Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

“НЕИНДИВИДУАЛИСТИЧЕСКАТА” ИНТЕЛИГЕНЦИЯ И ЯВОРОВ

Георги Цанев

web | Култура и критика. Ч. I

Колкото по-прост и лесен за усвояване е материалистическият метод, толкова по-трудно е неговото прилагане при обяснение на обществените явления. Защото той изисква всякога едно предварително всестранно и конкретно изучаване на всички условия. Нищо по-чуждо няма за марксизма от шаблона, от общите фрази. Да повтаряш в началото на всяко изречение “икономическа структура”, а в края - “класови борби”, не ще рече да си материалист. И не винаги е нужно това. Особено когато въпросът е литературен.

У нас, обаче, всичко върви по калъп, по шаблон, създаден едва ли не още през 90-те години на миналия век. Всички въпроси са готови, разрешени веднъж завинаги. А в областта на изкуството работата е най-проста: то бива буржоазно и пролетарско, “наше” и “враждебно”. Ябълка - режи я на две и - готово. Ако остане нещо между двете половини в средата - то ще е на дребната буржоазия. Нашите са всякога истински поети, буржоазните - безсилни. Нещо повече - твърде често се гледа не поезията, а просто, дали поетът принадлежи към пролетарското движение. Не ли - долу! За такива поети или нищо не се пише, или пък само се псуват. Тая ураджийска критика не само не е била полезна, но е всадила сума заблуждения. Попитайте който щете работник, който се е интересувал някога от поезия: какви поети знае - и той няма да ви каже повече от имената на Полянов и Смирненски (Каралийчев, Фурнаджиев и Разцветников едва ли ще се осмели да помене, тъй като Г. Бакалов вече сипва вряла вода върху корените на тяхната поезия).

А българската литература, както въобще българската култура, макар да носи духа и печата на господстващата класа, не е изключителна принадлежност и достояние само на едно привилегировано малцинство. Народът има право да се радва на ценното в нея. Нима водачите и работничеството ще бъдат толкова жестоки да го лишат от възможните ценности, само за това че те не са плод на пролетарии? Но пролетариатът още нищо ценно не е създал в областта на изкуството. Дълги години още той ще живее може би с художествените богатства, които човечеството е натрупало. “В областта на изкуството, пише народният комисар на просветата Луначарски, ние в никой случай не трябва да оставяме пролетариата чужд на всички дивни произведения, които човешкият гений е натрупал”. Ние не се съмняваме, че ако това бе писал Луначарски у нас, гражданите Т. П-в и Г. Бакалов биха го дръпнали здравата за ухото: какво значи “човешки гений”? - “Дребнобуржоазна интелигентска бърканица”! - Има само буржоазен гений (вече умиращ) и пролетарски. Нищо повече. Всички сложни въпроси за тия хора са ясни като ден. Всичко е изучено решено.

Имало у нас Яворов. Поет дълбок, мощен, чийто дух витае над бездни и търси пътища за своето освобождение от най-различни окови. Че пламъкът на неговата поезия може да изгори у нас суетните мрежи на човешките дребнавости, че красотата и музиката на неговия стих могат да раздвижат душата ни към чисто художествени преживявания - всичко това не интересува нашите критици. Пролетарски поет ли е Яворов? - Това е важното. И щом не е - не ни и трябва. Те са готови да намерят най-черни думи, обръщат своя арсенал от приготвени епитети. И понеже се касае за работническа публика - трябва да се бие на нейното класово съзнание, на нейните чувства на омраза към буржоазния свят. И ето първата бомба: - ренегат! След нея втори удар, вече не така страшен: “чужд на пролетарската поезия” (Яворов и ние от Г. Бакалов, Нов път, год. II, кн. 3, с.93). Понеже авторът чувства, че тоя удар е във въздуха, тъй като в света досега повечето от поетите не са пролетарски, което не ни пречи да обичаме истинските и силните от тях. - Бакалов пуска нова стрела, вече потопена в отровата на омразата: “и доколко се яви пионер на индивидуализма и на безидейния символизъм - той е дори враждебен на тая поезия” (к. ав.). А след малко поезията на Яворов се нарича направо - “антипролетарска”. Че не е пролетарска - това се разбира, но защо да е антипролетарска, тук логиката не стои май здраво на краката си и Г. Б. дължи изяснение.

Бакалов пише специална статия в “Нов път” (г. II, кн. 5): “Яворов и индивидуалистическата интелигенция”), която започва пак с “позорното ренегатство”. Г. Б. знае де е най-удобно да се бие, с какво ще извика най-много възмущения и против нас и против поета. Той не търси ценното, хубавото, достойното за обич, а си туря увеличителни очила и се взира по тялото на един гигант: не ще ли намери някоя пришка, за която да го обругае...

