ЩРИХИ ОТ МЕДИЙНИЯ ОБРАЗ НА ХОРАТА С ФИЗИЧЕСКИ УВРЕЖДАНИЯ

Елка Добрева

web

В текст, публикуван в рускоезичния бакински седмичник “Наш век” (12-18. 04. 2002 г.) под заглавие “Афганцам помогут вернуться домой”, се чете:

…В Пакистане большая часть беженцев живут в убогих лагерях. В Иране подавляющее большинство беженцев живут в городах и селах по всей стране и лишь очень немногие - в лагерях. Большая община афганцев проживает в столице страны Тегеране. Некоторые семьи живут в Иране уже больше 20 лет и их дети просто не помнят родины. У большинства мужчин сдесь есть работа - преимущественно низкоквалифициранная, но в Афганистане, возможно, они не получат и этого…

(…В Пакистан голяма част от бежанците живеят в мизерни лагери. В Иран преобладаващото мнозинство от бежанците живеят в градове и села из цялата страна и само малцина - в лагери. Голяма общност от афганци пребивава в столицата на страната Техеран. Някои от семействата живеят в Иран вече повече от 20 години и техните деца просто не помнят родината. Повечето мъже тук имат работа - предимно нискоквалифицирана, но в Афганистан вероятно и това не биха получили…)

Както и да се възприема пасажът - в оригинал или в превод, е видно, че става дума общо за афганци и в частност за мъже и деца. Жени не се споменават. Все пак вероятно има и жени, щом се говори за семейства. Но това предположение ще остане завинаги в сферата на логическите изводи, базирани на текстуални намеци и на извънтекстови познания за нещата, защото изрично споменаване на жени няма не само в цитирания отрязък, но и в целия материал.¹

Примерът в най-широк смисъл илюстрира един важен аспект от властта на медиите - чрез изрично фокусиране на вниманието върху отделни индивиди или върху групи хора те могат не само да представят, но и да произвеждат личности; и обратно - чрез премълчаване или чрез изтласкване в подтекстовото пространство медиите могат да правят публично невидими ида превръщат в не-личности отделни хора и цели социални групи.

Истина е, че цитираният материал е от вестник, издаван в далечна страна с култура, различна от българската. Истина е също, че и темата на материала е свързана с народ, чиито традиции не приличат на българските във връзка с положението на жените. Но начинът, по който в случая (не) се говори за жените, не е нито далечен, нито непознат за българския медиен дискурс. Материали, приличащи на този, въобще не е проблем да се намерят в нашата преса - по-скоро е проблем да се намерят коренно различаващи се материали.

Текстуалното оставяне на жените в хипотетичния статус на “може би присъстват, но може и да не присъстват” допуска и тълкуването “не е важно дали присъстват или не присъстват - ако беше важно, щяха да се споменат”. Този начин на говорене отдавна е привлякъл вниманието на представители на феминистки организации, на образователни и правозащитни институции, на лингвисти, литературоведи, културолози, психолози, социолози в много страни. Той заедно с разнообразни други словесни и несловесни техники за означаване на жени, мъже, хомосексуалисти, чужденци, представители на различни раси и въобще всякакви категории други се подвежда под рубриките “сексизъм” и “езикова дискримнация”.² През последните десетилетия в САЩ, в Западна Европа и в Австралия официално се препоръчва и дори се изисква избягване на дискриминиращи средства и замяната им с неутрални алтернативи в масмедийния, академичния и училищния дискурс. В езикознанието, в теорията на комуникацията, в лингвистичните и в социологическите направления на анализа на дискурса темите за говоренето по повод на другия стават не само актуални, но и централни; в някои страни те намират място дори в училищното образование по роден език.³

В споменатия широк тематичен кръг влиза и проблематиката на масмедийното говорене за хората с физически увреждания, чиято различност от физически “стандартния” човек ги отпраща в категорията на словесно и тематично низвергнатите други. Дори най-повърхностният поглед към днешните български вестници, радиоемисиите и предаванията по иначе безбройните ефирни и кабелни телевизии без затруднение би констатирал оскъдността на материалите, посветени на хората със зрителни, слухови, моторни и други затруднения. Най-общо може да се каже, че размерът на масмедийното внимание към тези хора изглежда недостатъчен в сравнение с броя им. Публикациите в периодичния печат например са толкова редки, че дори е трудно да се събере корпус от текстове, който със сигурност да е релевантен за сериозен лингвистичен и дискурсен анализ.

Във всеки случай като един първи щрих от медийното представяне на хората с трайни физически проблеми може да се посочи относително рядкото им споменаване или, изразено по друг начин - тяхната медийна незабележимост. Констатацията не е нова, не е неочаквана и поради това не е и особено информативна, но за съжаление е актуална. За своя чест, коментари по този повод правят и самите медии.Срв. например следната извадка от публикация на Ж. Милчева под наслов ”Как циганката Виолета стана тв звезда”: “Как стана така, че толкова много групи в сегашното българско общество остават невидими? <…> Според Дайнов ако мнозинството у нас е на българите православни християни, първо поколение граждани, хетеросексуални, то огромна част от населението не спада към тази категория. Такива са някои етнически и културни малцинства, изоставените деца, хората в изолирани райони, алкохолиците, инвалидите, наркоманите и пр. Почти половината българи са в общности, които не са представени достатъчно или направо отсъстват от публичното пространство” (24ч/17.10.02)⁴.

При това положение е напълно очакван въпросът: ако въобще в днешните български медии се говори за хората с увреждания, по какви поводи става това? Следните групи примери от публикации във вестниците през 2002 г. маркират фрагменти от ситуацията:

(а) “В Софийския университет приемат инвалиди без ограничения” - надзаглавие - и по-нататък в материала: “Софийският университет няма да въвежда ограничения при приема на кандидат-студенти със заболявания и недъзи” (Т/15.06.02);

“Глобяват училища, отказали да приемат деца с увреждания” - заглавие - и в изложението: “Да се забрани на масовите училища да отказват прием на деца с увреждания предлага Центърът за независим живот… Ако на дете с недъг откажат да го запишат в масово училище, виновните да бъдат глобявани…” (С/21.09.02);

“Инвалиди с фирма - без социална помощ” - заглавие - и после в изложението: “Не е редно и да не се прави разлика между хора с увреждания и хора без увреждания, които имат регистрирана фирма” (24ч/8.07.02);

“Ограничават правата на хората с увреждания” - заглавие (ШЗ/22.05.02);

