ЕЛИН ПЕЛИН

Георги Константинов

web | Библиотека "Български писатели", т. VI

Общи насоки на белетристиката ни. - Животописни бележки. - “Селска разговорка”. - Събрани съчинения. - Черни рози. - Поезия за деца. - Отношение към селския бит. - Повестта “Земя”. - Поезия и действителност. - Чувство за форма и външна хармония. - Заключение.

Общи насоки на белетристиката ни. - Българската белетристика, по своя обект, по сюжетите, които разработва, се движи в две главни насоки: едната обема в себе си селския живот, всичко онова, което влагаме в понятието бит, а другата включва теми из живота на града - на еснафството и интелигенцията. И двете насоки имат своя зачатък още в първите по-значителни представители на реализма в нашата белетристика: Блъсков и особено Каравелов. Само че тогава град в съвременния смисъл на думата не съществуваше, освен Пловдив, Одрин, Цариград и някои други, които за литературата имат слабо значение. Литературата на онова време отразява живота на селата, на еснафските центрове и на зараждащата се интелигенция, която идеше от тия центрове. Ето защо, мотивите из селския и градски тогавашен бит. вървят едновременно, преплитат се. Изключение правят няколко разкази на Каравелов, в които преобладават теми из града, - главно Пловдив. Раздялата иде по-късно, след Освобождението, когато се създава рязко различие между село и град, когато възникват нови градски съсловия, нова, масова интелигенция. Постепенно различието между селото и града се засиля тъй, че тия два типа на общежитие се схващат като два различни и дори враждебни света. В поезията това противопоставяне е дадено ударно и типично от Вазов: “Елате ни вижте”, - а в обществения живот то се отразява ярко в създаването на селските съсловни и политически организации.

Тая особеност в обществените отношения се отрази и в литературата. От там идат и двете струи в българската белетристика. И трябва веднага да отбележим, че, що се отнася до външните, обективните условия, от които зависи далото на писателя, българските битописатели - тия, които заемат теми из селския живот, са поставени много по-благоприятно, от ония, които пишат за града. Защото селският бит е установен, почти неподвижен и по-богат с поетични, пасторални елементи - особено, когато се наблюдава с окото не на селянина, а на интелигента, на гражданина. Но, в замяна на това, ограничените интереси на селския живот, неговият строго определен кръг стеснява и възможностите на писателя. Градският жител, поради динамичността и неустановеността на битието си, поради елементите, които заема от другаде, се поддава много мъчно за наблюдение и творческо пресъздаване, - но затова пък градският живот изобщо е неимоверно, несравнено по-разнообразен, по-богат, по-нюансиран и задълбочен...

Елин Пелин спада към ония писатели, които черпят вдъхновение от здравия народен дух, от типичната родна действителност. Той е сраснал със скритата нравствена енергия на народа, - с етоса на земеделеца, с природата, всред която последният живее и работи. В това отношение Елин Пелин продължава традицията на Каравелов, който е и първият му учител: “Още от малък имах възможност да чета, признава той - и макар в село, моето Байлово, още в четвърто отделение бях прочел съчиненията на Любен Каравелов и “Под игото” на Вазов. Пишех и стихове под влиянието на Л. Каравелов.”

Това първо литературно школуване на Елин Пелин определя веднъж завинаги насоката на неговото бъдеще писателствуване. Той наследява от Каравелов не само обичта към непокварения, наивен и чистосърдечен селянин, но и схващането за същността и смисъла на изкуството. Разбира се, Елин Пелин, който има значителен дар и усет за художествена мярка, не следва разбиранията на Каравелов в техните крайности, но все пак и за него литературата, изкуството изобщо, извън своите специални закони и сфери на дейност, има и великата задача да облагородява, да възпитава - което Каравелов като писател преследваше преди всичко. Но любовта си към селския бит и към природата Елин Пелин има не само по силата на литературно възпитание, а преди всичко по рождение.

Животописни бележки. - Роден е в софийското село Байлово, на границата между Шопско и Средногорието, през 1878 година, 18 юли стар стил. Жителите на селото, както и целият род на Елин Пелин, са преселници из панагюрско. С тяхното заселване там, през 18 век, започва новата история на Байлово. Дотогава неговата околност е била пуста. А някога, в дълбоката старина, при римското владичество и преди, това селище е било жив и важен център. За този старинен, приказен живот на някогашното селище ни говорят разпръснатите в околността на днешно Байлово могилки, от гдето са извадени доста глинени и други паметници на забравени езичници. В първите векове и после, по време на турското владичество, байловци са дервенджии по средногорските проходи. Към 16-17 век се разпръскват и мястото запустява - види се поради постоянните безчинства на аскера по време на войните с Австрия и Русия. През 18 век тук се заселва дядо Станьо от село Поибрене, прадядо на нашия писател, който намерил байловската околност за скрита и пригодна за скотовъдство. По-късно тук се заселят и други поибренци, вакарелци, беличани и др. гонени от жестоката ненаситност на турците. Прадядото на Елин Пелин пренася заедно със съселяните си и средногорската издръжливост, ревност към просвета и любов към роден език и вяра. Първите заселници на новото Байлово са все юначни, стройни люде, които са дошли тук, в този красив и усамотен тогава кът, за да бъдат по-спокойни в своята гордост и юначност. Ведно с това те са и грижливи, честни стопани - иначе нямало е защо да бягат, щели са да останат близо до турците, както толкова смирени и овчедушни свои събратя. Най-събудени са били дедите на нашия писател. Първи учител в селото е бил синът на дядо Станьо, Иван, а по-късно и братята на Елин Пелин, Стоян и Велко, па и самият той. Баща му, дядо Йото Варджията, е бил най-ревностен грижовник за просветата в село. Той дал образование не само на децата си, но подтиквал към залягане в четмо и писмо и съселяните си. В такава среда се е родил и е прекарал детските си години вдъхновеният поет на българското село. Тук, всред бодрите и остроумни средногорци, той е добил първите си житейски опити, оттук е наследил нравствена енергия и духовитост. Неговата впечатлителна душа е цъфтяла посред чистите простори на Средногорието, упътвана и облагородявана от здравия жизнен инстинкт на прадедите из Панагюрско и от типичната и неизчерпаема духовитост и коравина на шопите. По склонности и духовна свежест, по темперамент и фигура Елин Пелин представя щастливо съчетание на тия два етнични типа на българин: шоп и средногорец. Това съчетание прави и поетичното му дело тъй оригинално и свежо. Само че неговата творческа обич после се съсредоточава изключително върху живота на шопите - тия, сред които е израсъл и които е наблюдавал. Живата галерия от типове, които той ни е дал, е плод на непосредствен опит, на дълги наблюдения. Често дори и имената на неговите герои са пренесени от живите хора, които е наблюдавал. Голямата му повест “Гераците” разкрива до известна степен съдбата на едноименно семейство от неговото родно село.

Преди Елин Пелин областна битова белетристика ни дадоха Михалаки Георгиев и Т. Г. Влайков - но нито един от техните образи из Видинско и Пирдопско не може да се сравни по живост и художествена внушителност с шопите на Елин Пелин, които той рисува с нескривана симпатия. Андрешко, Нане Стоичко, Геле, Пендо, Дядо Матейко, Петко Лисичката и др. остават безсмъртни образи на една етнична българска група, която крие най-оригинални възможности за духовен - социален и индивидуален живот.

В родното село Димитър Иванов - бъдещият Елин Пелин - живее до дванадесетата си година. Едва що започнал да съзрява и да проявява своите творчески склонности, той трябва да напусне Байлово, за да се впусне в живот, колкото чужд на прекарания в село, на воля и в безгрижие, толкова и неустановен, тежък, мъчен. Най-напред учи в София, после в Златица, от там в Панагюрище - после пак в София и Сливен. В училището не е бил твърде примерен. Ходел повече по библиотеките, отколкото в гимназията, която и напуснал след свършване на V клас, за да стане за една година учител в родното си село. Другарите му го помнят още от тогава като добър събеседник, приятел и познавач на литературата. Още като ученик той е известен като поет и разказвач. Пишел е вече в “Български преглед”, едно от най-сериозните български списания, във “Войнишка сбирка” и др. През 1898 година, когато е още ученик в Сливен, той помества едно стихотворение в юбилейното сборниче издадено по случай 25 години от обесването на Левски и се подписва вече като Елин Пелин. Дотогава е известен с фамилното си име - Д. Иванов, Д. Йотов, Мито Йотов. Оригиналността му като човек и като бъдещ поет се е чувствувала от всичките му другари в гимназията, които той е събирал около себе си с неизчерпаемата си духовитост.

