Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БЪЛГАРСКИЯТ СИМВОЛИЗЪМ

(Основи - същност - изгледи)

Иван Радославов

web | Култура и критика. Ч. II

Страниците, които следват, не са написани, за да изчерпят въпроса, с който е озаглавена настоящата статия. Те носят характера на една схематичност в съдържащите ги идеи, отколкото да са едно тяхно историко-литературно изследване. Защото всяка от тези отделни глави би могла да бъде разширена, развита, документирана няколко пъти повече, отколкото е. Обаче това ще бъде сторено при времена, по-спокойни и чужди на нашите страсти и увлечения, а не днес, когато ни предстои повече да се борим още за установяването на известни истини, отколкото да ги сводираме и затвърдяваме.

1.

Преди приблизително двадесет години едно свободно от рутина и традиции списание1 напечата следното стихотворение под заглавие “Новият ден”:

Под глух тътнеж просторът цял трепери.
Звезди отскачат в пътя замъглен.
И през разтворени железни двери
Сред златен прах пристига новий ден.
Подава свойта праздна чаша, гледа
Дали нектар зората ще налей,
А тя целува го, изчезва бледа,
В простора само нейний плащ белей.

Неговият автор Теодор Траянов, млад човек тогава, току-що почващ литературната си кариера, едва ли е подозирал значението на тази пиесетка за историята на новейшата българска поезия - лирически откъслек, писан в порив на свежото творческо вдъхновение. А за нас, за всички ни днес е ясна тази пророческа символизация, която беше това малко стихотворение - едно от най-чистите, написано в духа на символизма, - за настъпващото утро на нашето литературно възраждане и реформа.

Днес, когато се говори за направлението в нашата литература, което безпогрешно може да се смята за доминиращо в настоящия момент, има една голяма разлика в положението тогава - преди петнадесет и повече години - и сега. Към този въпрос и публика, и писатели, каквито и да са техните възгледи и отношения към идеите и произведенията на българския модернизъм, проявяват една несъмнена сериозност и една все пак голяма търпимост. Това ще подчертае всеки за себе си от нас, комуто се е паднала честта да види заражданията на новите схващания в българската литература и да присъствува на първите прояви на творчество, манифестирали се из средата на неговите млади и дръзки апологети.

“Новият ден” събуди тревога. Последвалите го в този дух произведения на съвършено млади, почти никому неизвестни автори извикаха негодувание, възмущение, невъобразим шум. Теодор Траянов въпреки враждебността, с която беше посрещната появата му, има рядката участ да бъде признат за талантлив поет, когато тия току-що се появяваха или малко след него се появиха, получиха всичката възможна награда в такива случаи. Те бяха наречени “маниаци”, “бездарници”, “безграмотници” и дилетанти, които не заслужават, най-малкото, сериозно отношение към себе си. Сериозните списания даваха бележки и статии, за да доказват безсмислицата на току-що появилата се “литературна епидемия”, “бездарността” и нетрайността на делото на тия, които бяха обхванати от нея, а хумористичните списания се надпреварваха в карикатура и пародии - често пъти в това отношение много по-талантливо от по-сериозните си събратя - на “чудовищното” и “странно” творчество на българските модернисти. “Въздухът беше, както казва Хайне, изпълнен с бранни викове.” Няма нужда да прибавям, че всички тия млади хора бяха още в началото на своята кариера, изгнаници в родната си литература. Те не биваха нийде приютени, никой не им отваряше страниците на изданието си от страх да не бъде компрометирано това последното. Литературната история обаче не може да не отбележи с една топла признателност отношението на две излизащи тогава списания. Едното съвършено без литературна традиция и дръзко по замах, каквото беше “Художник” тогава, и благодарение на което неща като “Саломе” и “Бетховен” на Траянова видяха бял свят своевременно, а не да чакат по-благоприятни дни; другото - “Наш живот”, което за един момент разтвори страниците си също така за Траянова и Кунева, а по-късно за Лилиева и Ясенова, но понеже му липсваше становище и редакторът му се водеше от случайността, на много от талантливите другари на тези последните не беше дадено място. Публиката недоумяваше и както винаги става, в мнозинството си несклонна да се взира и ориентира сама, вървеше насочена от литературни водачи и ментори, враждебно и неприязнено настроена срещу дръзките новатори и поети. Нейните тълкуватели, като почнете от корифея на българската поезия и литература, какъвто беше особено в това време Иван Вазов, и минете през всички вървящи след него и чак до левицата, каквато в тях времена си въобразяваше, че е групата на литераторите около списанието “Мисъл”, начело с Пенча Славейков, не смятаха за сериозно да се занимават с това, което “новото” даваше. А професионалната и академична литературна критика, съхранявайки свято заветите на миналото, го анатемоса като движение на “маниаци”. Собствено това, което вършеха българските символисти, или се отричаше просто като “безсмислено” и “ефимерно”, или като съвършено излишно за литературата и литературното развитие, понеже представя една екзотичност и неговото присаждане на българска почва не може да бъде нищо друго, освен една безплодна сизифова работа, или пък се отричаше българският символизъм, признавайки естествеността на родствените му школи и направления само в чужбина, понеже нашата страна притежавала съвършено примитивна духовна и естетична култура. Всички в края на краищата отричаха новата литературна насока като опасна реакция срещу “родното” в българската литература и най-малкото излишна работа. Едни от младите се призоваваха в името на техните несъмнени дарби да се върнат към “истинското” творчество, за да се спасят от неминуемо погубване, а други - да престанат да се занимават изобщо с поезия и литература като бездарни и излишни.

