Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ГРАДЪТ

Иван Радославов

web | Култура и критика. Ч. II

Далеч от нас градът светеше с малки
електрически лампи, като изтегнат
в премяната си от хиляди златни
звънчета изморен Пиеро.

Никола Янев

Българската поезия няма наистина още своите софийски ноктюрни, както френската има своите парижки или немската своите берлински; своите сомнамбулни певци на радостите и тъгите на големия град, който обнови душата. Аз дори не зная дали някога би бил възможен един български Верхарн като автор на „Les Villes tentaculaires” - великолепно и ярко платно, където тъмните, неприветливи петна на грамадни здания и фабрични тръби огрява кървавочервената заря на едно настъпващо утро. Но че българската поезия вече се просмуква от въздуха на града и почва да лъха на парфюм, който измества вече здравеца и кокичето из творчеството на един народ с примитивна и семпла душа - това е несъмнен факт.

Чувството и мисълта се възраждат. Поезията също.

Нощ - дъждовна, влажна нощ. Пустите алеи и паркове постилат мъртви листа, безкрайните и огромни улици и площади огледално блестят. В такава нощ блуждае „верният син” на града и бърза - да живее да изживее туй, което суетата и гмежът на града са натрупали през деня в душата му. Душата е препълнена чаша, която чака тишината и покоя, за да ви даде тия перли, които страданието е кристализирало на дъното й:

Спи градът в безшумните тъми.
На нощта неверна верен син,
бродя аз бездомен и самин -
а дъждът ръми, ръми, ръми...

Трепнали край черните стени,
стъпките размерено кънтят
и след мен невидими вървят
жалби за преминалите дни

Образът на милото дете,
нявга озарило моя праг,
в спомени възкръсва - чист и драг -
и скръбта расте, расте, расте...

Тя дойде - дете - с пробуден жар
с пламенна усмивка на уста,
но възжаждал вечна красота,
аз отвъргнах тленния й жар.

Миналото - ах, остана то
тъмен край, от скърби заледен,
и оттам отпраща тя към мен
своя скръбен вик: защо, защо?

Спи градът в безшумните тъми.
На нощта неверна верен син,
бродя аз бездомен и самин -
а дъждът ръми, ръми, ръми...1

Колко това напомня платната на някои парижки или брюкселски художници или верленовското „Il pleut dans mon cœur comme il peut sur la ville!”. Толкова много живот, толкова интимно чувство! Носталгията и тъгата на поета на блажена Аркадия, носталгия и тъга, която обръща очите му към бога и съдбата, тук е изместена от моментната скръб, която добива трагически образ, изхранена и затворена сред четирите високи и огромни стени на града.

Поемата на Николай Лилиев2 ни въвежда в „светая светих” на душата, която изнемогва под бремето на страданието, вън от нея и в нея:

Низ тоя друм съмненията бродят,
изгубен син, не тръгвай в тоя друм!
Там горестни затмения те водят,
низ тоя друм съмненията бродят,
съмненията давят твоят ум!

Тихото, спокойно езеро е размътено... Старата вяра - изгубена, опорна точка няма. Пилигримът на път за Ерусалим отърсва праха от обущата си и тръгва..., без да се извръща назад. Зад него остават тучните полета, разкошните, подобни на плътни и меки губери ливади, тихите селца, където царуват покоят и мълчанието... едно слънце, което безстрастно се къпе във водите на крайселската речица... Тази мила картина на родината не говори нищо на сърцето му. Той върви натам, където кипи животът, където разбунената в инстинктите и разума си душа ще може да задоволи жаждата си, като натопи горящи устни в източника на нови и неизведани радости, на желани страдания... Този пилигрим не търси покой, защото го е оставил отдире си, не знае дали покой ще найде и там - но той върви нататък - страшно и неотразимо влачен от очарованието и силата, които запълват въображението му:

Аз не послушах сърдечни моления,
тръгнах към чужди земи,
тръгнах - и ето, че цял свят пред мене е,
цял свят пред мене шуми.

Счуват се смътни въздишки сподавени,
тътне бездомната нощ,
молят безпътни жени, изоставени
в пропасти мрачни без вожд.

Буря се носи над град и селения,
буря прегради ломи.
Аз не послушах сърдечни моления,
тръгнах към чужди земи.

Страшната и потресна картина на изнемогващата тълпа от скитници, от бездомници, които подобно легендарния скитник евреин кръстосват булевардите и авенютата на грамадното чудовище - града, изпълня с трепет душата му. Отде идат те? Къде отиват?

На живота несмълкния грохот
ги поглъща и бързо мени,
те са жертва на вечния поход
към далечни незнайни страни.

Възродения ден ги събужда,
разбушувал просторно море,
на което е името нужда
и в което позорно се мре.

