Евгения Костадинова

web

Държа фанатично на цялото си творчество.
Т. Траянов

Личност с висок интелект, богата европейска култура и творческо самочувствие, Теодор Траянов често е определян като един от най-големите поети на България и най-последователния от българските поети символисти. Той нахлува енергично и напористо в литературния ни живот заедно с Яворов, с когото си поделят славата на основоположници на българския символизъм. Но докато учебните програми по литература по традиция отдават дължимото на големия ни поет и драматург, то неговият събрат по перо остава за много поколения българи непознат и (затова често) неразбран. Фактът, че символизмът у нас няма изразен програмен характер и ярки манифестни текстове, прави наложително запознаването на учениците не само с творчеството на П. К. Яворов и Д. Дебелянов, но и на останалите предвидени в програмата творци - Д. Бояджиев, Н. Лилиев и Т. Траянов, при това не изборно, а в съпоставка. С други думи, необходимо е поезията на това литературно направление  да бъде четена като интертекст.

В този дух новото учебно съдържание за 11. клас по литература предвижда запознаването с творчеството на Траянов като неразривна част и ярка проява на символизма, в частност на българския символизъм, чиято специфика се извежда и въз основа на това творчество. Трудността при представянето му произтича от голямата продуктивност на поета и от стремежа на учителя да се обговорят всичките му стихосбирки, които на пръв поглед са доста противоречиви в образно-емоционален и в идеен план. Обаче само на пръв поглед, защото при по-внимателно вглеждане в отделните книги на поета се открояват устойчиви образни ядра, междутекстови преливания и аналогии, константни символи концепти и специфична техника на стиха, които хармонизират различията и правят творчеството му единен, цялостен текст.

Отличителни белези на Траяновата поезия са трагичните, демонични мотиви. В нея се говори за страсти и смърт, активно се градят взаимно отричащи се представи, смело се смесват полюсни състояния - скръб и щастие, надежда и безнадеждност, действителност и сън. Светът е подвижен, променлив, релативен, без реални очертания, преконструиран по волята и настроението на Аз-а. Образите са крайно субективизирани, трансформирани в усещания. Месианизмът е характерна черта на Траяновия лирически герой, но той се ражда в желанието за преодоляване на скръбта, в стремежа за самопреодоляване и по пътя на издигане на човешките творчески сили до божествените. Стихосложението при Траянов играе значителна смислотворна роля. Стихът е предимно среден по дължина, най-често в ямб или амфибрахий, римуването - традиционно (женски с мъжки, кръстосани или съседни рими). Това създава впечатление за еднообразие и монотонност и придава на творбата мажорно, някак зловещо звучене като звън на погребална процесия. Тази поезия се чете трудно, бавно, защото думите, макар и къси, са често със смътна, неясна, загадъчна семантика. Така най-кратко могат да бъдат обобщени особеностите на Траяновия поетически стил.

Първото публикувано стихотворение на Траянов е „Скръб“ в ученическото списание „Смях“ от 1899 г., но истинския си дебют поетът прави през 1905 г. в сп. „Художник“, бр. 3, където са поместени няколко стихотворения под общия цикъл „Regina mortua“. Самостоятелната книга под същото заглавие се появава в 1909 г. Заглавието „Мъртвата царкиня“ без усилие може да бъде разчетено като символ на душата на поета, устремена към идеал, хармония и успокоение, но тревожна, неудовлетворена от невъзможността да ги постигне в реалния свят. Това е първата изцяло символистична българска стихосбирка.

В нея е поместено и стихотворението „Новият ден“, което дава основание на редица литературни историци и теоретици да говорят за раждането на ново направление в литературата ни - български символизъм. Появата на новото е загатната още със заглавието. Лирическият сюжет също го демонстрира - говори се за пристигането на новия ден и за първото разочарование, долавя се един „глух тътнеж“, едно смътно предчувствие и същевременно безпокойство от навлизането на нещо непознато, но не това е отличителното, а силната метафоризация, вложена в понятието нов ден, която го трансформира в символ на надежди и очаквания, родени в един далечен, нереален, идеален свят и повяхнали при досега си със земния грешен свят.

