Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЕЗИКОВИЯТ ОПИТ КАТО ЧАСТ ОТ СОЦИАЛНИЯ ОПИТ. ПОДХОДИ И МЕТОДИ НА НЕГОВОТО ПРОУЧВАНЕ И ИЗМЕРВАНЕ

Красимира Алексова

web

1. За целите и логиката на изложението

Настоящата работа си поставя като крайна цел мотивиран избор на подходящи подходи и методи за проучване на езиковия опит, и още по-конкретно - на т.нар. социолингвистичен опит на индивида или на значими за изследователя групи и общности. За да се реализира тази цел, е необходимо да се потърси мястото на езиковия опит, и в частност на социолингвистичния опит, в сложния комплекс, наричан социален опит. Това обаче предполага да се тръгне от дефинициите на понятието опит и след това да се потърси спецификата на неговите конкретни проявления.

2. Опитът

Опитът1 се дефинира най-често като сетивно-емпирично отражение на външния свят (РФ 1977: 429), като познание на действителността, основаващо се на практиката (БСС - www.rusword.com.ua).

В дефинициите, предлагани от различни философски школи и направления, общото е акцентът върху опита като съвкупност от знания и умения, които индивидът придобива в непосредственото си взаимодействие със заобикалящия го свят. В историята на философията тълкуванията на този феномен и на значимостта му за познавателния процес заемат диапазона от пълното му отхвърляне (при крайния рационализъм) до издигането му в единствен източник на достоверни знания (емпиризъм). И. Кант го характеризира като синтез на сетивна и рационална познавателна дейност, Хегел - като резултат на самопознаващото съзнание, екзистенциалистите - като съдържание на вътрешния свят на субекта. За разбирането на опита като философско понятие от съществено значение се оказват два елемента: действителността и субектът. Различията в гледните точки се дължат на акцента върху един от двата елемента и на виждането за тяхното взаимодействие: като пасивно съдържание на съзнанието или като практическо въздействие на човека върху външния свят, а също и като резултат от това взаимодействие между действителността и човека (РФ 1977: 429). Стремежът да се види двупосочността на това взаимодействие води до дефинирането на опита като философска категория, "фиксираща цялостността и универсалността на човешката дейност, като единство от знания, навици, чувства и воля" (НФС - http://slovari.yandex.ru/dict/phil_dict). Това единство е основанието опитът да бъде определян като гносеологическа категория. Чрез опита се реализират процесите на социалното, историческото и културното наследяване.

3. Човешки опит - жизнен опит - личен опит - социален опит

Въпреки базовия характер на понятието опит, въпреки усещането за очевидност и яснота на значението, то е трудно за изчерпателно дефиниране. Без да се отчита второто значение на думата опит (т.е. експеримент), във всекидневието и в научните трудове се срещат множество определения, които стесняват, уточняват и конкретизират значението му: човешки опит, жизнен опит, обществен опит, групов опит, личен/индивидуален опит, социален опит, практически опит, духовен опит, ментален опит, интелектуален опит, емоционален опит, културен опит, религиозен опит и др. Част от изредените хипоними на хиперонима опит отвеждат към различни сфери от действителността, в които индивидът придобива знания и умения при непосредственото си взаимодействие със заобикалящия го свят. От изброените понятието човешки опит отвежда към факта, че не само човекът усвоява информация в своята практическа дейност, че и животните чрез опита във взаимодействието с действителността придобиват навици.

Понятието жизнен опит акцентира върху натрупването на опит чрез извършване на множество жизнени дейности, без да конкретизира сферите или пък общностния или индивидуалния характер на този процес. Докато понятията обществен опит, групов опит и личен/индивидуален опит конкретизират субектите, при това се отнасят до човешкия опит.