Човек днес може да се учудва наистина, как при един такъв организиран и системен поход от страна на консерватизма, който разполагаше с всичките средства за един успех, какъвто му позволяваха привилегиите в литературата и живота, на страната, на който стоеше “свещената” традиция, по-скоро рутината - младите хора можаха да доведат до един пълен успех своето голямо и историческо дело. Те водеха своята борба и отстояваха правото си на съществуване в тази литература, хвърляйки дръзко от време на време своите стихове, и то съвършено случайно, защото едва ли се намираха издания, които да ги публикуват, а своята литературна защита теоретично и обосновано те подеха малко по-късно, както винаги в такива случаи става: идейните обоснования на каквото и да е дело идват винаги, след като това, последното, бива дадено. Но те имаха на страната си фанатизма и предаността към това, което вършеха, дълбокото убеждение в неговата правота и увереността и самонадеяността, които са първият залог за успех и победа. Пък и зад всичко това стоеше огромният резерв от сили, който се нарича историческа необходимост и който зад кулисите на нашата действителност вършеше своето неизменно и вечно дело, което се нарича развитие и пред което всички походи на рутината са напразни и ефимерни - осъдени на сигурна смърт.

Измина повече от десетилетие и българският модернизъм със задоволство и справедлива гордост може да погледне назад. Неговите усилия са увенчани с успех, неговата победа е установена и призната, неговото място в историята на литературното ни развитие - осигурено с една трайност и едно значение, на каквото едва ли могат да разчитат най-големите и най-тежки противници на неговите идеи и схващания. Той е не само вече школа, той е вече нещо повече от това, защото не само никой не му оспорва правото да бъде, но той е доминиращо направление - той е на прага на академичното признаване; той е собствено българската литература в този момент, понеже последното “десетилетие от нашето литературно развитие”, както сполучливо бяхме предвидили преди повече от десет години в писмото си манифест до покойния писател П. Ю. Тодоров, “е негово”, изцяло негово и всичко друго, създадено под влиянието на други художествени концепции, се губи в сянката му и във всеки случай, ако има такова, то е твърде посредствено. Доказателството е, че и най-консервативните издания и до вчера най-големите му противници редактират списания и крепят издаването им, разчитайки единствено на подкрепа от страна на някогашните “неграмотници”, “маняци” и “декаденти”. Справедлива гордост и заслужена победа, защото следата ù бележат дела, които са ценни литературни придобивки, крупни дела, чийто брой рискуваме далече да намалим, ако за удобство споменем само такива като “Химни и балади”, “Български балади”, “Меч и слово”, “Песни”, “Птици в нощта”, “Богомилски легенди”, “Рицарски замък” или “Видения на кръстопът”.

Българските символисти си спомнят без омраза, без огорчение, без страст изминалото бранно десетилетие, коствало им толкова кръв, толкова живот, толкова тайно страдание. И не само защото успехът винаги диктува великодушие, но защото те са по философи от своите противници и знаят, че само големите и прави идеи имат завидната участ да успеят в една борба и че благодарение на тази борба тяхното дело доби истинското си значение и се явява в истинската си светлина като дело историческо.

2.

Тези, които навремето отричаха с толкова много кураж поделото се движение, правеха това от едно дълбоко заблуждение. Те не можеха да преценят тогава - днес вече след петнадесет години история това е по-лесно - необходимостта и навременността, с които то идваше. Могат ли да си представят неговите противници, каква би била картината на съвременната българска литература, ако изминалото десетилетие беше останало едно пусто десетилетие и то днес ни звучеше само със завещаните след Вазова и Пенча Славейкова няколко посредствени техни епигони?

Две причини главно обуславяха появата и развоя на българския символизъм. Едната психоестетична - вътрешна, а другата - историческа или външна. От тяхното взаимодействие се роди движението и реформата.

Имали сме случая и друг път да го кажем, трябва и днес да го подчертаем - смяната на школите и направленията в литературното развитие се подчинява на общия универсален закон на еволюцията. Те са органически свързани с това развитие, защото иначе това последното не би се извършвало, не би го имало. Тези, които негодуват и се възмущават срещу raison d’êtr’a на школите в литературата като жива дейност и ги търпят и признават само в литературната история, вършат това, едно, защото им липсват субективни данни, за да разберат смисъла на тяхното съществуване и ползата от присъствието им, и, второ, защото на този въпрос са давали винаги едно метафорично, в случая едно несъстоятелно осветление. Никога въпреки постоянното повтаряне до банализиране на тази истина те не са могли да разберат, че не школите създават и обуславят литературното развитие, но че те се явяват като резултат и последица на това последното.