“…отпадат всички облекчения по закон - за деца на инвалиди, на загинали при изпълнение на служебния си дълг…” (С/22.10.02);

(б) “Тази година ще има строг контрол върху желаещите да влязат в гимназиите без конкурсен изпит поради заболяване… Напливът засега е от деца с хронични увреждания” (МТ/17.05.02);

“Слепите поискаха безплатен транспорт” - заглавие (МТ/17.10.02);

“Влязоха в сила допълнителни услуги за хората в неравностойно положение“ (ШЗ/28.01.02);

“Ако до навършване на 2-годишна възраст на детето се установят трайни увреждания над 50%, на майката се изплаща еднократна помощ от 100 лв.” (Т/17.05.02);

“Месечните помощи за деца инвалиди са в двоен размер - 30 лв. - и не са обвързани с максимален доход на член от семейството” (Ст/21.10.02);

“Облекчения за данък печалба ще има за работодателите, ако назначат безработен над 1 година, инвалид или човек над 50 г., обяви Лидия Шулева” (24ч./17.10.02);

“…[новоразкритите] работни места в него ще бъдат за граждани от т. нар. ‘целеви групи’, т.е. за инвалиди или социално слаби” (ШГ/4.01.02);

“Нова кола може да се внася на името на инвалид през 5 години” (Ст/10.05.02);

“…по сега действащия закон има редукция на местните данъци и такси за хората в неравностойно положение и за социално слабите” (М/1.11.02);

(в) “Към социалното министерство те [интернатите] са 58, в които са настанени 4800 деца с увреждания” (Т/17.05.02);

“…ще се гарантира достъпът до съоръженията [за зимни спортове] на ученици, студенти и инвалиди при най-благоприятни за тях условия” (Ст/21.10.02);

“…читатели, които предлагат непотърсените награди да се даряват на инвалиди” (М/22.05.02);

“Царското семейство подари 20 касетофона на незрящи деца…” (Ст/21.10.02);

“Американци дадоха дом на парализираното българче” - подзаглавие - и в изложението: “…осиновиха преди година българско момиченце с увреждания… Тя расте и живее като своите връстници, въпреки че е парализирана от кръста надолу” (24ч/15.10.02);

(г) “Основен проблем на децата с увреждания е затрудненият архитектурен достъп до масовото училище. … Образователните планове и изисквания също трябвало да бъдат съобразени с възможностите им” (С/21.09.02);

“…автобусите да не пропускат спирки, ако на тях няма пътници, тъй като незрящите се ориентират по спирането за мястото, където трябва да слязат. Другият начин за помощ в този случай е да се върне старият модел на съобщаване по високоговорителя” (МТ/17.10.02);

“Ясно като бял ден е обаче, че възрастните и инвалидите няма да се качат в гората [за да секат дърва], нито пък ще имат пари за превоза им [на дървата] до населеното място” (168ч/25.10.02);

(д) “Циганската мафия, която експлоатира инвалиди - това е последният по дата образ на Румъния, който французите виждат” (Д/15.07.02);

“Внасят коли без мито с нередовни удостоверения за инвалидност” (24ч/18.02.02)“;

“…лични и нелични доктори пишат фалшиви болнични и изкарват здрави-прави хора инвалиди” (Т/21.10.02);

“Някои експертни лекарски комисии пък издавали документи за трудоустрояване на хора, които нямат увреждания, а НОИ им изплащало инвалидни пенсии… Най-много мними инвалиди имало сред частните таксиметрови шофьори” (Т/21.10.02);

(е) “Пари се изкарват и от глухонеми, които разнасят бележки в кафенетата. На тях обикновено пише, че някой е болен и се нуждае от пари за лечение” (Ст/3.06.02);

(ж) “…остеопорозата е на второ място след сърдечно-съдовите заболяваня по риск, инвалидност и смърт!” (ШЗ/17.10.02);

“Дори състоянието им да бъде стабилизирано, те [трима пострадали при тежка катастрофа] ще останат инвалиди за цял живот” (М/22.05.02);

(з) “Инвалиди бягаха на благотворителен маратон” - заглавие (С/3.06.02);

“Инвалид катери Еверест” - заглавие (М/22.05.02);

“…40 деца в неравностойно положение от седем държави репетират за театралния спектакъл “Хитър Петър” (МТ/17.10.02);

“…шуменските колоездачи Станислав Симеонов и незрящият Тодор Андонов, които от 28 септември до 14 октомври с двуместен велосипед ще изминат разстоянието до Прага… Към тях в София ще се присъедини още една двойка колоездачи - незрящият Владислав Кацарски и братовчед му Стефан Вутов” (ШЗ/26.09.02);

“Може би липсата на работа или друго занимание определя 100-процентното одобрение на Слави Трифонов от пенсионерите по инвалидност” (24ч/15.10.02);

“Ники Лауда патрон на рали за инвалиди” - заглавие - и в материала: “Над 20 жени с увреждания ще карат в І дамско рали от Плевен до София…” (С/22.10.02);

“Арестуваха инвалид край папата в Баку” - заглавие (Т/24.05.02);

“Сляп радиоводещ грабна първия царски кредит” - заглавие (С/4.01.2002);

“Шуменецът, получил заема, е единственият сляп печатар у нас” - подзаглавие (Н/2.01.02).

Всяка от цитираните извадки представя тук не само себе си, но и други находки от същия вид. Съвкупността им насочва към извода, че в публичното пространство информация във връзка с хората с увреждания най-често се появява:

• по повод на утвърждаване или възвръщане на някакво право, от което физически затруднените хора са били лишени;
• в съобщения и коментари относно извоювани или търсени привилегии;
• когато лице, институция или обществото като цяло в благотворителен дух прави нещо специално за хората с физически увреждания;
• когато празник на белия бастун, параолимпиада, откриване на нов рехабилитационен център или друго събитие, свързано с участие на хора с увреждания, дава повод да се коментират техните проблеми;
• когато конкретни случаи породят негодувание срещу нечие неправомерно действие спрямо хора с увреждания;
• когато хора с физически увреждания извършат осъдително действие;
• когато по друг основен повод се дава информация за опасности от трайно увреждане на здравето;
• когато отделни хора с физически увреждания се окажат участници в събитие, покриващо новинарските критерии за сензационност именно поради тяхното участие.

Тези обобщения, разбира се, не могат да имат претенции за абсолютна валидност, доколкото са направени въз основа на незчерпателни и не строго систематични наблюдения върху вестникарски публикации от ограничен период. Но те дават една поне приблизителна ориентация относно тематичния регистър на медийното говорене за хората с физически затруднения. И макар че не са следени всички поредни броеве на цитираните издания, събраният текстов корпус е достатъчен за наблюдения в един следващ аспект - по какъв начин, в какъв емоционално-оценъчен регистър медиите говорят за хората с увреждания.