Под глух тътнеж просторът цял трепери,
звезди отскачат в пътя замъглен
и пред разтворени железни двери
обтънал в прах пристига новий ден.
Подава свойта празна чаша, гледа,
дали нектар зората ще налей,
а тя целува го, изчезва бледа,
в простора нейний плащ се сал белей.

Още ранните стихотворения показват характерното за Траяновия лирически герой желание да се издигне над видимия свят, да потърси успокоение „отвъд“ земното битие, да открие някакъв абстрактен идеал „надолу“ - към езерни дълбини, вдън мрачни гори, при тъмната смърт. Чувствата и преживяванията в тази поезия са „замръзнали“, „умъртвени“. От тях лъхат меланхолия, страшна самота и космически хлад. Сякаш душата е изгубила своя рай и „потъпкана“ се смее „с безумний смях на ужаса разкървавен“ над „идола забравен“:

Засмей се пак, че през живот и смърт
ти земна радост чакаш в сън неземен,
с усмивката си властна, черен демон,
сърцето изтръгни из жадна гръд!

В поетическия свят на Траянов действителността е деструктирана съзнателно и е пренаредена по законите на поетическото мислене. Реалният пейзаж е изгубил веществената си стойност и се е трансформирал във „вътрешен пейзаж“, динамичен, неспокоен, тревожен, изпълнен с отвъдни същества - феи, русалки, вили. Конкретният детайл цели не описателност, а сугестивно въздействие, постигнато чрез преплитането на поезия и музика. Напълно в духа на френския символизъм и австрийския неоромантизъм думите се откъсват от реалните предмети, които назовават, превръщат се в техни проекции, отражения в един свръхреален свят със свои взаимоотношения. Нарушават се връзките между тях, те започват да функционират с ново значение, пренатоварват се с нов смисъл. Пример за това е стихотворението „Зимна нощ“.

Нощта е неземно печална,
нощта е по-тъмна от смърт,…
Сънят й е ледна пустиня,…
тя тлее, самотна богиня,…
Глух отглас от нейната песен…

В творбата нощта е персонифицирана като богиня. Реалните й характеристики - тъмна, студена, глуха, се отнасят не към универсалното понятие „нощ“, а към метафоризирания образ - „богиня“, който става символ на душата. Този символ е устойчив и се репродуцира в редица стихотворения - „Скръбна нощ“, „Смъртта на нощта“, „Нощно цвете“ и др.

Нощта асоциативно гради връзки със смъртта:

Из тъмнината  гробници белеят
и кипариси в тъмен сън мълчат.
Вълни притихнали едвам се леят
и скелета на мъртва скръб влекат.
    („Брегът на смъртта“)

Ярките цветове са отстъпили място на бледите, анемични нюанси, символ на мъртвите, безжизнени чувства. Светът е безплътен, статичен, безкръвен. Това е свят, наситен с „болката на нощта“ и „свещения ужас“ на смъртта. Тези два символа стават устойчиви и придобиват ужасяващи превъплъщения - „безлистни скелети“, „бели саркофази“, „химн следсмъртен“, венци от „черни дни“, нокти, кандила, кипариси, залети от сребриста светлина. Показателни са и ефектните заглавия: „При дишащия труп“, „Пред саркофага на пролетта“, „Брегът на смъртта“, характерни за „демоничния“ стил на символизма.

Чертаят се контурите на една преходна реалност, изпълнена с убити надежди, мъртви сърца, безплодни мечти, кошмарни сънища. Едно призрачно затворено пространство, напоено с мириса на гниенето, озвучено от погребален звън и „бяла гробна тишина“, в която „бели призраци“ - „силуети дълбоко мълчат“. Пространство, стряскащо със своята дълбочина, перспектива и необятност, пространство на пустинни полета, омагьосани гори, застинали водни повърхности без реални очертания. В него душата като „Пилигрим в черно“ се лута в търсене на „нетленна красота“, „вечен мир“ и любов, които са изведени до абстрактни и универсални категории. Действието е съсредоточено в мига, който се разтяга до безкрайност. Минало, настояще и бъдеще се сливат. Споменът за преживяното е мечта за повторението му.

