СЛЕД ЛИЛИЕВ

Георги Константинов

web | Култура и критика. Ч. I

Една от актуалните теми в нашата пък и изобщо в европейската литературна критика след войната, е тая за криза в поезията и за упадък на стиха. Един английски критик бе писал неотдавна, че “поезията е умряла навеки” и се постара да обясни нейната смърт с разпространението на музикалното образование. Музиката, според него, много по-силно и широко задоволявала в наши дни онези душевни потребности, които по-рано удовлетворявала поезията. Формите на поезията били много по-ограничени, отколкото тези на другите изкуства - и специално английската поезия изчерпала вече всички възможни словесни комбинации.

Нещо подобно, само че поставено по-широко, във връзка с обществените и политически условия, се писа и у нас. И повечето от ония, които не са доволни от новата българска поезия и искат да я “възродят” или осмислят, свързват нейния слаб кръг на влияние и бедността на формите й с разцвета на поетичното слово при Николай Лилиев. Този поет, името на когото стана символ на стихотворно съвършенство и чистота, сякаш разкри всички очаквани словосъчетания и удовлетвори нашата склонност към езикова хармония завинаги. Разбира се, ония, които не обичат максималистичните изводи и които имат чувство за историческото развитие, не биха се съгласили с горните песимистични твърдения и упадъкът, ако открият такъв след Лилиев, за тях би имал своето конкретно тълкуване. Него те биха обяснили като резултат на неопитността или душевната бедност на новите поети, а не като последица от съвършенствата на Лилиевата поезия. Няма творец, който да може да изчерпи всички възможности на словото. Ако беше иначе, трябваше да допуснем, че човешкият дух може някога да бъде закован при едни дадени веднаж завинаги форми, би спрял своя живот, своята еволюция. Всички съвършенства в изкуството са се считали за последни, за непреодолими и все пак са били следвани от нови. Ония, които са ги постигали, са откривали много трудни задачи на идещите след тях. Така е и в нашия случай: Николай Лилиев, който завърши еволюционната линия, начертана от Пенчо Славейков и Яворов и разкри неподозирано богатство на поетични идеи и образи, постави за преодоляване най-трудни проблеми. Пътят, по който върви той, сякаш извежда в безкрая и няма къде да бъде продължаван... И ония, които са зад него или трябва да потънат в блясъците на този път, или пък да свърнат настрани и да начертаят нова линия за друго съвършенство. Тъй и стана. Николай Лилиев има цял сонм епигони, има и врагове. Никой друг български поет, освен може би Вазов, не е бил следван от толкова много ученици и подражатели. А в изкуството учениците много често прехвърлят недостатъците си върху своите учители. Малко ли са писачите, които държат отговорен Лилиев за несвързания говор на неговите нежелани последователи? В историята на нашата поезия той пое отговорност подобна на отговорността на Пушкин, за която великият Белински пише: “Със стихове и късове от поеми бяха наводнени списания, алманаси и книжарници. И за всичко туй бе виновен само Пушкин: - ето едва ли не единствения, макар и неволен, негов грях в руската литература”...

Поколението на българските символисти, което даваше тон на българската лирика до и през войната, се отличава с голяма изисканост към думата и фразата. Тая негова добродетел е особено характерна за Лилиев, който заедно с Траянов е и най-големият дух на това поколение. Траянов, обаче, остана изолиран, не можа да създаде школа, докато Лилиев влияе върху младите ни поети повече от едно десетилетие и слага отпечатък върху цял период от развитието на нашата лирика. И днес още тя е лилиевска. Лилиев създава нейния стил, характерни за който са морална сдържаност и изисканост на виденията. От неговия стих са зависими не само Стубел, Ив. х. Христов, Ив. Мирчев и Вежен, непосредно свързани с Лилиев, но и Пантелеев, Фурнаджиев, Красински и дори Дзивгов, който между всички млади поети е най-много свой, създател е на нова поезия. От Лилиев те научиха ритмичното разнообразие и музикалността на българското слово. Неговите опити владеят мисловния и технически апарат на десетки поети, които пълнят списанията ни непосредно след войната. Мнозина се увлякоха само подир външните красоти на Лилиевския стих, надпреваряйки се с изискани и неочаквани рими, с необичайни словосъчетания и изненади. Това, разбира се, извеждаше към обездушаване на стиха, към смърт на поезията. Други пък, които живеят със самовнушението, че са призвани да преодолеят Лилиев и да създадат нова поезия, се впуснаха в обратния път: те дирят думи и начини на поетично мислене, противни на тия при Лилиев и когато успяват да създадат наистина нещо “ново”, то често излиза антипоетично или просто проза. Но все пак в този кипеж на крайности се създава един по-модерен стил, който очаква своето тържество, може би в близко бъдеще.

