Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ГОРЧИВИЯТ ВКУС НА ПРОМЯНАТА
(За романа "Горчиви череши" от Анна Малешкова и Николай Куртев)

Кирилка Демирева

web

През последните две десетилетия българската бесарабска проза се обогати с нови произведения. Обществените промени дълбоко засягат душевността на българина от Бесарабия. Светът нахлува със своята стъписваща другост в десетилетия съхраняваната патриархалност. Новото време отваря очите не само за непознатото, но и за нов поглед към това, което е било и което е настояще на българската общност. Дълго време прозата крепи самочувствие чрез темата за съхранената културна идентичност. Но без да е изчерпала своите възможности, тя се оказва тесновата за една нова душевна нагласа, за която е важен не само въпросът откъде идваме и какви сме, а и защо сме такива. Не са ли нашите души брегове на изтичащото време, или го пропускаме през себе си, за да остави то незаличими рани? Тези и много други въпроси занимават Анна Малешкова и Николай Куртев в респектиращия по своята дълбочина и въздействаща сила романов труд "Бесарабски хроники" (2013). Това е сага за двестагодишното българско присъствие в Бесарабия. Двутомникът чака своя проникновен изследовател.

Настоящото изложение отправя поглед към най-новата творба на двамата автори, романа "Горчиви череши" (2015). Това е роман за човека и неговото време и като такъв се явява своеобразно продължение на "Бесарабски хроники". На вниманието на авторите са последните двадесет години, променили из основи не само обществените отношения, но и българската менталност, доколкото тя е имала своите устойчиви характеристики в съхранената патриархалност на бесарабското българско семейство. Фактът, че местоживеенето на авторите е различно (Малешкова живее в България от 70-те години, а Куртев - в родното си село Валя Пержей в Молдова) внася възможности за дълбинно представяне на болезнени теми като (не)споделената любов към прародината или нееднозначната съдба на малцинствата сред т.нар. титулен етнос.

Повествованието започва от село Щастие, чието първо споменаване в началото създава у читателя нагласа за лирико-романтична история. Следващите редове веднага отхвърлят предположението. Героят живее в махала "Жабешника", от реката "прииждат необезпокоявани орди… кръвосмучещи насекоми", "вятърът е сух, горещ и жесток". Иронията с името е разгадана и по-нататък читателят е въвлечен в тъжния разказ за героите, чиито съдби са толкова разнородни и разнолики, колкото стихийно и неудържимо нахлува новото време в тях. Герои на кръстопът, заставени да направят своя избор между доброто и злото - вечни етични понятия с доста размити съдържателни граници особено в годините на радикални промени в обществото.

Как ще се развие животът на Гергана, на бившия й съпруг Тодор и на дъщеря им Катерина? Ще позволят ли Гергана и Дамян премълчаните истини да погубят едва покаралите кълнове на доверие и обич? Ефимерно ли е щастието на Фимката и Райка? Общото между споменатите герои е родното им село Щастие. Преживели в ранната си младост и надежди, и разочарование, всеки от тях търси своето място в живота, понасяйки ударите на съдбата. Някога Гергана и Тодор не са имали волята да се противопоставят на родителите си, пожелали техния брак. Гергана, образована жена, отхвърля унизителното съжителство с вечно пияния и жесток съпруг. Посрещнала предизвикателствата на новото време, тя е вече бизнес дама в столицата. Търгува с вино и воюва с рекетьори и бандити. Самотна е. Затова може би подхожда предпазливо към Дамян или безразсъдно се впуска в мимолетна сексавантюра. Тодор, останал в родното си село, все повече се огражда със зидове в самотата си. Точи брадви за неканени гости, гневни мисли за Гергана изпепеляват душата му. В хода на повествованието авторите умело разгръщат характера му, зададен още в началото на романа: "Затворен по принцип. Алчен по рождение." Именно алчността, самотата и засегнатото честолюбие на изоставен съпруг го тласкат към престъплението. Като наркопласьор "най-ниска категория" той живее в постоянен страх, а смъртта му е предизвестена от първия опит да стане самостоятелен играч.