Понятието социален опит (разглеждан като индивидуален социален опит) представлява важен компонент на социализацията, който се дефинира като съвкупност от духовни и нравствени ценности и нагласи на личността, придобити в резултат от взаимодействието на човека с другите хора, с обкръжаващия го свят в различни културни сфери на неговите жизнени дейности. Социалният опит има различни равнища, а овладяването им зависи (позитивно или негативно) от активното съществуване на човека в обществото в две важни насоки: удовлетворяване на собствената му необходимост от извършване на различни жизнени дейности и оказване на влияние върху обкръжаващата го среда (Савинова - http://rl-online.ru/articles/1-00/12.html). Обикновено се посочват два основни процеса в придобиването на социален опит: усвояване на ценностни ориентации, на нравствени норми, на модели за взаимоотношения между хората (представляващо връзката между индивида и системата/общността) и формиране на отношение към себе си и към света, реализиращо се в различните дейности, които изпълнява индивидът, а също и в поведението му, в постъпките му и взаимодействието му с другите хора. В изследванията на социалния опит като част от социализацията на отделната личност се посочва, че съществуват стадии в неговото усвояване, които имат цикличен характер, тъй като се отчита връзката с конкретната ситуация в процеса на социализацията: репродуктивен стадий (възпроизвеждане на усвоените нравствени и духовни ценности, на моделите за взаимодействие с другите), адаптивен (субективизация на ситуацията), локално-моделиращ (изработване на стратегия за поведения в резултат на рефлексия върху развитието на ситуацията; системно-моделиращ (закрепване на ценностни норми в резултат от ситуацията, опит за влияние върху разрешаването на ситуацията) (Савинова - http://rl-online.ru/articles/1-00/12.html).

4. Езиков опит и социолингвистичен опит

Понятието езиков опит се използва широко както в специализираната лингвистична литература, така и във всекидневието, но точното му дефиниране (или посочването на неговите диференциални признаци) е рядкост. Подходите към определяне на съдържанието на това понятие са най-общо три:

• Стесняване до изравняване с понятието езикова компетентност, разбирана като усвояване и произвеждане на граматично правилни изказвания;

• Разширяване по посока на понятието комуникативна компетентност, която освен езиковата компетентност обхваща според Д. Хаймс и прилагането на граматичните норми при общуване (Хаймс 1979: 15). Според Р. Уордо комуникативната компетентност се отличава от езиковата компетентност по включването на знания и умения за социално и ситуативно подходящо езиково поведение (Уордо 1986: 241). Обхватът на понятието комуникативна компетентност се детайлизира от Ян ван Ек и Трим чрез изясняване на шест нейни компонента: езикова, социолингвистична, дискурсна, стратегийна, социокултурна и социална компетентност (Ван Ек, Трим 1991). Други изследователи посочват четири компонента на компетентността: лингвистична, дискурсна, интерактивна и стратегийна (Берту 1999, цит. по Кръстанова 2003: 41);

• Надграждане над елементите на комуникативната компетентност, като при този подход в езиковия опит се включват освен знания за т.нар. от Швейцер обективна детерминираност на езиковата вариантност (социална и ситуативна) и знания за субективната Ј детерминираност, отвеждаща към обвързаността на езиковите феномени с индивидуалните и социалните ценностни нагласи, атитюди и ориентации (вж. Швейцер 1983:26). При определянето на обема на езиковия опит тези познания за обективните и субективните показатели за социалната и ситуативната диференциация на езика и речта (Швейцер 1983: 26) не трябва да бъдат откъсвани от уменията и способностите на индивида за прилагане на този комплекс в практиката. В българската социолингвистична литература познанията за обективно и субективно детерминираната езикова вариантност и способностите за практическото им прилагане от индивида изграждат обема на понятието социолингвистичен опит. То е дефинирано и прилагано в работите на П. Григорова (Григорова 1991) и Алексова (2000). В дисертационния си труд, посветен на социолингвистичната вариантност в съвременната българска говорна практика, П. Григорова посочва три компонента на социолингвистичния опит: 1) "познаване на социално-функционалното и социално-териториалното разпределение на езиковите формации и подформации по сфери на дейност, социални групи и социални ситуации"; 2) "знания за трайните връзки между езиковите формации и ценностните комплекси, нагласи и ориентации на различните социални общности" и 3) умения и навици тези знания да бъдат прилагани в езиковата практика на индивида (Григорова 1991: 74-75).

