ПОЗНАНИЕ НА ВРЕМЕТО: КЪМ ФЕНОМЕНА ТЕКСТОВО ВРЕМЕ

Ивелина Савова

web

1. Във вековната си практическа и теоретическа дейност хората са синтезирали концепти за различни видове “времена”, респ. за различни аспекти на Времето. Днес се говори (с оглед на конкретните условия и цели на дейността) напр. за естествено, реално или физическо време, за обективно и субективно време, за абсолютно и относително време, за концептуално и перцептивно време, за универсално и индивидуално време, за хронологично, календарно, историческо, социално време, за философско, психологическо, биологическо време, за художествено и сюжетно време, за лингвистично, граматическо, морфологично, синтактично, глаголно време и т.н. В тази редица от времена следва да се включи и текстовото време. То е времето, което цялостните словесни продукти (текстовете) моделират като неотделим атрибут на представяния в тях реален или измислен свят, времето, в което “се случват” нещата, за които текстът “говори”.

Категорията време е фундаментална характеристика на текстовата семантика. Не би могъл да съществува текст, който да е лишен от време - всяко положение в света, всяко действие и всяко събитие съществуват във времето и текстовете по необходимост отразяват този факт.

Текстовото време не трябва да се отъждествява със съвкупността на глаголните форми за време в текста. То има, на първо място, онтологичен аспект (представлява цялостен смислов конструкт от времеви параметри и връзки на обектите и фактите от текстовия свят) и на второ място, езиков аспект (представя се в езиковата форма на речевия продукт чрез цяла редица от изразни средства, сред които и системата от глаголни времена). В работата текстовото време е показано в единството на тези два аспекта - като онтологичен и езиков феномен.

В тази светлина текстовото време трябва да се мисли като време, в което е “положен” текстовият свят. Моделираният чрез езикови средства в даден текст “къс действителност” в съдържателен план образува един (мини)свят - обособената и затворена в границите на дадения текст текстова реалност. Текстовият свят, както и реалният свят, по необходимост съществува във времето. Времето, в което битува текстовият свят, е именно текстовото време. Текстовото време е за текстовия свят това, което е физическото време за реалния свят. То е свойство на съществуването на текстовия свят, мярка за развитието му от някакво изходно състояние към следващо и още по-следващо състояние - развитие, при което бъдещето става сегашно, а сегашното минало и краят е винаги по-късно от началото.

Специфика на текстовото време, за разлика от други времена (напр. философско, лингвистично, абсолютно, относително) е, че то не е възглед за времето, теоретична концепция, а е самото време - такова, каквото го пресъздава и показва езиковият продукт.

Важността на текстовото време произтича от това, че времевият аспект на действителността в своята цялост - като сложна структура от времеви точки, фази и съотношения - не може да се моделира от отделни форми, думи и конструкции, които имат само частичен принос в неговото изобразяване. Течението на времето в пълния му вид може да се обеме само в цялостен и комуникативно самостоен продукт. От езиковите форми единствено текстът е такъв продукт и само той има ресурсите да поеме изображението на времевите параметри на природния и човешкия свят.

В езиковия текст времето има още тази специфика, че неговото течение не “става на живо”, а се изобразява с думи, т.е. параметрите на времето, времевите координати и съотношения се явяват само ословесени.

2. За представянето на времевите параметри на текстовия свят във всеки текст се изгражда специална темпорална макроструктура. Тя е този компонент от дълбочинната смислова структура на текста, който разгръща времевия аспект на информационното ядро на речевия продукт. Темпоралната макроструктура всъщност отразява времевите съотношения между елементите на текстовия денотат и ги представя в повърхнинната структура на текста чрез различни средства - темпорални маркери. Тези маркери са разпределени на различни места по линейното течение на речевия продукт и се вплитат в текстовата повърхнина под формата на мрежа - т.нар. темпорална мрежа.

3. При моделирането на текстовото време имат място два ключови аспекта: първо, начинът на организация на времето, и второ, средствата за изразяване на времевите параметри.

3.1. Организацията на текстовото време се свързва с наличието на четири елемента, които всъщност са компонентите на темпоралната макроструктура.

Най-напред, всеки текст фиксира една изходна точка, от която започва да се структурира темпорално текстовият свят. Тя е нулевата времева точка на текста, абсолютният времев ориентир в него. Ако си представим текстовото време като насочена отляво надясно права, изходната точка е точката нула на тази права, вляво от която остава миналото, а вдясно се разгръщат настоящето и бъдещето.

Вторият елемент са времевите планове - те образуват най-висшето ниво в организацията на текстовото време. Текстовете могат да развиват четири времеви плана - на настоящето, на миналото, на бъдещето и на всевремието. Първите три са конкретновремеви планове, а четвъртият е план на обобщената времевост. В текста може да присъства само един от плановете и това е най-простият случай. Обичайна е обаче многоплановата организация - коалирането на плановете един с друг в двоен, троен или четворен формат.

Третият елемент на темпоралната организация са времевите блокове - обособяваните по времев признак фрагменти в рамките на отделните планове (без всевремевия). Тези фрагменти представят смяната на времевата гледна точка в съответния план.

Последният елемент е хронологията на единичните факти. Единичните факти се сменят постъпателно един друг с напредването на текста, влизат помежду си в темпорални връзки и в крайна сметка образуват общ времев ред, който създава първичното впечатление за движение на текстовото време напред. Единичните факти са един спрямо друг едновременни или последователни. Последователността ги съотнася като предходен и следходен, следващи непосредствено или с определена дистанция.