Петко Росен, който е учил заедно с него в Сливен ската гимназия през 1897/98 год. разказва следните интересни подробности за живота и характера на тогавашния Елин Пелин: “От другари петокласници чувах често да се говори за Димитър Иванов, техен съкласник, дошъл посред годината от Софийската гимназия. Представляваха го като духовит смешник и палав безгрижник. а излизаше, като че е радостта на класа им. Аз бях винаги уморен, прегърбен от световните проблеми, бях много “сериозен” и не обичах леките хора. И все пак това “нувоте” се бе наложило на паметта ми и когато го срещнах аз почти го познавах... Спрямо мен той никога не бе нито закачлив, нито присмехулко даже. Напротив той бе дори меланхоличен. Сух, скоклест, малко наведен, мургав, с възтясно лице, гърбав нос, чело равно и четвъртито, уста - големичка, особено когато се смее, с вече наболи черни мустачки, той нравеше впечатление на ученик, позакъснял, не в средата си. В палавостите му все като че се прозираше едно: Ехе, батювите, бате ви е видял и патил... А излизаше тъкмо обратното: че се вдетинява повече от децата”.

Започнал вече да печата, обърнал дори внимание с някои свои стихотворения, особено с онова, поместено в “Сборниче Васил Левски” (София, издание на Българското Народообразователно дружество, 1898), което и сега прави впечатление със своята стегнатост и благороден патриотизъм:

“Те спят!... Българийо, отдавна
В незнайни гробове почива им прахът.
Но между нас е буден и живее
На твойте верни синове духът”

Елин Пелин напуска гимназията, която никога не завършва. Духът му е бил твърде свободолюбив и немирен, за да може дълго да понася наложената училищна дисциплина. За една година той е отново в село. Обогатил вече своята опитност от скитане по градовете, увлечен в литературата, влюбен в природата и хората, той сега се сближава с най-интелигентното и творческо съсловие по онова време - учителството. Елин Пелин учителствува само една година, но се привързва към българския учител завинаги. Той схваща великата мисия на тези несравнени народни труженици и е сроден с техния нравствен, идеалистичен патос. Точно по това време - деветдесетте години на миналия век, българското учителство се организира и играе важна роля в социалния, културен и политически живот на народа, особено на селото. През 1895 год. се създава Българският учителски съюз. Това е една значителна маса от народници - просветители, които нахлуват в селските среди не защото там ги е отвлякъл случая, за да си изкарват прехраната като държавни чиновници, - но водени от идеалистичен порив за служене на народа, за културно мисионерство - порив, който е характерен за руската, а от там и за нашата интелигенция в онова време. И Елин Пелин, като писател, става един от най-ярките изразители на това народничество. Излязъл от село, откърмен всред простия народ, той се връща пак при него и вижда колко слабо се удовлетворява жаждата на този народ към повече знания, към повече духовно просветление. Затова след селянина, Елин Пелин обича най-много учителя. Тия свои склонности и тая си обич той пази и до днес. Те са характерна отлика на неговото писателско дело. От тогава насам и учителството има в лицето на Елин Пелин един от малкото си любимци. Там, всред учителите, той и сега няма съперник. Не е минавала вечеринка или конференция без четене на Елин Пелиново произведение. Колко радост и възторг, колко мъмрения, дисциплинарни наказания и уволнения са предизвиквали тия малки, свежи и вдъхновени поеми на учителската неволя и идеализъм! Никой писател не е бил тъй близък и тъй обичан от българската интелигенция. Той, след Вазов, Славейков, Ботев и Каравелов в миналото, осъществи единствен в живота на нова културна България идеала за единение между писател, интелигенция и народ, който доскоро, под руско влияние, се считаше като първа предпоставка за правилно културно развитие. За жалост, скоро тая връзка между писатели и интелигенция, от една страна, и народ от друга, се скъса. От там иде и кризата, безпътицата в нашата народностна култура, която наблюдаваме в днешно време.

Никой преди и след Елин Пелин не ни е дал с такава симпатия и художественост труженическия живот на учителя. Неговата предразположеност към съдбата на народния учител личи не само от великолепните “Гладни месеци, балади в проза”, поместени в органа на учителския съюз в. “Съзнание” през 1903 год., - но и от няколкото проникновени, изолирани по битова вярност и духовитост разкази, като “Самичка”, “Сълза Младенова”, “Кал”, “Душата на учителя”, гдето с такава топлота е отразена трагедията, неволята на селския учител и учителка. В тия несравними късове, облъхнати от човечност и заразяваща човещина, живее не само някогашния отчаян идеалист и нещастен труженик - учителят, но и цялата безпросветна, трагична действителност на българската народна просвета. Там, редом с това, е заключена и поезията, примамливата патриархалност на селския бит, на училищния живот изобщо. Това са от малкото народнически, преситени от художествена образност, от типична българска неволя и болезнен хумор разкази в нашата литература.

След едногодишно учителствуване в родното село, Елин Пелин дохожда в София с намерение да довърши гимназия. Записал се дори и слушател в Юридическия факултет, като се надявал, след свършване гимназия, да стане редовен студент. Пропаднал по математика, та не можал да завърши и шестия клас. Бил отличен рисувач - но при отваряне на рисувалното училище, не го приели. И днес Елин Пелин много тъжи, че не му е дадена възможност да опита щастието си в рисуване...

Оттук нататък, от 1899 год. Елин Пелин живее непрекъснато в столицата. Той е постоянен гост на родното си село, особено на учителите в Новоселско. Канен е често по учителските вечеринки, на които винаги чете нещо написано специално за тия вечеринки. В Новоселци е чел за първи път прочутата гротеска “То” (постановлението), за друга учителска вечеринка в Софийската трапезария пише “Душата на учителя”. Възбуждението е било силно. Тогава Елин Пелин се сближава с Д. Бояджиев, уредник на списание “Летописи”, редактирано от К. Величков, и с българановците - особено с проф. А. Балабанов и А. Божинов, с които и сега е неразделен приятел. Почит и дълбока признателност храни Елин Пелин, освен към К. Величков, към Хр. Максимов, големият идеалист, водач на учителството и автор на нашумелия марш “Далеч от нас богатство”, към Марин Пундев, великолепен, сърдечен човек и редактор на списание “Просвета” и към проф. Шишманов, който го назначава в Университетската библиотека и след това го командирова за една година в Париж. Завърнал се от там, Елин Пелин постъпва на работа в Народната библиотека. Там стои до уреждане на “Музей Иван Вазов”, на който справедливо, - като голям писател и близък до духът на народния поет, - става директор. На 5 май 1922 година в цяла България, и на първо място от учителите, се отпразнува 25-годишнината от писателската му дейност¹.

“Селска разговорка”. - Заседнал в София, добил вече име на талантлив писател, Елин Пелин, воден от желание да служи на народа, започва от м. ноември 1902 година месечно списание - “Селска разговорка”. Първата книжка излиза в Самоков. (Печатница на Китов & Карастоянов), а останалите три, от които едната двойна (3-4), в София (Печатница на Ст. Атанасов). Почти всичко: статии, разкази, стихове - оригинални и преводни - е от Елин Пелин, който се подписва с различните си псевдоними. По списване, по програма и дух “Селска разговорка” много прилича на периодическите издания отпреди Освобождението. Всички статии, разкази и стихове са пропити от народнически идеализъм, от съзнание за дълг към непросветените селски маси. “Тъмен облак от невежество затуля лъчите на просвещението от добрата душа на нашия селянин - пише Е. П. в програмната статия на списанието - пази умът му от дълбокото съзнание и разбиране на неговото положение и го държи учуден и изумен пред мъчните и неизбежни въпроси, които животът му поставя. Потънал в неволи, отрупан от данъци и дългове, той се върти като заблуден из мъглата на нашия обществен живот, не знае къде е изток, къде е запад и напразно търси в дълбокото небе на тая тъмна нощ пътеводна звезда...” Държавата малко се грижи за земеделския народ - нещо повече: тя му е враг, защото взема най-добрите негови синове за чиновници, връща му ги като стражари и бирници. Тя, държавата, крепи страшното лихварство, кръчмарите - селските изедници - тя е “за едни майка за други мащеха.” “Само народният учител стои буден страж между своя народ и се сили да пробуди заспалото съзнание на своя брат, ала обществото не му идва на помощ с нищо, за да го подкрепи и ободри, да усили енергията му.” “Селска разговорка” има тъкмо тая задача: да помогне на учителя в неговата трудна задача да възпитава, да ободрява и просветлява тъмната народна душа. Във всяка от книжките редакцията обещава да дава “къси и сладки разказчета и статийки, и годни за декламиране по вечеринки и забавления стихове.”