Неотстъпна тъма ги обсажда,
те са роби на демони зли,
на душата им светлата жажда
знойна пладня не ще утоли.

И когато след дневна тревога
в тъмни сенки нощта ги сплете,
ненагледни редици, тъй много
где ще идат безпомощни те?

Един неотразим и страшен кошмар-вампир витае над сразените в живота... животът, който е вихрен, адски някакъв танец по звуковете на оглушителна и великолепна музика. Горко на победените!...

Спомням си да съм гледал такова платно: сив - тъмен фон, напомнящ вечерен здрач - хаос. Тъмни неясни петна - физиономии и лица на люде, чиито блуждаещи и почти безумни, пълни с безпросветно отчаяние, без никакъв лъч на надежда погледи достигат сърцето ви. Отдолу стои просто: la vie. Това е наистина страшният и тайнствен живот - животът на града с неговите страхотии и ужаси, с неговите вечни блянове по някаква цел, загубена безвъзвратно, защото винаги е липсвала в лабиринта на душата, която потъва в своите неизходни глъбини... Един вик се тръгне из сърцето ви: наистина „де отиват те?”, „де ще идат те?”

Поетът се измъчва; той се чувствува препълнен от страдание пред тая страшна картина, която символизира и неговото собствено пилигримство в неизходните дебри на душата му, и новия живот, който неговото пилигримство разгаря под студеното небе на българската поезия.

И когато дойде нощта, наместо да се опие от тишината й, да отдъхне, той заспива с една тежка и мъчителна мисъл, с един сън, пълен с виденията на суетливия ден. Широка любов сякаш му пречи да се предаде на едно интимно чувство, което край голямата скръб би навяло на душата му една примиряваща и тиха меланхолия. Но тя не иде. Нея я няма.

Разгаря се навред по ширните площада,
де слънцето разля пламтящият огън,
животът на страстта и бурните наслади,
събуждал векове движението вън.
Аз спирам изнурен сред някой стихнал кът,
помръкналия ден самотен да изпратя,
и виждам, вече бди по своя вечен път
спокойната луна.
                - Спокойна позлатява
страдалческия лик на кипналата плът.
- О, призраци в нощта, бездомни мои братя!

„Бездомни мои братя!” - вие, които скитате мълчаливи из улиците и сред крясъка и воя наоколо се вслушвате в биенето на сърцето си и чувате звуковете на хармонията, която се слага в душата ви; вие, които изморени се връщате късно вечер в мансардите или неприютени никъде заспивате с едно повече желание, с една повече надежда, които очаква вярна смърт на другия ден; вие, които сте въплътили, които сте дали образ и подобие на скитащата се човешка мисъл, която се ражда и отхранва под непрестанния гмеж на града и подобно разкъсана роза ухае по-силно, вие, „бездомни мои братя”.

Лилиев със самите думи на Бодлер взивава към него:

„О, Satan, patron de ma détresse.”

Болезненото усещане на самотата, която обхваща мечтателните и нежни натури, е възпроизведено от К. Константинов в неговото красиво, гъвкаво и сочно стихотворение в проза „В града”3. В редовете, цитираме по-долу, сякаш се чувствува пулсът на един изпълнен с мистичен трепет живот, вдъхновил един поет, още наистина неразделен с много патриархално в душата и в живота си; но чувствуващ до най-тънките фибри на натурата си безименните страдания.

„Недалеч в тъмнината се чуват самотни стъпки. Притисни се по-хубаво до мене и не се бой. Край нас, по тротоара, ще мине някой бавно и уморено - в очите му ще блеснат бели зли пламъчета и после пак ще изчезне далеко с ехото от своите стъпки, Това са самотни, безумни хора с бледни лица и големи странни очи. Всяка нощ, когато светът заспи, те тръгват безцелно по пустите тъмни улици и никой не ги пита какво търсят те и защо са тъй измъчени.

Аз не знам, че в града, който пръска нощем стоустните дихания, димящи от сладострастна отрова - те нямат дом и пристанище - те търсят своята родина в някое малко женско сърце.

Не се усмихвай и не ги укорявай: приласкай ги нежно в душата си.

Те също са наши страждущи братя - и ние всички сме болнави деца на нощта. Някога може би аз пък ще осиротея; някога може би и аз като тях ще скитам безумен и със същата злоба ще гледам на чуждото нещастие, защото пътят, през който са минали двамина, винаги е пагубен за самотния.

Далеч някъде звънливо удря часовник. Колко пъти?...

Но ние вървим мълчаливи и напрегнати и не смеем да се обърнем - зад нас край стената с нечути стъпки дебне на пръсти Страхът.”

