Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

А ПЪТЯТ - ДЪЛЪГ И ГОЛЯМ
(Нико Стоянов на 70 години)

Кирилка Демирева

web

Нико Стоянов - В начале бе словоОтправна точка на мислите, които искам да споделя по повод юбилея на поета, публициста и приятеля Нико Стоянов, е стихът "А пътят - дълъг и голям". Този стих е вплетен в стихотворение-размисъл за живота. Писано в годините на житейското пладне - най-плодотворният етап от човешкото битие - стихотворението "Живот, живот!", е ярък емоционален изблик на изживяна болка и несломена надежда. Редом са поставени "злини и обич,/ вдъхновение и труд/ мечти и страст." Извън всякаква илюзия животът е осъзнат като "пожар - и яростен, и луд". Но в следващите стихове, сякаш отрезвен от собственото си патетично слово, поетът се зарича да остави "думите високи" и "уморен и обгорен", да поеме "трудната посока под небосвода нажежен...". И тук именно идва предчувствието, че пътят ще бъде "дълъг и голям".

Защо тръгвам от тази творба на Нико Стоянов? Много тънки ценители на литературата не биха видели в нея нищо повече от декларативност и биха подминали драматичния заряд в думите на човек, изправен пред избор. А стихотворението всъщност е поетическа заявка за достоен житейски път. И днес, от горнилото на своите 70 години, Нико Стоянов има основание да каже: "Да! Изминатият път е дълъг и голям." И ние, които през годините в една или друга степен сме се докосвали до личността на този светъл човек, сме убедени в истинността на такава житейска и творческа равносметка.

Всички, които са писали за Нико, отбелязват публичното му присъствие като поет, журналист, публицист, краевед, психолог, народовед. Разбира се, че това са измеренията на възрожденеца. Какво друго, ако не възрожденско е наченатото от него дело през далечната 1988 г. да издава вестник на и за българите в Молдова, който съвсем закономерно е назован "Родно слово". Вестникът е първият в съветското и постсъветското пространство, списван на български език. По-късно ще се появят и други. Но Нико и "Родно слово" са първите лястовици на разкрепостеното българско слово, години наред локализирано единствено като разговорно. На страниците му намират място репортажи, статии и документи, които днес свидетелстват за нашите сънародници в Молдова и тяхната несломена воля да отстояват българската си идентичност. Основател, главен редактор и коректор, Нико Стоянов списва вестника с респект към книжовната българска реч.

През 2015 г. основателят събира в книга почти всички публикации във вестника. Изданието е живата история на новото възраждане на българите от Бесарабия, настъпило след политическото разведряване от средата на 80-те години на XX век. Над тази публицистична книга авторът работи дълго, търпеливо и с любов. Извършена е голяма издирвателска дейност, а след това работа за систематизиране на огромния архив. Книгата е свидетелство за надеждите, страстите и неволите, както и за битките "Родно слово" да го има независимо от трудностите - бюрократични и финансови. И неслучайно книгата има за заглавие вечното "В начале бе слово". Тя хроникира всяка обществена проява за пробуда на българското етносъзнание в Бесарабия. Независимо от това, че поради ред причини през последните години вестникът, както казва Нико, е "на командно дишане", той продължава да живее в пространството на тази книга и в духа на българската общност в Бесарабия като камбана и като опора. Бих желала да обърна внимание на една малка, но, според мене, съществена подробност. В горния край на първата корицата се мъдри, изписано с дребни букви - цена 3 копейки. А на другата корица - 1 лв. и съответстващите му рубла, гривна, лей. И всичко това на фона на мащабно очертаните коловози на "Родно слово" с мощния за всички български времена призив "Върви, народе възродени!" Според мене това, закачливо на пръв поглед, хрумване на автора-съставител и оформител може да има само едно тълкуване: Книгата няма цена! Тя е безценна! Защото е историческо свидетелство за българските дела в Бесарабия и като такава ще бъде настолна за изследователи от различни научни области. Но книгата ще привлече вниманието и на тези люде, които не са безразлични към всяко дело, сторено на ползу роду.

През последните години Нико Стоянов работи предимно върху създаването на публицистични сборници. Вероятно чувства това свое занимание като дълг, като повеля на зрелостта, която се връща към писаното слово през годините, но не за да го пресемантизира, а да го препотвърди като свидетелство. Така поне възприех работата му върху следващия проект - да събере на едно място всички свои публицистични текстове, намерили място в български, руски и украински печатни издания. Работейки коректорски над тях, аз си позволих да го посъветвам да промени неща, напомнящи за отминалото време на социализма. И веднага разбрах, че съм сгрешила, защото неговата реакция беше на човек, който застава зад всяка своя дума, тъй като е написана искрено, с младежка увереност в силата на словото да въздейства и да свидетелства за своето време. Днес, когато сме свидетели на небивало гражданско и политическо номадство, такава позиция най-малкото респектира. Тя в никакъв случай няма да бъде разчетена като анахронизъм, а като достойно гражданско поведение.

Споменах "гражданско" и веднага в паметта ми изплува популярният стих на Некрасов: "Поэтом можешь ты не быть, но гражданином быть обязан!" В онова време, живяно от повечето от нас, смисловата алтернативност на този стих се преекспонираше като безалтернативна. И това нанесе немалко поражения на поезията като художество. Да, възрожденското бесарабско време избра Нико Стоянов да бъде едно от забележителните му граждански присъствия. Но Нико е преди всичко поет, чиито лирически сетива са закърмени от онзи "вишнев облак бял", от "люляковия прибой - една картина на Буджака". Незаличим образ на неговата малка родина - село Нова Ивановка Българска, Одеска област, откъдето преди 70 години тръгва житейският му път.