А това се извършва в силата на контраста, който неизбежно съпровожда всяко развитие. Един период на подем и на нови търсения почва от този момент, в който последните звуци на предшествуващия почват да заглъхват. Разбира се, това не става с една математическа определеност и правилност, никога чертата в литературната история при тази смяна на периодите не е една ясна и определена линия. Тя се разлива в една полусянка, която постепенно се губи в двете противоположни посоки - напред и назад. Зараждащите се нови концепции и схващания, както и плахите стъпки на една нова естетика се взаимно проникват от тия на предшествуващата епоха. Но на изхода от това безвремение звучат и се долавят нотките на обновата и възраждането. Едно общо състояние на предчувствие за изживялото се вече се носи във въздуха. Един период, който при големите и дълбоки промени може да обхване повече от едно петдесетилетие на богато развитие всички творчески възможности, си отива. Той е бил изпълнен с идеите, концепциите и настроенията на поколението, което ги е култивирало и изживяло. Създадени са били средствата и формите, в които мисълта и чувството на това поколение са могли да бъдат дадени. Изпълнено е всичко това в най-трудно отличимите нюанси, в най-малките подробности. Изчерпано е всичко това и едно безвремение тегне над отиващото си вече поколение и на онова, което се ражда под знака на това безвремение. Умората и разочарованието съпътствуват анемичната действителност на вождовете и учениците. Литературната продуктивност е почти лишена от творчески импулси и като че предварително е известна. Всичко е казано вече, всичко е изпълнено, всичко е дадено. Нито една нова идея, нито едно свежо чувство, нито едно неизпитано средство, нито една недозакръглена форма. Времето е извършило своето и цикълът на едно развитие залязва тихо, незабелязано почти, пълен с носталгия, в очакване да се роди утрото на новия ден. Какво по-естествено от това тогава, че една необикновена индивидуалност, пълна с творчески импулси, кипяща от живот, която дири изход, извръща поглед от отиващото си минало и го отправя напред в далечината на неизвестното грядуще, та откъсната от връзките на рутината, с дързостта на откривателите на нови светове започва да търси нови пътища? Подобно на заобикалящата го среда тя се чувствува чужда на извършеното от предшествениците и своите творчески пориви тя не може да даде в шаблонните и рутинни вече рамки на миналото. В силата на това отвращение тази индивидуалност следва верния глас на своето творческо самочувствие, което ù подсказва новите възможности, в които може да бъде изляна нейната творческа същност. С предвидливостта на гения, тя дава на своите настроения и изживявания една форма, в която няма вече нищо от рутинното и завещано от миналото, и която затова най-напред намира пътя към сърцата на съвременниците си. Това е първият вик на раждащото се ново изкуство. Разбира се, че първите дела на откривателя носят още печата на случайността, на естетичния авантюризъм, ако можем така да се изразим, да бъдем по-точни, който отива до екстравагантност. Тази последната шокира, провокира. Но не в името на нея най-главно крепителите на светата традиция обявяват кръстов поход срещу дързостта и смелостта на новатора. .Много повече в името на ония привилегии и владичество над ума и сърцата на поколението, което живее и чувствува в унисон с първите позиви за освобождение от това владичество. Но нищо не е в състояние да спре веднаж създаденото по такъв начин движение за възраждане и освобождение. Из хаоса на неопределеността се появява цял един закръглен мир, който постепенно се откроява под магическия замах на гениалния новатор и цяло поколение сътрудници, които углъбяват, разширяват и закръгляват това дело дотогава, додето на свой ред се изживее, стане част от културната традиция на човечеството, за да си отиде и не се повтори вече.

Това е първопричината на всяка реакция срещу литературната рутина.

Този, така да се каже, психологичен момент, отправната точка на движението, което по-нататьк добива все повече и повече широта и глъбина, определя се, оформява се и си създава своя собствена идеология. Този е пътят, по който се формират новите поетически индивидуалности от направлението и се очертава и установява школата. На този факт дължи появата си “Кромвел” на В. Юго срещу тиранията на класицизма, “Цветя на злото” на Бодлера или “Иродиада” на Маларме срещу парнасизма и романтизма. На това, преди всичко, несъмнено. И да добавим, за да продължим, без да се отклоняваме и да бъдем по-близо до целта си, “Химни и балади” на Теодор Траянов.

Наистина какво представлява делото на този последния? Самият той като творческа индивидуалност? Аз разбирам напълно творческото самочувствие на поета, който дръзна да тръгне из нов път, из свой собствен път. Пълен с творческа енергия, вживян с една от най-тънките и стари световни култури и широко придобита такава, нему съвършено не се е усмихвала перспективата да изхвърчи един голям талант, един от най-големите, каквито е дала страната, в една посредствена работа на подражание, на ученичество, на епигонство, което можеше да бъде съдба на всички посредствени натури, след такива поети като Пенча Славейков и особено Иван Вазов. Верен на своя голям творчески инстинкт, той не се обрича на едно продължение делото на своите големи предшественици, които впрочем бяха довършили и закръглили това дело. Той скъса с всички похвати на рутината и шаблона на завещаното поетическо и литературно наследство, изхвърляйки като ненужен елемент владеещата дотогава в поезията ни анекдотичност, с формите в които тя беше се проявила и изразила, и с образните средства, които бяха избледнели, изсивели, безнадеждно безсилни да дадат свежест на едно истинско поетическо и творческо вдъхновение. Той се обръща към неизчерпаемия източник на всяка истинска поезия, какъвто представлява неговият индивидуален душевен мир и дълбоките, сложните и съвършено нови настроения и изживявания на едно ново поколение, и ни приобщава към тях. Тази лирика е в пълен контраст с лириката в “Поля и гори” или с тази в “Сън за щастие”. Един елемент на общочовечност, навън от рамките на домашната, на дотогавашната национална традиция, ги характеризира. Те са по-близо до времето си, техният език ни е по-понятен, повече раздвижва и повече вълнува. Защото ний равнодушно спокойни слушахме вече не само покритите с праха на времето и изгубилите вкуса си стихове като:

Поклон на теб, природо,
създание необятно
На твоя свод лазурен,
на твойто слънце златно.

но и бляскаво-реторичните “Епопея на забравените”, които поддържат днес патоса на официалните тържества. И кой би могъл да не почувствува контраста, ако прелиствайки литературни произведения като горните, прочете “Сянката на Саломе” например:

До тъмния коринтски стълб поглеждат
Финикови сънливи гранки
Низпаднали отвън, с вълшебни сянки
Прокобна реч
По ясписния под нареждат.
Безмълвно из заслона на нощта
Вълна приижда - морний дъх
На хиацинтови полета,
А иззад тежки алени завеси,
Полузакрили празното легло.
Пристъпва красотата приневолна
На болка мълчалива.
Червено-медна къдрица коса,
Полуоткачена, разлива
Отблясъци - сияние
По знойно дишащо тяло.

Траянов не можеше да се даде и в еднообразния, недостатъчно нюансиран стих на своите предшественици и си създаде свой - траяновски стих, което е най-характерно за неговото творчество. Един стих, който звучи с рязък дисонанс в цялата досегашна българска поезия и който при видимата си простота е един от най-трудните, до които е дошла българската поезия. И за да бъде целно, пълно и хармонично делото му, той отрече образните средства на своите предшественици, за да разцъфти ярко живота на неговата бушуваща, творческа същност:

Забулената обгоряла есен
Разстила в равнината ледна вечер,
Разфърлено прифръкнува снегът.
Дълбоко в притъмнелий лес далечен
Талазите на есента шумят.