Подобно на някогашните списания, Елин Пелин слага и мото на “Селска разговорка” - Ум царува, ум робува, ум. патки пасе. С тая си вяра в разума, в просветата, както и със засиления радикален дух, с преобладаващия тон на ирония и недоверие към факторите на обществения живот, списанието на Елин Пелин се сближава твърде много с патоса и стила на Каравелов. Влиянието на Каравелов се чувствува особено в някои разкази и статии като: “За едни майка, за други мащеха” (кн. 1), “Орисията на една сиромашка черга” (кн. 2). “Прошението на учителите от с. Голяма Неволя до дяда Господа” (кн. З и 4). Разговорният, събеседнически стил на тия разкази е досущ като у Каравелов; напр.: “Лъже държавата. Мащеха е тя. Мащеха е за едни, а за други най-млечна майка” (“За едни майка, за други мащеха” кн. 1, стр. 11) е типичен Каравеловски завършек, също и самите наименования на някои от разказите. Чисто Каравеловско е и следното въведение в “Прошението на жителите от с. Голяма Неволя до дяда Господа”, което ни подсеща за школуване у руските народници и хумористи, особено у Гогол: “каквото каже г-н Шкембаков, непременно трябва да бъде вярно: първо, защото той е богат човек, второ, главата му е гола като кратуна, а такива глави или са много умни, или много глупави и, трето, защото той е народен представител”... Сякаш четете прочутите описания, имена и доводи на Каравелов за чорбаджии и лицемерни родолюбци. Но този народнически просветителен патос у Елин Пелин не е само навеян от Каравелов, той напълно хармонира със засиления радикализъм и зараждащия се социализъм в България от края на миналия и началото на сегашния век. От там иде и преклонението пред народното учителство, което по онова време беше първия безкористен просветителен фактор на народа.

Освен посочените горе разкази, в “Селска разговорка” Елин Пелин помества: “На оня свят”, “Лудо Младо” (Герчо), “Селска слава” (Грозда), “Ергенска песен”, “Плачът на селяка”, “Кумови гости”, “Бог убил те, птицо кукувицо!”; преводи: “Как хората отплащат за доброто” (по Жан Ришпен), “Докторът на село Кукуняк” (П. Доде), “О, той беше заслужил човек” (Бранислав Нушич), “В съдилището” (по Антон Чехов), “Вечната борба” (научна приказка). От статиите интересни са: “Нашата “Селска разговорка”, “Народното събрание”, “Какво става в Македония”. В края на всяка книжка са дадени разни съобщения из областта на науката, обществения живот и отбрани пословици и скороговорки.

От направения по-горе преглед личи, че “Селска разговорка”, макар да се изпълня повече с белетристика и стихове, навсякъде е пропита от силен обществен, граждански патос. Целта на редактора не е да забавлява, а да учи, да протестира срещу социалните неправди, главно срещу ония представители на организираната власт: народни представители, стражари, бирници, попове и изобщо срещу чиновническата интелигенция, която, откъсната от народа, се представя, а заедно със себе си представя и държавата, като враждебен фактор. Списанието ратува за едно ново, демократично устройство на обществото, гдето народът ще бъде господар на съдбата си, за справедлив и миролюбив живот, подтикван само от естествения стремеж на човека към просвета, към добро. Едновременно с това, “Селска разговорка” подхранва и героичните, свободолюбиви пориви на македонците, като подчертава вярата си, че “Бъдещето е в полза на Македония” - това е отзвук от общонародното настроение преди Илинденското въстание.

Но това тъй интересно и близко до народа списание, след четвъртата си книга, спира - през февруари 1903 год., въпреки заявлението на редакцията в кн. 2, че то е намерило “отличен прием”. Истината, че Елин Пелин е получил много похвали от учители и писатели - но че абонати не е имало. Днес за “Селска разговорка” се сещат малцина, предимно учители, които неведнъж са преследвани, местени и дори уволнявани, защото са рецитирали този или онзи откъс от списанието. И като верен отглас на народническото движение от онова време “Селска разговорка” винаги ще представя жив интерес. Този интерес е толкова по-естествен, като се има предвид, че редакторът е от малкото талантливи и остроумни наши писатели. Там, в “Селска разговорка”, на която веднага обръща внимание и д-р Кръстев, като в “Мисъл” подчертава “умението и таланта” на редактора й, Елин Пелин вече проявява всички особености на своя дух, на своя разказвателен дар.

Събрани съчинения. - Добил известност, наложил се вече като талантлив разказвач, Елин Пелин през 1904 година издава в отделна книга някои от разказите си, като том първи “Избрани съчинения”. След две години излиза и втория том, и от тогава досега те претърпяват четири пълни издания - нещо твърде рядко в нашия литературен живот². В продължение на повече от двадесет години тия два тома “Разкази” са примамливото четиво за българската интелигенция, която в лицето на Елин Пелин винаги е виждала най-близкия, най-непринудения, естествен писател и другар. Заедно с това, разказите на Елин Пелин изпълнят всички читанки и христоматии и стават необходимост за българското литературно образование. Тъй, след Вазов, Елин Пелин става най-достъпният, най-народният писател.

Освен двата тома разкази Елин Пелин, още в първото десетилетие на нашия век, издава две по-малки отделни книжки - сега почти забравени, но някога четени и учени наизуст, като необходим репертоар за вечеринки и утра. В едната от тях - “Пепел от цигарите ми” (първо издание 1905, второ 1910 год.) той събира стиховете и гротеските си, печатани по-рано по списания и вестници. Тук влизат “Герчо”, “Селска слава”, “Кумови гости” (стихове), “Гелевата мука и неволя”, “Закана”, “Нощ”, “Отечество любезно”, които по-късно той на няколко пъти издава заедно с “Пижо и Пендо” (пет отделни издания). В същата книжка има още около двадесет къса в стихове и проза. Отличителна черта на тия гротески и изповеди е тяхната непринуденост и живост. Както сам Елин Пелин пише в духовития предговор: “всички работи в тая книга са писани случайно и без всякакви претенции. Това е пепелта от някоя и друга цигара, изпушена в минути на весели приятелски беседи, на скучна самотност, или в часове на отегчително безпаричие”. Герчо, Геле, Слава, заедно с Пижо, Пендо, Пена, дадени в шопски диалект, са единствени по рода си в нашата книжнина. Това са редки по жизненост и проникновение в шопската душа поемки. Като автор на хуморески Елин Пелин е ненадминат. Неговата безобидна,, сурова, българска духовитост, съчетана с оригинално, свежо поетично вживяване в шопския живот е нещо, съвсем изолирано в нашата книжнина.

Близки по дух и изпълнение до тия гротески из селски» живот са няколко хумористични изповеди, като следния Романс:

или тая “Закана”:

Я те сакам, ка що сака
поле дъжд у суша -
ти се криеш, като сврака
у трънлива круша...

Заедно с тия и подобни късове, Елин Пелин помества няколко стихотворения, които на времето си, пък и сега дори, са интересни като указание за положителни заложби да се постигне нещо значително и в стиха. Елин Пелин е автор на известната гусларска песен “Налей, Мино, руйно вино, налей, почерпи ме, отрови ме!” и т.н., която и сега е любима песен на провинциалните ергени. От него има и други издържани любовни стихове, като “Сонет”, напр., които могат да влязат във всяка антология на българската стихотворна поезия. Това са схванали и съставителите на една от най-хубавите български антологии - Д. Подвързачов и Д. Дебелянов, - “Българска антология, нашата поезия от Вазов насам” - (Книгоиздателство “Знание”), гдето са поместени пет стихотворения от Елин Пелин.