В коментираните дотук тематични направления категорично преобладава позитивното говорене - със загриженост и съпричастност, с разбиране и симпатия. Стабилни позиции има и неутралнотоизразяване, осъществено напълно безпристрастно, без влагане на какъвто и да е емоционален или оценъчен нюанс. В неутралната гама са издържани впрочем и няколкото регистрирани споменавания на хората с увреждания в ребуси и кръстословици. Представителен за типа е следният пример:

(и) “Човек с недъг - инвалид” (24ч/28.06.02).

Несравнимо по-рядко, буквално в единични случаи, из вестниците се откриват изказвания в негативен тон. Те се срещат в съобщения за осъдителни действия на хора с физически увреждания. Например цитираният по-горе с индекс (е) фрагмент е от публикация със заглавие “Просяците откриха сезона във Варна”, в която се отправя предупреждение към читателите, че голяма част от разнасяните от глухонеми бележки са с невярно съдържание. Подобни информации обаче могат да се открият само с упорито прелистване на неограничено количество вестници. Убедено може да се твърди, че медиите изключително рядко изнасят в публичното пространство факти за отрицателни прояви на хора с увреждания. Но не само това. Вестниците, радиото и телевизията по правило прибягват до деликатно премълчаване на част от фактологията в информации относно негативни явления, за които медийната аудитория добре знае, че същесвуват с активното участие или поне с пасивното съгласие на хора с увреждания. Показателни в това отношение са множеството статии и коментари във връзка с вноса на автомобили на името на инвалиди. Ето един характерен пример:

(й) “Нова кола може да се внася на името на инвалид през 5 години. До изтичането на този срок автомобилът не може да се продава, а инвалидът няма право да си внесе безмитно втора кола… Автомобилите втора ръка може да се внасят на името на инвалид за срок от 3 години… Без мито и ДДС на името на инвалиди може да се внасят коли с обем на двигателя до 1800 куб. см…. Държавата изцяло освобождава инвалидите от мита и ДДС, ако сумата е до $900… Промените се правят, за да се ограничи вносът на лъскави лимузини, които срещу минимално заплащане се вкарват фиктивно на името на инвалиди. Близо половината от внесените миналата година коли се водят на хора с увреждания…” (“Внос на кола без мито - само през 5 години” - Ст/ 10.05.02).

В целия текст, от който е извадката, както и в много други публикации по същата тема, не се съдържа дори и елемент на упрек срещу инвалидите, съдействащи за осъществяването на фиктивния внос (в частни, но неизолирани ситуации това става срещу определена сума, която естествено не се декларира). Всички подобни случаи на медийно говорене могат да се категоризират като добронамерено премълчаване. То е разбираемо, но едва ли е чак толкова здравословно, колкото изглежда на пръв поглед. И не е съвсем сигурно дали изцяло се вписва в позитивния спектър на медийното отношение към хората с физически проблеми - доколкото, от една страна, привидно ги привилегирова чрез спестяването на негативната фактология, но същевременно, като всяко премълчаване, оставя информационни бели петна (а може би черни дупки?) в техния медиен образ.

На противоположния полюс на говоренето за хората с физически увреждания стоят обидните изказвания, звучащи обикновено в ироничен или пренебрежителен тон. Те нямат нищо общо с доброжелателността и толерантността, а някои от тях нямат нищо общо дори с традиционната представа за елементарно приличие, срв.:

(к) “ - Мен менте веч не ме плаши! - заявява Михаил Вешим в редакцията. - Ако ослепея, ще кандидатствам за царски безлихвен кредит…” (Сш/25.01.02);

“Е, наистина, започна раздаването на прословутите ‘царски безлихвени кредити’… Един щастливец вече получи. Ама той бил сляп…” (Сш/1.02.02).

И в двата цитирани случая конкретен повод е получаването на първия безлихвен кредит от слепия издател Т. Андонов (сред примерите от група (з) могат да се видят и други позовавания на това събитие).

В същата негативна рубрика намират място и фикционалните препратки към хората с увреждания, които тъкмо поради своята фикционалност се отнасят не просто до отделно конкретно лице, а засягат тотално цялата група, срв.:

(л) “Мутра в BMW спира на светофар. Успоредно до него спира и човек в инвалидна количка. Мутрата го фиксира и го пита:

- Абе, брато, т’ва колко вдигаш с него?

- Ами, 5-6 километра в час - отговорил инвалидът.

- Ха-ха! - изсмял се мутрата. - Ми то по-добре да ходиш пеш, бе!” (ШЗ/28.06.02)

Положителен момент е, че цитираният виц е единственият регистриран пример за този тип портретиране на хората с увреждания в целия изследван корпус. Това не би могло да значи, че случаят е въобще единствен за наблюдавания период, но със сигурност честотата на подобни текстове в медийната сфера е подчертано ниска. Утешителен е и фактът, че основна мишена на подигравката чрез вица е безпардонността на мутрата и такъв именно е очакваният извънтекстов ефект от фикционалното повествование, в което инвалидът се оказва случайна жертва на въпросната безпардонност. Това разбира се не отменя наличността на нетолерантно отношение към него в измисления свят на вица, нито пък факта, че макар да е само с фикционален вътрешнотекстов статут, мотивът все пак се тиражира чрез вестник.

Друг заслужаващ изследователското внимание въпрос е с какви езикови средства, с какви думи и изрази се гради медийният образ на хората с увреждания.

Както може да се види от цитираните дотук примери, за тези хора инвалид е основно означение. Думата е родово наименование, утвърдено от традицията на българския език⁵ и на много други езици⁶ (уж) като неутрално - нито евфемистично (като лица с увреждания), нито пейоративно (като кьопав, кьорав и др.). Така, щом някой иска да назовава нещата неутрално и пряко, а не да говори мъгляво или със заобикалки за тях, вероятно би трябвало да нарича инвалиди лицата с телесни специфики, пречещи им да се наредят в групата на тези, за които означението инвалид не подхожда. Казано с други думи, инвалид може би е “истинското име” на човека, различаващ се по някакви физически характеристики от човека, покриващ нормите за физическа “валидност”.

