Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ТЕКСТ, ТВОРЕЦ И PR

Евдокия Борисова

web

Като се отстранявам от отправените ми обвинения в “непрофесионализъм”, “лакейство, раболепие и угодничество” (пред кого и защо не е ясно - очевидно пред собствената ми позиция) и замълчавам пред квалификации като “махленска свада” (в “глобалното село”, може би - звучи симпатично) и зооморфни метафори като “телешки аргументи” в моя предходен текст, преставам да говоря за Георги Господинов и обявявам символичната смърт на автора (Р. Барт) в нашата дискусия. За да се обявя категорично против въпросната смърт на автора-текст и литературния текст в публичното пространство. И така: текст, творец и PR.

Живеем в общество на спектакъла (Маршал Маклуън), във времената на унизеното слово (Жак Елюл) и тоталното тържество на образа и звука над думите и писмената реч. Живеем (за добро или за зло, но май нямаме избор) в аудиовизуални виртуални времена, които, изначално противоречиво лансират концепцията за - едновременно - тясната професионализация на труда и дейностите въобще и - за широтата и всеобхватността на интересите и заниманията на всеки, в частност - на твореца. (Това са проблеми на социологията на литературата и за да придобие дискусията ни “сериозен” характер в тази посока очевидно трябва да пре-об-говорим правилата - тематично и жанрово. Т.е. - да се въздържаме от “отворени писма” и “някои съображения по повод”... И ако може без подобни дразнещи неологизми - докато преобговаряме!).

Живеем света на всеядната масовоинформираност-дезинформираност (Скот Лаш) и мозаечно повърхностното възприятие на информацията, която буквално ни залива отвсякъде, и е трудно да се говори за тясна професионализация на писателския труд. Още повече - за бягство от “злобата на деня” (както би се изразил Пенчо Славейков, сам потопен в “злобата” на своето време). И все пак, в настоящата ситуация ролята (ролите) на твореца е повече облагодетелствана, отколкото ограничена от публичните и медийните обстоятелства - тъкмо поради това, че той, творецът, е изправен пред невъзможността да обитава само една роля. Незавидна, в този смисъл, е съдбата на читателя-слушател-зрител, впрочем - консуматор и интерактивен интерпретатор - на културни продукти. Боя се да използвам термините - консуматор на елитарна или масова култура, защото те в огромна степен са обезсмислени - елитарната култура просто няма шанс на самотност, тя се вписва така или иначе в полето на масовата, тя съ-съществува с нея. Незавидна е именно ролята на читателя, защото той пък има избор, защото е свободен да се ориентира в информационната джунгла с отсъстващи естетически и морални критерии (да не кажа - корективи) като училище, критика, цензура, закони и пр. В постмодерната ситуация по български няма мода, липсват регулатори на обществения вкус, пазарът диктува моделите (на възприятие, на поведение - на всичко), санкции не съществуват (най-малкото - в моралния си вид). Очевидно се оказва трудно духовното (а и физическо) оцеляване в свят, в който всичко е позволено. Не ми се щеше да соча като пример случая със скандалния постер на Азис пред паметника на Левски. Или - книгата с мемоарите му - на площад Славейков, пред смаяните бронзови погледи на Бащата и Сина. Впрочем - и в двата случая става въпрос за едно и също нещо - продава се, по-точно самопродава се един продукт. В първия случай това става агресивно, безпардонно и зрителят е изправен пред невъзможността да го избегне, консумирайки го визуално. Във втория случай... - не, че става дума за проявена деликатност на продукта, а за неговата изначална, топла (Маклуън) медийна природа - това е книга, която просто можеш и да не разгърнеш, да не прочетеш и по този начин - да се спасиш. Но в крайна сметка пазарният победител е той, “авторът”. И, което е още по-страшно - той е и публичен победител в борбата (напомням, че сме в джунглата) за внимание, за вкусове и представи, за (ще ви подразня ли, ако употребя евангелската метафора) човешки души, при това - не само млади.