Да, Яворов беше социалист през 90-те години и се прояви като индивидуалист след 1904 година. Но тоя факт изисква едно обективно обяснение от литературния историк, а не ругателства. Нищо по-недостойно няма за привърженика на историческия материализъм от това - да гледа минали събития, да разсъждава за исторически факти през своята днешна злоба, през своята политически разгорещена страст. Бакалов, - който е материалист и знае, че поетът е рожба на духа на своето време, че един народ може да издигне свои поети само през време на голям материален и духовен подем, че когато известни идеи се пренесат в нови условия, които не само не са ги родили, но им са и до известна степен чужди, - трябваше да се отнесе по-спокойно към Яворов. Защото сам признава: “пролетариатът бе още в зародиша си, още не бе се издигнал до класа за себе си...” (стр. 150, к.м.). Това е много вярно и върху него трябваше да се спре той. - Социализмът не изникна у нас естествено, както в зап. Европа, а се внесе от интелигентни младежи. При нашите дребнособственически условия той се пречупи в хуманизъм, в народничество. Яворов, който тогава бе социалист, е също народник в първите си работи. Той идеализираше работливите селяци и оплакваше теглото им: плод на социални несправедливости (На нивата) и на природни стихии (Градушка). Но можеше ли това вечно да продължи? И беше ли то свойствено на Яворовата природа - импулсивна, дейна, която се увлича от бурни събития, от рисковани постъпки? За македонската си дейност пише, че го увличал отначало “романтизмът на работата” и “онова вродено чувство за тайнствено, мрачно, после оная страст към риск...” (Д-р М. Арнаудов. Към психографията на Яворов. с. 21). Даже социалист той става, влечен от тая страст: “понеже социалистите се преследваха тогава, понеже “Социалдемократ” ми се даде по един много скрит начин да го пазя - когато се заключих в стаята си, бях социалист (цит. стр. - стр. 20). И тая натура, която криеше още неизбухнали вулкани в себе си, трябваше да се задоволи само с оплакване на теглото! Защото какво друго му даваше социализмът тогава? Идеи за братство, за равенство, за свобода. Но това бяха идеи, далечни миражи, проблематични. Всички теоретици, когато говореха за тях - поменаваха за векове. Никой не мислеше, че социализмът е въпрос на десетки, а на стотици години. Борбата на тогавашната социалистическа партия бе борба или чисто политическа, която малко можеше да увлече един поет, или чисто професионална - за надници и работни дни - което би вдъхновило може би само един публицист. А толкова въпроси на сърцето и душата чакат своето разрешение и посягат към духа на Яворов. Проблемите за добро, за човешко, за истина, за смисъл на живота - не можеха да интересуват тогава социалиста. Но затова пък те поглъщаха всичкото внимание на интелигенцията. Д-р Кръстев и П. Славейков бяха нейните водачи. Те заемаха от Ницше, от Толстой идеи - индивидуалистичните идеи за нравственото прераждане, за личността, която трябва да надмогне своите лични страдания и болки.

У Яворов поетът властно издигаше своя глас и право на живот. той праща стихотворения на социалистическото сп. “Дело” (редактирано от Вела и Димитър Благоеви). Не ги напечатват. Не му и отговарят. Работата за тях не е важна. Поети не им трябват сега, а организатори. Това е поне най-благовидното обяснение, което бихме допуснали. Поетът чака дълго, после праща същите работи на сп. “Мисъл”. Там ги напечатват. Пишат му и писма, насърчават го. Младия поет е във възторг. Нещо повече. Кръстев и Славейков, оценили правилно голямата дарба на Яворов, му намират работа в София, измъкват го из глухата провинция и го прибират при себе си. Започва се тяхното влияние. А те са противници на социализма. Намират го у нас утопичен. Ако социализмът тогава не можеше да даде жив импулс, да позове към културно дело един поет - идеалистически настроената интелигенция търсеше своя идеал настрана от обществените движения и го намираше в личността. Защото, повтарям, - масови движения с културни стремежи нямаше. Духът на колективизъм, който е завладял днес целия свят, включително и България, тогава бе само една теоретична догадка. По-скоро, исторически погледнато, у нас предстоеше да се изживее пътят на отделната, на самотната личност. За да се дойде до стремеж към колектива, до колективистическо съзнание, трябваше да се премине през всичките светли възходи и тъмни завои на личността. Тоя исторически процес (пътят на самотника) въплъти в себе си Яворов.

Изпаднал под влияние на Кръстев и Славейков, той се отдалечава от социалистическото движение. През това време социалистическата партия се обособява вече като строго класова организация и поема своя чисто пролетарски път (1903 г.). А поетът отива в противна посока. Тръгнали от една и съща точка - народничеството, партията отива към строга класова борба, а Яворов към вътрешните жажди и борби на своя личен дух. (Г. Бакалов около това време пък отиваше към... общоделство). Поетът жадува дело, което движението не можеше да му даде тогава, и се хвърля в македонското движение или изразходва всички душевни сили във вътрешни съмнения и търсения. Яворов бе търсеща личност. Той можеше да си противоречи, както си противоречеше Толстой, например. Защото търсеше истината, която не се отдава никому без лутания. Да си спомним неговия герой Христофоров, (“В полите на Витоша”), двойник на автора. Той иска да служи “непосредствено на народа” си. Въоръжава се с бронята на любовта и решава да тръгне по пътища и кръстопътища да свети като факел... Може това да бъде наречено дребнобуржоазен идеал, но той съдържаше известно революционно зърно в себе си тогава, когато масата не бе още фактор.