Възможно е от някаква гледна точка инвалид да е “правилното”, “истинското име” - например от гледната точка на гласно в миналото и негласно в настоящето практикувания култ към физически и интелектуално съвършения (свръх)човек. Вероятно съобразяването с тази гледна точка е довело утвърждаването на лексемата инвалид в родова функция в българския език (както и в езици като френски, немски, английски, руски и мн. др.). Определено обаче въпросната гледна точка не е на хората с физически увреждания. Те едва ли биха си избрали точно тази дума като самоназоваване, защото с понятието инвалидност се свързва обратното на това, което се свързва с валидност⁷. Също толкова сигурно е, че те изобщо не са били питани каква е тяхното мнение и дали им харесва да носят словесния етикет на невалидността.

Факт е, от друга страна, че в днешно време хора от най-различни групи не чакат да бъдат питани, а сами - и то на висок глас - обявяват в публичното пространство отношението си към думите, с които се говори за тях. Факт е също, че днес в България част от хората с физически увреждания категорично протестират срещу традиционно наложеното им име, а други нямат нищо против неговата употреба. Същото разделение на гласовете се наблюдава и сред хората, които българската речева традиция е застраховала против словесния маркер инвалид - едни смятат, че той е дискриминационен, други са на мнение, че не е.

В типичния случай сред основните аргументи за запазването на инвалид като родово означение на лицата с увреждания фигурират следните съображения: че названието отдавна е придобило всеобща употребимост във всички функционални стилове на българската реч и че когато казваме инвалид, ние просто “така си говорим”, без да влагаме някаква негативно нюансирана идея; че положението е аналогично в много други съвременни езици; че дори инвалид да носи негативен нюанс, в края на краищата по-добре е нещата да се назовават направо, с истинските им имена, а не да се прикриват зад купища неясни думи; че всеки опит за замяна на означението с някакво друго излишно насочва вниманието към несъществуващ проблем; че предлаганите напоследък заместители от рода на хора/индивиди/лица с физически увреждания, респ. в неравностойно положение и други от този типса прагматически по-неудобни поради голямата си дължина и синтактичната си усложненост, а освен това може би крият подмолни опасности от пораждане на нови проблеми⁸ и т.н.

Твърде е възможно всеки от изброените (и други подобни) аргументи да има солидни и напълно разумни основания. Например съвсем нелишено от здрав смисъл изглежда твърдението, че въпреки претенциите към нея думата инвалид успешно изпълнява функцията си на неутрално наименование, с което лицата с физически увреждания чисто и просто се означават като принадлежащи към определена група, без да им се прави каквато и да било оценъчна квалификация. Когато хората използват определени изрази, те правят това така да се каже “по инерция”, разчитайки, че думите служат като пасивни инструменти за назоваване на означаваните с тях неща и че ще предадат точно и само този смисъл, който традиционно са предназначени да предават. И ако дадена речникова единица се е утвърдила (независимо как) като общо и неутрално название на определен клас обекти, по силата на навика от нея се очаква да бъде само това и нищо повече - да означава обектите от въпросния клас, без да говори за тях нито добро, нито лошо. Тъкмо такива очаквания може би има и към думата инвалид у голяма част от носителите на българския език, включително и у тези, които списват и редактират масмедийните текстове. Напълно възможно е тя се преценява като също толкова неутрална спрямо назоваваните с нея лица, колкото е например лъв спрямо съответното животно, за разлика да кажем от кретен, смотаняк и други поначало предназначени за негативно означаване думи, или за разлика от чаровник, герой и пр., които пък са устойчиво натоварени с положителни конотации. Ако пък е нужно да се каже нещо добро или лошо за назования с неутралното си означение обект, ще се използват други думи, съществуващи именно за тази цел.

Здравият смисъл подсказва още, че думите, с които се назовават нещата, и мислите за същите тези неща не е задължително да са в пряка и неразривна връзка. Възможно е нещо да бъде наречено с думи, носещи определено значение, но всъщност говорещият да не е имал предвид точно това, а нещо друго, което обаче няма как да бъде изразено по по-подходящ и същевременно икономичен начин или пък за което в момента просто не е намерено най-адекватното обозначение. В случая с инвалид например е възможно думата да се употреби за означаване на човек с някакво физическо увреждане, без да се има предвид, че въпросният човек е непълноценен или по-недостоен от самия говорещ (репортер, кореспондент, коментатор, водещ на предаване или пък член на неговата медийна аудитория).

Напълно мислимо е дори в съзнанието на много от носителите на българския език лексикалното значение на инвалид въобще да не се свързва с какъвто и да било негативен признак. Вероятно голяма част от говорещите български (включително и голяма част от медийните функционери) никога не са знаели какво е изначалното значение на инвалид, никога не са си задавали въпроси в тази насока и са възприемали думата само като неутрален словесен знак за човек с някакво физическо увреждане. И всичко това въпреки обстоятелството, че етимологията на инвалид отвежда към “немощност”, “непълноценност” и в крайна сметка към “не-валидност”.

Не е изключено също за друга част от говорещите български словообразувателната мотивация на думата да е напълно ясна, но да не влияе върху субективния смисъл, който те влагат в думата инвалид. Т. е., макар че за всеки що-годе образован носител на езика вътрешната форма на инвалид е прозрачна, не е задължително всеки да се съобразява с нея. Възможно е знанието за произхода на думата да се игнорира, като се разчита, че тя е “надживяла” миналото си, прекъснала е родословните си връзки и води в настоящето напълно нов семантичен живот, неотежен от спомени за неблагонадеждното си потекло.⁹