Това са неговите образни средства, съвършено чужди и непонятни на предшествениците, които той открива и които чрез него стават достояние на българската поезия. И още толкова други, като: “треперяща нощ”, “жадни тъмнини”, “орляци съмнения”; “черна страст”, “ядни цветове”, “нощи хилядооки” и т.н.

В делото на Траянова се изрази неизбежният протест, желаната духовна и естетична революция. Твърде схематичен в първите години, носещ характер на едно развиващо се дело, той стигна после до класическите образци в “Български балади”.

Реакцията срещу рутината и шаблона не се извърши, разбира се, само от Траянов. Но то стана под неговия знак. Ако не искахме да усложним задачата си и да замъглим току-що извършения анализ, ний бихме могли да продължим и да илюстрираме горните идеи с толкова други из произведенията на редицата от поколението на нашите символисти и модернисти. Но това е излишно, щом можем с един пример, и то най-едрия, да осветлим психологичния момент в произхода на нашето литературно движение за обнова и реформа преди повече от петнадесет години.

Втората определяща причина, способствувала за появата и развитието на българския символизъм, е, както споменах по-горе, чисто външна - историческа. Тя е влиянието, което европейският символизъм, установил се и затвърдил вече на Запад, упражни върху нашата, дошла до едно състояние на стагнация българска поезия. Мнозина у нас, говорейки за това влияние, го намират неестествено и го упрекват като пакостно, понеже било съвършено чуждо на традициите на българската литература и попречило на творческите личности, на подрастващото поколение поети и писатели да продължат делото на тази традиция и дадат дела, истинно поетични, с непосредствена национална цена. Този възглед относно влиянието на чуждия символизъм в най-новата българска поезия искам да отбележа пътьом и да го подчертая като несъстоятелен. Понятието българска литература е твърде относително. Защото, ако я сведем до същинското ù значение и я определим като наша си, родна литература, тя би преставала да се смята такава. В края на краищата освен по това, че произведенията, които са се наложили през цялото ù развитие са писани на нашия, на български език, тя нито по концепции, доколкото ги е имало в миналото, нито по художествени идеи, нито по изпълнение и въплощаване на тия последните е българска в смисъла, в който я разбират противниците на българския символизъм, които му отправят упрека, че е едно съвършено екзотично явление. Нима предшествуващата го българска литература и поезия бяха нещо самобитно, национално, типично родно? Като почнете от първите литературни произведения на стария Славейков и свършите с най-последните - до появата на Теодор Траянов, това не е нищо друго, освен едно непрекъснато влияние, доколкото това е могло да бъде извършвано над една слаба и току-що зараждаща се литература от страна на чуждите литератури. Нима Иван Вазов, когото поставят като крайъгълен камък на родната традиция, не беше в цялото си творчество проникнат от влиянието на френския романтизъм на Юго? Не отиваше ли даже до явни подражания и възпроизвеждания на негови образци? Впрочем това е факт, от никого неоспорван и факт установен. Наопаки, с риск да се сметне парадокс може да се твърди, че даденото под влиянието на новите и модерни насоки се отличава с дела, много по-определени като произведения на нашия национален дух, отколкото тия на предшествениците. В една чужда антология благодарение на тях българската поезия може да представя много повече художествен интерес за европейския читател, отколкото куриоз, както беше в миналото. Защото, колкото едно изкуство е по-общочовешко, съдържащо повече елементи от такова естество, толкова то е по-национално, по-вярно отразяващо расата си.

Взаимните влияния са едни от главните, най-мощните може би в развитието, в духовното и литературно развитие. Без тях може да се твърди с положителност, че развитие изобщо не би имало, и Китайската стена, с която често пъти се характеризира едно състояние на закостенялост и стагнация, би била за нас, изобщо за европейското духовно развитие, не една символизация, а една печална действителност. Никой не би могъл с надежда на най-малък успех да твърди днес, че вън от тия влияния е възможно такова развитие. Не само страните, които отскоро са повикани на живот и културното творчество на които още стои на едно стъпало на имитация и подражание, но и такива, на които ний сме свикнали да гледаме като представляващи своя особена, определена национална литература, и те не могат да избегнат въздействието на този фактор, какъвто е взаимното въздействие и влияние. И за тях то е също така необходимо като въздуха, който дишаме. Наглед най-самобитните, най-характерните за някои от европейските литератури факти не са в края на краищата освен продукт на някое далечно или по-близко чуждо влияние. Само че проникването е тъй равно на противодействието, което това влияние среща в тази нова среда, и асимилирующата сила на тази последната е тъй голяма, че резултатът на това взаимодействие е един продукт, който има всичките особености на едно оригинално творчество. Такова, което от своя страна може да бъде в състояние да указва по-нататък влияние върху развитието на тази среда, от влиянието на която то е отчасти продукт. В противоположност на резултатите от такива влияния върху слабо развити културни страни, които остават като придобивка местна, национална, домашна и не могат да оказват от своя страна никакво влияние върху развитието и творческата продуктивност на далеч заминалите ги и отишли напред в това отношение страни. Нито френският символизъм на Маларме и Бодлер, нито немският романтизъм на Новалис, нито италианският модернизъм на Д’Анунцио са така национални, както може да се стори на пръв поглед. Изследвайки по-внимателно причините на тяхната поява, ще се натъкнем в първия случай на музиката на Вагнера и немската романтика от немското възраждане, във втория случай - на идеите на френския романтизъм на Жан-Жак Русо и времето му, а в последния случай - влиянието едновременно на френския и немския модернизъм. Никакви особени мъчнотии не представя изследването на чуждите влияния върху развитието на литератури като руската, полската, чешката и други по-нови такива, които едва ли не се свеждат до едно отражение на художествените идеи и форми, заети почти наготово от образците, които са влияли.