Не търся шемет в теб, но без насита
бих гледал ти наново скъпий лик,
в болежката на спомнений миг
загаснал зрак възпламнал се заплита.

    („Тишина“)

Но припомнянето, сънят, блянът не носят успокоение. Душата открива само „въздушни кули“:

Въздушни кули своя вход откриха,
лъжа царува там и пустота,
а те с дъха си нявга упоиха
нелеп живот, нелепа суета!

   („Безутешност“)

И душата пак се чувства като страдащ самотник, понечил да надникне в абсолютното, пожелал да се превърне във „властник на тихия мрак“. В много от стихотворенията си Траянов застава в позата на самотен жрец - „Безсмъртен в безсмъртна мисъл“, но това е само поза, зад която се крият безпокойството и трагизмът на човека, който, изтощен до „сетните предели“ да  търси спасение в пределното, поема обратния път към реалността. Това са основните мотиви във втората стихосбирка на поета - „Химни и балади“:

Нощта умира негде! Ехти родилен вик!
Към утрото! Разблъсквам мъртвец подир мъртвец!
- О, кой ли ще упъти прокажений слепец?

       („Анахорет“)

Все по-често се говори за „утрото“ на света, за „празника на живота“. Тайните на битието се откриват в простите неща - във „всеки полски цвят“, в слънчевия  лъч, в „предпролетния вятър“. Сякаш събуждането в природата прогонва тъгата и скръбта. Тези стихотворения са химни за природата, но и за трагичното раздвоение на душата между реалното и свръхреалното по пътя й към освобождението - постигната хармония.

Променена е и символиката. Нощта е отстъпила място на деня. Появяват се образите на огъня и вятъра. Огънят не с традиционните си атрибути топлина и светлина, а като символ на вътрешно горене. Вятърът обогатява значението си и вече не се свързва със смъртта, а с душевния катарзис, с победата над тъмнината, с промяната, с вечното движение.

Пейзажът става все по-земен и реален и все по-национално идентифициран, български. Раждат се „Български балади“.

По единодушното мнение на критиката книгата е своеобразен „индивидуален и национален връх“, „книга на историческата българска съдба“ (Иван Младенов). Включените в нея балади са силна реакция срещу кървавите военни погроми и националната трагедия и са израз на дълбок хуманизъм. Стихосбирката разкрива в пълна степен таланта на Траянов и по отношение на художествено майстроство, и по отношение на образна система. Езикът е изчистен, опростен, образите - релефни, значително по-завършени, колоритни и изразителни. Пространството е типично българско, очертано е чрез сакрални национални знаци и символи - Балканът, Струма, Пирин, Беласица. Стихът, необичайно дълъг за Траянов, не е разточително описателен, а е интензивно синтетичен, придава тържествено звучене, носи внушение за плавност и мелодичност. В тези стихове индивидуалният човешки дух е показан като еманация на многолетния български дух мъченик, изправен пред изпитания и поражения, за да оцелее, да се закали и да осъзнае своята богоизбраност. Това дава основание тази поезия да се определя „като поезия на романтичните надмогвания, на богоопълчването и богоборчеството“ (И. Младенов). Силното въздействие на „Български балади“ е в органичния синтез между лични преживявания и дълбока национална трагедия.