Макар и да сме врагове на ония склонности у някои критици, които искат винаги да обобщават и да дирят зависимости там, дето те не съществуват, макар и да мислим, че всеки поет, всеки творец в изкуството е нещо отделно, свое, ние все пак ще се опитаме да направим някои обобщения като изтъкнем проявите на новата ни поезия, които ни дават основание да говорим за нов стил и които се явяват като реакция на ония възможности, които канонизира Лилиев, преодоляването на които, изглежда, иска да бъде задача на някои млади поети, жадни да получат ново утвърждаване в развоя на българската поезия.

Изкуството е израз на духовна дейност. Всеки нов поет ни предлага ново светоусещане, нов вътрешен опит, ново видение за света и нов ритъм. И щом искаме да определим разликата между Лилиев и тия, които идат след него, ние би трябвало да изтъкнем преди всичко вътрешното, духовното различие между него и младите. Те, всеки за себе си, са отделни и самостойни, индивидуални величини и общото им изясняване би имало значение и оправдание само условно, доколкото всички те са в обща зависимост от едно време и заедно създават нов стил. Ако годините след войната бяха дали един голям поет, който сам да можеше да отрази трагичността на новото време и да засенчва всички останали поети, ние бихме се спрели на неговата поезия и нея бихме сравнявали с тая на Лилиев, която от своя страна носи най-силно и цялостно отражението на войната.

Лилиев е натура хармонична - поет, който съумява да овладее духа си и да затвори склонностите му в трептящи стихове. Той в поезията си отразява само себе си, тя е неговата изповед пред Бога, природата и пред собствената му съвест. Оттам иде нейният изискан език, високият, божествен строй на стиха му. Неговите думи сякаш са без външен обект, те са чужди на всяка сюжетност - нямат друга цел освен да дадат най-непосреден, непринуден, като гласа на птиците, израз на душата, на нейните интимни и дълбоки състояния. Затова неговите песни често звучат като молитви или като химни на природата. Лилиев избягва всяка злободневност, духът му се мъчи да се съсредоточи в най-чистите си блянове, което намира външно отражение в спокойния и напевен ритъм на думите. В своите съсредоточавания, преодолявайки всички временни влечения и минутни състояния, Лилиев разкрива трагичността и мистиката на живота. Той е след Яворов най-трагичния и мистичен български поет.

Тая именно трагичност и това мистично прозрение в тайните на живота са чужди на новите поети. Те са много по-малко духовни от него, много по-слабо трагични и вътрешно напрегнати. Техният собствен вътрешен опит е с малка значимост, виденията им за света и прозренията в човешката съдба, които носят техните творби, са твърде ограничени и мътни. Те, като се изключат Багряна и Фурнаджиев, почти не познават болезнените напрежения. Поезията на тия млади хора е твърде външна, живописна. Багряна и Фурнаджиев единствени отразяват мъчителни състояния, борба и изпитания на съвестта. Това особено лесно може да се наблюдава при Багряна, която е най-трагичният между новите ни поети и носи оригинално, значително душевно богатство. Нейните стихотворения често заразяват като изповед на страдал и проникнал в дълбоки тайни дух. При Фурнаджиев трагичността иде от прозренията му в ужаса на външния свят, който ужас той чувства като свой грях или като тръпка на света, която вещае и някакъв невиждан, кървав празник. Затова неговите видения са тъй необичайно грандиозни, изпълващи целия простор, а ритъмът му напомня тътнеж и вихрушки.