Нищо по-законно, нищо по-естествено от това, че българската поезия се намери в последните петнадесет години под влиянието на най-новите насоки в европейското духовно и литературно творчество; че върху нейните художествени идеи и концепции модернизмът и символизмът оказаха едно решително въздействие. И в една, смело може да се твърди, благотворна насока. Защото какво би представлявала българската поезия без него? Една картина твърде безотрадна и българската история на литературата щеше да предпочете да съкрати страниците си, да отмине под мълчание 15 - 20 години литературна безпътица, ако не искаше да вмести няколко скучни страници. Както винаги става при всички духовни и литературни взаимодействия, макар и малко по-късно, но влиянието на безразделно владеещия умовете и сърцата модернизъм на Запад, който беше извършил и довършваше пътя на своето повсеместно тържество, не можеше да не направи преврат в душите и сърцата на жадното за нови кръгозори на творчество и на свежо вдъхновение ново поколение от български поети, което недоумяваше. Бодлер, Маларме и Верлен, без да говорим за непреки немски и руски влияния, осениха творчеството на тази млада генерация; тя можа да удовлетвори своята жажда да твори, а българската литературна история да запише ред красиви страници - една десятка истинно литературни имена и дълъг ред блестящи образци на литературно и художествено творчество.

След като българската литература и поезия мина последователно през романтизма, реализма и натурализма, тя не можеше да не се прояви като такава на модернизма и символизма. Това беше едничкият път и най-естествената еволюция.

4.

Български символизъм! Български модернизъм! Собствено какво съдържание включват тези понятия?

Като философска и художествена концепция - нищо българско. Идеологията на това литературно движение е съвършено чужда, в характерните си белези - типично френска. Разбира се, около оста на идеите, легнали в основата му, тези последните са могли да бъдат обогатени, да бъдат уяснени, да бъдат завършени. Това, което прави обаче българския символизъм толкова екзотично явление, колкото и наше, национално - са расовите психологични особености, които го проникват, които винаги могат да се открият в творенията, дадени в неговия дух и концепции, както несъмнените придобивки откъм художествени средства, които има българското литературно развитие благодарение на тях. В това второто, в случая много по-важното, когато се говори за символизма като литературно течение, ний ще се убедим малко по-нататък.

Все пак няма защо да отбелязваме и да не се спираме върху въпроса за символизма изобщо. Това ще хвърли светлина върху творенията на поколението писатели, работили в неговия дух, и би обяснило на читателя известни характерни черти на делото им, което при видимата разнообразност им е толкова общо и единно. Символизмът, на който неизвестно защо даже някои негови идеолози се стесняват да признаят неговото кръвно и органично родство с декадентството, по права линия, ако ни е позволено така да се изразим, произхожда от него. Артур Рембо, каквото и да се говори, с художествените си и езиковни парадокси е един от неговите отци. Своя дързък поход срещу безпътицата, до която беше достигнала френската поезия, той поведе под знака на това отрицателно отношение и даже отвращение от рутината - един психологичен елемент, за който имахме случай по-дълго да говорим вече по-горе. С екстравагантни художествени средства той подчертаваше ненавистта си към шаблона и омръзналата традиция. И днес може още да се провери резкият контраст между неговия “bateau ivre” и кое да е от изисканите - естетично, хармонично, даже геометрически - съвършено произведение от школата на парнасизма. Първият поход се извърши под знамето на естетичните търсения, които му спечелиха и името декадентство. Всъщност то беше първата форма, първичният елемент, който не престана никога да съпътствува делото на тия, които идваха да разширят и углъбят тази реакция. По-нататък, благодарение на извършващия се кризис в идеите на нашето философско мислене, чисто естетичната реакция се проникна още от по-широки, по-дълбоки художествени задачи, като тези, които го ръководеха, си спомниха за великия учител, какъвто стана Бодлер със своите Fleurs du mal, и цялото художествено credo се изчерпваше в знаменитото четиристишие в Correspondances:

La nature est un temple où de vivants piliers
Laissent parfois sortir de confuses paroles]
L’homme y passé à travers, de forêts de Symbles
Qui l’observent avec des regards familiers.

Позитивизмът беше извършил своето дело и знанието се подхранваше от идеи, които означаваха един поврат към възгледите на субективния идеализъм чрез ултраиндивидуалистичните концепции - на Ницше най-главно. Тези философски идеи проникваха все повече и повече в разширяващата се литературна и духовна реакция срещу владеещата рутина, скъсаха се рутинните и традиционни похвати на реализма, за да ги заменят с поставяне проблемите на духа като предмет и същност на едно художествено произведение заедно със символа като неизбежно и характерно средство. Символизмът в изкуството беше това, което бе субективният идеализъм срещу позитивизма в познанието ни за нещата. Маларме, когото някои литературни изследвани даже в отечеството му още продължават да не считат за поет, може би благодарение на повече от тези философски и идейни внушения ни даде едно творческо дело, което е колкото една голяма философия, толкова и едно високо изкуство. Въпреки разнообразието, което прояви по-нататък в развитието си след Маларме - и в Метерлинка, и във Верхарна, и в Стефан Георге, и Демеля, и Пшибишевски, и Брюсова и даже у нас - символизмът запази тази своя основна черта на субективизирано изкуство, което се определяше, както видяхме, от съвременните му и съпътствуващи го философски концепции, проникнали го и влезли в основата му.

