НОВИЯТ ВАПЦАРОВ

Иво Цанов

web

Марко беше момче-поетче. Влачеше се по разните писателски кръчми и барове и пишеше за нещата от живота. Често ходеше на дръм ен бейс партита. Обикновено денят му приключваше в компанията на готини курви и марково уиски. Баща му заемаше висок пост в управата на някаква промишлена фирма, а самият Марко работеше в един от заводите, собственост на тази фирма. Не че му трябваше, просто харесваше индустриални зони. Приличаха му на отделни малки градчета. Марко обичаше града. Градът беше основната тема на неговото творчество.

В завода работеше като оператор на въглищно отделение. Тъй като инсталацията беше изцяло автоматизирана, работата му се състоеше в това да сигнализира ремонтния персонал в случай на повреда на някоя от машините. А машините се повреждаха рядко. През останалото време стоеше в една кабинка и там - сред въглищния прах, между кофъчните елеватори и шнековете създаваше своите поеми. Наричаха го новият Вапцаров - приятелите и роднините, критиката също го ценеше. “В завода е моето работно място” - обичаше да казва на чашка през смях. Самият той се смяташе за рицар на третото съсловие.

В завода не смееха да го закачат. Работата беше тежка, хората постоянно изнемогваха и не им беше до него. Единственият, с когото успяваше да намери общ език, беше Малин, по прякор Мунчо, - местният идиот. Марко го харесваше заради това, че другите го отбягват, също както него. “С Мунчо споделяме обща съдба - и двамата сме аутсайдери”, мислеше си Марко. Мунчо също го харесваше - харесваше гладката му кожа, нежните ръце на поет... влажните очи, приличащи на подмокрени вагини. Очи на зависим, би казал някой. В болния мозък на Мунчо всичко това се сливаше в една обща, изгаряща идея - искаше да пръсне пухкавия задник на Марко. Отдавна му мислеше злото Мунчо, но все не успяваше - Марко не беше обратен. Въпреки че си беше идиот обаче, на Мунчо не му липсваше проста, чисто житейска хитрост. Добре виждаше, че Марко го тресат комплексите. И накрая измисли какво да стори...

Един прашен юнски следобед Мунчо, както винаги ухилен, цъфна пред кабинката на Марко.

- Абе оператор - вика - пак нищо не работиш, все тука се криеш.

- Такава ми е работата, Мунчо. Трябва да наглеждам въглищното.

- Да, ама другите я гледай как работят. Нищо не работиш, да знаеш - каза му Мунчо и си отмина.

На другия ден пак дойде и пак започна:

- Оператор, стига си гледал това въглищно, нищо му нема, добре си е.

- Нали за това ми плащат, Мунчо бой. Не мога да го зарежа просто така.

- Заеби въглищното, ми я по-добре да одиме да чистимe силозите, че шефът иска да са чисти. Останалите въглищари и те чистат, само ти не. Я се виж, в завод работиш, па се чист одиш.

Всъщност от останалите въглищари да им помага ходеше единствено Асен, затворено и болнаво момче, което при това вършеше работата и на другите, но в душата на Марко се появиха съмнения. “Той е прав - от колко време работя тук, а все още не съм се хващал с тежка работа. Ще трябва да поработя рамо до рамо с момчетата от смяната. Но само ако се наложи” - така си каза Марко и продължи с поемата. Разказваше се за някакви таксиджии.

На следващата смяна Мунчо отново не спря да го бъзика:

- Пазиш ли кюмюра, а оператор? Пази го да не избега - хилеше му се идиотски и му смигаше.

Накрая Марко не издържа.

- Хубаво де, кажи ми каква работа трябва да свърша. Нали и аз работя в този завод.

- Па де да знам каква работа да свършиш, питай некой началник.

- Не, не, ще дойда с теб и ще ти помогна. Нямам нужда някакви си началници да ми нареждат какво да правя - отвърна му с пролетарски хъс Марко и го изгледа в очите - да вървим да работим!

Качиха се двамата на силоза за негасена вар и започнаха да го отриват от натрупалия се материал. Материалът беше много, но благодарение на усилията най-вече на Марко, свършиха за по-малко от три часа. “Така е - умният човек и да работи може по-добре от простия - казваше си доволно той, след като приключиха - колко съм мръсен обаче”.

От целия завод единственото място, което отблъскваше Марко, беше заводската баня. Поради това, че работата му не беше свързана с това да се цапа, Марко не беше влизал там нито веднъж. Този път обаче се налагаше. Целият беше в прахоляк. Реши да побърза, преди да свърши работното време и всички работници да се юрнат да се къпят. Между другото Марко си беше доста гнуслив. Остави си дрехите в съблекалнята и тръгна към душовете. А там вече го чакаше Мунчо, мокър и с насапунисан чеп.

- А, Мунчо и ти ли си тук - изненада се Марко - мислех, че съм сам.

- Сами сме оператор, други нема - отвърна му Мунчо, сграбчи го с мощните си ръчища и го заби в ъгъла - сега ше видиш за какво става въпрос.

Крехкият Марко нямаше никакви шансове пред близо сто килограмовото туловище на изрода. Умората също си казваше думата. Мунчо вдигна слисания Марко от пода, разтвори с лапи уплашения му задник и с брутален жест завря дебелия си и мазен пенис вътре. После започна да го разтрива на всички страни - напред, назад, встрани... От ануса на Марко потече кръв, кура на Мунчо сякаш разкъсваше вътрешностите му, мощните тласъци достигаха чак до мозъка му, а болката беше неописуема. Всичко изглеждаше далечно - и разговорите за литература с приятели, и бляскавата поетична кариера, и декадентските нощи с курви и уиски. Имаше само един огромен кур, който пулсираше безпощадно в гъза му и го изпълваше целия.

- Абе оператор - чуваше зад себе си - ти се ебеш по-добре и от булка бе. Такова ебане не бех виждал през живота си.

След двайсетина минути всичко свърши. Мунчо остави отпуснатото и употребено тяло на пода, изкъпа се и си тръгна. Марко остана сам. Не искаше да става. Не искаше нищо. Накрая заспа. Засънува път през някакви коловози, небето беше мрачно, канеше се да вали. Изведнъж се озова в заводската баня. С него имаше още някой. Насреща му стоеше Вапцаров, къпеше се под душа и му се хилеше нагло.

- Нещата от живота, а оператор? Дай да те видим сега за какво ше пишеш - подигравателно му смигна Вапцаров, докато си насапунисваше чепа.

На другия ден Марко си взе болничен. Следващата седмица напусна завода. В офиса на фирмата всички се изненадаха на странно безжизнения му и сенилен поглед. Не бяха свикнали да го виждат такъв. “Сигурно пак е започнал да се друса - каза си тъжно баща му, който също беше там - ще трябва да си поговоря с това момче”, след което влезе в кенефа, събу си гащите и започна да сере.

© Иво Цанов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.05.2003, № 5 (42)