Останалите ни поети се отличават с обща склонност към сюжетно, предметно изкуство. Външният свят за тях поставя свои собствени проблеми, които те разгадават или като живописци-импресионисти, или като обществени дейци. Те са твърде спокойни, ритъмът им напомня интимна беседа. И тук най-много личи разликата между тях и Лилиев. Те напускат неговия речник, преодоляват изисканата напевност на стиха му, за да построят речник и синтаксис нови - близки до тези на всекидневната говорна реч. В поезията нахлуват и груби, често вулгарни думи, стихът се чупи или разлага. При някои наблюдаваме робуване на злободневието и желание да изчезне всяка преграда между него и изкуството. Това не иде толкова като реакция на Лилиев, колкото като резултат на ново, особено разбиране на задачите на изкуството и смесването им с тия на журналистиката и политиката.

Някои от талантливите поети, дошли след Лилиев и започнали със сюжетна поезия, постепенно се откъснаха от нея и потъват в ония възможности за поетични изявявания на духа, които узакони чистата поезия. Това е особено характерно за Далчев и Разцветников. Единият почна с “Врати”, “Старите моми”, “Коли”, за да мине, неусетно може би, към “Вечер”..., а другият напусна картините на обществените неправди и класови жестокости, които рисуваше тъй релефно и прочувствено, за да се затвори в кръга на своята лична интимност. Този стремеж за отчуждаване на поезията от всяка външна сюжетност, за да стане тя израз само на блянове, на чисти, успокоени прозрения на духа, да бъде с други думи само поезия, иде от Лилиев. И мнозина от младите поети, които следват този път на чисти изявявания, повтарят неговите поетични прийоми дори и неговите теми. Преобладаващата девственост на образите, която наблюдаваме при новите поети, също иде от Лилиев. Той изгони еротичните и езически излияния от царството на поезията. След него само Багряна направи опити да се върне към тях, но пак с религиозен трепет и сдържаност. Строгото етично ограничение на бляновете, следвано от Лилиев, става поетическа норма за цяло поколение. Любовните теми почти изчезват, за да разцъфне в поетичния мир на словото само прочистената, сдържана мечтателност. Почти всички поети след Лилиев, освен може би Багряна, често изповядват, че не са живели, че външният свят им е чужд и враждебен или че те са излишни за него. Но в този кръг на поетични възможности младите поети внасят нови теми, нов ритъм. Те са понякога по-неспокойни от Лилиев, образите им са някак нервно устремени, ритъмът суров и пречупен. Те вече не познават сънните състояния и здрачените перспективи. Неслучайно обща и обикната тема за всички нови поети е вятърът - Далчев, Пантелеев, Багряна, Фурнаджиев дават най-различни и напрегнати картини с вятър, който тъй символично подсеща за времето, в което живеят и творят тия поети.

Б. Айхенбаум в своята книга “Мелодика на стиха” изтъква, че в лиричната поезия може да се различат три стила, три типа: декламативен (риторичен), напевен и говорен. Ако ние се съгласим с него и пожелаем с тая разпредялба на лириката да си послужим в нашия случай, то лириката на Лилиев бихме определили като напевна, а тая след него - декламативна и говорна. При Лилиев композиционна роля играе не само ритъмът и образното единство, но и интонацията - неговите стихове са песенни, звънки, заразяват с музикалността си. От новите поети близък до него е Фурнаджиев, който тъй много обича дългите стихове и трисложни стъпки, които трябва сякаш само да се пеят. Като Лилиев и Фурнаджиев често употребява удивителни и въпросителни изречения без пряк логичен смисъл, а просто като каданс или израз на емоционално напрежение. При Фурнаджиев тия възклицания и питания са неделими и от общата замъгленост и хаотичност на образите му.

