак при мама.

Майката е културно-етнически доминантен образ в творчеството на българските поети от Бесарабия. Тя е фигура, която придобива конкретност в индивидуалния поетически глас, преобладаващо мъжки. Образът е вплетен в различни мотиви, един от които е мотивът за завръщането на лирическия аз. Позован от майката, от спомена или от чувството на вина героят се завръща при тази, която в най-голяма степен олицетворява родното.

Мотивът за завръщането откриваме и в поезията на Таня Танасова. Докато в "мъжката" интерпретация се чувства виновно осмислената заплаха от скъсване на нишката, при поетесата е скъсено разстоянието между майчиния зов ("сънувах, че ме вика мама" - "сънувах, че ме чака мама") и нетърпеливия, бърз отклик на лирическата героиня: "Аз бързам, майчице, но бавно -/ сънувам само, че летя..." (Танасова-Тодорова 1990: 5). Оксиморонът засилва противопоставянето на две сили - онези, които задържат аз-а някъде по широкия свят, и тези на дома със свидния майчин образ.

В стихотворението "Да останеш" завръщането при майката е едно от възможните спасения на наранената в любовната битка душа. Антитезата "обич или болка само" внушава несигурността на героинята сама да дефинира същността на преживяното. При майката тя ще се прислони в сигурния, топлия, непротиворечивия роден свят. Ще уточни себе си в преживяното и макар че в следващите творби драмата в любовта ще бъде именувана различно, основно и значимо си остава връщането в лоното на вековно утвърдените ценности. И в това, и в други стихотворения на поетесата откриваме характерното за българската литература присъствие на майката, отбелязано по следния начин: "Изпращащата и очакваща майка неведнъж е била разтърсващия символ на застрашената домовитост на света, на крехките граници на вътрешното. Така още тук можем да подчертаем особената позиция на този образ, неговото бдение на границата на два свята." (Стефанов 1993: 11). Любовта на лирическата героиня в стихотворенията на Таня Танасова може да бъде видяна в контекста на "застрашената домовитост на света", в която образът на любимия играе съществена роля.

 

Първата поетическа книга на Таня Танасова е последвана от още пет, в четири от които любовта е основна тема. Раздялата, очакването, копнежът по любимия се налагат като основни лирически концепти. Субективният свят на аза е низ от емотивни състояния, зад които стоят реални житейски ситуации. Ако си позволим по-тясно да ги обвържем автобиографично, имаме основание да говорим за "любов в съпружество". (Не "съпружеска любов" - израз с конотации, несъотносими със смисловата интенция на настоящия текст). Като отчитаме цялата условност на този израз, смятаме, че семантиката му отпраща към дома, който се явява ключов концепт в анализираната поезия. В следващите книги на поетесата се наблюдава процес на преодоляване на интуитивното изживяване на любовта по посока на по-ясно очертаване контурите на адресата на тази любов - мъжът, с когото е обвързана и който с отсъствието си нарушава целостта на дома. Лирическата героиня уточнява себе си в трудното възприемане на неговия мъжки свят, който си остава недокрай разбран. В обвързаностите между мъжа и жената неговото заминаване и продължително отсъствие винаги поражда душевен дискомфорт, застрашава изградения женски образ за лично щастие. Но преди да видим как се постига това в автономния свят на лирическата творба, ще се опитаме да преодолеем възможния скептицизъм на четящия този текст по отношение на опита да се подходи и автобиографично. Такъв подход ще ни помогне да отнесем някои наблюдения върху поезията към архетипни модели от българската етническа менталност, формирана и съхранена в условията на една затворена битийност. В духа на казаното мимоходом отбелязваме някои факти от живота на Таня Танасова. Тя е родена в с. Валя Пержей, Молдова, в семейство, в което растат още три сестри. Селото е с преобладаващо българско население, потомци на изселници от българските земи през 19. век. В семейството се пазят българските традиции, българското самосъзнание, българският език. Родовата общност живее по изконни, проверени във времето неписани правила. Четирите сестри са дали на рода общо четиринадесет синове и дъщери. Самата Таня Танасова има четирима синове. Всичко това говори за една домовитост, където вирее здрав български корен. От 1995 г. поетесата живее в България. Тези житейски факти, вплетени в женската чувствителност, импулсивност и интуитивност моделират поетическия свят, в който лирическата героиня изживява противоречията между патриархалността и модерното ѝ разколебаване.