Между понятията комуникативна компетентност и социолингвистичен опит съществуват отношения на частично припокриване, доколкото комуникативната компетентност включва и други елементи на комуникативното поведение като цяло (напр. паралингвистични елементи, чисто поведенски елементи, свързани с националнокултурната специфика на акта на общуването и др.), а социолингвистичният опит съдържа и познания за субективно-оценъчния статус на езикови и речеви явления.

След така очертаните отношения между понятията езикова компетентност, комуникативна компетентност и социолингвистичен опит става ясно, че езиковият опит включва и трите (при отчитане на частичното застъпване между комуникативната компетентност и социолингвистичния опит). От своя страна езиковият опит представлява част от социалния опит на индивида.

Усвояването на езиковия опит започва в семейството, но неговото натрупване продължава през целия живот на човека, тъй като нито езиковата компетентност, нито комуникативната компетентност, нито социолингвистичният опит представляват затворени или окончателно стабилизирани комплекси, независими от промените във времето и в обществото.

5. За изследването и измерването на езиковия и на социолингвистичния опит

Изследването и измерването на езиковия опит в неговата цялост е прекалено обширна задача. По-реалистично и доказано възможно в практиката е проучването и измерването на негови съставни части, напр. на нивото на езикова компетентност на отделни индивиди или групи по възрастов, социален, етнически и др. признак. В рамките на ЕС съществуват и стандартизирани изисквания, определящи шест нива на езикови компетентности на чужд език в рамките на четири умения. В теорията и практиката на обучението по език (първи, втори и т.н.) са изработени множество подходи и методи за измерването на комуникативната компетентност в различните й равнища. Понятието комуникативна компетентност има базисно значение за обучението по роден и по чужд език. Например в нашата методика на обучението по български език понятието комуникативна компетентност се дефинира като родово по отношение на понятието комуникативноречева компетентност. Като най-съществени за практиката на обучението по български език се посочват четири основни компонента на комуникативната компетентност: езикова, социолингвистична, дискурсна и стратегийна (Димчев 1998, Кръстанова 2003). Важни функции на комуникативната компетентност посочва А. Петров (2005).

Не са малко у нас и изследванията, които проучват и измерват различни елементи, съставящи социолингвистичния опит на индивида. Най-съществена част от тях са посветени на връзката между социалните фактори (стратификационни и ситуативни) и езиковото поведение на личността, т.е. на т.нар. обективна детерминираност на езиковата вариантност. Далеч по-малко са проучванията върху социално-психологически феномени, като ценностни нагласи (атитюди) и ориентации, които в рамките на социолингвистичния опит на индивида функционират като опосредстващо звено между социалните фактори и езиковото поведение.

В посочената преобладаваща част от трудове обект на проучване са предимно стабилизирани (или трайни) социолингвистични модели на езиково поведение2 на индивида, които са характерни за спонтанната, неофициална комуникация. Тези модели са показателни за натрупания социолингвистичен опит и за прилагането му спрямо комплекс от социално-демографски и ситуативни фактори.

Изследователите извличат от речта на индивида определен набор от езикови особености (дефинирани като лингвистични променливи - У. Лабов (1966), или социолингвистични маркери - по М. Виденов (1998), чието вариране зависи от социалната константа на говорещия (в по-малко изследвания - и от ситуацията). Макар че първичните данни са за речта на всяко изследвано лице, проучванията не остават само на това микроравнище, показателно за социолингвистичния опит на отделната личност. Експериментално се търси оформянето на значими групи от индивиди, в чиято реч има комплекс от взаимосвързани променливи, показващи един и същи тип вариране спрямо определени социално-демографски фактори. В работата на А. Ангелов чрез дисперсионни анализи се представя съвместното вариране (ковариацията) на социални и лингвистични параметри в речта на три поколения в Гевгелийския квартал на София. Чрез тях става ясно, че в рамките на тези три поколения може да се говори за общи групови особености на социолингвистичния опит, детерминирани от социално-демографски фактори (Ангелов 1999).