Характерни за онова време, както и за общественото съзнание у Елин Пелин, са някои стихотворения с преобладаващи мотиви на гражданска скръб, като: “Плачът на селяка” и “Орач” , гдето се чувства влиянието на Некрасов и на Яворов, както и “Баладите в проза” из учителския живот - “То”, “Кукумявка” и др. Тук, по наследство от “Селска разговорка”, Елин Пелин иска да изрази по-ясно своя протест срещу обществото и Бога за несретнишката участ на селянина. Но и тук, в “Пепел от цигарите ми”, както изобщо в творчеството на Елин Пелин, преобладават светлите радостни тонове. Това са повече песни за любов, духовити, невинни шеги, характерни за всички българановци. Затова и авторът, в своя предговор, се обръща към музата със следните заключителни думи: “Усмихни се снизходително, хубава богиньо на поезията, и ми прости, тъй както се прощават глупостите на всички влюбени. В моето сърце расте една кървавочервена роза. Шиповете й са остри и ме мъчат, но ако някога се разцъфти, аз ще я дам на тебе”.

През 1906 год. Елин Пелин издава друга отделна книжка “От прозореца” (издание на Яким Якимов, София) по-късно пловдивското книгоиздателство “Сполука” сменило корицата й, като я наименувало “Смях от прозореца”). Тук са поместени две сценки -

“Орден”, шега в едно действие и “Кръст” (на корицата - Кръста на любовта). В “Орден” Елин Пелин осмива плиткодушието, рабската ограниченост на чиновническата интелигенция в задънен провинциален градец; - то е духовита, карикатурна картина, която напомня Гогол, без да има нужните удобства за сценична постановка. “Кръст” е опит за по-осмислена, символистична битова сцена, движена от два мотива: любов и обществена сговорност. И двете пиески, гдето личи поетичният дар на Елин Пелин,

могат в най-щастлив случай да влязат в обичаните у нас сборници за народни утра и вечеринки. В същата книга е поместен един добър за времето си превод на “Гарванът” от Едгар По и една оригинална малка сантиментално поемка “Катя”, - елегия за невъзвратните детски години. Колкото и наглед да е случайно увличането в прочутата балада на Е. По, все пак, за да я преведе, Елин Пелин сигурно е чувствувал някакъв вътрешен подтик. По всяка вероятност, пленила го е игривата музикалност на “Гарванът”, а не нейната художествена идея и своеобразна мистика. Него, като художник, приказното, мъгливото и загадъчното не го увлича. Светът той е поглъщал винаги като ясна, залята от слънчева светлина конкретност. Духът му винаги е бодър, жизнерад. На живота гледа като на дар божий или като на борба, неуморна, осмислена от ясен човешки идеал. Двете му книжки - “Пепел от цигарите ми” и “От прозореца” са плод тъкмо на тая му жизнерадостност и на съзнанието за обществена отговорност на художника. Елин Пелин гледа на своето призвание, на писателския си дар не като на нещо, което трябва да се култивира и да живее само за себе си, а и като на средство за облагородяване, за нравствено осмисляне на света, на обществото.

Това топло човешко чувство, тая възродителна непреднамерена нравственост е характерна и за разказите, които Елин Пелин написа през време на войните, и които събра в отделна книга: “Китка за юнака” (София, 1917). Той е от малкото наши писатели, които запазиха своята творческа независимост, погледът на които не бе помътен от кървавия възторг на войните. Тъкмо във времето, когато всичко бе зашеметено от грохота на оръдията, когато музите бяха мобилизирани, Елин Пелин съзнаваше, че призванието му като писател - да облагородява, да вчовечава - е необходимо най-много. И тогава, чрез своите, къси разкази, той поднасяше на мобилизирани и цивилни топла, човешка радост и не дразнеше събудените и стихийно проявявани инстинкти на жестокост и самозабрава. Той не беше враг на войната, но и не я възхваляваше. За него тя бе, както за всички, наложена необходимост. За писателския му поглед тя поднесе няколко оригинални теми, гдето той отново прояви особеностите на своя дар. Но никакви ценни откровения и повествувателно силни завоевания в тия разкази няма. Чужд на гражданския патос, на обществените, религиозни и мъчителни проблеми, които поднася нашето неспокойно време, Елин Пелин и тук остана преди всичко художник. Що се отнася до неговата гражданска и човешка доблест, достатъчно му е в случая предимството, че не написа нито една ода на изтребителната стихия, не изпадна никога във фалшивия и надут шовинизъм на повечето от своите събратя.

Черни рози. - През 1928 год. Елин Пелин събра и издаде в отделна книжка малките си лирични късове, единствените в нашата литература поеми в проза, писани в различни времена, под общо наименование “Черни рози” (издание на Чипев). Смисълът на това заглавие ни се разкрива от една из поместените в книгата импресии - “Рози”: - “Има рози черни, те са рози вечни, защото никога не прецъфтяват. Шиповете им са остри и цветолистчетата големи и къдрави. Тия странни рози растат в човешките души. Това са черните рози на тъгата”... И наистина, почти всички поемки са издържани в тона на една уравновесена минорност, на една тъга, която не отчайва, а задълбочава и странно осмисля някои мигове на живота ни. Този литературен вид - лиричната поема в проза, е от най-трудните. Майсторите му в световната литература се броят на пръсти. Той, също като новелата, предполага писателска зрялост, богат, хармоничен дух и нюансирана поетична мъдрост. Елин Пелин, ако и да не постига навсякъде изискваната хармония на думи и образи, на мисъл и форма, все пак. ни дава някои късове със завидна заразителност и дълбочина. Тук той вече ни се представя в съвсем особена писателска осанка: изискан, замислен, вдълбочен и дори странен. Сякаш това не е авторът на “Пижо и Пендо”, на “Андрешко” и “Гераците”, а някакъв модернист, ученик на Бодлер и Едгар По. Но това е само на пръв поглед тъй. Вникнем ли в тия малки, прочувствени късове, които искат да ни разкрият потайния смисъл на тъгата, на неподозираната прелест в обикновените неща, ние веднага се сродяваме с оня светъл, жизнерад дух на Елин Пелин, който ни се е разкрил чрез двата му тома разкази. Само че оная обич към изразното, сочно слово, онова чувство за хармонична завършеност и идейна недоизказаност, както знаем от разказите, тук са доведени до крайност, до основно творческо правило.

Със своята простота и свежест, със символната изразност и сдържана яснота, тая сбирка на Елин Пелин се сближава твърде с Пенчо-Славейковите лирични песни - “Сън за щастие”. И в двете антологии е отразена типична българска чувственост, особено пантеистично отношение към света. Елин Пелин непосредствено разкрива и своето поетично верую, съзнанието за мисията, която има като поет и човек, които той никога не дели. И това, което отличава “Черни рози” в тяхното вътрешно съдържание, е топлата човечност, религиозното сливане със скритите поетични и нравствени стихии в света, които преливат навсякъде еднакво: “Любовната песен на птиците, полета на орела, грацията на сърната, животът на мъничките насекоми, изгубени из тревата, окраските, с които тъй щедро и тъй разумно е боядисала природата всички, удивляват нашата мисъл и карат душата да изтръпва пред неизвестната сила на живота, толкова хармонична, толкова целесъобразна, толкова вдъхновена”...

Освен с тая заразителна човечност, книгата “Черни рози” е ценна като изповед на един от най-оригиналните ни поети - на един творец, който има свое видение за света, свое отношение към хора и природа.

Българската литература, която страда от многоглаголствувания и идейна празнота, чрез “Черни рози” прави първи опит за синтетичен израз, за смислова вдълбоченост и стилна хармония на поетичното слово.

Поезия за деца. - Елин Пелин е от най-любимите писатели на децата. За тях той е написал редица стихове: “Златни люлки”, “Трите баби”, “Дядовата ръкавичка”, “Цар Шишко”, “Песнички”; преразказал е избор от хубави народни приказки - “Сладкодумна баба” и е побългарил няколко стихотворни разкази от Вилхелм Буш - “Макс и Мориц”, “Приказливи картини” и “Плиш и Плюм”. Досега Елин Пелин е ненадминат в умението да се доближава до наивитета на детската душа. Неговите поемки и приказчици за деца не са писани за проста забава, не са празни залъгалки, а винаги са пропити от поетичен смисъл. Чрез тях, в чудни, духовити пречупвания, той разкрива за детския невинен поглед скритата прелест на света, на природата и човека. Рядката живост на рисуваните картини, приближаването на всички явления в природата до човека, до познавателния усет на децата, както и понятната, наивна духовитост правят тия песни и гротески най-скъпо четиво за малките. Там, в тия книжки, има заключени най-много творческа радост, възторзи и сърдечна поука за българските деца.