В подкрепа на автобиографизма като незаобиколим подход по пътя към общозначимото в литературния факт се опираме на един текст на Лесли А. Фийдлър, озаглавен "Архетип и Подпис". След като припомня една от основните критически постановки, че "биографичната информация е неприложима за разбирането и оценката на стихотворенията", авторът разсъждава около понятията Архетип и Подпис (главните букви са авторски - б.а., К.Д.). Доуточнява смисъла на известния термин архетип, употребен от него вместо мит, като "всеки от вековните модели на реакция към човешката ситуация в нейните най-постоянни аспекти: смърт, любов, биологично семейство, взаимоотношение с неосъзнатото и т.н. Архетипното принадлежи на над- и под-личностното... и то принадлежи на общността в най-дълбоките, подсъзнателни нива на общоприетото значение на думата. Използвам Подпис, за да обознача общия сбор от индивидуализирани фактори в творбата, знакът на Персоната или Личността, чрез която се дава Архетипът и която сама по себе си е склонна да се превърне в сюжет, както и в средство на поемата. Литературата, собствено казано, може да се схване като възникваща в момента, когато Подписът се наложи върху Архетипа. Чисто архетипното, без елементите на Подписа, е митът." (Фийдлър 1995: 122).

Горният цитат услужливо се вписва в желанието ни да отдадем дължимото на автобиографичните моменти, без да гледаме на поетическия факт като на тяхна илюстрация. Заедно с това ще разгледаме творческия продукт като акт на дълбоко интимно преживяване и като Подпис върху устойчивите модели на общността.

Прави впечатление, че лирическият наратив за любовта преобладаващо пребивава в метафоричния образ на есента. Всеки от субектите на тази поезия има своята есен. Мечтата на лирическата героиня е да бъде част от неговата есен: "Разреши ми да живея в твойта есен!" (Танасова-Тодорова 1994: 12). Тя не може да се втурне дръзко в неговия свят - присъствието ѝ ще бъде мълчаливо, незабележимо, защото знае: "Чужда съм и имам своя есен!". Двата свята не се пресичат. Безсилни са думите пред безразличието: "Ти няма да ме чуеш никога...". Пред "надеждата за надежда" стои и физическа преграда: "Замръзват думите ми на стъклото,/ остават тук, от моята страна." (Танасова-Тодорова 1994: 13). Миговете на самотното очакване се изпълват със спомена за всяка дума "с нашата несреща остаряла". Нетърпението да види любимия до себе си изостря болката: "Боли ме нашата раздяла./ И люлякът е прецъфтял/ откакто не съм те видяла, / откакто не си ме видял." (Танасова-Тодорова 1994: 14). "Виждането" е огледалният образ на взаимната любов. Пречи ѝ раздялата. Обнадеждващо звучат утешителните му думи, спомнени и запомнени: "Моето момиче, със теб съм, всичко е наред." (Танасова-Тодорова 1994: 14). Думи-ласка, думи, които възвръщат надеждата, снемат тревогата. Но отсъствието му отново я усилва. Лирическата героиня трябва да се научи да живее, без да вижда очите му: "Сънувам твоите очи,/ без да ги виждам, да ги имам", но не и без погледа му: "Не виждаме се дълго вече,/ но погледът ти тук пламти" (Танасова-Тодорова 1994: 16). Тя знае, че е "обречена на щастие", а то е свързано единствено с Него. Продължителното му отсъствие предизвиква нетърпеливото: "Не мога повече да чакам!". Но това не е бунт, нито категорично отхвърляне на статуквото, а вопъл преди появата на страшната безнадеждност: "Изчезвам в нощната мъгла./ Разтварям се във мрака,/ изгубвам се като игла./ И край. И няма ме за мене" (Танасова-Тодорова 1994: 17). Бягство от себе си или отново събиране в себе си, когато тя се връща към единствено възможното спасение - към него, завърналия се, макар и само в съня: "За мен това ще е спасение -/ в съня ми да си дойдеш пеш./ Но никого не ще намериш./ Едно листо и почнат стих,/ и слънчев лъч, едва треперещ.../ това са моите очи." (Танасова-Тодорова 1994: 17). Спасението от самотата отново е стихът. Лирическата героиня не е чужда на самоанализи: "Пречат ми границите/ на собственото ми аз./ Не мога да ги надскоча./ Не мога да ги преместя./ Блъскам се, удрям се в тях./ И... се връщам обратно в себе си." (Танасова-Тодорова 1999: 44). Границите на социалното или границите на личното? В известен смисъл те се припокриват. В безутешната самота като лъч надежда се явява усмивката на детето: "Ела, синът ни вече гука./ И с поглед сигурно теб търси.../ Ела, синът ни се усмихва,/ ще подари една усмивка/... И с нея весел и печален/ ще ходиш по света отново./ А някога съвсем отчаян/ ще дойдеш за усмивка нова." (Танасова-Тодорова 1994: 36). Срещите - неосъществени, думите - неизказани, болката - несподелена, надеждата - помръкнала. И едно прозрение: "Младостта ни си отива./ Младостта ни си отиде." (Танасова-Тодорова 1994: 18).