П. Кънчева проучва експериментално речта на имигранти от Западните покрайнини в София и въз основа на честотата на всяка от променливите, която е част от диалектната норма, изчислява диалектния индекс на речта на всеки информатор (Кънчева 2008а). Този диалектен индекс е числово изражение на параметри от формирания социолингвистичен опит на индивида. Но авторката надхвърля това микроравнище. Тя сравнява диалектните индекси на речта и проверява хипотезата дали близки по диалектно съдържание идиолекти са свързани статистически значимо с определени социално-демографски характеристики на информаторите. Формират се групи информатори с относително близки диалектни индекси на речта, зависими от определени параметри в социалната константа, което пък показва, че социолингвистичният опит на тези лица има близки параметри.

Е. Димитрова изследва диглосията в гр. Криводол, проучвайки експериментално варирането на 12 социолингвистични маркера в речта на три групи информатори: представители на интелигенцията, земеделци и ученици. Данните са показателни за общите черти в социолингвистичния опит на информаторите от тези групи, в чиято реч се конкурират два типа езикови норми: книжовната и местната (Димитрова 2004).

Данните за речта на социолингвистично значими групи в гр. Смолян и в с. Момчиловци, които Ел. Каневска-Николова представя и коментира, са показателни както за индивидуалното проявление на социолингвистичния опит, така и за наличието на вътрешногрупова близост в неговата реализация (Каневска-Николова 1998; Каневска-Николова 2001).

Тези, както и други изследвания, предоставят данни за индивидуални и групови проявления на социолингвистичния опит в неговия обективен аспект, свързан със социално-функционалното и социално-териториалното вариране на езика.

Субективният аспект на социолингвистичния, а и на езиковия опит като цяло също интересува българските социолингвисти както в теоретичен, така и в експериментален аспект. Съвкупността от връзки между езикови феномени и личностни, групови и общности ценностни нагласи и ориентации е важна за социолингвистиката, защото представлява субективния аспект на социолингвистичния опит. И още по-важно - социалнопсихологическите фактори опосредстват връзката между езиковото поведение и социалната константа.

В българската социолингвистика за първи път в монографията "Софийският език" на М. Виденов (1993) се представят оценки на експерти лингвисти за статуса на езикови променливи според скалата: а) поносими варианти, б) по-скоро поносими, отколкото непоносими, с) непоносими, г) абсолютно непоносими и недопустими. Тези оценки показват не само как отклоненията от книжовната норма се възприемат от анкетираните, те говорят за субективната страна на социолингвистичния опит на всеки от експертите.

По метода на семантичния диференциал са изследвани нагласите (атитюдите) на представители на младото поколение към некодифицираните варианти на 24 езикови променливи (Алексова 2005а: 299-324; 2005б: 199-213). Приписваните от анкетираните оценки за тези варианти по признаците правилно : неправилно, престижно : непрестижно, книжовно : диалектно, градско : селско, приятно : неприятно, столично : провинциално, благозвучно : неблагозвучно, източно- : западнобългарско не само фиксират как отделният индивид оценява вариантността, но и какви общи групови оценки се оформят. Освен това чрез подобни изследвания се придобиват данни за субективния аспект на езиковия опит. В последните години се проучват езиковите атитюди на различни социолингвистични групи не само към отделни речеви маркери (напр. Каневска-Николова 2010), но и към нормативни статуси (Алексова 2005б), към чужди езици (Алексова, Фетваджиева 2006; Кънчева 2008б: 182-189).

