ЗАДАЧИ НА ЛИТЕРАТУРНАТА КРИТИКА ОТ ПСИХО-СОЦИОЛОГИЧНО ГЛЕДИЩЕ

Иван Шишманов

web | Култура и критика. Ч. II

Отдавна вече няма критици с тираничния авторите на един Боало или Джонсон. Явлението изглежда е в свръзка с разрушението на вярата в абсолютната истина и заедно с това и в тъй наречените вечни естетични начала. Прагматици и релативисти, ние не даваме вече никому право да н а л а г а своя мащаб като едничко мерило на прекрасното. Това явление има обаче очевидно и своята социална подкладка. Ако даже в политиката успяхме да се освободим от абсолютни монарси, очевидно още по-малко можем ги търпя в областта на изящното. Защото каква основна разлика има между един Лудвиг XIV и един Боало? Единият и другият не държаха ли жезли в ръце? Единият и другият не бяха ли еднакво високомерни самодържци? Разликата бе собствено само тая: единият си въобрази, че жезълът му е даден от бога, а другият - от Аполона. Иначе похватите и тактиките им бяха едни и същи, присъдите им - безапелационни. L'etat c'est moi - можеше да каже и Боало в литературното царство на XVII век.

С демократизацията на обществото обаче, особено от края на XVIII век насам, не можеше да не отслабне и деспотизмът в критиката. Тя се научи да бъде преди всичко по-скромна. Не залудо Сент-Бьов, Тен, Брюнетиер, Брандес, Хенекен, Гюйо и др. се отказаха да предписват норми и се задоволиха да обясняват литературните явления с расата, с физическата, социалната и икономическата среда, с историческия момент, с личната или масовата психика и др. А Жюл Леметр отиде със своята импресионистична критика дотам, че позволи на всекиго да се води в оценката на изящното от каприза на субективните си настроения. Импресионизмът е обаче опакото на догматизма в критиката. Само че и единият, и другият изразяват собствено две разни степени в еволюцията на обществената мисъл от XVII до XX век.

Добре ли е, зле ли е, че критиката се разви и продължава още да се развива в посоката на една по-голяма свобода на личния вкус, това не е работа на литераристорика да отсъди. Той има работа с наука. Задачата му е да обяснява. Това обективно психо-социологично гледище няма по всяка вероятност да задоволи ония, които търсят норми, а не приблизителни закономерности. Ето защо мнозина у нас и днес се питат: в една страна с още слаба художествена култура и при хаоса, който владее във възгледите върху едно желателно развитие на нашата литература, по-добре ли е да се яви една силна, абсолютистична критика a la Боало, Джонсон, Лесинг или Белински, която да поставя всекиго на мястото му, или е за предпочитане да се предпази младото писателско поколение от литературни диктатори?

Обикновено, който задава въпроса, отговаря според личния си темперамент и социалния си мироглед. Натури с много или малко абсолютистични тенденции са наклонни да подкрепят първата възможност. Тям най-приятен би бил един критик-гръмовержец, който с жезъла си безцеремонно да троши глави и репутации. Хора с по-свободни убеждения ще предпочетат да се яви един критик с тънко естетично чувство, но и с разумна и гъвкава водя, който да действува много повече с разбиране на чуждите художествени индивидуалности и с правилно схващане и на социалното развитие. Тия хора са на мнение, че такъв един критик няма да държи наистина жезъл в ръце, няма да бъде гръмовержец, от когото ще треперят млади и стари, няма да бъде някакъв молох, комуто трябва да се принасят вечно живи жертви, но той ще има нещо по-силно от всеки жезъл: авторитета, който дава дълбокото историческо схващане на естетичните проблеми. Такъв Критик може да постави всекиго на мястото му и без да има репутацията на литературен тиран.

Трябва да призная, че тая категория критици на критиката изразяват по-вярно духа на времето и се явяват, без и да подозират, подобри социолози.

Привържениците на силната ръка и в критиката не съглеждат, че съвременното обществено развитие, даже и нашето, колкото и да е неправилно, не върви в посоката на абсолютизма, ако тук-там и да се проявяват временно диктаторски попълзновения вследствие на известни крайности и брутални изнасилвания на процеса на общественото развитие.

Наистина и у нас д-р Кръстев се опита едно време да играе ролята на диктатор в литературата. И трябва да се признае, че има отчасти успех със своите безапелационни присъди. Паметен ще остане особено неговият фанатичен кръстоносен поход против Вазова с цел да го свали от пиедестала му и издигне на неговото място Пенча Славейкова. Но не е ли характерно, че Кръстевата мечта да играе ролята на Лесинг в България съвпада с политическата диктатура на Стамболова?

Нека обаче за миг оставим настрана науката, която иска да обяснява, а не и да съди, и да видим дали и от чисто практично гледище абсолютистичната критика е при днешните наши условия за предпочитане пред релативистичната. Коя от двете е засега по-полезна?