Градът с кошмарите и виденията си, градът на големите булеварди и авенюта, на тайнствените паркове и самотни алеи кипи, живее, прелива в цитираната поемка. Той царствува над умовете и сърцата и като киселина разяжда душите на хората или ги възражда да изведат големи радости и големи страдания.

Поетът обича този шумен, страстен, опияняващ град. Той се просмуква от него с всичките си пори и пялото му битие, настояще и бъдеще е немислимо вън от него. Но тъкмо тази страшна и грамадна клетка, на която той е самоволен пленник, му дава наслаждения и чисти минути - наслажденията на въображението, което зад хаоса от кули и покриви, сиви и студени, открива на мечтателя неизведани, далечни хоризонти, които му дават възможност да живее красиво и интензивно; наслаждения, които пламват само „под дълбокия траур на нощта”. Когато прозирен като тънък воал и мил като тиха меланхолия здрач легне над града и мисълта се успокоява, за да приеме безумния си образ пак на другия ден, поетът сътворява своята tour d’ivoire и унесен в съзерцанието си, вижда далечни земи, други краища миражи, от които той се опива, но едва ли има сила да пожелае действителността им, която би била пак тъй неприветлива, пак тъй некрасива и която би отрязала крилете на възторга му. И после „защо да реализираме мечтите си, когато мечтата е сама по себе си цяло наслаждение”?

„...В някоя такава лятна вечер и ние ще тръгнем. Нататък, задето само сме мечтали, дълго загледани от морския бряг. Ние ще бъдем самички - и ти няма да имаш друг освен мене - и аз няма да имам никой друг освен тебе. Аз ще те приспивам вечер и ще изтърсвам праха от твоите малки обувки; аз ще се радвам на всяка твоя дума и усмивка; аз ще те обвия в златната паяжина на моите грижи. И така един до друг, по-близки, отколкото - там на земята - ние тихо ще се люлеем върху меките гърди на морето и ще плуваме към незнайни страни. Ние ще отидем в големи, бели градове, с дворци и джамии, с неподвижни дървеса, по които висят янтарни фурми, смокини и нарове. Ние ще видим ниски покрити предградия, дюкянчета със старинни предмети и тайнствени търговци, широки дървени мостове, по които седят черни слепци, облечени в бяло, и пеят, и просят. Ние ще спрем до жълтите брегове на лениви реки, гдето странни смуглолики хора свирят с тънки тръстики на мъдро обучени змии, ние ще видим безброй нежни гълъби с морави крачка, които смело кацат по раменете на всички минувачи. Ще преминем изумрудени морета с чудновати коралови острови, ще видим развалини от древни капища, дворци и храмове - и пъстри гущери, които пълзят по тревясалите им стени. Между вековните дървета на исполинскн лесове ние ще плуваме по спокойни реки, в които на големи листове от водни растения седят смешни маймуни и учудено гледат. Ние ще отидем навсякъде, закъдето сме мечтали - дето ни един познат хорски поглед не ще докосне нашето щастие и нашите дни ще текат непрестанно по-светли, по-хубави, като широка златна лента, изтъкана от любов, лъчи и благоухания.”

„Но ако някога след време съдбата ни заведе по всички тия незнайни брегове, за които сега мечтаем, ще се стопим ли, ще възликуваме ли ние - във върховно блаженство?...

Не, ние няма даже да се учудим на разкоша пред нас.

Замислени и онемели, като пред скъп мъртвец, ние ще стоим със стиснати, сухи ръце и с усмивка на горко безразличие тихо ще прошепнем:

„Ние изживяхме нашето малко щастие, преди то да беше дошло...”

Сянката на Бодлер витае над горните редове. А това стига.

Измежду другите влияния едно от най-определяващите върху развитието на модерната поезия и на модерното изкуство изобщо е, безспорно - влиянието на града, и то на новия град, града на Рембо и Верхарн, а не този на Виктор Юго. Нещо повече: тази поезия е органически свързана с него. Стига ни да призовем в паметта си имената на десетици поети и писатели от последните 50 години и да си спомним характерните черти на тяхното творчество, за да се почувствува голямата правота на хвърлената мисъл. Нима в нашето въображение имената на Метерлинк, Верлен, Лилиенкрон и Пшибишевски, на руската плеяда символисти не символизират най-новата цивилизация - цивилизацията на Париж, Лондон, Петербург или Варшава?