Само благодарение на този първичен и характерен белег при всичкото му разнообразие в творческа и художествена продуктивност символизмът запазва едно голямо единство в целите, които догонва. Само така може да бъде разсеяно недоумението, което не само противници, а даже негови адепти проявяват. Неотдавна беше, когато в един спор един литературен приятел беше възкликнал, обръщайки се към мене - разглеждайки току-що пуснатата на бял свят антология “Млада България” - как може да поставяте под знака на символизма всички тези поети, които влизат в “Млада България”? Какво общо има между Траянова и Хр. Ясенова? Между Людмил Стоянов и Емануил п. Димитров? Или между Трифон Кунев и Николай Райнов? Между тия, някои от които са импресионисти, други чисти символисти, а трети даже парнасисти? И не е ли това една голяма грешка? Ако даже не съществува горното историко-литературно обяснение, което отстранява това видимо противоречие, това последното би могло да бъде разсеяно само с една справка, направена в литературната история. Какво общо, може също така да се запита, има между един Маларме и Пол Верлен, или Верхарн и Метерлинк, или между Лафорг и Самен, между Анри Рение и Франсис Джеймс? На пръв поглед нищо! А има ли учебник по история на френската литература, в който всичките тия поети да не са записани в страниците, отстъпени за френския символизъм и модернизъм? И ненапразно определението на един от най-гъвкавите и диалектични умове, какъвто беше Реми де Гурмон, се смята за най-правилно, най-обясняващо и най-изчерпателно. На въпроса, що е символизъм, той отговаря:

Какво значи символизъм? Ако се придържаме в тесния етимологичен смисъл на думата, почти нищо. Ако отидем по-нататък, това би означавало: индивидуализъм в литературата, свобода на изкуството, напущане шаблонните формули, тенденция към всичко ново, странно, чудновато; това би означавало още: идеализъм, пренебрежение към социалния анекдот, антинатурализъм, тенденция да се взема от живота само характерната подробност, да се обръща внимание само на жеста, който различава един човек от друг, реализиране само на резултати, на същественото: най-после, за поетите символизмът изглежда свързан със сободния стих, чието крехко тяло може да играе, както му се ще, вън от пелените и връзките.

Под сянката на символизма, който намери източник и импулс за творчество в самия човешки дух, а не вън от него, както беше дотогава, могат с еднакво право да се подслонят най-различните и най-разнообразни художествени похвати. Все в силата на горното обяснение и в определението на Реми де Гурмон лежи и оправданието, че тия петнадесетина български поети са поставени под знака на символизма и че така ще бъде озаглавена и тази страница от нашата литературна история, която ще говори за тяхното творчество и значение за един период от нашето литуратурно развитие. Така и само така.

5.

Това, което подчертава историческото значение на тази литературна и художествена насока, то не е толкова фактът, че нейните представители се явяваха много по-талантливи и много по-плодовити от предшествениците ни, които бяха изпитвали друго влияние и работили и творили в духа на това последното. То са очевидните, и така да се каже, осезателни резултати, които тяхната литературна и поетическа дейност има за развоя на българската поезия от последното десетилетие особено.

Веднъж откъснати по примера на своите западни учители от влиянието на изживяващия се сантиментален романтизъм и реализъм на предшественици като Вазова и Пенча Славейков, делничността на заобикалящата действителност престана да бъде основен елемент в тяхното творчество. Вазовите случайни художествени идеи и мотиви престанаха да имат значение. Цялата дейност на този действително голям и плодовит писател, в това последното почти ненадминат у нас, като верен ученик на руския реализъм и на френския романтизъм на Юго, носеше печата на едно творчество, чието вдъхновение се импулсираше от света на заобикалящата го действителност. Така протече цялата му литературна дейност на поет и писател още от първите стъпки на литературното му поприще с много редки изключения, до смъртта му, от “Пряпорец и гусла” до “Люляка ми замириса” - една от най-интимните му лирични изповеди. В “Под игото” - между другото едно произведение, писано в порив на лирично творческо вдъхновение, което беше по-рано родило “Епопея на забравените”, анекдотичният елемент е стихията му. Пенчо Славейков, повече, една голяма рефлектираща творческа индивидуалност, отколкото една чисто поетическа такава, въпреки новите влияния, на които по-късно искаше да се подчини, не се откъсна от тази твърде дълбоко заседнала вече в българската художествена литература традиция и в най-крупните си и с по-трайно значение дела като “Епически песни” и “Кървава песен” си оставаше все пак поет на реториката и описанието, поет на анекдотичното творчество. Пенчо Славейков, който наистина се обяви против своя голям предшественик, направи това не в името на нови художествени идеи, това трябва да се подчертае, а в името на правото художникът да бъде такъв, отколкото каквото и да е друго. И наистина, погледнато от тази страна, известни произведения на Пенчо Славейков надминават в много най-съвършените Вазови произведения; Яворовите стихове обаче, особено от първия период, които и ще останат като негово трайно дело, носят не само този характер на анекдотичност, но имат твърде общо с музата на Некрасова, муза на гражданската скръб, муза “мести и печали”.

Символизмът в противоположност на тази традиция дойде с едни съвършено нови коцепции, съвсем чужди на владеющите тогава. Делничността, действителността и оттам анекдотичността престава да е вече художествен елемент. Първоизточникът е богатият, безбрежният и неизчерпаем индивидуален интимен мир. Траянов ни разкрива глъбините на един дух в неговите най-съкровени гънки, бдящ над най-страшните проблеми, разпъващи изпитващата му и жаждаща нови истини душа. Това в целия том на “Химни и балади” до последната буква на “Български балади”, където мотивите и привидната анекдотичност се разтварят в бушуващото море на неговата поетическа и човешка скръб; Николай Райнов следва миражите и виденията на своята изпитваща душа и в един изчезнал мир гради въздушните кули на своето болезнено и тревожно вдъхновение; Людмил Стоянов и Емануил п. Димитров тъкат своята носталгия по красотата върху златната канава на древността и средновековието или палещата ни заобикаляща, но разтопена в личните им изживявания действителност; и споменавайки още Николай Лилиева, Димчо Дебелянова или Христо Ясенова, за да не продължаваме повече, първият от които жертвува даже каквито и да било други художествени идеи за красотата на своя сизелиран стих, а другите двама са едни от най-субективните поети, каквито е дала българската лирика, особено Димчо Дебелянов, чиято “Разблудна царкиня” е един синтез в това отношение на замислена и художествено изпълнена философска проблема. Във всички тях и във всички други, които ги следват, изобщо у всички тия, които идваха под знамето на художествените концепции на модернизма и символизма, разнообразието в мотивите, сюжетите, в изтъкнатите художествени и философски проблеми няма нищо общо с литературата на поменатите по-горе предшественици. Оттук може да се заключи какво богатство и какво разнообразие като последица на това е получила нашата поезия. Всеки читател може да направи сравнението за изживения път от “Епопея на забравените” или от “Баладите” на Пенчо Славейков до “Сянката на Саломе”, “Бетховен” и “Струма” или до “Весло” и която да било страница на “Богомилски легенди”, или кое да е стихотворение на Николай Лилиева или Емануил п. Димитров. Ако настоящата работа не рискуваше да загуби откъм хармония и симетрия в развитие на съдържащите я идеи, една много благодарна задача би била да се отени по-рязко различието по същество в даденото от нашата лирика до началото на нашия век, с това дадено оттогава насам.