Любовната поезия на Таня Танасова е сага за разделите и очакванията, за копнежа и разочарованието, за вярата и заблужденията, за нетърпението и примирението. В техния контекст е образът на любимия, чието отсъствие предизвиква болка, но никога отхвърляне, защото неизменна е вярата ѝ, "че във теб живеят/ същите мечти,/ че си търсил мене/ и че мой си ти." (Танасова-Тодорова 1994: 34). Той е избраникът, спътникът в живота, и това, че не е до нея, е битийна, но и любовна драма. Само неговото присъствие ще я спаси от гнетящото "празно вкъщи". Отсъствието му е нарушаване целостта на дома, следователно и на представата ѝ за щастие. В художествената оптика на поетесата домът е тъждество на изконните представи на българката за щастлив живот. В защита на тази теза могат да се привлекат няколко творби. Къщата е мястото, което най-напред извиква представата за дом: "Искам и аз да имам къща -/ ни много малка, ни голяма./ И в нея вечер да се връща/ тоз, с който искам да сме двама." (Танасова-Тодорова 1999: 18). Личният поетически Подпис моделира романтични представи: "Искам да си имам къща -/ в планината да се гуши/ и гората да я прегръща, да пеят птици - аз да слушам." Планината е един от любимите топоси на поетесата. Планината "влиза" и остава в сърцето на човека, познал единствено широките степи на Бесарабия. В стихотворението "Къща" планината е по-късно "присвоеният" от мечтата образ. Интимното пространство, оживено от съпруга и децата, вече е дом: "Росата сутрин да я мие да я милва луна бледа.../ Деца тихо да приспива,/ Към слънцеизгрева да гледа." Посочено е мястото и годината на създаване на творбата - Царева ливада, 1995 г. Информацията отпраща към житейски обстоятелства, когато домът не е трайно локализиран, но като художествен факт стихотворението моделира символното пространство на семейството, каквото е във визията на лирическата героиня. Къщата е концептуална метафора в езиковата картина на света на българина ("пълна къща", "жената върти къщата"). В този смисъл в литературния факт тя присъства на ментално равнище, а в индивидуалния поетически почерк е романтичен образ.

Смислов и идеен инвариант на "Къща" е стихотворението "Искам", което се явява програмно за стихосбирката "Ще ме харесаш после" (2004). То е изповед на лирическата героиня пред самата себе си за съкровените неща в нейния въжделен свят. Очертани са неговите времеви и пространствени граници. Постигната е простота на изказа. Безглаголните стихове (само един глагол - огрейва) постигат пластичност и конкретност на изображението. Светлина, мир и християнски благослов струи от картината:

Тихо утро, лека вечер,
На прозореца - цветя.
И до мене поглед нечий
Да излъчва доброта.
В ръка скрила се ръчичка,
Бавни крачки, равен път.
Сърчице като звездичка,
Що огрейва роден кът.
Земя родна под краката.
Дом, затоплен и засмян,
С верен покрив над главата
И със мирис на тамян.
Денем - топъл слънчев лъч.
Нощем - резенче луна.
И една, съвсем една
обич на света!