И така - целта оправдава средствата, това е битка, правилата са вече определени и те не зависят от нашите капризи, там, в света на спектакъла. Творецът, ако държи да съществува, трябва да излезе от анонимност, да напусне красивите, но невъзможни, несъществуващи пространства на “горда самота”. И, изцяло отговорен за себе си, за текстовете си, за публиката си, за творческите си проекти в така създадената рецептивна-публична-пазарна ситуация - да се погрижи за своя собствен PR. И въобще - за PR-а на това, което се нарича “творец”. (Тук ще се въздържа от исторически примери за проявена гражданска позиция, която плътно се съизмерва с естетическата - патетични, но “по същество” жестове като “Не мога да мълча” на Толстой или “Аз обвинявам” на Зола, утвърждаващи човека, твореца, бореца, гражданина, учителя, духовния водач... интелектуалеца (!?)...).

И така - какво е PR? Медийната теория го определя като социален, глобален контрол на съзнанието на гражданите и постигане на общо съгласие по значими за хората проблеми, хармонизиране на техните взаимоотношения, държане в подчинение на огромни маси хора с помощта на интелигентни комуникационни техники (Барлет, Джоит, О’Донъл). Звучи малко зловещо това определение, отнесено към литературната ситуация, нали? Всъщност, крайната цел на пъблик рилейшън е спечелването на публично разбиране и възприемане на - защо само институционални и обществени - но и лични, творчески идеи. Ключови думи в теорията за PR са диалог, взаимно разбиране, интерсубективна съвместимост и хармонизиране на взаимоотношенията (Хабермас) с помощта на съвременните комуникационни системи и концепции, по същество ориентирани към хората - разбирай към публиката. PR може да изпълнява и рекламни функции, но рекламата в крайна сметка продава; PR - лансира идеи. В този смисъл авторът ни е нужен “жив” - сам на себе си, и на творчеството си, той е нужен в този си вид. Потопен в света, в който живее, в ежедневната комуникативна ситуация, в социокултурната - медийна - среда, в която се раждат текстовете (му).

PR в литературата е да преназовеш “неблагозвучното” име на младия поетически гений, заменяйки го с - Яворов или Лилиев; да възкликнеш в писмо до своя учител, че с “На острова на блажените” българската литература започва от днес, факт, който трябва да бъде “извикан” и “показан” от върха на Айфеловата кула на цяла Европа; или - забелязвайки, че книгата ти не се продава достатъчно добре, да пуснеш обява във вестника, че е иззета от книжарниците, но все още има шанс да бъде купена (става въпрос за случая около Подвързачовата книга “Как дяволът чете евангелието”). Къде започва и свършва артистичната игра, естетическият или пародиен жест, травестията между живот и изкуство, литературна и биографична личност и PR... днес никой не знай, знай, днес никой не знай...

Творецът обгрижва текстовете си и себе си - сам той е текст - задача, далеч не толкова егоцентрична, колкото изглежда на пръв поглед. Поне днес, в съвременността, това със сигурност е така - не, не става въпрос за някаква овехтяла нужда от възрожденско поведение и обаяние, а за едно гражданско-публично-естетическо-комерсиално (защо не) ангажиране с текстовете си, с творчеството си, с публиката си. Творецът трябва да има ангажимент към своята публика - не просто да я поддържа, а да я моделира. Защото тя, публиката, иска да бъде отглеждана, спечелена, прелъстена, поканена на празник (и това е една “покана за сватба”, казва Пенчо Славейков) - на среща с текста, с проекта, с идеите. Творецът сам решава как да “се употреби” (да знае всъщност какво иска и какво е избрал) - и това е нужно, задължително, това е въпрос на живот и смърт, това, в крайна сметка му е работата (по този повод се сещам за анекдота, в който попитали писателя какво работи...) - да бъде в публичното пространство. Друг е въпросът - как?