Разбира се, напълно възможно е и обратното - към реално съществуващи проблеми спекулативно да се добавят измислени псевдопроблеми. Това впрочем никак не е трудно. Например факт е, че към мъжкородовото означение инвалид в българския език липсва корелат в женски род (*инвалидка или *инвалида). Затова жените инвалиди по неизбежност се означават или с мъжкородовата форма, или чрез някакво словосъчетание. При хипертрофирана склонност към лингвистичен критицизъм няма проблем споменатият факт да се използва като повод на думата инвалид да се припише, освен всичко друго, и андроцентристки потенциал. Това би могло да подсети жените инвалиди, че когато биват означавани с тази дума, могат да се почувстват двойно дискриминирани - веднъж лексикално и веднъж граматически, тъй като за тях езикът дори не се е погрижил да осигури отделно еднословно означение. Например заглавия от типа “Ники Лауда патрон на рали за инвалиди” (С/22.10.02) имплицират, че означеното множество включва мъже, но не казват нищо по въпроса, дали включва и жени. А всъщност в този случай, както става ясно по-нататък в съобщението, в ралито участват само жени. И съответно, ако в даден текст се говори общо за инвалиди, няма как да се разбере сред тях има ли, или няма жени. Същото е и когато думата инвалид се употребява в единствено число с генерализираща функция, например в случаи като “…ако назначат безработен над 1 година, инвалид или човек над 50 г….” (24ч./17.10.02). Следователно, за разлика от споменатите в началото на изложението афганистански жени, които изпадат в положениие на неясно присъствие или отсъствие само в отделни текстове и само в състава на множество, то българските жени инвалиди лесно изчезват от текстовата повърхнина и като множество, и като отделни личности. Хипотезата за андроцентричността на инвалид обаче може да се развие и в противоположна посока - липсата на корелат в женски род може да се разтълкува и като “благоразположеност” на езика, чрез която на жените инвалиди се спестява експлицитното еднословно означаване. Трябва да се вземе предвид и нещо друго - и двете хипотези могат успешно да се приложат не само към означението инвалид(и), но и към някои негови заместители, например към индивид(и) с физически затруднения или към човек (хора) с увредено здраве (при липсата на *индивидка, *индивида, *човечка). Но от друга страна, ако се съобрази, че граматическият проблем на жените инвалиди е споделен от жените фотомодели, жените пилоти, жените гении, а също и - с обратен знак - от мъжете съдии, велможи, бащи и т.н., вече е призован здравият разум. И той подсказва, че от прекалената критика към езика едва ли може да се очаква нещо смислено. В дискутирания лексикално-граматически проблем трябва ясно да се разграничат “вините” на езика и на речта: очевидно е, че в езика ни няма еднословно название за жена инвалид, но речта има множество възможности да компенсира този пропуск. Отговорността за това, дали в дадено изказване ще се експлицира или няма да се експлицира съотнасянето на инвалид/инвалиди с жена/жени, е изцяло на автора на речта. А когато става въпрос за масмедиен дискурс, отговорността е още по-голяма, защото съответното изказване се репродуцира в хилядни тиражи и внася своя частен принос към изграждането на медийния образ на жените. Ако жените инвалиди са изрично обозначени, техният медиен образ става по-отчетлив, ако не са - остава размит или напълно невидим.

Ясно е, от друга страна, че както и да бъде назован човекът с физическо увреждане, от самата смяна на неговото название, дори ако тя бъде тиражирана в средствата за масова комуникация, физическият му проблем няма да бъде решен. Инвалидът няма да стане не-инвалид, ако бъде наречен човек с физическо увреждане, индивид с увредено здраве, физически затруднено лице или по някакъв друг заобиколен начин. И още нещо - дори ако думата инвалид бъде заклеймена като дискриминационна и бъде заменена с по-приемлив от тази гледна точка израз (а медиите притежават достатъчно власт, за да сторят това), нововъведеното “хубаво” название лесно и бързо може да се изпълни с лошо съдържание. Абсолютно същото важи и за хипонимите на инвалид, чрез които се назовават отделни категории хора с увреждания - слепи, глухи, глухонеми, куци, парализирани и т.н. Макар че за разлика от инвалид преките значения на тези речникови единици не са белязани с отпращащи към не-валидност родилни петна, за тях също се търсят смекчаващи синоними - например незрящи, лица с увредено зрение, хора с увреден слух, индивиди с двигателни/моторни затруднения и под.

Всички тези изрази, както е известно, добре изпълняват синонимизиращата си функция, но си остават с проблематична евфемистичност във всеки вид дискурс, включително и в медийния. До голяма степен остава въпрос на субективна преценка, в кой случай текстът е по-приемлив от гледна точка на толерантното отношение към другостта и различността - когато в него преобладават преките названия (инвалид, сляп, глух и пр.), а описателните се използват само с цел да се избегне монотонното повтаряне на вече употребените думи, или когато съотношението е обратното. Като илюстрация на първия модел може да послужи цитираният по-горе с индекс (й) материал във в. “Стандарт” от 10. 05. 2002 г. “Внос на кола без мито - само през 5 години”, а противоположният модел може да се онагледи с публикацията “Ограничават правата на хората с увреждания” в “Шуменска заря” от 22. 05. 2002 г. За сравнение се предлагат номинативните вериги, извлечени от двата текста:

(м) “инвалид… инвалидът… инвалид… инвалиди…инвалидите… инвалиди…хора с увреждания…” (Ст/10.05.02);

“хората с увреждания… петима души с физически увреждания… хора с физически увреждания… лицата с намалена трудоспособност над 90%, които се придвижват с инвалидна количка… хората с физически увреждания… на лица с над 90% установена нетрудоспособност… работещите хора с физически увреждания… инвалидте… инвалидите… хората с физически увреждания” (ШЗ/22.05.02).

Този ред на мисли и аргументи праволинейно насочва към извода, че проблемът не е само в това, как се говори в даден случай, а какво в действителност се има предвид, когато се говори за нещата. По такъв начин проблематиката на използването на определени знакови средства би могла с лека ръка да се изтласка на заден план, да се обяви за несъществена и съответно втренчването в нея прибързано да се дискредитира като проява на ненужна дребнавост.

Наистина, много пъти начинът на говорене за нещата не се покрива с начина на мислене за тях (а той пък на свой ред може да не се покрива с делата във връзка с тези неща). Но все пак в други случаи между словата и мислите има покритие. При това очевидно “стандартна”, “нормална” е именно ситуацията, когато се казва това, което се има предвид. Конвенционалните очаквания свързват разминаването между думи и помисли с притворство и лъжа или в най-невинния случай, който обаче се нуждае от допълнителни доказателства - с речева несполука (собствена или породена от неадекватно изваждане на казаното “извън контекст”). И тогава възниква следният въпрос: ако словата са едни същи, как може да се разбере каква ситуация е налице - на припокриване или на разминаване? Положението започва да изглежда още по-сложно, като се вземе предвид принципната многозначност на езиковите средства и обвързаността на отделните им значения с различни режими на употреба в отделните типове дискурси - битов, научен, религиозен, публицистичен, политически, икономически, юридически, медицински и т.н. Ето защо, ако някой бъде назован инвалид, куц, глух, ням, глухоням, осакатен и пр.¹⁰, трябва да се анализират множество информации извън самата дума, за да може да се отсъди какво има предвид говорещият - “човек с физическо увреждане”, “човек, загубил отчасти или изцяло работоспособност”, обратното на “здрав”, обратното на “силен, могъщ, влиятелен”, обратното на “сръчен, умел”, обратното на “добре ориентиращ се, схватлив” или пък нещо съвсем друго.