(Танасова-Тодорова 2004: 3)

В лингвокултурологичен план домът се явява индивидуалната концептосхема за щастлив живот. Но тя е и етнопсихологическа. Традиционната българска представа за дом (къща, той, тя и деца) разширява обхвата си: "роден кът", "земя родна под краката". Културно-етническата доминанта "дом" като съвкупност от колективния опит намира в творбата своя адекватен лирически образ. Най-скъпите за етносъзнанието неща са скъпи и за лирическата героиня и стихотворението ни "уверява" в това благодарение на въздействаща поетическа образност - тропи и фигури (метонимия - "В ръка скрила се ръчичка"; сравнение - "Сърчице като звездичка"; синекдоха - "покрив над главата", "резенче луна"; антитеза - "денем/нощем").

Женската идентичност в разгледаните дотук стихотворения е онтологична, т.е. битийната гледна точка е предзададена от рода и аз-ът е изцяло в неговите ценностни йерархии. В битността си на влюбена жена обаче героинята прави опит да влезе в орбитата на т.нар. модерна екзистенция, както ще видим по-нататък.

Един поглед към проведена с Таня Танасова анкета (Попаз-Кула 2009: 671) отбелязва факти в подкрепа на изводите, направени дотук за личностната идентификация на лирическата героиня. На въпрос за българите, за българския народ, поетесата отговаря: "...чувствам се една от тях, част от народа. Това усещане, това разбиране е подсъзнателно, то идва отвътре, от дълбокото, за да ми подскаже". Интерес представляват и литературните ѝ предпочитания: "Да се възхитя от "Потомка"-та на Елисавета Багряна, да "пия" от нейното "Уиски с лед и сълзи". От сложно нюансирания образ на жената в поезията на Багряна тя избира този от стихотворението "Потомка", при който изборът се предопределя от древната кръв на прадедите. И докато жената у Багряна е изкушена от други светове, готова е да отхвърли предписаните от традицията роли, лирическата героиня в любовната поезия на Таня Танасова е в святото пространство на дома, накърнено единствено от отсъствието на любимия. Но кой всъщност е той? Физическото му присъствие е в спомена за очите, в които героинята се вглежда и търси потвърждение за любов: "С мъчително голямо нетърпение/ отново търся твоите очи." (Танасова-Тодорова 1994: 21); "Но вярвам в твоите очи./ Ти пак си някъде далече." (Танасова-Тодорова 1994: 16). Отношението "той-тя" се свежда до опозицията "дом-път". В стихотворението "Вяра" (Танасова-Тодорова 1994: 20) пътят на любимия е означен с лексеми, които го свеждат до стререотипна ситуация. Неговото социално във визията на лирическата героиня е сведено до банално. Оттук и двата свята, които се разминават, защото неговият остава далечен и сякаш не особено значим или непонятен, поставен в контекста на нейния приоритет - семейството. Целостта на дома е представата ѝ за щастие. В този смисъл тя е по-близо до колективното несъзнавано, от което той е "емигрирал" в по-широки области на човешкото. Кои са те - лирическият наратив не казва или само загатва:

Ти бързаш. Влак. Такси. Билети.
                                            Гара.
Мъгла и празни улици безброй.
Напуснал си семейство и другари.
Но няма как, разбирам, няма кой.
И много важни срещи и задачи
разкъсват те на всичките страни.

Последните три стиха подсещат за някакъв дълг на любимия, неясно какъв и пред кого. Оттук и едва доловимата ирония на аз-а. Финалът разрушава искрицата вяра в обещанието му, че това заминаване е последно. Остава тъгата по дебеляновски безутешна.