Наред с езика, който несъмнено печели откъм богатство (би могъл да бъде редактиран един малък речник като негово дело), формата получава едно много по-голямо разнообразие. Ний придобиваме чиличения, математически стих, най-индивидуалния, какъвто е видяла българската лирика:

Среднощният вятър
Два листа отбруля,
два сраснати листа
разтръгна смъртта,
не виждали есен,
за зима не чули, два листа слетяха
без ропот в нощта.

(“Среднощният вятър”, Траянов)

Тъмен вслушва се Пиринът,
Дига каменния лоб,
Знай, че сенки ще преминат
Над Беласица, ще зинат
Из недра ù гроб след гроб.

Бърза Струма, странно пее,
Свеждат клон след клон гори,
Шепнат, молят се на нея
Белий блясък на Егея
С черни листи да покрий.

(“Тайната на Струма”, Траянов)

Гъвкият и нежен стих:

        Цветята мрат
        По наший път,
О мое премаляло цвете,
        И знойний ден
        Лежи студен
На бледна вечер пред нозете.

(“Хризантеми”, Трифон Кунев)

Пеещият и звучен:

Като пролетно ехо, като сребърна песен прозвучава
        в душата позната струна
И желания смътни в крайбрежия спящи полюлява и
        буди алмазна вълна.

(“Предчувствия”, Людмил Стоянов)

или:

    По реки стародавни, зелени, с позлатени и плавни вълни
като в съне, от битки се връщах къмто родните
                                                                скитски страни.

(“Весло”, Людмил Стоянов)

Заедно със сизелирания, нюансиран и богат в извиви стих:

Моите спомени -
Птици в нощта -
Скитат бездомни,
Скитат унесени -
                вън от света.

(“Птици в нощта”, Николай Лилиев).

Като една от най-големите придобивки на българската лирика и поезия изобщо може да се сметне следният стих, тъй свободен от каквито и да е рамки, предварително дадени, но тъй типичен и индивидуален, с такъв великолепен и тържествен ритъм, какъвто българската лирика до него не познава:

Есента ме приспива. И пурпурни валят листа,
И плаче над мене и плаче с листа есента.
Бленувам в долини над блед акварелен ковьор
Жадувам на сън, като зърно под снежен покров
Стоцветната пролет в морави и слънчеви плам.

(“Есен”, Емануил п. Димитров)

Натам! като птица душата от песъчни дюни политва,
Де ветрове свирят на лира от мачти и дето платна
Крила херувимски разперват към морската битва
И дето запява сирена и в сълзи издъхва вълна.

(“Буря”, същият)

Ний вземаме случайно онова, що без много търсене ни попада из богатия материал, който ни е натрупал българският символизъм в последните 10 - 15 години развитие. На търпеливия стилистичен и литературен изследовател предстои благодарната задача да определи и конкретизира разнообразието в размерите и ритъма, което това последното ни утвърждава. Но и без това с горните съвършено ограничени цитати е ясно какъв прогрес е извършил българският стих, напущайки традиционните и шаблонни, твърде анемични форми за израз на нашата поетическа чувствителност на вазовския и дълго време след него период.

Белият стих, който е най-характерният белег за художествено творчество на символизма в европейската лирика и който според Реми де Гурмон е оня “арабски кон, който на твърде малцина от френските поети символисти се е удало да го опитоми”, е използуван също така от нашите символисти с успех и представлява едно развитие и усъвършенствуване с достигнатото в миналото. Особено у Траянова, Емануил п. Димитрова и Ив. Грозева.

Образните средства са също така едно голямо богатство - придобивка за поезията ни. Кой не е изпитвал удоволствието от свежестта и сочностга на образите, от яркостта и краските, които ни дават един нов вкус, за да можем изново да изживеем мотивите, тъй вечни за поезията, откакто съществува светът с неговите най-големи и метежни страсти до най-малките му емоции? Бурята например не е вече познатата у предшественици като Славейкова и даже Яворова - тя живее, чувствува се, тя е одухотворена стихия, като “птица, литнала от пясъчните дюни”, “де ветрове свирят на лира от мачти и дето платна херувимски разперват към морската битва и дето запява сирена и в сълзи издъхва вълна”; гласът на Лаура е “виола кремонска”; “върбите разгръщат тихи обятия в поляни до чер кръстопът на безвестни съдби”; “Умора надмогва безсилните свидни ресници. Дим мътен прибулва изрели за радост очи и мътно встревожени вечерни птици пищят пред незрими завеси”; “от полунощи шествие върви и тъмен път с огън се облива” (Ив. Грозев); пътят на възлюблената е “път с дишащи звезди послан” (Траянов); адамитите ликуват “с нечути черни химни”, лирата на Пилигрима е “черна лира”, а нощта е “смъртно трепнала”, както есента “обгоряла” (Траянов)...

Ето колко ново, какво богатство от художествени идеи и естетични ценности вложи българският символизъм в съкровищницата на българската поезия и литература, за да не може никой да оспорва завоеванията и мястото му. За нашата литература неговото дело наистина се равнява на откриването на един нов свят.

6.