Отношение към селския бит. - Елин Пелин е най-вдъхновеният поет на българското село, на селския бит. Неговите разкази почти не познават друг обект, освен селото: широките чисти простори, песента на чучулигата и гургулицата, неспирния и напевен ромон на водениците, горските усои, лятната мараня, вола, селянина, с неговата ведра, страдалческа и сурова душа, с обичаите, вярванията и нравите му. И ако от редица години насам Елин Пелин мълчи и проявява една забележителна непродуктивност, това не е случайно: селото на Елин Пелин, неговият бит, се разруши и то вече не търпи онова отнасяне към себе си, което имаше Елин Пелин. И дори ако се предположи, че не само е запазил, но е и обогатил белетристичния си дар, той пак не би могъл вече да пристъпи по същия начин към българското село.

Елин Пелин се е родил и е отрасъл в първите години след Освобождението, когато нашето село живееше още с нравите и обичаите, които бяха го запазили и обособили през време на робството. Скоро след Освобождението всички ония патриархални идилични привички и склонности на селянина, които се включват в понятието “бит” - създадени в течение на векове, благодарение на еднообразния и прикрепен към земята и труда живот - се разклатиха. Нашето село искаше да се пригоди към новите условия на живот и в този си стремеж трябваше да преживее големи трусове. Тия трусове то и досега не е изживяло.

Тъкмо в началните дни на преобразуванията на българското село се яви в литературата ни като селски разказвач и Елин Пелин. Преди него селски, битови разкази писаха Каравелов, М. Георгиев, Веселин - но те бяха по-щастливи - в тоя смисъл, че имаха пред себе си обект закръглен, определен. И щом се говори за Елин Пелин като селски битов разказвач, никога не бива да се изпуска из внимание момента, когато той се появи на литературното поле. Не бива да се забравя също тъй и друго едно обстоятелство: Елин Пелин пише разказите си, вече когато не живее на село. Ето защо, в неговото отношение към българското село има нещо от отношението на гражданина към селянина. Дошъл в столицата по времето, когато тя се устройва, когато бушуват партизански страсти, душен от мизерията и безразличието на града и на неговата природа, роденият селянин Елин Пелин си представя годините на своето детство, представя си и селото в една романтична, идилична украса, която винаги съпътствува нашите спомени от миналото. Тъй се обяснява до голяма степен онова идилично отношение, което нашата интелигенция и днес има към българското село. Оттук, в града, в столицата, се идеализира и селската колиба и селската мизерия; когато някой помене името “село” - едва ли не звънват в ушите ни медни звънци, кавали, блеене на овце и агнета; фантазията ни веднага допълня привлекателната картина с някое засенено изворче, поляни, иглики, перуники. Да се отнасяш към българското село тъй днес - значи да не му желаеш нищо хубаво. Нашата интелигенция трябва да погледне на българското село не през призмата на поезията и идиличната украса, а като на един реален проблем, който чака своето разрешение. Особено днес, когато процеса на рушенето на селския бит, на трансформацията на българското село е най-силен. Днес селото е излязло из оковите на бита и романтиката и се представя пред нас не със своята идилична и примитивна привлекателност, а като стопански и социален проблем. Селото живее повишен политичен живот, там учителят и свещеникът днес са вече организирани като равноправни членове заедно със селяните в кооперации и други културни организации, които искат преди всичко да разпределят по-справедливо благата на “майката земя”. Старите обичаи са изместени вече от тия нови стремежи и дълг на всички ни е да спомогнем те да могат да добият най-благородна насока и най-справедливо разрешение. Селянинът иска от нас да се сдобие по-скоро със своето културно и икономично еманципиране, за да може свободно, спокойно и с драгост да работи и да живее в идиличните и винаги привлекателни кътове на природата. Тъй че и за българският писател селото като художествен и етичен обект вече се явява в друга осанка.

Но, селянинът дотогава, докогато е земеделец, винаги ще има една предопределена съдба - земята. Затова той винаги ще бъде интересен за наблюдаване и като художествен обект все в рамките на своя земеделчески бит. И тогава, когато се издигне като влиятелна обществена личност той ще бъде интересен дотолкова, доколкото проявява своята селска, земеделска природа - премине ли тая граница той вече не е селянин и ще бъде интересен вече от друго гледище: било като гражданин, било като половинчат, комичен тип...

Елин Пелин обича патриархалния, пастирски и земеделски бит на селото и го е възпял светло, възвишено. Нещо повече: той е влюбен в селото, което го е родило и като всеки влюбен е склонен да идеализира, да преувеличава светлите страни в обекта на обичта си и да не вижда лошите. Откърмен сред чистия селски простор, вкусил благодатта на слънцето, на небето и земята, които заживяват в съзнанието му като три мистични стихии, които си играят с човешката съдба; възпитан в суровия, и патриархален морал на селската челяд, Елин Пелин заключва в сърцето си спомените от тоя живот, които сетне, когато се изгубва всред анемията на града, светват в душата му с изключителен нравствен ореол, за да му бъдат опора и надежда в живота. Селото заживява в съзнанието му като противоположност на града, и колкото повече е разочарован от града, толкова повече той е склонен да идеализира селото. Това, което привлича погледа и сърцето на Елин Пелин, е здравата морална сила на селянина, неговият труд, постоянството, упорството и примирението - в които той има само един съперник: волът. И неговите разкази са вдъхновени химни на селянина и на вола, които се издигат в творческото му вдъхновение като символи на благородство, труд и примирение. Той ни говори само за онова, което обича и ни кара и ние заедно с него да обичаме, - да се радваме или да скърбим. Тъмните страни на човешката, на селската душа малко го привличат и затова в неговите разкази има толкова много слънце, ведрина, простор. Всички почти негови герои са светли, идеализирани личности. Той обича и възпява селската нравственост, селските обичаи, дори селските сурови нрави понякога. И ако има неприязън в сърцето му - тя е само към ония сили и личности, които рушат тия патриархални привички и нрави. Тук на първо място стои градът, като символ на нещо враждебно към селския бит. Прочетете ли внимателно разказите на Елин Пелин ще видите, че неговите селяни, неговото село изобщо, влиза в допир с града само чрез слугинството и казармата. Голямата почтена челяд на дядо Йордан (“Гераците”) се разрушава от най-малкия син, Павел, който изчезва по чужди градове като подофицер, от гдето донася морална и материална разруха на семейството. Майката на Цветана полудява, щом научава, че дъщеря й, слугиня в града, е тръгнала из лоши пътища (“Лудата”). Единствена благотворна роля градът упражнява в селото чрез уединените и изгубени мечтатели - учители и учителки, които, ако не успеят да се претопят в селото, остават изолирани и чужди на неговия живот. Друга враждебна на селския бит сила е политиката - изразена в лицето на кметове, бирници и др. - и богаташите, щом последните се забравят и започнат да живеят в село не като равноправни, а като силни, като богати. Градът, богатството и политиката играят зла роля в разказите на Елин Пелин. И той не търси обяснението им, не иска да ги примири със селото, а само изтъква тяхната враждебност. Трябва да се отбележи, че Елин Пелин рисува с обич и красота само бедните, трудолюбиви селяни и селянки, които за него са символи на доброто и на неволята. Между тях, като две мистични стихии, се простират безбрежните ширини на небето и земята, които принадлежат на всички ни еднакво. Земята, това е нашата всеобща майка, която жестоко наказва всяко крайно увличане, всяка забрава на нейния закон, на нейната всеобща обич...

Елин Пелин застава като решителен защитник на доброто, старо, патриархално време и рисува с черни краски новото, което иде от града и което руши тия патриархални основи на селския живот. Него не го интересуват далечните и дълбоки причини за разлагането на селото; той ги загатва дотолкова, до колкото му са нужни, за да подчертае, чрез съпоставяне, прелестите на патриархалното, на идиличното село.

Освен това, Елин Пелин е успял да усети изконния пулс на българското сърце, неговите неизменни склонности, неговата мистика, неговата религия.