Сърцето ти безжалостно тупти.
И тръгваш пак на път
                                  пореден.
И в твойта вяра - сам не вярваш ти.

Единственият път, въжделен от героинята, е обратният път на любимия към нея: "Ще бъде пътя дълъг, чер./ Но в края има светлина./ Усещаш ли я? Още не?/ Тръгни! Протягам ти ръка." (Танасова-Тодорова 2004: 49). Понякога лирическата героиня ще си позволи горчива ирония: "Ще ти потрябвам чак наесен./ Сега - приятели, задачи./ Ала нали това не значи,/ че пътят ти без мен е лесен?/ Наесен пак ще ме полюбиш/ в предчувствие за самота. Сега все вършиш, нещо вършиш,/ най-важното, нали така?" (Танасова-Тодорова 1994: 19). Светът на мъжа е допуснат пестеливо в лириката на Таня Танасова. Той е огледален образ на нейния свят, който е обговорен с една носталгична реч. Парадоксално, но раздялата "дава истинската цена на любовта": "Ценността на отсъствието може да бъде проследена по следната примерна смислова верига: отсъствието е болка - болката усилва чувствеността - чувствеността е шанс да уловим някакви нови формати "за себе си" (Стефанов 2003: 301). В контекста на казаното в по-късната поезия на Таня Танасова откриваме по-различни модуси на любовното изживяване. Появяват се резигнативни настроения, по-различни от досегашните. В стихотворението "Дали" (Танасова-Тодорова 2004: 54) чувствата са асиметрични, диалогът между двамата - неосъществим: "Когато мигове се нижат/ на нишката помежду ни,/ аз ги закрепям с ласка, с грижи,/ ти ги захвърляш настрани." Съмнението е изразено категорично: "Дали във твоята Вселена/ не струва нищо обичта?/ Дали са чувствата забвени?/ Дали да искам самота?"

Опитах се, отдалечих се.
В безкрая съм. А ти си там,
на оня край на битието...
Дали си мой?! Дали си сам?!

Любовните дисонанси засилват драматизма, който се трансформира в несъгласия, дори в бунт против статуквото. Докато в първите книги женската интуитивност бележи вчувстване в ситуации, то в стихосбирката "Ще ме харесаш после" (2004) субективният свят търси синтеза. Например в обобщения образ на съпругата от едноименното стихотворение е вложена идеята за женската несвобода, за зависимостите, които я рамкират в "професия "съпруга". Битовизмите я потискат, желанията ѝ остават неразбрани или неважни за мъжа. Нищо различно от трайно установения образ на "добра" съпруга: "Тя е онази с дълбока и тъжна усмивка -/ както слънцето се усмихва при залеза./ - Какво съкровище! - ще кажат./ - Каква придобивка! -/ другите, а "притежателят" ѝ - едва ли." (Танасова-Тодорова 2004: 44). Различното е в отрицателната конотация на думите, които внушават нарастваща съпротива. И този път жената е в "режим" на очакване, но на нещо толкова същностно и толкова илюзорно: "Чака да бъде, да бъде просто жена./ Чака внимание, чака учтивост и нежност./ Да я попитат и нея - защо е сама/ сред толкова хора? - макар и небрежно". Заявено е самосъзнание, в което нараненото достойнство на жената е изведено като ново идентификационно поле. Тук героинята е повече от себе си. Тя вече не се примирява с "любов на парчета": "И от чашите "щастие"/ да отпивам по глътка. Ту горчива, ту сладка,/ ту гореща, ту хладка.../ Не, не мога да бъда/ щастлива за кратко." (Танасова-Тодорова 2004: 47). Накърнената гордост в безконечното очакване сменя езиковата картина на субективния свят. Ако в стихотворението "Искам" словото конструира мечтата за дом, естетизирана в духа на народните представи, то в стихотворението "За главното" тя се разпада в номинативния, неутрален смисъл на думите, зад който е скрита (само)ирония: "Брачният акт? Е парче хартия./ Децата? Имат си свой живот./ Любовта? Е илюзия от ония.../ Къщата (ако я има)? Е недвижим имот." (Танасова-Тодорова 2004: 13). Житейските превратности разколебават аз-а в изповядваните досега стойности. Но на екзистенциалния въпрос може да отговори единствено той: "Ако можеш, кажи ми - ама много нежно -/ кое е главното за мене?" Въпросът е продължаващото търсене на смисъл, но и своеобразно връщане на жената в неговата орбита. След копнежи, съмнения и несъгласия тя осъзнава, че не може да бъде друга. В стихотворението "Друга" въобразеният образ на нейната другост е нелеп: "Налага ми се да бъда друга -/ накъдрена, с грим, без усмивка." (Танасова-Тодорова 2004: 36). Тази другост се оказва чуждост за героинята. Маркиран е светът на подмяната - изкуствен, нагласен. Той е контрастен на нейния естествен, неподправен свят, който вероятно изглежда старомоден: "Нося си снимката на съпруга/ и я крия в обвивка./ Ще рекат, че съм ненормална./ Той любовник поне да ми беше,/ щеше да е по-"морално". Рефренът "Налага ми се да бъда друга" се обезсмисля от следващите стихове, които "закрепват" познатия образ на лирическата героиня - вярна съпруга, очакваща и страдаща жена. Затова така отривисто звучи последният стих: "...Не! Няма да стане!" От възможните разноречиви посоки на идентичността лирическата героиня избира любовта към него, единствения: "И будувам, и спя аз единствено в твоя прегръдка./ И вървя, и стоя аз единствено в твоя земя... Отлежала любов, колко пъти от теб се отказвах!/ Но след миг или два отново бях в твоята власт." (Танасова-Тодорова 2014: 54).