В какви PR-форми творецът работи, изразявайки себе си и делото си, “воюва” (извинявам се за военната терминология, но до там сме се докарали...) за своята публика? Съзнателно или, понякога не съвсем, той участва в изграждането на своя индивидуален, а и въобще - писателски имидж по няколко начина, които можем да дефинираме като форми на PR. Ще се опитам да щрихирам някои от тях:

А) Като присъства в литературни конкурси, печели награди; участва в изложения, панаири на книгата и пр.; името му се появява в рекламни и др. материали... Блестящ пример в това отношение е например литературният календар (равносметка за изминалата творческа, издателска и търговска година 2006) на “Хеликон” за 2007 година, недвусмислено обхождащ българската литература “От Алеко до Алек Попов”. (Там е и Атанас Славов, и Деян Енев... и Г.Г.) Впрочем - от Ботев. А актуалната тема на времето - на отминаващата и настъпващата година е щрихирана в разгърнат литературно-исторически план в духа на “европейци сме, ама все не сме до там”. От портретите ни гледат лицата, които, според Хеликон - разбирай публиката - са литературният образ, с който българинът става европеец.

В) Като се забърква в скандали или очаква (и заявява очакванията си публично) скандал около някой свой текст; участва в открити полемики и пр. творецът не просто печели популярност. Понякога подобни ситуации рискуват да излязат отвъд границите на добрия тон, но какво от това? Няма лоша реклама. Друг е въпросът, че има “лош”, т.е. “черен” PR. Парадоксално, но и в двата случая задължително печелят всички страни - и творецът, и творбата, и издателите, и публиката, и публичното пространство - губещи са само недоволните-неразбиращи динамиката на света на спектакъла мърморковци. Подобен пример за печеливша скандална известност са романите на покойния Христо Калчев и последният, който роди “случая” Владо Даверов. Или - Стефан-Цаневите “Български хроники” - колкото повече я отричат тази книга, толкова тя по-активно се продава и чете, олимпийските презрителни пози на отрицателите й - четящи и в повечето случаи не-четящи-я “работят” за PR-а на автора й и творчеството му. Скандалът подтиква към четене - впрочем, книгата го заслужава, прочетете я!... (В “случая” Ханна Хоанг Димитрова ”Мащеха е моята звезда” - ще видим, книгата се радва на нездрав, но обективен и обясним интерес).

В) PR за твореца на текстове е участието му в литературни четения, промоции, джем-сешъни, дискусии, представяния на книги... Творецът и издателят отново са в PR-акция. При това - изключително полезна, защото тя осигурява живото общуване между творец и публика, а това означава реклама, добри продажби, нещо повече - интелектуално предизвикателство, дори просветно-образователни и информативни функции. Подобни срещи и изяви осигуряват храна за медиите (което е много добре!) и нещо по-важно - активизират читателската мисловно-критична активност, носейки рисковете, естествено и на възможните разочарования за различните страни. Тук, разбира се, опираме до “болния” въпрос с липсата на достатъчно активна, задълбочена, работеща оперативна критика в момента, която да се съизмерва обективно с българската културна и пазарна ситуация; която да изпълнява не само своята научна и естетическа, но и регулативна функция, т.е. да осъществява действителния PR (връзка между обекта и неговия консуматор). Тази функция е иззета от медиите, които впрочем са само транслатор, или по-точно - отговорността пада отново върху публичния образ на твореца. (Повече по темата - виж или питай Йордан Ефтимов).

Г) Успешен PR за твореца е присъствието му в медийни текстове - той дава интервюта (впечатляващо е интервюто на Теодора Димова в “24 часа” от 24.01. - тя говори за новия си роман - недовършен роман на нейния баща, книгата предстои да излезе през февруари - скандал няма, но има очакване, тръпка, интерес, оживява литературната история). Творецът участва в репортажи, филми, предавания, защо не - ток-шоу-програми (в “Пиано-бар Нощни птици” преди 2 седмици Г.Г. обяви 100-годишнината на българската литературна 1907 - публиката на предаването си има и своите литературни ценители, приятно е, полезно е, в популярното пространство да прозвучават и такива факти; предаването може да спечели, не и да изгуби рейтинг от това)...

Като пише коментари и отзиви в ежедневни издания (не само по литературни теми, не само във връзка със собствени текстове)... творецът прави PR. Като влиза в различни естетически и социални роли - критик, издател, редактор, учен, преподавател (с романите на Валери Стефанов и Боян Биолчев вече открито се заговаря за интересния феномен “професорска вълна” в белетристиката ни), защо не и - политик (Вазов е бил министър)... той е публично известен. Употребен, експлоатиран, но популярен. Различни поводи раждат интереса към текста.