Повестта “Земя”. - Към нищо българинът не е чувствувал такава привързаност, както към земята. За това ни говори цялата политическа и икономическа история на българина, за него ни говорят народните песни, приказки - легендите за създаването на света и за разпределянето на благата. И тая страст на българина към земята Елин Пелин е схванал и ни я е дал в своите разкази, както никой досега. Сам той има някакво мистично чувство за земята. Това се чувствува не само от съдържанието на неговите разкази, но и от техния език, от фигурите, от външните средства, с които си служи. Природата, земята за него е особена одухотворена стихия - майка на живота. - Всички негови герои имат дълбока синовна и мистична страст към нея:

- “Лицето му имаше прегорелия цвят на пшенично зърно и душата му гледаше небето, облаците и слънцето с надеждите и страховете на майката земя...” (“Гераците”).

- “Ех, че жега бре, плаче нивата, плаче... рони ми се онова ти жито като сълзи - казваше той и си въртеше погледа по цялата околност пълна с жътвари, които ту се изправяха, ту забиваха ниско глави, сякаш правеха някакви обредни поклони пред лицето на благословената майка земя”. (“Гераците”).

- “Земя хубава, плодородна, мека като душа.” (“Гераците”).

- “От небето хиляди звездици, като ангелски очици, устремиха взор надолу и с любов загледаха греховна земя.” (“Кумови гости”).

- “Дядо Йордан... гледаше замислено земята и клатеше леко глава и продължително, като че там заравяше тежките думи, които би казал.” (“Гераците”).

Елин Пелин е схванал зависимостта, интимната и трагична връзка на селянина със земята и в тия си концепции се издига до нещо типично българско - нещо, което определя нашата национална съдба. В това отношение най-характерна е повестта му “Земя”, гдето земята вече е дадена не само като “майка”, но и като някаква страшна, трагична стихия, която увлича и убива:

- “Земята беше се отпуснала, беше се освободила от огъня, който я пукаше и дишаше леко, възродено. Измитите кичести овошки по градините бяха светнали от преснота и техните зелени усмивки веселяха кривите улички на селото”.

Еньо Кунчин, чорбаджийски син, има непреодолима страст към земята, към богатството. Той връща годежа на Цвета, неговата първа и чиста любов, оженва се за богатата и гърбава Станка, само заради наследството й. Става първият чорбаджия в село, гради чифлик - но на пътя се изпречва неговият по-стар, смирен брат - Иван, християнска душа. Ивановата нива със своя голям кичест дъб пречи Еньовите имоти да бъдат закръглени около чифлика. Еньо иска да я купи - но Иван, колкото и да е добър и да обича брат си, не отстъпя: нивата му е бащина, той не иска да я даде - защото и той е син на земята, и той носи в душата си същата страст, макар и пасивно. И Еньо в момент на пиянско увлечение посяга да убие брата си, който е бездетен, за да получи и неговия имот. Еньо е достигнал до крайната точка на своето увлечение, отгдето пада стремглаво. Иван по чудо остава жив, макар и безпаметен, глух и ням. За убийството не знае никой. И ето, че дълбокият оглед на Иван като мъчително провидение преследва Еньо и не му дава мир. Той е съкрушен и дири последен пристан в пиянството. Пропива всичко и умира като ратай в дома на омъжената и щастлива Цвета, неговата първа любов.

Зима е. Виелиците пречат трупът му да бъде погребан. Оставят го в черквата. На другата сутрин намират само въглен и пепел: забравената свещ в ръцете му е превърнала последните останки в земя.

Трагедията е страшна и символистична. Но силата на Елин-Пелиновата повест не е толкова в нейния нравствен и социален извод, колкото в оная внушителност, с която е нарисувана мистичната страст на българина към земята, неговата битова предопределеност. И ако краят на повестта изглежда малко прибързан и недостатъчно мотивиран - то първите две трети са тъй вдъхновени, самобитни и проникновени, че по своята поетична прелест и по своята дълбочина са единствени в нашата белетристика.

Ето първата картина - молебена за дъжд при Еньовата ливада, гдето той за първи път вижда Цвета, гдето се събужда неговата любов:

“Попът чете тържествено, обкръжен от народа. Над тях, смирено свели върши, двата стари бряста, ни лист не поклащат. Еньо стои близо до свещеника и радостен широко се кръсти. Очите му обгръщат цялата негова ливада, на която става молебена, и на която могат да се поберат хората още на три села, и душата му се разширява като нея. Пред него в тълпата, между сведените глави, между белите ръкави на жените, между шарките на дрехите, свети алена копринена забрадка. Пред очите на Еньо всичко се слива, всичко се приравнява като нива, като буйна цветна ливада, той е горд, душата му е обляна от една вътрешна светлина. Молитвите и каденията са за него. Мисълта му обикаля всички негови ниви и ливади и минавайки над всички чужди и ценни имоти, той си казва - и това да би било мое”.

Това сливане на Еньовата, на селската душа с душата на земята е особено силно дадено в следните моменти:

“Есента бе почнала. Наскоро бяха валели дъждове и полето беше се раззеленило, като през пролетта. Сред тая обширна зеленина се чернееха прясно ораните ниви и дъх на свежа земя пълнеше есенния чист въздух. Тоя дъх упойваше Еньо. Той вървеше полека и оглеждаше навсякъде. Ето една негова нива, близо до пътя, вчера орана. Той чува дишането й, нещо го вика. Той отби кончето и отиде да я види. Обиколи я цялата По-нататък друга. Еньо и нея навиди и страстта към земята възбуди кръвта му. Той караше кончето през ниви, през ливади и в дрезгавината приличаше на призрак, който отвежда тъмнината пред страха от слънцето...”

Земята упойва Еня, той гледа със завист и злоба всеки чужд имот:

“Сърцето му се разигра, земята го отново опияни с тайнствения си дъх и той като стръвник запрепуска от нива на нива... От мислите му изчезна вече срамежливата Цвета и дъхът на земята, чиито плодоносни недра широко се отваряха, свободни от тежката напаст, отново го завладя. Неговото алчно око гледаше със завист на всяка по-хубава нива. И братските му ниви, които лежаха редом с неговите, му се виждаха по-хубави и по-големи и някакъв зъл червей току шаваше в сърцето му и го караше да ръмжи, и да си стиска устата”.

Еньо е трагичен образ. Той символизира страстта на селянина към земята, взета в една, изключителна, трагична форма. Неговият грях не е само личен, той е грях на бита, на социалните условия, в които е израсъл. Селянинът без земя не може, но всяко крайно, индивидуалистично влечение към нея води там, гдето отиде и Еньо. Земята е благодатна и “майка”, когато гледаш на нея синовно, увлечеш ли се много - тя отмъщава. Тя е враг на всеки краен индивидуализъм - тя иска примирение и обич.

Елин Пелин разработва старата тема за престъплението и наказанието на чисто българска битова почва, но трябва да се признае, че в общата си концепция той се е издигнал на една мистична човешка основа, и по такъв начин от Еньо е създал трагичен общочовешки тип - въплъщение на една страст, чийто естествен край е престъпление и смърт.

Поезия и действителност. - Между двама от героите на великолепната Елин-Пелинова повест “Косачи” се завързва следния интересен диалог, който разкрива художественото верую и на самия писател:

- Благолаж, лъжи по-малко! - обади се момъкът, като въздъхна дълбоко.

Лазо, мълчи ! - обадиха се другите.

Благолажът го погледна право в очите и рече:

- Това е приказка, бе хлапе!...

- Това са бабини деветини... измислици! - рече твърдо Лазо и някак нерешително и плахо се озърна в тъмнината, дето на няколко крачки от тях спокойно чопкаше из ракитата черният силует на магарето.

- Това е приказка, разбираш ли, - възрази спокойно Благолажът и настави: - каква истина ти търсиш в приказките? Каква... Да взема да ти разправям, да речем, за дрипавите гащи на дядо Тодор, или за смачканата калимявка на дядо попа ли искаш? ... Или ти се ще да чуеш как голи - голтаци като нас, с коси на рамо и с просеник в торбата бият път по цяла неделя, да идат в Тракия на коситба? Всичко това, хла-пе хла-пе-шко, е ис-ти-на, ис-ти-на е, нали? Е, защо ти е тая пуста истина, а?

- Ами тия чудновати работи, дето ми ги разправяш, защо ми са? - отговори Лазо.

- Чудновати, но хубави!... Слушаш, слушаш, па се забравиш, отидеш... И току виж, че чудноватото почва да ти се чини истина, ти заживееш с него, потънеш в него, и се преродиш. Затова има приказки, затова и хората ги приказват. И песните са затова...

И Благолажът продължи приказката...