Една от най-покъртителните и разтърсващи Траянови балади е „Смърт в равнините“. Тя настоятелно кореспондира с Ботевата балада „Хаджи Димитър“, но внушението за величие тук се постига със средствата на символизма. Творбата е изградена с похватите на кинематографията - необятното зрително поле се свива до един образ, този на падналия войн. Пространството е затворено и във вертикала:

… и само облаци-покрови
висят над горестната шир…

Това е пространство, белязано с отсъствие на други същества („самотен“), на звуци („ни глас далечен, нито ближен“; „не чувам горско шумолене, ни приласкаваща вълна“), на видения  („русалките не бдят над мене, ни тъжно бялата луна“). Самота, тишина, студ. Времето се е сгъстило до миг - мигът преди смъртта. И в този миг над болката, физическа и душевна, надделява силното желание на умиращия да се слее с родната земя и нейния дух:

Довей, о, ветре, пръст свещена,
от севера, от родний кът!

Към това насочва и стихът рефрен, който затваря всяка строфа и звучи като горестна молба.

В стихосбирката е включена и баладата „Тайната на Струма“, една от най-популярните балади на Траянов. Творбата грабва с  мелодичността си, с игривия си ритъм, наподобяващ бързо течащ поток, който подскача между камъните. Това се дължи на класическото кръстосано римуване, на алитерациите, включващи сонора р - стр, рз, гр, пр. Повторението на еднокоренни думи - „бързо“, „бърза“, „бързоструйна“ - внушава динамика, но и неспокойство, тревога.

Бърза бързоструйна Струма,
тайна в хладна гръд таи,
бърза, дума не продума,
само позлатена шума
влачат бистрите води.

Природата не просто е одухотворена, тя е абсолютен израз на духа на индивида - неспокоен и тревожен,  като част от колективния български дух. Пейзажът наоколо е реален, опознат и географски (скали, разтроги, върхове, Струма, Пирин), и исторически, чрез оживялото тайнствено минало (Беласица, „сенки“, „вили леконоги“). Поривът на реката сякаш се препъва в стона на „дълбока, страшна скръб“, подчертана едновременно имплицитно и експлицитно:

В миг вълна вълната спира,
сякаш зов дочули скъп,
всичко околвръс замира,
само изворът извира
на дълбока страшна скръб.

Макар че внушението се постига чрез сложна система от символи - забързаната река - протичащото време, отмиването, желанието да се надмогне трагедията; стонът - страшната скръб, свързана с националната трагедия; тайната - споменът за кървави минали погроми, баладата е силно въздействаща, защото символите са емблематично български и градят националния мит.

Съвсем различна по емоционалност и мотиви е стихосбирката „Романтични песни“. Вероятно това е причината някои изследователи да говорят за Траянов като за противоречив поет. Тъкмо напротив, неговото творчество е изумително цялостно и единно. Отделните му стихосбирки са силно сюжетно свързани, с богата гама междутекстови връзки, често трудни за разчитане без познаване на паратекста. Веднъж устремена към идеалното, „душата“ „пилигрим“ след мъчителни лутания ще слезе при своя народ, за да открие колективния български дух и да го универсализира. В тази връзка „Романтични песни“ откриват различните превъплъщения на този дух и, по думите на Траянов, „индивидуализират националния мит“.

И като поетика стихосбирката е своеобразно продължение на отличителната за Траянов сплав на символизъм и неоромантизъм. Още в „Български балади“ се забелязва преливането на субективните настроения в реални картини, но тук границата между двете е напълно заличена. Художественото майсторство на поета е достигнало своеобразен връх. Архитектониката на стиха е изумителна - с точно намерени рими, мелодичен, напевен, с умело смесване на думи от различни стилистични пластове, с устойчиви семантични структури и традиционни символи. Всяко стихотворение е завършена цялост в образно-емоционално отношение и същевременно е фрагмент от глобалния романтически идеал. Този романтически идеал е основна тема в поетиката на неоромантизма и се свързва с възстановеното единство на всичко в света, в съзвучието на дух и природа.

Като загатка тихо
синее се полето
в съзвучието светло
на чистите цветя,
то с техните мечтания
огледва се в небето,
затърсило мечтата
на свойта красота!