"Обичта овладява болката и пак е жива", казва Таня Танасова в едно от последните си интервюта (Танасова-Тодорова 2019). А обичта има много имена - съпруг, деца, семейство, творчество. И след като годините укротят любовните, екстазните състояния на духа, остава, непомръкнала от времето, святата обич към рода.

Човекът в словото има предимството да пребивава в различни темпорални пластове. Пътуването във времето е търсене на смисъла, един от възможните пътища за самопознание. Такива са внушенията на стихотворението "Билет за минало" (Танасова-Тодорова 1999: 29). Аз-ът пътува едно столетие назад: "Да видя какво е имало./ Да разбера що е наследие." Виждането и разбирането е акт на познание. Питането за наследие е търсене на устойчивите знаци на общностното културно пространство, което е предзададено и унаследено. Наследието е мислено едновременно от прародителката и потомката без оглед на линейното време: "Каква е била прабаба ми?/ Какво за мене е знаела?/ Чудела се и маела...". Всъщност иде реч за паметта, която "не е просто спомняне на произхода като първоначален и същностен "изход" на човека, който той трябва с чувство на отговорност да следва. По-дълбоката логика е, че паметта е самото генериране на смисъла, доколкото държи индивида в обсега на "първоизточника" и не му позволява да го изгуби, да се превърне в негово отрицание, в негово друго." (Стефанов 2000: 27). Паметта "държи" потомката, която след самоидентификационните питания уверява предците, че не ще се превърне в тяхно отрицание, в тяхното друго: "На времето не ще се даваме! Не ще се даваме на времето."

Ценностно центрирано по отношение на родовата общност е и едно от последните стихотворения на Таня Танасова (Танасова-Тодорова 2018: 104). То е изповед пред нейната баба, която смъртта е отнела много преди появата на поетесата на бял свят.

Научи ме като тях да казвам:
слава Богу, тоз ден беше плоден,
и да лягам с кръста в свойта пазва
като с тежък, верен щит господен.

Дора Габе

На баба ми,
Анна Драганова-Танасова,
починала 20 години преди да се родя аз.

Със тебе, бабо, ние се разминахме.
Във този свят поне не те заварих.
Ти преди мене рано си заминала...
Каква слана живота ти попари?!