Райка, която се чувства самотна и посрамена сред патриархалната селска общност заради мнимото си безплодие, намира пристан в далечния Мурманск сред дървосекачите. Оцеляването в този суров край сред още по-сурови мъже изисква и висока цена - проституирането. Случайната среща с нейния съселянин Фимката изглежда да е началото на бленуваното щастие. Раждат се деца. Анонимността в огромния Ленинград, където се скриват от миналото си, поддържа илюзията, но не спестява спомена и съмненията. И те отново ще припълзят като змии, когато семейството се завърне в родното Щастие заради синовния дълг към остаряващите родители, заради носталгията по бухлатата пролетна белота на дивите череши. Слухът за Райка вече ги е изпреварил и родителите на Фимката не я приемат - нито нея, нито децата. Нататък е ясно: никога несвършващото бесарабско вино запраща Фимката в гроба.

Паметта е една - и за доброто, и за злото. Сякаш повече за злото, случило се в жестоката битка за оцеляване. Съхранените традиции и нравствени предписания са добрата страна на паметта. Тя пази жив спомена за българския корен, обречен някога да се присади на чужда земя. Но в изменчивото време паметта се превръща в отеснялата риза на волята да бъдеш себе си. Тя може и да погуби човека, ако в конфликтите между старото и новото личността изгуби мярата на двете перспективи - назад към сакралното минало и напред към примамливата неизвестност на бъдещето. Към такива размисли водят страдалческите съдби на героите.

В самотата и безизходицата и тялото, и умът си припомнят греховността. За Райка бягството от нея е невъзможно. След смъртта на Фимката се сближава с Тодор за ужас на престарялата си майка. Оплетена в мрежата му, тя ще пътува всеки ден на пазар в града и заедно с евтината стока ще пренася скъпата - хероин. До нелепата й смърт, предсказана от гледачката.

Дълго е пътуването на Гергана и Дамян един към друг. Всеки изживява по своему чувството за греховност, изправено като стена между тях: Гергана заради безразсъдното си увлечение, Дамян заради тайната, че е стерилен и в дома му расте чуждо дете, заради ревността и мъжката гордост. И дълго кълни у Дамян прозрението, че съмненията не са нужни никому, че "нищо не е така безнадеждно", когато те двамата имат "прекрасен син, дъщеря, внук, хубав дом, за който мечтае всеки човек". Този епизод е един от малкото светли в романа. Той извежда оптимистичната нишка на човечността и добротата.

Ключов герой в романа е Катерина, дъщерята на Гергана и Тодор. Нейното индивидуално време в най-голяма степен е успоредено с общественото време. Съзряването й като личност съвпада с политическите и социални сблъсъци в началото на 90-те години в родината Молдова. Времето на разделението, на митингите и лозунгите, най-болезненият от които е "Русские! Чемодан, вокзал, Россия!" Довчерашният "гражданин Советского союза" става враг на съседа си по етаж в комуналката. Време, когато нейният любим Димитър една сутрин се събужда Димитриу, а след години ще го срещне като румънски гражданин и дипломат. Страната е на кръстопът, на кръстопът е и Катерина. По зова на кръвта при първа възможност ще остане завинаги в прародината България. Оттук нататък битието й се лута между надеждата и горчивината, между вярата и разочарованието. Авторите изграждат образите посредством вътрешен монолог и това им позволява да се отстранят и верифицират опосредовано своите виждания за "нещата от живота". В образа на Катерина това е постигнато в най-голяма степен. Животът на героинята се оказва барометър на събитията "тук" и "там", в родината и прародината. "Тук" и "там" сменят местата си, а следователно и гледната точка за много от битуващите в обществото митове. Читателят има право да вярва на развенчаването им, защото са отекли болезнено в ума и сърцето на героинята. Получила диплома за висше образование в България, тя неуспешно търси работа, защото е никоя и ничия. За хората от прародината е рускинята, а те знаят на какво са способни: "Веднага прелъстяват техните синове и мъже… разхайтени жени." Зад някогашните лозунги за братство е прикривана "истинската много по-жестока истина". Тя, бесарабската българка, пренася във времето колективната памет за почти легендарния разказ за думите на Тодор Живков, казани в Москва или в село Паркани (няма значение къде), че "няма българи в СССР, има само съветски граждани". Тази фраза като мътна вода се е утаила в съзнанието на всеки българин от Бесарабия.