Същият естетичен критерий има Елин Пелин и към своето творчество, което се отнася към света, към действителността, както приказката и песента. Това е отношението на романтиците и на народните певци, които поглъщат света с цялото си същество и претворяват неговите груби линии в гротески или фантастични легенди. Техният девствен поглед и наивен дух винаги разкрива потайното, скрито за нас съществуване на нещата, осмисля ги някак тайнствено и ни ги предлага стилизувани и загадъчни. И ние ги “слушаме, слушаме, па се забравим, изчезваме в тях... И току виж, че чудноватото почва да ни се вижда истина, заживяваме с него, прераждаме се...”

Съзнанието за тая велика сила на изкуството, която възвисява, омайва и преражда, е характерно за Елин Пелин. Всички негови разкази крият магията на този изключителен дар да се заразява и вълнува душата на читателя. И характерността на неговия дар ни се разкрива не толкова от факта, че той ни разказва за небивали, странни и далечни приключения, както е в приказките на Благолаж, колкото чрез оная типична похватност, която придава необикновена смислова сила на най-груби и обикновени явления и факти. Елин Пелин, като художник, не само не презира грубата действителност, - “да речем, дрипавите гащи на дядо Тодора, или смачканата калимявка на дядо попа” - но може да ни разкаже удивителни и увлекателни истории за най-прости и банални неща. И затуй, ако пожелаем да определим неговото творчество с школските понятия “романтизъм” или “реализъм” ние бихме се объркали. Той, като всеки голям и вдъхновен поет, е романтик, идеалист - и, като човек със здрав дух и мъдрост, живее преди всичко с действителността, с хората и земята, които осмислят творчеството му. Или, по-право, той с творческия си дар осмисля, придава нещо на земя и хора.

Коя е оная творческа, одухотворяваща сила, с която Елин Пелин комбинира фактите на действителността и с която увлича нас, читателите? Това е преди всичко свежестта на неговото слово, духовитостта на изложението му. Нямаме друг прозаик, който да се сравни с него по оригиналност на образите и по вътрешно - чувствено и мисловно - богатство на фразата. Един от големите недостатъци на българския дух, а от там и на литературата ни, е липсата на духовитост, на чувство за комичното. Елин Пелин прави в това отношение единствено и щастливо изключение. Това е най-богатото му наследство от шопската среда, гдето се е движил, която, сама между останалите етнични групи на нашия народ, се отличава със склонност към подигравки и безобиден хумор. И тая смислена, творческа духовитост се отразява в стила на всички Елин-Пелинови разкази. Тя ни подсеща за възвишеност на духа, за едно издигане над простата даденост на явленията, за оформен светоглед. И ако нашият народ и литературата ни страдат от липса на духовитост, разбирана в най-широкия смисъл, това е най-добро указание и за духовна ограниченост, за тясна, егоистична привързаност към нашата, на които не може да се погледне отстрани, обективно, незаинтересувано и с чувство на приятелско превъзходство. Защото сме груби, ограничени и винаги заинтересувани, затова и хуморът ни е тъй жлъчен, заядлив и оскърбителен. Елин Пелин е единственият, който ни кара да се смеем, а не да злорадствуваме. Най-често дори неговия смях е “през сълзи”. В това отношение той се е учил при великия Гогол, който със своя скръбен човешки смях е, може би, единствен, след Сервантес, в световната литература. Тая особена духовитост на Елин Пелин, която се отразява във великолепните, чисто български и винаги дълбоко сраснали с целия организъм на разказа сравнения, е типична проява на неговия темперамент и светоглед. Друг характерен белег на творческия дар на този писател, който белег е неразделен спътник на неговата склонност към хумористично пресъздаване на света, е оная топла човечност, оная непреднамерена, а вродена етичност, която, според думите на Благолаж, неусетно “преражда”, възвисява душата на слушателя или читателя. Тая човечност, тая топла сърдечност се чувствува не само в отношенията му към човека, особено към простия, чистосърдечен селянин, към природата и животните, но и в оная любов, благодарение на която той прониква в чуждите сърца и улавя техните съкровени блянове, онова, което е “светая светих” на душите им. Още покойният Димо Кьорчев бе схванал тая рядка особеност на Елин Пелин като художник и я подчерта в своята статия по случай двадесет и пет годишния юбилей на писателя: “Особена черта на Елин-Пелиновото творчество е нравственото съзнание, което той има за всичко, що върши. Като състрадание, като любов, като симпатия, като форма на другарство или чувство на дълг, навсякъде той създава известни морални отношения с природата и хората. Но у него това не е някакъв изработен мироглед или метод за анализ, а съвсем естествено човешко чувство, без което той не може да започне нито най-дребната своя работа”. Всъщност тая вродена етичност, както и изключителната духовитост на Елин Пелин, са прояви на неговата творческа природа, те са нейна същина, те разливат оная вътрешна хармония в неговите разкази, която повишава жизнената стойност на фактите, претворява ги, прави ги красиви и чрез тая красота постига онова пречистване и прераждане на душите, за което говори Благолажът. Тия неща съставят половината от онова обаяние, което има поезията и което я прави по-ценна от грубата действителност, която тя пречиства и осмисля. Другата половина на това обаяние ни се разкрива чрез външната хармония на думите, на изреченията, на целия разказ.

Чувство за форма и външна хармония. - Елин Пелин е от малкото български писатели, които владеят великото изкуство да пишат кратко. По усет за художествена мярка той, може би, е единствен у нас. В неговите разкази вие няма да намерите нито една излишна фраза или дума - всичко е обмислено и прецизирано. Освен това, неговата фраза винаги е сгъстена, пълна с мисъл или символистично подсещане. Много неща, дълбоко трагични или комични състояния са загатнати само с по една дума, обрат или фигура - и все пак, пред нас изникват с всичката си жизненост. Елин Пелин знае добре, къде и как да почне и къде да свърши, за да продължи мисълта му или чувствения му трепет като творчески импулс в душата на читателя. И това винаги става просто, незабелязано. Още с първата си фраза той ви въвежда в същността на своя разказ, който е излят ясно и цялостно. И външно, композиционно почти всичките му разкази са крайно прости. Той не познава никакви стилистични или синтактични сечения и мъглявини. Защото за него е най-важно как най-леко и просто да влезе в сърцето ви, да ви внуши приятната или мъчителна истина, която тежи на душата му.

Малките му разкази познават една единствена композиционна форма: увод, център и заключение, които се преливат, а понякога и не се различават. Да вземем за пример “На закъснялата нива”: Увод: “Глъхне широкото поле под безстрастното августовско небе”. Първият акорд е даден ударно, също като в рапсодиите на Лист. Той ви подсеща изведнъж за нерадостната, тъжна история, която ще ви разкрие авторовото слово. И постепенно този акорд на въведението се разлага, засиля, степенува: ...грозна картина е оставил след себе си селяшкия труд. От двете страни на пътя, докъде ти око види, се простират помачкани стърнища, без кръстци и ръкойки, покосени ливади, по които безсмислено се щуря напъдена стока. Тъжно шумят узрели кукурузи, а из тях на облаци се вдигат сиви врабци и като градушка падат по прашните пътища. Низко над покрусените ливади прелитат черни косета. Над главата ти безнадеждно гракне врана и отлети, в сърцето ти заседне скръб и те замъчи”. В тая къса, сгъстена увертюра, в която ударните тонове са подчертаните страдателни причастия, прилагателни, глаголи и имена на скръб заключени между зловещата хармония на гро(зна) и гра(кне) е дадена всичката неизразима тъга, която се разлива по родните полета в навечерието на есента. Елин Пелин ни е дал, само със силата на своя поетски дар, пълна хармония между вътрешното, смислово и чувствено съдържание на разказа и неговата външна, словесна, музикална форма.

Последното изречение: “в сърцето ти заседне скръб и те замъчи” ни подготвя вече за същността на разказа. Втората част, центърът, се предхожда от минутно, но пак смислено и издържано в основната тоналност отклонение: “Отдавна жътва е минала” и след това веднага едно “ала” ни въвежда към ядката на изложението: “Ала далече под село, сред широкото поле, усамотена стои неожъната нива с наведени и почернели класове”... И след това иде повествуванието за нещастната невеста, за пеленачето, пискливите пробуждания на което майката приспива с тъжна песен: “То млъкне, обвеси крехки ръце на майчина шия и сякаш се вслуша в тая тъжна песен, що са пели дедите му, що я пее баща му и майка му, и която, може би, и то ще пее някога се с тоя тъжен глас”. По-нататък в къс и все тъй сгъстен диалог между невестата и немощния старец се разкрива трагедията на техния дом. И на край пак няколко плътни тъжовни акорда, с движението и силата на увертюрата и центъра, закриват звуковата, тонална обвивка на повестта: “Немощните думи на стареца се задавиха в едно море от скърби. Из угасналите му очи, като из два тъмни кладенци, бризнаха сълзи и обилно обляха сухото му лице. Лазарника се захлупи над люлката на мъничкото, което гуткаше като гълъбче, и зарида с тих припев.