Мен се чини, че привържениците на първата са жертва на една оптична измама. Тям се чини, че понеже Боало, Джонсон, Лесинг, Белински предхождат една голяма литературна епоха или са нейни съвременници, те са и виновници на тая епоха. Като че Боало създаде Расина, Лесинг - Гьоте, Белински - Гоголя. Но кого създаде страшният английски критик на XVIII век Самюел Джонсон? Роден в началото на века (1709), умрял почти на края (1784), на 75-годишна възраст, той бе свидетел на няколко революции в английската литература. Ала, откърмен с естетичните принципи на 20 години по-стария от него поет Ал. Поп (Роре), той не можа да отиде по-далеч от него, между друго и за това, защото принадлежеше, както обикновено всички личности с много или малко абсолютистични наклонности, към тия типове, които не еволюират лесно и затова правят впечатление на много по-цялостни хора, отколкото други по-богати натури, отразяващи по-чувствително в себе си промените в околната среда. А тая стабилност, бих рекъл, замръзналост на принципите у един критик, като се съедини с една деспотична воля, може да стане извънредно вредна особено за една млада литература. Такъв един критик пречи прямо със своята тежка фигура на младите таланти да проявят своята оригиналност. Той не им дава възможност да дишат, той ги смазва със своя тежък критически боздуган. Вземам за пример пак Джонсона. Литературата в края на XVIII век отдавна е отишла и в Англия напред. Младите поети искат да скъсат условните връзки, които ги съединяват с формите на миналото. За тях Поп и Драйден не са вече най-великите писатели. Но Джонсон продължава да кади тамян на старите идоли. И понеже никой не смее да противоречи, той си въображава, че от него зависи още да определя насоките на литературното развитие.

Но ето че дойде смъртта - и цял свят си отдъхна. Некролозите из списанията се надпреварваха изтъкват «грамадните» заслуги на «великия» критик. Литературните салони си наложиха дълбок траур, но младите поети и писатели в душата си ликуваха. Защото нямаше вече безпощадният тиран вечно да ги третира като деца и да не им позволява и най-малкото отстъпление от старата рутина. Неговият страшен кралимарковски боздуган падна с трясък наземи и той бе толкова тежък, че не се намери друг да го подеме. Там лежи напрашен и днес. Англия, най-типичната страна на личната свобода и на индивидуализма, и да иска, не може да създаде при днешните условия един втор деспот като Джонсона.

Взех за пример тоя критик, защото у него най-типично са съчетани всички отрицателни качества на абсолютните законодатели на Парнас. Защото и за Боало може да се каже в много отношения същото, което казах за английския му събрат в XVIII век. И Боало има на душата си немалко литературни убийства. Неговите жертви се броят с десетки. Неговата “Art роеtique” дори до революцията на романтиката продължи да предписва «вечни» правила на поетите.

Ето защо аз мисля, че и от чисто практично становище една абсолютистична критика a la Джонсон и Боало у нас не е желателна.

Оттук не трябва обаче да се правят заключения за вечни времена и да се отиде особено в друга крайност, както правят често обидени от критиката млади писатели: да се отрицава въобще ползата от всяка критика. Защото, каквото ще и да се говори, критиката е необходима. Само че трябва да се иска да знае границите на своята власт и да се пази от намеса в области, гдето не й е мястото. И преди всичко тя трябва да се откаже от претенцията да създава таланти и гении и, второ: да се откаже от манията да поставя естетични норми за вечни времена.

Задачите на критиката са според мене далеч по-скромни, но не и по-малко важни:

I. Да открива таланта и му разчиства пътя.

II. Да подготвя публиката да оцени тоя талант без претенцията обаче на папска непогрешимост.

При това във фази на развитие, каквито прекарва и нашата млада литература, за предпочитане е според мене критиката на хубостите пред критиката на грешките, които трябва да се изправят винаги с деликатна ръка, с истинско съчувствие и благожелателство към автора.

В туй отношение аз споделям мнението на Гюйо (срв. L'Art au point de vue sociologique), че върховната задача на изкуството е да буди симпатии, съчувствие. Ето защо и критиката никога не трябва да бъде злобна. Право казва Гюйо на друго място, че който критикува много и несправедливо, е едно вредно социално животно и че простият народ е много пъти по-добър съдия, защото се води непосредно от своите симпатии и влиза в общение с писателя и поета без никакви задни цели. Много вярно забелязва пак Гюйо, че “може да е полезно да откриеш някое петненце в един диамант, но че е още по-добре да намериш един диамант в пясъка”.

Искам ли да кажа с това, че критиката на грешките трябва да се изключи? - Съвсем не. Критиката на грешките (която не е обаче идентична със злобната отрицателна критика) е несъмнено полезна там, гдето се касае особено да се предпази Публиката от известни вредни увлечения. Но и при това трябва винаги да се помни, че и тая критика трябва да се върши със симпатия към истинския, безусловно искрения талант, с голяма предпазливост и с пълно съзнание за относителността на всичко човешко.

© Иван Шишманов, 1925
© Издателство LiterNet, 14. 12. 2002
=============================
Публикация В: сп. "Българска мисъл", кн. 2, 1925.
Публикация в "Култура и критика. Ч. II: Прочити на традицията", съст., предг. и ред. Албена Вачева, LiterNet, 2002.