Упорита и борбена, Катерина ще си намери работа - отначало в съдомиялна заедно с "мургавелките", които едва се подписват под ведомостите, по-късно учителка сред децата от турския етнос, където езикът на гагаузите й помага да се разбира с тях. Митарствата с търсене на работа са описани в главата "Кухнята на живота". Многозначително заглавие. Тук героинята/авторите споделят болезнени констатации за настоящето на прародината, където "не се издигат ярки водачи или партии, които действително искат и могат да поведат хората напред", където "името българин от някои политици се произнася с двоен и троен стандарт". Посредством вътрешния монолог на героинята са изречени и други горчиви истини за съвременния обществен живот в България.

В общо взето мрачните тонове около битието на Катерина се появяват и светли - героинята среща любовта и се омъжва. Картината в едно затънтено българско село е покъртителна. Сякаш се срещат два народа - единият е съхранил памет за традиции и нравственост, другият, останал на кръстопътната земя, е позволил чужди влияния в най-пошлия им вид. Горчиви думи чува за себе си Катерина на своята сватба, но много по-стъписващо е това, което вижда: "След като се понапиха, и мъже, и жени се качиха по масите и взеха да си въртят и друсат задниците. Срам, срам! Кючекът се играе с похотливи, срамни движения. Майка й и роднините… гледат с изумление на сватбарите… И коментират, че такова кощунство: да се играе на трапезата, където е сложена най-свещената храна - хлябът, виждат за първи път." Едва ли може да се каже, че тази сцена е често повтаряща се по българските земи. Но като лично преживяване е щрих в драматичната съдба на героинята.

В едно писмо до майка си Катерина споделя: "Тук хората избират имената по западен маниер. Смятат, че така са по-близо до чужбина и им звучи по-красиво, по-съвременно. Пък и аз, като ги гледам тези Бобета, Харита, Никита, Калита и прочие изкълчени имена, си мисля, че с това дребно на пръв поглед предателство към своята нация още много пъти ще бъдем преименувани."

Съзнание, формирано в относително затворена етносистема, най-малкото с учудване ще приеме подражание на запада. Спестени са обаче разсъждения за именуване по руски образец, което е факт особено за българите, живеещи в големите градове. Чрез своите герои авторите разлистват много страници от най-новата история на българи и молдовци: за трудовата емиграция и черния неблагодарен труд, за гигантския разпад и разделените човешки съдби, за гордия някога български лъв, чийто глас все по-осезателно мутира сред "множеството силни европейски лъвове" и пр.

В определени моменти от повествованието авторите прекъсват сюжета и в есеистичен стил разсъждават върху злободневни теми. Читателят е в правото си да приеме или да отхвърли изразените позиции. Но не може да остане безразличен към тъжната констатация на Катерина, че много етноси, малцинства в други държави, се преселват в своята прародина "само бесарабските българи не се завръщат в България - не ни искат". Вероятно авторите имат своите основания за подобна теза. Тя може да бъде оспорена или не извън литературния факт. Но в романа се следва логиката на една субективност, вложена изначално в героинята.

Много са епизодичните образи в романа. И рускинята наркоманка, и гадателките, пренесени сякаш от стародавното, и рекетьорът Женя със забравен български корен "вплътняват" картината на времето. Към много от събитията се подхожда ретроспективно. В стремежа си към макимална фактологичност обаче на места авторите разместват времевите пластове. Читателят съвременник на събитията възприема това не като художествена условност, а като нарушена логика на повествованието.

Романът "Горчиви череши" е вълнуваща творба за живеенето ни днес. Носталгици ли са авторите. По-скоро не. Отношението им към времето е философско: "И това ще мине." Но болка има - заради убеждението, че не може да се повтори моралната извисеност на руската девойка, спасила писателя Михаил Пришвин от разстрел; че младите се чуждеят от песните и легендите за саможертвения акт на българките в робски времена. Но има и вяра, че ще се появи нов Мойсей, който ще поведе хората и те ще преминат "бурното житейско море не за четиридесет, а само за четири-пет години". Отново ли търсим вожд? А ние обикновените човеци къде сме? Въпроси, чиито отговори трябва да открият перспективи за други, по-добри времена..

Писателският тандем Анна Малешкова, Николай Куртев се е случил отдавна. В новата си творба те отново доказват таланта си да разказват увлекателно за човешката съдба в криволиците на времето.

 

 

© Кирилка Демирева
=============================

© Електронно списание LiterNet, 27.02.2016, № 2 (195)