Въпросът обаче, който настоятелно търси отговор при съпоставянето на резултатите от изследванията и измерванията на т.нар. обективен и субективен аспект на социолингвистичния опит, е какъв подход да се използва и какви методи трябва да се приложат, за да се получи интегрирана картина на субективно-обективната детерминираност на социолингвистичния опит. Според моето виждане това може да се постигне, ако вместо само измерване на корелацията между социално-демографски параметри и езикови променливи се направи изследване на корелацията между комплекс от социални, демографски и социалнопсихологически параметри (като независими променливи) и езикови особености (били те отделни варианти на променливи, цели нормативни статуси, езици и т.н.), които да се приемат като зависими променливи. Подобен подход не е неоправдан, не представлява смесица от параметри, а напълно адекватен стремеж да се обхване възможно по-пълно комплексният характер на компонентите на езиковия опит както на отделния индивид, така и на групи и общности.

За да онагледя този тип подход, отчитащ социални и психологически параметри на езиковата вариантност, ще използвам един все още предварителен проект. При него обект на измерване са аспектите на социолингвистичния опит на икономически активното поколение (между 25 и 58/60 години) в София. Като независими променливи в него се залагат:

- параметри от социалната константа: възраст, пол, място на придобиване на първоначалния езиков опит, продължителност на предходни местожителства, продължителност на настоящото местожителство, професионална активност, принадлежност към неформални групи, образователна степен и специалност, семеен статус, средни месечни приходи и др.;

- индивидуални или социалнопсихологически параметри: нагласи към отделни варианти на езикови променливи; нагласи към основни видове нормативни статуси (от западно- и източнобългарски тип), нагласи към собствената реч, към особености на вътрешносемейната комуникация, към параметри на професионалната комуникация.

Като зависими променливи ще бъдат използвани добре познати в социолингвистиката ни речеви особености, като е възможно редуцирането или разширяването на списъка след провеждане на пилотно проучване (вж. таблица 1).

На пръв поглед може да се каже, че тези набори от социално-демографски и социалнопсихологически параметри са прекалено големи или че са твърде много езиковите особености. При такива големи съвкупности се търсят зависимости между зададените променливи, които да дадат основание да се формулират окрупнени фактори, които да представят достатъчно добре поведението на изходните променливи. Чрез получените конкретни данни от корелационните анализи на връзката между независимите променливи (а това са социалните, демографските и социалнопсихологическите фактори) и зависимите променливи (а това са езиковите особености) може да се намали размерността на пространството, като се открие кои от независимите променливи са статистически обвързани и влияят по приблизително един и същи начин върху зависимите променливи. Чрез корелационен анализ може да се измери теснотата на зависимостта чрез отчитане на коефициента на линейна корелация. Тогава ще се вземе решението какви окрупнени фактори да бъдат оформени.

Следващата стъпка предвижда чрез дисперсионен анализ да се отговори на въпроса, дали връзките между избраните социално-психологически фактори (независимите променливи) и лингвистичните маркери (зависимите променливи) са системни, т.е. дали варирането на зависимите лингвистични променливи е резултат от системното въздействие на избраните социални променливи, или пък тези връзки са резултат от влиянието на случайни фактори. Така ще се придобият данни за комплексната детерминираност на социолингвистичния опит на изследваните лица.

Таблица 1: Списък на некнижовните варианти на езиковите променливи

1. Окончание -ме за 1 л. мн. ч. сег. вр. I и II спрежение - п\ишеме3, чет\еме, х\одиме.

2. Палатализация на съгласната пред гласните е и и.

3. Депалатализация на съгласната пред окончанието за 1 л. ед. ч. и 3 л. мн. ч. сег. вр. при глаголи от I и II спр., напр. върв\ъ, върв\ът, сп\ъ, сп\ът, гов\оръ, гов\орът.

4. Повсеместен е-рефлекс на старата ятова гласна - напр. гол\ем, в\ерно.

5. Свръхякане - хл\ябче.

6. Аорист на -ъх вм. -ох при глаголи от I спр., I разред (-ъх за 1 л., ед. ч., -ъхме, -ъхте, -ъха - за 1 л., 2 л. и 3 л. мн. ч.), напр. от\идъх, от\идъхме, от\идъхте, от\идъха.

7. Депалатализация на съгласната пред окончанието за сег. време във всички лица при глаголи от III спр., II разред, напр. затв\арам, затв\араш, затв\ара и т.н.