Още по-голяма сложност към картината на съотношението между думи и мисли добавя метафоричната употреба на изразите, както и обвързването им в устойчиви словосъчетания с преносен смисъл. Във всички цитирани дотук случаи хората с физически увреждания и/или техните проблеми са пряк обект на медийното внимание. И в качеството си на такъв пряк обект те се означават като инвалиди, хора с физически затруднения, глухи, незрящи, парализирани и т.н. и съответно за тях се казва нещо неутрално, добро, лошо, съчувствено, иронично, обидно и пр. В публичното пространство обаче се наблюдава и косвено говорене, което не е целенасочено и преднамерено ориентирано към конкретни лица със зрителни, слухови, двигателни или други затруднения, нито към групата им в цялост, но въпреки това в един много по-общ план не може да не ги засяга. В този аспект българската речева практика в масмедийния дискурс предоставя ако не чак изобилен, все пак достатъчен за правене на изводи материал, срв.:

(н) “Разузнаването на Белгия куца” - заглавие (Т/5.09.02);

“Започналото размахване на папки, данни за бизнесдалавери и заплахи със съд показва, че в жълтата група нещо куца" (168ч/28.06.02);

“…набързо да оправи работата в прокуратурата и съда, че тя отдавна куца и всички са пропищели от тромавата съдебна власт” (168ч/18.10.02);

“Медийната ни политика куца, защото не се мисли в перспектива, а се работи на парче…” (168ч/18.10.02);

“После се чудим защо ни куцат законите…”(168ч/25.10.02);

“Според него ‘куцото’ в тази формула е относителната скорост” (168ч/18.10.02);

“Но в отношенията си с хората той [Иван Костов] е осакатен” (24ч/10.06.02);

“…мъжете са емоционално осакатени - жените не са…” (24ч/2.02.02);

“…липсата на стратегия в образованието осакатява поколенията” (М/16.05.02);

“Управляващите са високомерни, глухи, ревниви и се инатят” (С/31.08.02);

“Мрачно оглушават за чужди забележки и идеи [партиите, когато са на власт]” (Т/5.09.02);

“Когато президент и правителствоо говорят различни неща, ЕС ще оглушее” - подзаглавие (24ч/31.10.02);

“Защо се получи тази глухота в НДСВ по отношение на случая ‘Георги Попов’?” (Т/20.06.02);

“…в едни по-нататъшни дни и двамата (а с Милошевич - тримата) ще свърнат в шеста глуха…” (С/22.10.02);

“Освен национално предателство, този акт бележи опасна политическа слепота” (Т/18.09.02);

“Станишев: властта е сляпа и глуха” - заглавие (С/15.04.02);

“А спецслужбите са ушите и очите на всяка държава. Тежко и горко на България, ако се примирява да е сляпа и глуха” - финал (Т/31.10.02);

(о) “Даже и на незрящите е ясно в мъглата, че всичко се оказа предизборна измама” (Сш/1.02.02);

“Шумен е един от градовете, които дори и слепец би разпознал. По мекия, напевен говор на кореняците…” (ВБ/бр.2 - 02.02) и мн. др.

Група (н) обединява изказвания с глаголна или именна форма, спадаща чрез прякото си значение към лексико-семантичното поле “физическа увреденост”. Във всеки от случаите съответната лексема е употребена преносно - самостоятелно или в състава на фразеологизирана конструкция - и характеризира обозначения обект като непълноценен в определен аспект. Група (о) включва примери с думи от същото лексико-семантично поле, ангажирани в конструкцията дори/даже х. Тази конструкция имплицира, че въпросният х е последният, от който или когото се очаква да се окаже податлив към изразеното чрез глагола действие. В много случаи впрочем импликацията е още по-негативна, а именно, че от х въобще не се очаква подобно нещо, защото той поначало не е способен да го осъществи.

Три неща са общи за изказванията от двете групи:

• първо, при този тип говорене не се визират пряко хората с увреждания;
• второ, това говорене е подчертано негативно;
• трето, замяната на думите от лексико-семантичния кръг “физическа увреденост” с техни евфемистични синоними не може да промени емоционално-оценъчната стойност на изразите (това ясно личи от двата последни примера - единият съдържа незрящ, другият съдържа слепец, но и двата са в равна степен негативно нюансирани).

Трябва също така да се подчертае, медйната експлоатация на подобни изрази не е особено интензивна. Количествено те се срещат многократно по-рядко от изразите с пряка употреба на думи от семантичната област на физическата затрудненост. Още по-утешително е обстоятелството, че в качествен аспект метафоричните употреби са всичко друго, но не и разнообразни. Ако се хвърли поглед към лексикографски документирания фонд от фразеологизми, съдържащи думи за физическа увреденост¹¹, може с увереност да се твърди, че медиите тиражират само нищожна, при това семантично най-безобидната част от този фонд. А речниците пък на свой ред представят непълна извадка от пребогатия фразеологичен арсенал на живата българска реч, като игнорират голяма част от твърде “солените” устойчиви съчетания, съотнесени с полето “физическа увреденост”.

Освен това, за разлика от преките употреби на названията за хора с увреждания и за извършваните от тях действия, метафоричните обикновено не образуват дълги номинативни вериги. В повечето случаи те дори остават “точковидно” представени само на едно единствено място в текста. В анализирания материал например не е регистрирана нито една употреба, наподобяваща верига от типа на цитираните по-горе с индекс (м). Това обаче само от определен зрителен ъгъл е добър показател. Защото дори и при “точковидно” присъствие метафоричният израз е мощен източник на негативна енергия. С най-интензивно излъчване съответно са метафоричните “точки”, заемащи ключови позиции в текстовата постройка - в заглавието, в началния абзац или във финала на публикацията (срв. първия пример с куца и двата примера с израза сляпа и глуха в група (н)). На тези места игнорирането на внушението е невъзможно.

От друга страна, би могло да се настоява, че хората с физически увреждания очевидно не са имани предвид при употребата на цитираните в групи (н) и (о) изказвания. Следователно те няма защо да възприемат тези изказвания като дискриминационни, пренебрежителни, иронични, обидни, сегрегиращи и т.н. и въобще няма защо да ги отнасят към себе си. Възможно е тази позиция да е защитима с някакви аргументи. Но колкото и рационални да изглеждат тез аргументи за хората, склонни да си служат с метафори от коментирания тип, те едва ли биха убедили някой представител на категорията инвалиди, за когото съответната преносно употребена дума - куц, глух, сляп, куцам, осакатявам, слепота и пр. - в прякото си значение е обичаен означител. Всеки от тях има пълното основание да попита защо, след като не е иман предвид, все пак е употребена дума, която в други случаи обозначава именно него. Нима метафоричната употреба напълно изличава неметафоричния смисъл на съответното название? Естествено че не е така. Всяка словесна метафора носи в себе си спомена за прякото значение, на което се основава и от което черпи експресивната си мощ. Ако загуби този спомен, тя ще престане да бъде метафора и ще се превърне в пряк означител на това, което е означавала преносно (подобно на крушка в смисъл на “лампа”).