Яворов мина през мъките на индивидуализма и той има художническата и човешка честност да признае безизходността, в която попадна. Собствено, цялата му поезия е израз на това. Той не разреши по самотния си път “свръхземните въпроси” и, макар да не искаше да приеме готови решения, намери смелост в края на живота си да заяви: “аз споделям и до днешен ден економическото учение на социализма”.

Пътят, който измина Яворов, се нуждае от обяснение, а не от нападки. Не мисля, че съм го обяснил напълно с тия нахвърляни мисли. Но дълг е на всеки литератор да вложи своя дял в тая работа. Защото Яворов е най-големият ни поет след освобождението. Профанация на всяко научно търсене и опростачване на материалистическата критика е да отсечеш: “до колкото във втория период душата му се мяташе в безизходна безпътица, той заслужава само съжаление за погубения си талант и живот. Но възхита, подражание и честване - по никой начин!” (с. 151). Колко е великодушен Г. Б. в своето съжаление, но, право, това звучи комично под перото на един литератор.

А може ли доказа Бакалов, че Яворов бил служил “талантливо на буржоазията?” С какво? - С македонската си революционна дейност ли, в която, заедно с Гоце Делчев, се бореше против всички попълзновения на българските правителства? Нека прочете няколкото броя на неговия в. “Дело” - и ще види истинския лик на Яворов.

Или може би със своите драми, в една от които (“В полите на Витоша”), между другото са изобличени изборните мошеничества на буржоазните партии?

А може би с лириката, в която действителността се възприема с чувството на негодуване и отвращение? Не в нея ли поетът разкрива горчиви съмнения в днешните морални ценности, “разтласкал с крак руини от добро и злото” на съвременното общество?

Специално по Бакаловата критика на моята статия “Яворов днес” ще се повърна в идния брой. А сега, не мога да се въздържа да не дам няколко примера как големи комунисти са се отнасяли към големи поети.

Ленин изказва своето възхищение от Толстой: “Каква сила, а? Каква колосална фигура. Това е артист!” - Според Ленин, през него говори руският селянин. И вместо да го заклейми с печата на “дребнобуржоазната” стихия (защото нали селянинът носи дребнобуржоазна душа? Па Толстой е и индивидуалист!), той се пита: “Кого може да тури човек наравно с него в Европа?” И отговаря: “Никого”. Значи Ленин възвеличава един индивидуалист и непролетарски поет, който е противник на революционния социализъм. Ако беше наш критик, щеше, може би, да тури, например, Гастева по-горе.

Короленко се бореше против съветите. А когато умре, Луначарски му написа похвална статия, в която го нарича “татко наш”.

Роза Люксембург се възхищава от Стефан Георге, Арно Холц, Шлаф и сума други съвсем не пролетарски, даже не революционни поети. И то, когато лежи в затвора, заключена от буржоазията (1917 г.)!

Маркс е знаел наизуст Хайне и Гьоте. Неговите биографи не ни съобщават отношенията му към революционните поети Фрайлигарт и Хервег, защото, изглежда, че те не са съществували за Маркс, който можеше да цени силата на поетическата дарба и да живее с поетите за красотата на техните творения, независимо от идеите им. За драмите на Есхил Кохан пише, че в тях е “въплътено дълбокото религиозно-нравствено чувство на гръцкия народ” (к.м.). А ето, че въпреки религиозното чувство, което той сам нарича “опиум за народите”, Маркс е живял с Есхил и го четял редовно всяка пролет. Даже го препоръчва на пролетариата. - без да се бои от мистиката му. “Мен ми достави немалко удоволствие, пише Луначарски, свидетелството на Меринг за това - че Маркс “считал за безнадеждни идиоти ония, които не разбират значението на античното изкуство за пролетариата” (“Красная нов”, VI. 1921, кн. 1).

Разбира се, че всяко нещо трябва да се усвоява критически. Може и индивидуалистичната поезия на Яворов да се възприеме критически, но да се отрича тя - е чисто и просто невежество. А да се мисли, че днес, във века на масовия и колективен дух, има някаква опасност от индивидуализма и да градиш предположения като Бакаловите: “Да допуснем за момент, че пролетариатът... се надъхаше с психологията на Яворов индивидуалиста...” и т.н. - е чиста безсмислица и метафизика. А, може би, тук се пуска и тънка хитрост: т.е. вижте, работници, къде ви водят младите, и как ние, истинските пролетарии и неинтелигентни, ви пазим от всяко зло. Ох, тия ангели-хранители, които мислят, че пролетариатът днес няма друга по-важна работа, отколкото да заема позиции по Яворовата поезия и да се занимава с това: прав ли е Бакалов, когато се бие в гърдите, че не е интелигент и индивидуалист...

 

 

© Георги Цанев, 1924
© Издателство LiterNet, 30. 09. 2002
=============================
Публикация във сп. "Наши дни", 1924, кн. 6.
Публикация в "Култура и критика. Ч. I: Културни зигзаги", съст., предг. и ред. Албена Вачева, LiterNet, 2002.