А как ли щяхме с теб да си прекарваме!...
Ти щеше, зная, много да ме учиш,
до първите петли да си приказваме -
как във живота мога да сполуча;

да пазя пости, да се причастявам,
да зная "Отче наш", да зная "Верую".
Да вярвам и да не се притеснявам -
че здрав ли си, колай ще се намери.

Ти щеше да ме учиш хляб да меся,
деца да гледам, зимнина да правя,
във мъжки разговор да се не меся,
да тача още много наши нрави.

Представям си теб сведена над стана,
унесена във песни и във грижи.
Каква ли баба, бабо, аз ще стана?!
Животът толкоз бързо се придвижи!

Паратекстът е подстъп към смисловите интенции на стихотворението, които конструират неразчленим идеен свят. Лирическият разказ се фокусира върху картина, в която е нарисуван благословеният от бога живот на българката. Тук концептът наследие, маркиран в предходното стихотворение, е конкретизиран в материалните и духовни същности на родовата общност. Затова неслучайно е въведен образът на бабата, която, макар и въображаемо, ще изговори най-значимото от вековния опит. Традиционната ѝ роля е да бъде наставница и довереница. Именно от това съдбата е лишила внучката, лирическата героиня. Преживяла душевните драми и дилеми на съвременната жена, тя носталгично обръща поглед назад във времето, където ще потърси вътрешна устойчивост и житейска стабилност. А това всъщност е опредметения семеен български свят, който във визията на лирическия аз е във висша степен духовно извисен. В наставленията на бабата са изредени поведенчески модели - насъщни, трайни, неотменими за жената, - легитимирани в столетния опит на общността. Очертан е смисълът на концептите сполука, дълг, добро, зло и всички те влизат в съставното порядък. Очертани са границите на "семиотичното поведение" (правилното, необходимото). На първо място са християнските добродетели: "да пазя пости, да се причастявам -/ да зная "Отче наш", да зная "Верую". А физическото здраве е поставено преди всичко материално и преходно: "Да вярвам и да не се притеснявам -/ че здрав ли си, колай ще се намери." Изразът "колай ще се намери" е елемент от езиковата картина на света на българина. Той е ценностно и действено значим: укрепва духа, преодолява съмненията. В речевата практика на българина изразът има устойчив, типизиран характер, той е привичната реакция във всяка сходна ситуация.

В стихотворението е маркиран светът на женските повинности, каквито познава традицията: "Хляб да меся,/ деца да гледам,/ зимнина да правя", обобщени в стиха: "да тача още много наши нрави". Неслучайно конкретиката на женската битност е обобщена с понятието "нрави". Нещо повече, това са "наши нрави", идващи от дълбините на времето и закрепени във всяко индивидуално поведение. Важно е да се обърне внимание на глагола "тача". В синонимния ред и в дадения контекст той най-тясно се свързва с представата за нещо устойчиво, продължително и неотменимо в колективното съзнание.

Всичко, детерминирано от общността, е заявено в творбата в позитив чрез "да" конструкция. Назовава се, както вече казахме, "семиотичното поведение", регулирано всъщност от неписаните закони. Прави впечатление една-единствена отрицателна езикова конструкция: "във мъжки разговор да се не меся". Какъв позитив за общностното съзнание е вместен в това семантично поле? Вероятно отговорът на въпроса е в традиционното разделяне на света на "мъжки" и "женски", но всяко време и всяка национална общност влага в това различен тип ценностно съдържание. Стихът представя споделена с патриархалната българска общност визия на лирическата героиня за мъжката другост. Тя сочи социалното като присъщо само на мъжа, както и доминиране на неговата същност над женската. Намесата на жената в автономния мъжки свят би разрушила семейната стабилност. Изразът "мъжки разговор" битува в българската езикова картина на света с конотацията на сфера, която е извън типологизираните женски добродетели, върху които се фокусира и стихотворението.

За какво е загрижена лирическата героиня? За индивидуалното време: "Животът толкоз бързо се придвижи!" или за континуитета на родовите нравствени ценности, за които тя се чувства отговорна: "Каква ли баба, бабо, аз ще стана?!"