Но най-важно в случая е обстоятелството, че с метафоричните употреби на думите от коментирания списък е невъзможно за някого да се каже нещо позитивно. С тях е невъзможно да се говори дори и неутрално. Не може например да се казва, че властта е сляпа и глуха, и същевременно чрез казаното да се има предвид нещо добро; изключено е даже да се има предвид, че слепотата и глухотата са качества, които могат да се компенсират с нещо друго. Напротив, всички метафори, включващи думи от лексико-семантичния кръг на физическата увреденост, неизменно носят силно негативен смисъл. Те са изградени именно върху основата на извлечената от думи като куц, глух, сляп и т.н. сема, условно обозначима като “лишеност от нещо”. Тази сема при пряката употреба на съответните думи е възможно да се потисне, да се неутрализира или да се модифицира до “притежание на някаква физическа особеност” или просто до “различност”. Мислима е и отрицателна модификация на семата - например до “непълноценност”. Ето защо при пряка употреба думите от лексико-семантичния кръг “физическа увреденост” могат да носят както положителни, така и отрицателни конотации - според конкретните контексти и в крайна сметка според конкретните намерения и цели, с които ги използват говорещите и пишещите в даден момент. За метафоричните упортеби на същите думи обаче казаното не важи: при тях опорната сема “лишеност от нещо” винаги е модифицирана в “непълноценност”, “недоброкачественост”, “некадърност”, “несполучливост”, “недобронамереност”, и други подобни “не-…”, покриващи полето не само на физическата, но и на интелектуалната неефективност. И ако семата “не-…” се дезактивира, метафората изчезва. Затова всички метафорични употреба на думите от лексико-семантичния кръг “физическа увреденост” остават постоянно и категорично в зоната на подчертано отрицателните смисли. А отразената светлина на тези отрицателни смисли по неизбежност пада върху хората с физически увреждания, независимо дали говорещите с метафори са го предвидили, или не са.

* * *

Изводите, които могат да се направят въз основа на приведените наблюдения:

1. Медийният портрет на хората с физически увреждания не е особено отчетлив. В него има множество тематични бели петна, останали незапълнени или поради тотално мълчание, или поради (добронамерено) спестяване на част от фактите. Общо взето за проблемите на тази категория хора и въобще за нещата, които се случват с тях, се говори относително малко. Медиите имат достатъчно власт, за да променят положението.
2. Образът на хората с увреждания би могъл да е с по-отчетлива вътрешна диференциация. Жените инвалиди определено са по-размито и неясно представени в сравнение с мъжете. Основна причина за това е речевата небрежност. Говорейки за инвалиди, авторите на публикации вероятно имат предвид и мъже, и жени, но освен да го имат предвид, биха могли по-често изрично да го казват - чрез изрази от типа мъже и жени инвалиди, мъже и жени с увреден слух и т.н. По-голяма отчетливост е желателна и в образа на децата, учениците и студентите инвалиди - сред тях има както момчета, така и момичета с физически увреждания. Разбира се, че това е словесно разточителство. Но то не е излишно, тъй като е доказателство за зачитане на съответната категория хора като личности с определени полови, възрастови, професионални и други черти. Може би не е излишно и насърчаването на по-честата употреба на неикономични конструкции, синонимизиращи думата инвалид и нейните хипоними - от типа на хора с физически увреждания, лица с двигателни затруднения и др. Известно е, че медиите не могат да казват на хората какво точно да мислят, но успешно могат да им казват за какво да мислят. А тъй като по-дългите описателни и ненапълно автоматизирани в езиковото съзнание изрази предполагат и по-продължително концентриране на вниманието за извличане на техния смисъл, чрез употребата им медиите могат да упражнят и една допълнителна властова функция: да накарат участниците в медийния дискурс (автори и читатели) малко по-дълго да задържат във вниманието си факта, че в реалността съществуват и хора с различни видове физически увреждания - със свои скърби и радости, разочарования и надежди, грешки и победи.
3. Тематичните и словесните щрихи, положени чрез пряко говорене за хората с увреждания, недвусмислено свидетелстват за осъзнат стремеж към преход от дискурса на култа към физически безупречния човек към дискурса на зачитаната различност. Но употребата на метафори от тематичния кръг на физическата увреденост, макар и рядко, полага черни краски в картината. Тя издава подмолното влияние, което култът към физическото съвършенство продължава да оказва върху съвременните участници в масовата комуникация. Медиите могат ако не да пресекат, поне да ограничат това влияние чрез недопускането на метафори от кръга на физическата увреденост в ключови места от медийния текст - заглавни, уводни и финални. Ако не бъде санкциониран достъпът им до привилегировани текстови позиции, тези метафори ще продължат да облъчват с негативната си енергия не само хората с физически увреждания, но и властта на медиите. Защото тиражирането им в публичното пространство е симптом за неуспеха на тази власт да ги държи под рационален контрол със съзнанието, че те черпят експресията си от един наследен от миналото нетолерантен и дискриминационен начин на говорене и мислене, от който съвременният масмедиен дискурс полага целенасочени усилия да се разграничи.