Малко е писано за поета като лирик. А той е такъв и когато извайва пластически образа на природата, и когато ни прави съпричастни на своята сладостна болка любов, и когато потъва в спомена за свидните нему майка, баща, дядо. Природата в стиховете е духовният пейзаж на неговия роден Буджак. Поетът и природата, поетът в природата, природата в поета. Коя формула да изберем? И трите по свой начин ни приближават до поетическия натюрел на твореца. Възроден и обновен от пролетта, тъжно-съзерцателен през есента, вслушан в песента на вятъра или в ритъма на дъжда - такъв е лирикът, владеещ пространството на хармонизиране на човека с природата. Най-често това лирическо пространство е сонетът - не толкова често срещан жанр в българската поезия. "Безпокойство", "Симфония в розово" - всяко от тези заглавия жанрово се определя като сонетен венец и би било чест за всяка литература. Талантът на поета да постига единство между стихова оркестрация и смисъл проличава в следния сонет:

В тревоги тъй годините ще минат, -
не като жълта есенна тъга,
не като тихо, знойно лято, - инак:
като оназ, априлската река -

студена, мътна и неумолима.
И някога по-късно на шега
ще иска тя да вземе мойто име,
а мен да ме направи най-богат...

Това ще стане може би наесен.
Сега не ще усетиш нито грам
успокоение от мойта песен,

защото пътят ми не е настлан, -
ще бъде той и каменист, и тесен,
ще бъде пътят ми трънлив, аз знам...

Изповедното начало в този сонет е закодирано в универсалната знаковост на сезоните и е изведено в пределно ясна поанта - за нелекия житейски и творчески път, на който лирикът е орисан.

Образът на майката се среща в поезията на всички български поети от Бесарабия. Чрез него говори родовата памет. Особеното при Нико Стоянов е, че този образ не е положен в условията на битова конкретика, както е при другите. Майката тук е присъствие на глас, на песен, на поръка:

Обичай своята родина,
земята родна,
бащин кът
и ще познаеш дълъг път,
ще видиш може би чужбина.

......................................

Светът е
приказната книга -
ти в него себе си търси.
И до България ще стигнеш,...

И така както повелява майката от стихотворението "Майчина поръка", Нико живее живота си като един Ахасфер. Той е пътуващият човек в житейския и в поетическия смисъл. Копнее за България и е един от първите наши сънародници от Бесарабия, който идва тук. И оттогава "уточнява" българския си корен със знакови имена и места от прародината - Аспарух, Левски, Балкана, Търново. Така един от най-същностните български поетически образи - този на дома - в изповедната лирика на Нико Стоянов е сложно нюансиран и драматично изживян. Домът е едновременно и умиращата селска къща сред "степта обгорена" и там, където "тълпят се вишните пред къщи", но той е и онова "нещо от Балкана", дошло с прадядо му от юг.

Синове сме на тази
топла, южно-равнинна страна, /.../,
но в гърдите ни нещо
от Балкана остана...

"Тук" и "там", родина и отечество са едно тяло и то именно е отговорът на въпросите "Кой съм? и "Откъде идвам?" Въпроси, вероятно много по-драматично изживявани от нашите единородни братя от Бесарабия.

Основание за последното заключение ми дава най-известната творба на Нико Стоянов - стихотворението "Моят род".

Бих, може би, проклел отдавна
и оня век, и оня ден,
когато прадядо ми бавно
повдигна своя бял остен.

Когато тръгна, заскрибуца
през буците от рът на рът,
с дечица пълната каруца -
печална песен - в дълъг път.

Проклел би неговото име,
ако бях днес уверен аз,
че щеше инак да ме има,
да мога да говоря с вас...

Напуснал свидните Балкани
не за да търси лек живот,
а българин да си остане
и да опази своя род!...

Наричат това стихотворение христоматийно, емблематично, визитна картичка на поета. В какво се състои омаята му? Може би в дълбоко лично изживяната драма на една общност, откъсната от корена си, но непрекъснала живителните му сокове. Неслучайно стихотворението има за епиграф "И все тъй българи ще бъдем!..." - стих на Андрей Германов - творецът, когото бесарабските автори смятат за свой поетически кръстник.

Първите два куплета фиксират патриархална картина, пределно зрима, поради конкретността на образите. Но тя е едновременно и визия, и звук, и емоционален изблик на едно лирическо съзнание, понесло "цялата болка на Бесарабия". Стихотворението е сложна плетеница от чувства, мълком пренесени през двувековното изгнаничество и изпети на един дъх като вопъл, но и като благодарност към предците за трудния избор. Последният куплет звучи със силата на прозрение, на катарзис, на освобождаване от гнетящото чувство за родова вина. Затова никак не е случайно, че днес много българи от Бесарабия вплитат в свои изповеди стиха "българин да си остане". Според проучване на проф. Елена Налбантова стихотворението "Моят род" вече е текст на песен, която се пее не само в Молдова, но и в Одеска Бесарабия и Таврия. Така се раждат митовете. Красивите, нужните митове!

Пътят на поета, публициста и родолюбеца Нико Стоянов наистина е дълъг и голям. Дълъг като следа и голям като обичта му към всичко българско. Пожелаваме му да изживее годините, отредени му от съдбата, в добро здраве и сила на духа, за да подари на читателите и почитателите си нови лирически светове.

 

 

© Кирилка Демирева
=============================

© Електронно списание LiterNet, 05.10.2017, № 10 (215)