Бабата е архетипът на мъдрия, който пренася във времето картината на "правилното" живеене. Елементите в тази картина не са илюстративни - те са локуси на духовното в индивидуалното съзнание на лирическата героиня. Стихотворението е концептуална метафора на народния опит, на онова наследие, което е минало и бъдеще. Към този опит се връща аз-ът, изминал немалка част от примамливите, понякога лъжовни, пътеки на битието. Към този архетипен модел се връща и поетесата, сложила върху него своя авторски Подпис.

 

В заключение трябва да подчертаем, че любовният свят на лирическата героиня в поезията на Таня Танасова-Тодорова е смислово и емоционално нееднозначен. Любовта се изживява психологически сложно в противоречието между зависимия предопределен свят на рода и порива на една неординерна женска индивидуалност, изживяваща своя емоционален свят като непълен и накърнен от мъжа. И все пак в многообразието от модуси на любовното изживяване се усеща устойчивост на духа, който дири покой и равновесие в корените на общността - дълбоки и животворни. Modus vivendi, на който поетесата ще остане вярна в живота и в творчеството си.

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТАРАТУРА

Барбаров 1996: Барбаров, Георги. За стихосбирката "Нежни листа" на Таня Танасова-Тодорова. // Български глас (Болград), № 1, 1996.

Башлар 1994: Башлар, Гастон. Поетика на мечтанието. София: Аргос, 1994.

Маркова 1995: Маркова, Л. В. Эволюция этнической традиции болгарского населения Молдовы и Украины. // Страницы истории и этнографии болгар Молдовы и Украины. Кишинев, 1995.

Налбантова 2014: Налбантова, Елена. Подстъпи към съвременната българска поезия от Бесарабия и Таврия. Велико Търново, 2014.

Попаз-Кула 2009: Попаз-Кула, Надежда. Литературна анкета с Таня Танасова-Тодорова. // Българите в Северното Причерноморие. Изследвания и материали. Т. 10. София, 2009.

Попова 1997: Попова, Райна. Женският глас в бесарабската българска поезия. // Роден край (Одеса), № 49, 1997.

Симеонов 2008: Симеонов, Иван. Темата за любовта в лириката на Таня Танасова-Тодорова. // Роден край (Одеса), № 9, 2008.

Танасова-Тодорова 1990: Танасова-Тодорова, Таня. Това съм аз. Кишинев, 1990.

Танасова-Тодорова 1994: Танасова-Тодорова, Таня. Нежни листа. Болград, 1994.

Танасова-Тодорова 1999: Танасова-Тодорова, Таня. Полет от Онгъла. Габрово, 1999.

Танасова-Тодорова 2004: Танасова-Тодорова, Таня. Ще ме харесаш после. Габрово, 2004.

Танасова-Тодорова 2014: Танасова-Тодорова, Таня. За България с любов. София, 2014.

Танасова-Тодорова 2018: Танасова-Тодорова, Таня. На баба ми. // Родолюбец, № 9, 2018.

Танасова-Тодорова 2019: Танасова-Тодорова, Таня. Обичта овладява болката и пак е жива. Интервю. // Дума, № 152, 09.08.2019.

Тодорова 2012: Тодорова, Олга. Евреите в българската словесност от началото на XIX век до Освобождението. // Либерален преглед, 07.09.2012 <http://www.librev.com/index.php/2013-03-30-08-56-39/discussion/bulgaria/1759--ix-> (13.11.2019).

Стефанов 1993: Стефанов, Валери. Лабиринтите на смисъла. Критически речник на поезията на Христо Ботев. София УИ "Св. Климент Охридски", 1993.

Стефанов 2000: Стефанов, Валери. Участта Вавилон. Лица, маски и двойници в българската литература. София, 2000.

Стефанов 2003: Стефанов, Валери. Българска литература ХХ век. София, 2003.

Фийдлър 1993: Фийдлър, Лесли А. Архетип и Подпис. // Психоанализа и литература. Съст. Милена Кирова. УИ "Св. Климент Охридски", 1995.

 

 

© Кирилка Демирева
=============================

© Електронно списание LiterNet, 13.11.2019, № 11 (240)