Едно изследване, което би имало за цел да улесни връзката между тези две явления, би ни открило много истини. Би ни показало ярко и релефно отбелязаното влияние не само по отношение на кръга на писателското зрение в смисъл на нови и повече сюжети; не само новото в езика и речника на едно общество, хвърлени му в средата от новите условия на живот, но би ни открило тъмните пътечки, по които страстният и импулсивен темперамент на живота в града е пресъздавал душата на художника, на артиста и го е тласкал към откриване на нови хоризонти в глъбините на неговата собствена душа и на неговото творчество. Би ни показало сигурно не само пълното негово подчинение на сюжетите от околната среда, но и проявлението на това творчество във формата. Нима свободният, гъвкав, нюансиран стих би бил възможен по-рано? Една случайна пътечка, която води към такава цел, може да бъде и интересната в това отношение изповед, която прави Бодлер в предговора си към „Petits poèmes en prose”:

„Кой от нас в своите дни на упование не е мечтал да създаде една пластична, достатъчно гъвка и достатъчно капризна, музикална и без рими проза, приспособима към лирическите движения на душата, към вълнообразните форми на бленуването, към ненадейните пориви на съзнанието? Този хубав идеал се ражда у човека особено когато живее в грамадните градове и чувствува сложността на многобройните отношения. И вие, скъпи ми приятелю, и вие сте се опитали да предадете в песен пронизващия крясък на стъкларя и да изразите в проза всички пагубни фантазии, крито този вик през най-гъстите мъгли на улицата събужда в мансардите.”

Създателят на един нов род поезия, на стиховете в проза, не иска ли с туй сякаш да подчертае, че тази нова форма на творчески живот, тъй удобна към неговата трескавост и изменчивост, би могла да се роди на почвата на новия Париж. Там и никъде другаде? Сигурно.

Българската литература, една литература предимно пасторална, една литература, почти случайна в своето качество и в своето количество, лишена от истински традиции на духовен живот, но която все пак като такава ни даде в миналото си няколко хубави дела, изживява своя декаданс. Тя е на кръстопът. Какво по-друго представя нейният живот в последните десет години? Изхранени в едно безвремие, поетите в тия последни десет години само несръчно и лошо вървят по стъпките и следите на Кирил Христов и Пенчо Славейков. Едва в последно време ни се вестяват знаменията на един нов подем.

Само една малка част от българската литература в последните години указва на дълбоките преживявания, които е изпитала душата на българския писател в стремежите си да постигне един живот, който още е бил чужд за него. Тая литература не е случайно явление - тя е съединително звено между една поезия, която си отива, и една такава, която се ражда. Нейното творчество е творчество, което живее с мъчителните и наболели въпроси, с проблемите на времето, но проблеми, които ще добият своя художествена плът и кръв може би от генерацията, която се издига.

Анализирайки в една непретенциозна работа творчеството на няколко нови писатели, силуети наистина още на един далечен хоризонт, аз не можах и не се старах да изчерпя темата. Аз даже не казах нищо за един Траянов, чието творчество, изтичащо из глъбините на една душа, тъй модерна и тъй много културна, носи дълбокия печат на сомнамбулизма и импресията. Не казах нищо просто затуй, защото никой не отрича нейния произход и защото къде не е подета мълвата за нейния чист „виенски характер” и следователно „за нейната откъснатост от нашия живот”?4

За мене, разбира се, творчеството на Траянов има същия произход, както и произходът на цялата млада генерация: града. Оттам и цялата нова поезия поезия бурна, разкошна, пълна с трепет и живот.

С доброто старо време е вече свършено. Иде градът. Ако кажех, че българската поезия би изкупила бъдещия си разцвет само когато нейните поети почнат да умират по улиците от пиянство като Едгар По или да се бесят по софийските фенери като Жерар дьо Нервал - туй би било чудовищен парадокс. Ала този парадокс би съдържал и тази дълбока истина: бъдещето на българското изкуство е бъдещето на София. Или София ще израсне като център със своя културна физиономия и тогава българското изкуство има перспективи, или няма да стане туй и тогава първите ластовички на пролетта ще умрат, смразени с блянове по една разкошна и благоуханна пролет, която - уви! - никога няма да дойде.

 

 

БЕЛЕЖКИ:

1. Димчо Дебелянов. Под тъмни небеса. Съвр. мисъл, год. II, кн. 3. [обратно]

2. Градът. Наш живот, год. V, кн. З и 4. [обратно]

3. Съвременна мисъл, год. II, кн. 3. [обратно]

4. На тези, които упрекват в неоригиналност и подражатслство младите, може да се отговори: нима е възможна литература и творчество вън от пространството и времето, т.е. вън от всякакво влияние? И после била ли е някога българската литература, откакто тя съществува, оригинална и самобитна в техния смисъл? И кога е било това? Дали при Вазов и Пенчо Славейков? Или П. Ю. Тодоров? [обратно]

 

 

© Иван Радославов, 1912
© Издателство LiterNet, 13. 11. 2002
=============================
Публикация в сп. “Наш живот”, V, 1912, № 7.
Публикация в "Култура и критика. Ч. II: Прочити на традицията", съст., предг. и ред. Албена Вачева, LiterNet, 2002.