Структурата на текстовото време, образувана от съвкупността на посочените четири елемента, може да е с различна степен на сложност. Това зависи от броя на разгърнатите темпорални планове, от честотата на смяната на времевата гледна точка в тях, от въвеждането на времевите фрагменти и отделните факти в правилен или разбъркан хронологичен ред.

3.2. Вторият ключов аспект е аспектът на средствата, с които времевите параметри и съотношения се изразяват в повърхнинната структура на текста. Тези средства могат да се обозначат като преки и непреки.

Преките средства са елементи на езиковите равнища - т.е. морфологични, лексикални и синтактични средства, които изразяват време с категориалните си значения. Действат без ограничения във всякакви условия и във всякакви текстове. Сред преките средства на първо място стоят глаголните форми за време, които имат основна задача да изграждат граматично темпоралните планове. Следващи по честота и важност са темпоралните пояснения - наречия, наречни групи и именни изрази, които посочват местоположението на фактите по линията на времето или характеризират начина на времевата им реализация. Към преките средства се отнасят още изреченията с времева семантика, отделни лексикални елементи с времево значение, определени времеви фразеосхеми, аранжирането на изреченията, фразоредът.

Като непреки средства се определят всички сигнализатори на време извън експлицитните времеви изразители със системноезиков характер. Тези средства действат на принципа на импликацията. Такива са контекстовите импликации, определени композиционни техники, стилистични похвати (напр. за забавяне и ускоряване на време), както и всякакви извънтекстови времеви индикатори - елементи от ситуативния контекст, от широкия социален и културен контекст, сведения, извличани от енциклопедическите знания и житейския опит на общуващите.

4. Следващият важен проблем е този за времевата организация на отделните категории текстове. Съвършено естествено е, че текстовите типове, видове и жанрове имат специфични за тях времеви белези. Разликите засягат сложността на времевата макроструктура, предпочитанието към определени темпорални планове, към хронологически правилно или разбъркано въвеждане на времеви фрагменти, към техниките на ретроспекцията и проспекцията, към използването на определени повърхнинни темпорални сигнализатори.

5. Същността, свойствата и проявите на текстовото време могат да се обобщят при съпоставка със свойствата на реалното време на физическия свят. Между двете времеви системи има сходства, но и съществени различия.

Аналогията се открива първо в същността на времето (тя е еднотипна в двата случая) и после в начина на неговото съществуване. Текстовото време също като реалното време се характеризира с траене и смяна на моментите и се определя в понятия като настояще, минало, бъдеще, едновременност, последователност, предходност, следходност, продължителност, времев ред, момент, интервал. Също “тече” в посока надясно - от по-ранни към по-късни състояния, също се координира с хронологичното и историческото време и също като реалното време е измеримо и произволно делимо на по-малки отрязъци.

Различията, от друга страна, са значителни. Специфично за текстовото време например е, че то познава всевремевото измерение - модус, който за времето на реалния свят е неприсъщ. В реалното време, по-нататък, модусите минало, настояще, бъдеще съществуват само в този ред и в никакъв друг, като миналото постоянно увеличава своя относителен дял, а настоящето е граничната линия между миналото и бъдещето. В текстовото време не е така - тук екстазите настояще, минало, бъдеще, всевремие битуват едновременно и смесено, като се проявяват в различни комбинации. Текстовото настояще тук не е просто гранична точка - то обикновено е плоскост с различна дължина и може да трае от един миг до векове. Това произтича от факта, че текстът не само отбелязва, но и фиксира последователната смяна на моментите “сега” - предходните “сега”-та не отминават в миналото, а поради езиковите си маркери остават да битуват в този вид; освен това в началото на сегашността стои “забодена” абсолютната времева нула на текста, която разделя миналото от настоящето и като страж брани границата помежду им.

Сравнението между свойствата на реалното време (така както ги описват философията и физиката) и свойствата на текстовото време дава твърде любопитна картина:

Реалното време е едномерно (има само дължина); текстовото време е многомерно, с различни проявления на тази многомерност. То е разклонено време, има не само дължина, но и ширина и дълбочина.

Реалното време е необратимо - стрелата на времето лети от миналото към бъдещето и никога назад. Текстовото време е обратимо - ретроспекцията е една от най-забележителните негови особености.

Реалното време не може да изпреварва собственото си течение; текстовото време съвсем естествено прави “забежки” в бъдещето.

Реалното време е непрекъснато; текстовото време е прекъснато - в него са напълно възможни времеви прескоци.

Реалното време “напредва” равномерно; текстовото време е неравномерно - в него може да има забавяне, ускоряване, скокообразно развитие.

Реалното време е хомогенно; текстовото време е нехомогенно - няма равностойност и съпоставимост на отделните му фази.

Реалното време е безкрайно (неограничено от двете страни); текстовото време е ограничено и крайно - има начало и край и фиксирана продължителност.

Основната причина, поради която текстовото време проявява всички тези специфики, е, че то е вторично (моделирано) време. Именно това позволява с него да се правят трансформации, които рязко го противопоставят на структурата на естественото време.

6. С оглед на по-общия проблем за човека и времето (респ. за човека във времето и за времето у човека) може да се изведе, че хората поначало са способни да боравят с времето, да мислят и теоретизират върху него, само защото езикът им дава средствата, с които да го направят - думите и конструкциите, с които да обозначат представите си за време и да ги изкажат. Във връзка с това може уверено да се сподели убеждение, че езикът и цялостните езикови продукти - текстовете - дават на човека възможност практически да се съприкоснови с Времето. Те му позволяват да опосредства времето за себе си, да го “придобие”, да го направи “свое” собствено време, превръщайки го от една абстракция в нещо конкретно, в нещо, което принадлежи на всекиго, макар че всъщност не принадлежи на никого.

© Ивелина Савова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 31.08.2007, № 8 (93)