     („Съзвучие“)

По този идеал духът изпитва „неземен копнеж“. За него истински духовен живот съществува отвъд материалния свят. Но преминаването в трансцендентното, тайното, неизразимото е свързано с големи страдания, които трябва да се преодолеят. Осъзнала колко трудно постижима и мимолетна е тази хармония, приела тежкия си жребий на самота и „чернеене“, душата е печална, скръбна, обречена  и трагично смирена.

Чернее в гората
самотна борика.
Приветно я милват
пак майски лъчи.
Нечакано сълзи
унесено бликат
из молещи кротко
зелени очи...

      („Скръб“)

Самотната борика сред гората символизира идеята за божествената самотна творческа личност, откъснала се от реалния свят, издигната над суетата му, устремена към вечните ценности на битието. Сълзите са израз на неуспелия й порив за единение със съвършеното, порив, който може да бъде осъществен само насън:

Насъне тя горко
Се само засмива…

Самотата и непостижимостта на щастието са основна тема и в стихотворенията „Теменуга“, „Синьо цвете“, „Трепетлика“, „Орхидея“. Тези кратки лирически песни разкриват раздвоената душа на поета, но не така драматично тревожна и напрегната, както в „Regina mortua“ и „Химни и балади“, а някак  минорно примирена с тежката си орис.

През 1934 г. излиза последната книга на Траянов - „Пантеон“. И ако в „Романтични песни“ поетът се стреми към „индивидуализиране на националния мит“, то в „Пантеон“ си поставя задача да „универсализира националния гений“.

Идеята да се изобразят най-изявените личности на нацията като висша еманация на колективния български дух е позната още от Вазовата „Епопея на забравените“. Траянов си поставя по-сложна задача - да съизмери националното с общочовешкото, универсалното, и възхвалявайки титаните на световната човешка мисъл, да разкрие трагедията на човешкия дух, осъзнал, че абсолютната красота е непостижима и че само поезията доближава духа до универсума. Така той продължава Пенчо-Славейковата традиция от „На острова на блажените“ да твори поезия за поетите. Той искрено вярва във високата мисия на поезията, чрез която може да се постигне морално и духовно прераждане и освобождение. Прекланя се пред поета, издигнал се над тленното и преходното, превърнал се в духовен водач, месия, поел тежкия си кръст на страдалец, който извежда човечеството извън мрака, към светлината на висшите ценности.

В книгата, наред с поемите, посветени на Хьолдерлин, Хайне, Байрон, Шели, Бодлер, Рембо, Лермонтов, Блок, са включени и поеми за Ботев, Вазов, Яворов, Пенчо Славейков, Дебелянов и др. Образите им са изградени напълно в духа на неоромантизма - монументални, величествени, недостижими, образи идеи за свръхчовеци, изгаряни от непрестанна жажда за подвиг.

Този кратък преглед на иначе внушителното и като обем, и като идеи творчество на поета настоява, че Траянов има своето неоспоримо място в историята на литературата ни с опита си да разшири лирическия диапазон на поезията, да създаде стихове, които да третират духовните проблеми на личността, да утвърди по-специфичен език, сплав от поезия и музикалност. Познаването на това творчество не само разширява културния хоризонт и помага за интелектуалното израстване на учениците, но и провокира асоциативното им мислене и отключва творческия им потенциал.

ЛИТЕРАТУРА:

Добрев 2000 - Д. Добрев. Символите в творчеството на българските символисти. София.

Илиев 1999 - Ст. Илиев. Литературни очерци. Т. 1. София.

Ликова 1988 - Р. Ликова. Художествени насоки на българския символизъм. София.

Младенов 1997 - Ив. Младенов. Теодор Траянов в развитието на българския символизъм. София.

Хаджикосев 1974 - С. Хаджикосев. Българският символизъм и европейският модернизъм. София.

© Евгения Костадинова, 2001
© Издателство LiterNet, 08. 10. 2002
=============================
Публикация в сп. "Български език и литература", кн. 5-6, 2001.