8. Премет на ударението в аористни глаголни форми, напр. отид\ох, говор\их, направ\их.

9. Депалатализация на съгласната пред окончанието при съществителни с наставка -алн-я, -илн-я, напр. чит\ална.

10. Премет на ударението в аористни причастия, напр. отиш\ъл, направ\ил, поразход\ил се.

11. Депалатализация на съгласната пред члена при съществителни нарицателни за лица деятели с наставки -ар и -тел от м. р. ед. ч., както и при същ. имена от м.р. ед.ч., членувана форма, с исторически мек краен съгласен звук - ц\аръ, уч\ителъ, зъбол\екаръ.

12. Частица че за образуване на бъдеще време, напр. че п\ишеш, че пр\авиш.

13. Дейотация при някои форми на показателните местоимения, напр. т\аа, он\аа, т\оа, он\еа.

14. Окончание за 1 л. ед. ч. сегашно време при глаголи от I и II спрежение (т.нар. "мъкане"), напр. я/яз п\еем.

15. Дейотация при глаголни форми в 1 л. ед. ч. и 3 л. мн. ч. сег. вр., VI и VII разред, напр. п\еъ, п\еът.

16. Определителен член за имена от м.р. ед.ч., напр. мъж\о, гърб\о.

17. Редукция на неударено е в и, напр. чин\иити.

18. Генерализирана стара винителна форма при съществителни имена от ж.р. (т.нар. ъкане), напр. глав\ъ, глав\ътъ.

19. Повелителни форми с отмет на ударението, напр. \иди, д\онеси, н\аправи.

20. Предлог у вм. в, напр. от\ивам у гар\ажа.

21. Елизия на съгласната х в началото на думата и в глаголни окончания, напр. \оди, дод\оа, д\адоа.

22. Кратки местоименни форми мъ, тъ, съ / ма, та, са вм. ме, те се.

23. Определителен член -тъ за съществителни от ж.р., завършващи на съгласна, като ударението пада върху члена, напр. радостт\ъ, пролетт\ъ, специалностт\ъ.

 

Предложеният подход съдържа работна програма, чието осъществяване ще даде по-пълна картина на речевата вариантност, която е едно от основните проявления на социолингвистичния опит на индивида в неговия обективен и субективен аспект. Освен това ще бъдат оформени социолингвистично значими групи в макрообщността, които имат приблизително еднакви проявления на езиковия опит в неофициалната комуникация. Получените данни биха могли да бъдат използвани и коментирани от множество различни научни и практически направления: езиковото обучение, езиковата нормативност и кодификацията и т.н.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Един социолингвистичен поглед към опита разрешава и езиковедски интерпретации. В множество езици лексемата опит включва освен посоченото значение, отнасящо към процесите на практическо познание, и значението "експеримент". В повечето наши тълковни речници опитът се дефинира като "съвкупност от практически усвоени знания и умения" (СТРБЕ 1994 : 555). В славянските езици етимологията на съществителното опит се извежда от глагола пытати (руски – пытать, украински - питати, белор. пытаць, сръбски - пùтати, словенски - pítati, pítam, чешки - ptát sе, словашки руtаt’, полски - pytać, горнолужишки - pytać, долнолужишки - руtаś). [обратно]

2. По-малко са работите, в които обект на изследване е т.нар. превключване на кодовете, продиктувано от социоситуативни фактори - напр. Бокова 2000, Маринов 2009 и др. [обратно]

3. Ударението в таблицата е нанесено пред гласната с наклонена от ляво на дясно черта. [обратно]

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Алексова 2000: Алексова, Кр. Езикът и семейството. София.

Алексова 2005а: Алексова, Кр. Йерархията на социолингвистичните променливи според стратифициращата им сила. - В: Езиковедски приноси в чест на чл.-кор. проф. д.ф.н. Михаил Виденов. Велико Търново.

Алексова 2005б: Алексова, Кр. Сравнително изследване на резултатите от няколко метода за установяване на йерархията на социолингвистичните променливи. - В: Научни изследвания в чест на проф. д-р Боян Байчев. По случай неговата 70-годишнина. Велико Търново.