“Слънцето упорно бе спряло на пладнина. Над глухото поле, триж по-глухо се простираше есенното небе, лазурно и дълбоко. Незнайни пътници минаха из пътя и спряха учудени погледи към тая усамотена, непожъната нива, в която, като в гробища се чуваше сподавен женски плач, и заминаха надалече”... Тракането на враната от първия момент на повестта хармонира със сподавения женски плач на финала. Така ние имаме цялостна, хармонично издържана рапсодия на селска неволя. Тая външна словесна конструктивна хармония на разказа заразява най-много и буди незнайни, скрити трепети в душата също като класическите музикални продукции.

Тая форма на повествувание е типична за Елин Пелин. Почти всички негови разкази имат същото външно, формално разчленение, само че първите два момента понякога са разместени: често той навлиза направо в същността на разказа, говори за героите си като за познати вече личности, а рамката - картина от природата, в която те винаги се движат като нейни допълнения, е нарисувана после. Вникнете във всички разкази на Елин Пелин и вие ще видите, че те непременно почват или с никое описание на природата или направо ви повествуват за човека - централна идея на всички негови произведения. Последната, заключителна част, той често изпуска: характерен Елин-Пелинов прийом е да прекъсне разказа неочаквано, с някой силен, сгъстен акорд, който остава да звучи у вас и да ви подсеща с натрапчивостта на символ за недоизказания ход на повестта. Тая любов към сгъстени фрази, към недоизказване и загадки е от най-заразителните и характерни особености на Елин-Пелиновия разказ. Тя говори за ширината на неговия поетичен дар, за съдържателност и отмереност на неговите видения.

Разбира се, когато се говори за техниката, за външните конструктивни прийоми на Елин Пелин, никога не бива да се забравя, че те са неделими от вътрешното съдържание на неговите разкази, тъй както е неделима звуковата част на словото от неговата мисловна или образна вътрешност. Отделно форма и съдържание з словесното изкуство, па и изобщо в изкуството, не съществуват. Те се допълнят и взаимно проникват. И колкото по-чувствителна и идеална е хармонията между тия два факта в изкуството, толкова последното а по-заразително... Та и при Елин Пелин: три-четвърти от неговото обаяние, от свежестта на разказите му се дължи на тая естествена, постигната със силата на художнически инстинкт хармония. Затова тия разкази ни се струват като вечно жизнени, цялостни организми. И те са тъй префинени и измерени, че всяко постягане би ги осакатило.

Но тая хармония, която е тъй характерна за малките му разкази, които често достигат изразността на стихотворна поезия, не е постигната в големите му повести: “Гераците” и особено “Земя”. Личи, че поетът, който е носил узряло тяхното съдържание в душата си, не е имал нужното спокойствие да развие това съдържание равномерно и закръглено. По строеж и вътрешно движение тия две повести много приличат на “Наводнение” от Зола: и те също като тая потресаваща повест се разделят на две половини - едната радостна, слънчева, пропита с възродителна любов към труда и природата, а другата тъмна, покъртителна картина на разлагащи, аморални страсти. Чрез тоя дуализъм на изложението, чрез противопоставянето на две стихии и влечения в живота, Елин Пелин се стреми да ни внуши своето нравствено отношение към засяганите проблеми на живота, заключен в рамките на даден бит. И това той постига. Етичното значение на тия му повести е несравнено. Несравнима е и поетичната сила на отделните части - само че изцяло взети, двете повести имат оная хармонична художествена завършеност, която е типична за малките му разкази.

Заключение. - Елин Пелин е от малкото творци в нашата литература със своя, собствена физиономия, със свое, оригинално видение за света. Кръгът на неговите писателски възможности и постигания може да не е много широк и разнообразен, но онова, което вече е дадено от него, носи белезите на рядка поетична свежест и внушителност. Елин Пелин не е пророк, не е някакъв неспокоен дух, бунтуващ се мъдрец, вдълбочен в предвечните загадки на вселената. Тайните мистични нишки на живота не го интересуват. Неговият писателски поглед не отива по-далеч от видимите, прости очертания на неща и хора. Там, сред тия обикновени наглед прояви, сред простите дадености на природата и общежитието, той намира опора за своите поетски възторзи. И чрез заразата на тия свои възторзи той разкрива пред нас неподозирана прелест и смисъл в тия обикновени инак прояви. Тъй света за нас заживява в странни, одухотворени очертания. Чрез него ние разкриваме нови ценности в живота, вникваме в скритите смислови опори на явления и човешки постъпки. И всичко това той ни налага просто и непреднамерено, само с магичната сила на своя език, който отразява жизнения възторг на един самобитен, пъргав и вдъхновен дух.

БЕЛЕЖКИ:

1. Елин Пелин умира на 3.12.1949 година. [обратно]

2. “Разкази” (том втори) излиза през 1911 година. [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ:

В. Миролюбов. Певец на селска неволя. - В: Млади и стари, стр. 97.

В. Василев. Елин Пелин. Сп. Мисъл, 1905 г.

Ал. Балабанов. Из поезията на Елин Пелин. Сборник Елин Пелин. Под редакцията на Ал. Балабанов. София, печатница “Право”, 1922, стр. 21.

М. Арнаудов. Новите разкази на Елин Пелин. Сп. “Съвременна мисъл”, 1913 год.

Д. Кьорчев. Елин Пелин. Сборник Елин Пелин, стр. 26. В същия сборник вж. статиите на Ив. Велков, Йосиф Хербст, Ст. Чилингиров, Д. Немиров, Т. Боров, Хр. Борина, П. Росен, Н. Илиев и др.

Ст. П. Василев. Средства за художествена изразителност у Елин Пелин. Сп. “Родна мисъл”, 1922 год.

С. Радев. Българският селянин според някои наши писатели. Сп. “Художник”, год. III, 1909 год.

Д. Б. Митов. Последните работи на Елин Пелин. Сп. “Пролом”, 1922 год.

Н. Атанасов. Елин Пелин и неговата “Земя”. Сп. “Българска мисъл”, 1929 год.

Малчо Николов. Елин Пелин. Литературни характеристики на български писатели от П. Р. Славейков до Д. Дебелянов. Издателство “Хемус”, 1930.

Развигор, специален брой по случай юбилея на Елин Пелин, 6 май 1922 г. бр. 65.

Д. Бабев. Елин Пелин. В-к “Демократически сговор”, броя от 26. XI. 1928 год.

НОВА БИБЛИОГРАФИЯ:

Райнов, Николай. Вечното в нашата литература. Български класици. Т. VІІІ. София, 1941.

Елин Пелин. Събрани съчинения (в десет тома). Под редакцията на Т. Боров, К. Генов, П. Русев. София: Български писател, 1958-1959.

Литературен архив. Т. ІV. Елин Пелин. София: БАН, 1972.

Елин Пелин. Събрани съчинения (в шест тома). Под редакцията на Т. Боров, К. Генов, П. Русев. София: Български писател, 1977-1978.

Елин Пелин в българската критика. Съставител и редактор: П. Пондев. София: Български писател, 1977.

Елин Пелин. Сто години от рождението му. Нови изследвания. София: БАН, 1978.

Елин Пелин. Съчинения (в два тома). Съставител и предговор: Радосвет Коларов. София, 1987.

Страници за Елин Пелин. София: Параф, 1992.

Янев, Симеон. Елин Пелин. Литературно-критически очерк. Велико Търново: Абагар , 1994.

Коларов, Радосвет. Елин Пелин. София: Век 22, 1995.

© Георги Константинов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.04.2004
Библиотека "Български писатели". Живот - творчество - идеи. Т. VI. Под ред. на А. Вачева. Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Библиотека "Български писатели". Живот - творчество - идеи. Т. VI. Под ред. на М. Арнаудов. София: Факел, 1930.