Като участва в електронни форуми, медийни проекти, изложби, инсталации и пр. той дава алтернативен израз на идеите си. Преди време във в. “Култура” протече оживена дискусия по повод идеята за създаване на Музей на социализма. В нея се включиха и писатели, и архитекти, историци, художници и пр. Оказвайки се икономически неизгодна (и политически неудачна), идеята не се осъществи. Електронният музей обаче беше построен - интернет форумът “Аз живях социализма” предизвика огромен интерес, той се пре-осъществи в книга... По-късно се появи и “инвентарната книга” ...на музея. Безспорно водеща е ролята на “студените” медии в съвременната медийна ситуация. Литературният PR обаче се оказа изключително гъвкав, той буквално “прехожда” от “студените” към “топлите” медии: форумът в интернет си е форум, книгата си е книга, големият интерес предизвика появата й, а в случая наблюдаваме интересния обратен процес на завръщането към книгата, към “книжовната” активност. Призивът за участие във форума беше: да се на-говорим за миналото си; не със злоба и отвращение, защото си е наше (но понякога и със), да си спомним, за да забравим. Оказа се, че класическата мъдрост “Смеейки се, човек се прощава с миналото си” (по-успешно се прощава с него чрез смеха отколкото чрез булдозерите, които рушат мавзолеи - от това се роди една градинка и един прякор) е вярна! Творецът (който и да е той - но в случая Г.Г.) се превъплъти в друго амплоа - събирач на антики (спомени), презентатор, аниматор, археолог, музеен работник... грижовен стопанин на родовата памет (не може без нея).

Д) Като съпровожда текста си с паратекстове от типа на предговори и послеписи, манифести и пр. творецът не просто обмисля и обслужва творбата си, а и скъсява иначе необходимата дистанция между нея и читателя. (Да припомням ли смисъла и значението на предговора на Войников към “Криворазбраната цивилизация” и - на Антон Страшимиров към “Свекърва”?) В блърба на корицата на “Мисия Лондон” на Алек Попов фигурира критическата рекомендация (простете за русизма): “най-смешната книга в българската литература”. Ей, богу, наистина е най-смешната. А иначе - PR в действие. Всички сме подвластни на подобен тип “реклама”. Но това не е просто реклама, а връзка, осъществена възможност за комуникация. Възможност за това още някой да чуе и научи нещо повече... в случая - мнение, асоциация, оценка...

Е) Когато авторът се самоназовава в текста (подобно на героите на “Естествен роман” и “Аутопсия на една любов” - и не само) това също е своеобразна, ексцентрична форма на PR, но тук рискуваме да навлезем и в тематиката на наратологията, в проблема за повествователните техники, гледните точки в текста, играта между реално-автобиографично и фикционално, проблемите за олитературяването на света, на историята, ...за автобиографизма и литературната личност на твореца. Това е един дълъг разговор.

И така, в заключение: PR-ът в текста и около твореца-текст се оказва изключително интересен процес, осъществяващ възможност за избор в свободата на читателя, като го превръща във (визиен) консуматор, в (ре)презентатор, в интерактивен деятел по отношение на творбата. (Последната книга на Г.Г. му я написаха всъщност читателите.) Творецът приобщава своята публика към творческия процес - превръща читателя в писател. (Тук се сещам за проекта “Творческо писане” - без да цитирам авторите му, за да не им правя PR.)

PR-ът на твореца превръща читателите в критици, интерпретатори, съдници; разширява способностите на твореца - в медиен текст да впише метатекст или исторически текст; това е намиране на органичен начин на посредничество между автор и възприемател. Литературният PR на твореца печели читателя за своя конкретен текст, а всъщност - за голямата кауза на литературата. PR-способите на автора и текста осъществяват сама по себе си възможността за пораждане на разговор за литературата, присъствие на литературата в публичното пространство въобще. Тя влиза там активно, с всички предимства, рискове и негативи на въпросното пространство - да се “набърка” в повседневността на съществуването. Но това е и нейният шанс. И достоен избор.

 

 

© Евдокия Борисова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.01.2007, № 1 (86)