Алексова, Фетваджиева 2006: Алексова, Кр., Фетваджиева, Ст. Съпоставително изследване на езиковите атитюди на Балканите (пилотно проучване). - В: Балканистичен форум, 2006, кн. 1-3; Интимни и публични светове на Балканите. Благоевград: Международен университетски семинар за балканистични проучвания и специализации при ЮЗУ "Неофит Рилски".

Ангелов 1999: Ангелов, А. Правилата на езика в столичния квартал. София.

Берту 1999: Berthoud, A.-C. Enseignement des langues et thйories linguistiques. - Une йcole pour les langues. CVRP.

Бокова 2000: Бокова, П. Лексикограматична интерференция в условията на българско-руско двуезичие (върху материал от с. Суворово (Шекерлик - Китай). Автореферат за присъждане на научната и образователна степен "доктор". София.

БСС: Большой словарь по социологии - www.rusword.com.ua.

Ван Ек, Трим 1991: Van Ek, Y., J. L. Trim. Threshold Level 1990. Strasbourg: Council of Europe Press.

Виденов 1993: Виденов, М. Софийският език. София.

Виденов 1998: Виденов, М. Социолингвистическият маркер. Към теорията и практиката на теренните изследвания. София.

Григорова 1991: Григорова, П. Социолингвистична вариантност в съвременната българска говорна практика (върху материал от столицата). (Кандидатска дисертация).

Димитрова 2004: Димитрова, Е. Диглосията в гр. Криводол. София.

Димчев 1998: Димчев, К. Обучението по български език както система. София.

Каневска-Николова 1998: Каневска-Николова, Ел. Смолянският градски език. София.

Каневска-Николова 2001: Говорът на село Момчиловци, Смолянско - половин век по-късно. София.

Каневска-Николова 2010: Каневска-Николова, Ел. Тройното членуване в родопските говори - диахронен, синхронен и футурологичен аспект. (Дисертация за присъждане на научната степен "Доктор на филологическите науки". Ръкопис.)

Кръстанова 2003: Кръстанова, В. Социолингвистичната компетентност на учениците в обучението по български език (5.-12. клас). София.

Кънчева 2008а: Кънчева, П. Софийският език на преселниците от Западните покрайнини. София.

Кънчева 2008б: Кънчева, П. От одобрение до отрицание към чуждите езици в София. - В: Проблеми на социолингвистиката, т. IХ. Агресията на уличния език. София.

Лабов 1966: Labov, W. The Social Stratification of English in New York City. Washington. НФС: Новейший философский словарь. - http://slovari.yandex.ru/dict/phil_dict.

Маринов 2009: Маринов, Вл. Билингвална интерференция в крайния български северозапад. Велико Търново.

Петров 2005: Петров, А. Комуникативната компетентност - фактор за професионалната реализация на учителя по български език. - В: Български език и литература (електронна версия), 2005, № 2 - Електронно списание LiterNet, 15.06.2005, № 7 (68).

РФ 1977: Речник по философия. София. Савинова http://rl-online.ru/articles/1-00/12.html: Савинова, Л. Формирование социального опыта подростков в педагогической системе ВДЦ "Орленок".

СТРБЕ 1994: Буров, Ст., В. Бонджолова, М. Илиева, П. Пехливанова. Съвременен тълковен речник на българския език. Велико Търново.

Уордо 1986: Wardhaugh, R. An introduction to sociolinguistics. Oxford Blackwell.

Хаймс 1979: Hymes, D. H. On Communicative Competence. - In: The Communicative Aproach to Language Teaching. Edt. C. J. Brumfit and K. Johnson, Oxford Univ. Press.

Швейцер 1983: Швейцер, А. Социальная дифференциация английского языка в США. Москва.

 

 

© Красимира Алексова
=============================

© Български език и литература (електронна версия), 2011, № 1
© Електронно списание LiterNet, 21.06.2011, № 6 (139)

Други публикации:
Български език и литература, 2011, № 1.