Символизмът, който изпълва по такъв начин последните петнадесет и повече години от историята на нашето литературно развитие, продължава да доминира с неотслабна сила. Под неговия знак се ражда още и проявява българското художествено творчество и към неговата богата и вкоренена вече традиция продължават да се трупат все нови и нови ценности. Най-новата генерация поети, истинно талантливите даже като Хр. Смирненски, изповядващи едно определено и подчертано гражданско верую, са доказателство, че само художествените концепции на символизма могат да дадат свежест на непосредното им вдъхновение. Макар това сочно и голямо направление да не насчитва отделни големи, освен Траянова, поетически индивидуалности, може би за това, че повечето от принадлежащите към поколението на нашите символисти тепърва ще ни дадат едно по-широко и дълбоко развитие; но затова пък то е едничкият период у нас със закръглено и завършено развитие. С него българската литература свърши с предшествуващите времена на литературната случайност и даде един по-общ европейски отпечатък на това последното. Традицията, която той затвърди и остави, е първата наистина литературна традиция. Българската литература по-нататък ще черпи с две шепи от нея и бъдещото поколение поети ще имат една истинска литературна и поетическа традиция, от която ще изхождат и от елементите на която, това е неизбежно, ще изграждат своето собствено дело - даже против символизма, в името на своето ново и на реформата си дело.

Символизмът престана отдавна да дразни академичната и консервативна мисъл у нас. Той не събужда вече никакви сериозни възражения (за нещастие не е имал такива и в миналото); на всички почти негови представители се търси сътрудничеството, официални премии се раздават, академията се занимава с произведенията им, официалната катедра се обръща към тях, за да илюстрира своите стилистични положения.

Това е настоящето.

Какво е бъдещето?

Ний, които сме с убеждението в постепенността на развитието, което е безконечно, и стремящо се към все повече и повече съвършенство, ний най-малко се фанатизираме в мисълта за вечната трайност на символизма и частно българския символизъм. На канавата на вечното творчество на живота се изшиват нашите настроения и изживявания, чувства и идеи. Както предшествениците, които бяха изместени от нашето поколение с неговите идеи и схващания на нещата, така също и нашето поколение ще бъде сменено от едно друго, идващо насреща ни, което не ще се вълнува от това, което е тревожило и вълнувало нас. Един нов духовен мир ще дойде да наследи нашия. Но кога? Далече или близко е това време? Има ли признаци за една такава реакция на нашите съвременни концепции за изкуство и творчество?

Символизмът продължава да доминира наистина. Едно такова литературно движение, което смени натурализма и реализма, представляващи от себе си направления с универсално значение, не можеше и не може да бъде така скоро и тъй повърхностно изживяно. Защото, както сме имали случая и друг път да го отбележим, то е една дълбока и всестранна реакция на нашето познание и на нашите идеи върху света, извършила се преди повече от петдесет години. Защото в същността си то представя един комплекс от идеи, в които чисто естетичните са само едни от елементите му. А за да се извърши един преврат в нашето познание за нещата, потребен е един кризис в сегашното ни такова и една работа в съвършено друга насока. Трябва да се намерят изходните пунктове, от които би могло със същия успех новите художествени идеи да получат импулс. Тогава и нашите идеи за изкуство и творчество, оплодотворени от тях, ще могат да обусловят една литературна и художествена насока, подобна на тази на символизма. Може би в областта на нашето самочувствие, в низините на нашето подсъзнание да се подготвя неизбежната тази реакция. Но действителен кризис в идеите за нашето познание, един видим процес ний не забелязваме да се извършва още.

Някои искаха и продължават да виждат в експресионизма едно такова доказателство. Но според нас той има толкова влияние и такова значение, колкото всички други нему подобни изми: футуризъм, имажинизъм и т.н. Той е едно чисто литературно-естетично увлечение, следователно, твърде ограничено, на което досега поне не е съдено да играе решаваща роля в това отношение. Можем да го оприличим на декадентството на Рембо във Франция преди повече от четиридесет години, което също така можеше да си остане един незначителен литературен факт, ако естетичните тези идеи не бяха оплодотворени и доразвити от съвременните философски идеи, които ни дадоха символизма. Само в един подобен случай експресионизмът може да изиграе една голяма роля, една роля от универсално значение, а не както днес да се изчерпва само в, така да се каже, областта на естетичните поправки, където, трябва да се признае, той има известни заслуги, освежавайки нашия вкус с някои нови художествени похвати и средства.

Без да престава да играе една доминираща роля в литературното развитие, трябва да се признае обаче, че символизма е вече преминал най-висшата точка на своята история. Има едно слизане, макар и бавно, но което е признак, че ако не сме в очакване, трябва да се приготвим в очакванията си за една неминуема реакция, защото за половина столетие и повече време даже за едно такова универсално философско-литературно движение е достатъчно време, за да бъде то дадено в най-голямо разнообразие на художествено творчество. Ний трябва да се мирим вече с мисълта, че в едно по-близко или по-далечно бъдеще ще ни дойдат безвремието и декадансът.

Това обстоятелство обаче не може нито да обезкуражи тогова, който винаги е смятал изменчивостта и преходността като основни елементи и характерни белези на развитието; нито пък да го накара да съжалява, когато вижда как един пищен, пълно изживян летен ден се багри вече от залязващото в спокойна синева слънце, за да подготви друг един също такъв прелестен ден. Не може да съжалява той, защото съжалението е обикновено плод и законна рожба на разочарованието: съжалява този, който след години работа вижда ефимерното си дело да изчезва безследно за мисълта и живота. Но не и този, чиито блянове и упования са добили плът и кръв, са се увенчали с едно дело, достойно да бъде записано в историята и завещано на поколенията.

 

БЕЛЕЖКИ:

1. Художник, 1905. Редактор П. Генадиев. [обратно]

 

 

© Иван Радославов, 1925
© Издателство LiterNet, 13. 11. 2002
=============================
Публикация в сп. “Хиперион”, ІV, 1925, кн. 1, 2.
Публикация в "Култура и критика. Ч. II: Прочити на традицията", съст., предг. и ред. Албена Вачева, LiterNet, 2002.