ИЗПОЛЗВАНИ ИНДЕКСИ ЗА ИЗТОЧНИЦИТЕ НА ЕКСЦЕРПИРАН МАТЕРИАЛ:

ВБ - в. “Весела България” ; Д - в.“Дневник”; М - в. “Монитор”; Н - в. “Новинар”; МТ - в. Труд”, приложение “Морски труд”; С - в. “Сега”; Ст - в. “Стандарт”; Сш - в. “Стършел”; Т - в. “Труд”; ШГ - в. “Шуменски глас”; ШЗ - в. “Шуменска заря”; 24ч - в. “24 часа”; 168ч - в. “168 часа”

БЕЛЕЖКИ:

1. За да не възникне подозрение за манипулация чрез изваждането на фрагмента извън контекст, може да се разгледа номинативната верига на бежанците в цялостния рускоезичен оригинал: афганцам… афганских беженцев… беженцев из Афганистана… беженцев… беженцев… афганцев… семьи… дети… мужчин… афганцы… беженцев… беженцам… беженцев… афганцев… переселенцев… человек… афганских беженцев. [обратно]

2. Подробна информация по проблема може да се намери например у Cameron D. Feminism & Linguistic Theory. Macmillan: Hampshire & London, 1992. [обратно]

3. Като показателен пример може да се посочи учебникът по немски език на Бирман и Шурф и по-специално включените в него урочни единици “Sprache und Sexismus” (Език и сексизъм), “Die sprachliche Diskriminierung der Frau” (Езиковата дискриминация на жената), “Richtlinien zur Vermeidung sexistischen Sprachgebrauchs” (Насоки за избягване на сексистката употреба на езика) - вж. Biermann H., Schurf B.(Hg.). Texte,Themen und Strukturen. Grunband Deutsch fuer die Oberstufe. Cornelsen: Berlin, 1993. [обратно]

4. В следващия цитат и във всички по-нататъшни примери курсивът е мой - Е. Д. [обратно]

5. Срв. инвалид (лат. invalidus) 1. Човек, загубил отчасти или изцяло работоспособност поради болест, нараняване, старост или осакатяване. 2. Военно лице, което е осакатяло през време на война или на военна служба; военноинвалид. (Речник на чуждите думи в българския език - съст. Ал. Милев, Б. Николов, Й. Братков. “Наука и изкуство”: София, 1978); (лат.) invalidus 3 безсилен, слаб, нездрав (Латинско-български речник - съст. М. Войнов, А. Милев. “Наука и изкуство”: София, 1971); (лат.) invalidus, 3. неспособен да се съпротивлява, слаб; недъгав (Латинско-български речник - съст. Хр. М. Данов, “Хр. Г. Данов”: Пловдив, 1936). [обратно]

6. Ето няколко показателни речникови справки: invalide прл. недействителенъ, несъстоятеленъ, инвалиденъ; см. инвалидъ; който не може да работи (Френско-български речникъ - съст. Ат. Яранов. “Хемусъ”: София, 1939); in-va-lid² adj 1 weak or disabled through illness or injury: a home of rest for - soldiers. 2 suitable for - persons: an - chair, one with wheels; an - diet. \\ n - person. \\ vt [VP15A] (esp. of members of the armed forces) remove from active service as an -: send (home) as an - : be -ed home; - ed out of army. -ism …n chronic ill health (Oxford Advanced Learner’s Dictionary of Current English - Oxford University Press / “Наука и изкуство”: София, 1989); invalid, oesterr. nur so, od invalide [..va..]: durch koerperl. od. geistigen Schaden beeintraechtigt u. [dauernd] erwerbsunfaeig <lat. -> franz>, Invalide, der u. die (-en, -en): durch koerperl. od. geistigen Schaden beeintraechtigter u.[dauernd] erwerbsunfaeiger Mensch<lat. -> franz> (Grosses Fremdwoerterbuch. VEB Bibliographisches Institut Leipzig:1986). [обратно]

7. Ето още няколко извадки от речници: валиден (лат. validus “здрав”) който има значение или законна сила; важащ (Речник на чуждите думи в българския език - съст. Ал. Милев, Б. Николов, Й. Братков. “Наука и изкуство”: София, 1978); validus 3 1. а) силен, taurus, venenum, munimenta. б) здрав (телесно или душевно) ex morbo nondum validus. - 2. силен, могъщ, влиятелен res Romana, manus, urbs; c. abl. corprore, opibus, ingenio validus, urbs praesidiis, c. gen. orandi, colonia virium et opum. (Латинско-български речник - съст. М. Войнов, А. Милев. “Наука и изкуство”: София, 1971); validus, 3. Силен; здрав; могъщ, влиятелен (Латинско-български речник - съст. Хр. М. Данов, “Хр. Г. Данов”: Пловдив, 1936); valid [va..]: gueltig; rechtskraeftig <lat> (Grosses Fremdwoerterbuch. VEB Bibliographisches Institut Leipzig:1986); valid … adj 1 (legal) effective because made or done with the correct formalities: a - claim/marriage. 2 (of contracts, etc.) having force in law: - for three months; a ticket - for one single journey between London and Dover. 3 (of arguments, reasons, etc) well based; sound: raise - objections to a scheme. …(Oxford Advanced Learner’s Dictionary of Current English - Oxford University Press / “Наука и изкуство”: София, 1989). [обратно]

8. В този аспект някои чуждоезикови практики отиват доста по-далеч от българската. Например в престижните англоезични дискурси напоследък наред с повсеместно срещания заместител physically disabled се появяват и конструкции като differently abled, physically challenged и др., които поне засега (още повече в превод) изглеждат по-скоро като нож с две остриета, отколкото на евфемизми с гарантирано речево бъдеще. [обратно]

9. Впрочем езиците изобилстват със случаи от подобен вид - например кой съвременен носител на българския език се замисля за произхода на прилагателното червен, но дори и да се замисли, кой би бил склонен да пренася върху него негативи от думи като червей или черво, с които това прилагателно е етимологично свързано и дори споделя един и същ корен? [обратно]

10. Списъкът на използваните в повечето дискурси (битов, фолклорен, литературно-художествен, новинарски и др.) хипоними на инвалид е много ограничен и обхваща само обозначения на лица с някакво явно, външно проявено телесно увреждане, подлежащо на пряко установяване без прилагане на специални методи и техники. Лексеми като сляп, куц, глух, ням, глухоням, парализиран и др. ясно се осъзнават като означения на определени категории хора с физически увреждания и съответно в тези сфери на говорене и писане подлежат на заместване с хиперонима инвалид. Същевременно в други, по-специализирани дискурси - в медицинския, здравно-осигурителния, застрахователния, юридическия и др. - понятието инвалидност е по-обхватно и съответно в тях хиперонимът инвалид има много повече хипоними, например хора със сърдечно-съдови заболявания, раково болни и мн. др. [обратно]

11. Вж. например няколкото десетки фразеологични единици, съдържащи куц, сакат, кьопав, сляп, кьорав, глух и пр. и в повечето случаи отбелязани със стилистични маркери “презрително”, “иронично”, “подигравателно” във Фразеологичен речник на българския език (съст. К. Ничева, С. Спасова-Михайлова, К. Чолакова), БАН: София, 1974, както и огромния брой подобни единици със сходна маркировка в другите фразеологични речници. [обратно]

© Елка Добрева, 2002
© Издателство LiterNet, 23. 11. 2002
=============================
Първо издание, електронно.