Съвсем друг строеж имат стиховете на Багряна и Далчев. Тяхната интонация е близка на говорната реч. Думите им имат преди всичко веществено-логичен смисъл, те искат да ни разкажат нещо. Строфите им са често неопределени, те почти не съществуват. Разбира се и те имат своята интонация - иначе не биха били лирика - но тя е с друг строй и е много повече зависима от логическото движение на мисълта. При Далчев например синтактичната фраза много често не съвпада със стихотворната и оттам иде оная борба между ритъм и смисъл, която разбива музикалността на стихотворението и го приближава до “ритмичната проза”. Лилиев много често си служи с анжамбмани, но те при него някак засилят и украсяват интонационното напрежение, докато при Далчев и други някои от младите, анжамбманът играе предимно логична роля. Затова често при тях изчезва и старото строфично деление, което е характерно за лириката с преобладаващ напевен строеж. И тук откриваме една от главните отлики между стиха на Лилиев и този на новите поети. Багряна дори направи решителна и опасна крачка да унищожи ритъма, не само строфите. Това вече извежда към прозата, към белетристиката. Защото поезията е преди всичко ритъм, стихотворението е стихотворение дотогава, докогато е организирано чрез единството и хармоничното следване на ритмични стъпки - то трябва да има своя ясна форма, получена след дълга борба за овладяване на словесната материя. Ако стихотворението не отразява, покрай образите и мислите си и тая борба, която е съществен момент на творчеството - то не ще бъде стабилно, няма да има цялост, своя идея. Това трябва да се знае от ония, които следват примера на Багряна. Тя е голям поет, мощен темперамент, който в желанието си да се прояви по-стихийно, разкъсва стиха, но утре, когато се съсредоточи, тя сигурно пак ще се върне към строгите форми, които единствени могат да затворят изисканите поетични видения. А нейните последователи може да останат с онова, което тя само временно е приела.

Тия опити да се разнищи стиха са най-решителна и крайна реакция срещу съвършенството на Лилиев. Но тя не е преодоляване на неговите форми, защото унищожава основните закони на стихосложението и дири най-леките начини на поетично изявяване. Големият дух би си създал ново, свое съвършенство, нови форми със своя строгост и изисканост. Този поет, обаче, който да може да преодолее Лилиев и да канонизира нов стил, още не се е явил. Тук, както и при някои други млади поети, имаме нови, оригинални опити за отделяне от мощните внушения на Лилиев, които опити са явна подготовка за нови, широки възможности на българския стих.

Погледнем ли тъй на новата българска поезия, ние бихме поставили и в по-правилна светлина въпроса за упадъка на поезията и за нейното бъдеще. Днес ние нямаме значителна нова поезия по простата причина, че няма големи поети, а не защото са изчерпани всички възможности за поетични прояви. Вярно е само това, че животът на днешния човек е твърде неспокоен и материализиран. А поезията вирее там, дето има повече чиста духовност, повече мистика и безкористно съзерцание на природата. Неслучайно най-много поети имаме през време на романтизма и символизма. Тогава целият живот сякаш е напоен с поетични съзерцания. Николай Лилиев откърми бляновете си във въздуха именно на романтиците и символистите. Той е нашият най-чист романтик. След него, по веление на историческите закони, настъпва период на реакция, на нови дирения - във връзка с насоките на новия живот. А тъкмо този живот, тъй груб и буен, може би е най-малко годен за поезия.

Днес ние присъстваме на унищожението на възвишения стил в изкуството. То става вече агитка, плакат. Много младежи се увличат подир тенденциозното изкуство, което трябва да услужи на дадена житейска, политическа задача, на партията, на класата. “Поезията започва от там, дето е тенденцията”, казват руските футуристи и мнозина следват тяхната максима. И у нас учители на младите стават Есенин, Маяковски и пролетарските поети в Русия. Тяхната тенденциозност и идейност е краен израз на общите насоки към предметност и сюжетност, характерни за съвременното изкуство. Чистата поезия, на която ни учи Лилиев, гони съвсем други задачи - тя страни от всичко грубо житейско, за да стане само духовност, чист блян и откровение. И истински заместник на Лилиев ще бъде онзи, който с нови средства ще разкрие нови откровения, нови вглъбени състояния на душата.

© Георги Константинов, 1933
© Издателство LiterNet, 21. 09. 2002
=============================
Публикация във сп. "Златорог", 1933, кн. 8.
Публикация в "Култура и критика. Ч. I: Културни зигзаги", съст., предг. и ред. Албена Вачева, LiterNet, 2002.