Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПОЕТЪТ С ДВЕ РОДИНИ

Евдокия Борисова

web

Румен Иванчев. ДръвчеИзлезе от печат юбилейната стихосбирка "Дръвче" на Румен Иванчев. Ще кажете, че това не е новина, и с право. Тя излезе още в началото на ноември, миналата година (2017) и заслужено бе ознаменувана с поне две представяния пред изкушената от поезия пловдивска и столична публика. Както винаги "Жанет-45" са безупречни в оформлението и подредбата на книжното тяло: в очарователната корица на художника Любомир Михайлов ни се усмихва прясно разлистено младо дръвче всред клоните му ни поглежда любопитно и живо синьо око. Окото на истината, на надеждата. Пролетно ми е и разтварям отново стихосбирката (юбилейна е за автора, но няма да спомена кръглия брой на годините, защото и без друго никой не ще ми повярва)... Стихосбирката е юбилейна и защото точно преди петдесет години едно младо момче обикаля столичните вестникарски будки, за да види реакцията на своите читатели, открили първите му стихове по страниците на "Родна реч", "Средношколско знаме" и "Народна младеж".

Ранната лирика на Румен Иванчев е събрана в стихосбирката "Сянка на река" (1983), а зрялата се разлиства в неговото прелестно "Дръвче" (2017). "Онзи Румен остана в миналия век, а аз продължих, пренесъл сърцето му в Италия" - отбелязва във встъпителните си думи Иванчев. А аз си мисля, въпреки драматичните перипетии на напускането, заминаването и завръщането, въпреки чужбинския живот, колко е щастлив творецът, когато има две родини. Няма да крия, както Румен не крие любовта си към Италия, че най-завладяващо ми действат стиховете, посветени на лазурната му втора късна родина. Но и констатирам, че е съвършена симбиозата между ранния и късния Румен - с онова пантеистично светло и философски дълбоко овладяно чувство за смисъла на човешкия живот, надникнат (по далчевски) през призмата на "простите неща". Домът, хоризонтът, залезът, стълбата и покривът, диненият фенер от детството, смокинята, гущерът, катеричката, "окъпана от дъжд и обещаваща любов", каменното мостче над реката, асмата, радиото... са негови лирически персонажи, които са впрочем част от безкрайно сложната натура на мирозданието.

Поетът с две родини е почувстван от публиката така много преди обширното му представяне в престижния римски периодичен сборник "Pagine" (Страници) през 2017 г. Защото Румен не престава да пише поезия, мислейки, чувствайки, пеейки и плачейки едновременно и на български, и на италиански - а толкова малко са поетите, които го могат. Самият Бродски не написва нито стих на английски, френски или италиански език, например. Стиховете на Иванчев на италиански се раждат в годините "подир жестоки изпитания", в които всичко, което го е влюбвало в Италия, разцъфва в поетическата му фантазия като: "Мамма Рома", "Венецианска безсъница", "Утро в Монтепулчано", "Тоскана", "Миг в Остия", "Виа Апиа", "Вила Ада". Тръгвам от края към началото в подредбата на поетическите цикли на стихосбирката му, правейки близките до филологическия ум моментални аналогии с Вазовия цикъл "Италия" в асонанс с по-ранния - "Под нашето небе". Металитературната ми контаминация съвсем не е механична, към нея могат да бъдат прибавени и други лирически аромати, идващи от Далчевия цикъл за Париж, от прошумоляващите природни звукове на Александър Геров и Валери Петров. Казвам всичко това само за да очертая контекста, но и да задам дистанциите - защото вкусът и нюхът са едно, поетическият контекст на това, което вече все по-несмело наричаме "традиция", е друго, а съвсем различни са самобитните, оригинални поетически образи, фигури, метафори, които Румен Иванчев извайва. Например - достолепната мама Рома (да, на италиански Рим е в женски род!), по чиито длани от "напукан камък" се разхождат "калинките на вековете", а "облаците сучат красота/ и розовеят" ("Мамма Рома"). Чиито гърди са свенливо скрити "зад черното ветрило на скорците" - тя е и кокетната бална вечерна дама, и грижовната кърмеща майка, и лъчезарната светица, пазена от "сенките на ангелите, увенчали" мостовете на нейния Тибър. Там, в нозете й, там в нозете му е положено сърцето на поета.

Фигурите на поетическата мисъл са изящни, нежно-лирични, но не изключват закачливата, понякога напомняща детска рисунка, тоналност, в която пролетта може да се появи и като мимолетна прегръдка във Вила Ада, разчертана като ръкописно поле, осеяно с удивителни знаци с рошави глави, там някъде, край Аниене... А радостта от живота - простичкото авторово кредо, което всъщност е най-сложно постижимото, най-великото изкуство - е стаена "в очакване на лятото, потънало дълбоко в плетения стол/ с коктейл в ръка и ледчета, които парят" ("Вила Ада").

Румен Иванчев обича закачливите контрасти, които носят радост и наслада, ето само един от тях: "В полята от едва зазряло жито,/ от хладния тунел на кипарисите,/ излиза път/ и той ме води към слънчогледите/ с наведени глави. (...) Засятото от други жъна с поглед..." ("Щедрост"). Алитерационният комплекс, заложен в най-летния образ - на житото, като че нажежено от изгарящите лъчи, без още въобще да е узряло, някак по инерция ни води към тази очаквана представа, както и към съвсем конвенционалната алегория на лятото - слънчогледите. В излъганото звуково очакване на образа и образите е стаена играта, изненадата, неочакваността. Защото "невръстните зърна на хляба" и "гроздòвете невидими едреят"... все още. Не напразно поставих ударението върху втората сричка на гроздòвете, защото Румен обича класическата силаботоника, въпреки че си позволява понякога модерни и постмодерни експерименти със стиха и образите. Но, мисля, че това е важно, че ценно и красиво в неговия стих е това филологическо страхопочитание пред поетическата традиция на песенността и ритмиката на стиха. Харесват ми мелодичните ямбове и закачливите хореи на Румен. Прекрасни са и полиметричните му предизвикателства - например във "Венецианска безсъница", където на всичкото отгоре е стаен и един драматичен сюжет: "Нощта е голяма/ колкото моя прозорец./ Нощта е дълбока/ колкото мойта тъга./ Долу в канала се дави звезда./ Мирише на гнило и вечност." Съвестното стиховедско отношение към полиметричната строфа очертава изящното редуване на двустъпен амфибрахий и тристъпен дактил, след което - четиристъпен дактил и тристъпен амфибрахий. Почти по Дебеляновски, нали? Обаче вижте втора и трета строфа, там, където се разгръща драматическата картина на прощаването с мъртвия приятел: "Утре ще кремират моят приятел поет./ Ще разпръснем/ праха му в лагуната./ Нищо странно./ Пожелал е да има луна./ Нищо странно/ Но защо е поръчал да му купят билет/ за Ню Йорк,/ преди да издъхне?/ Някой би казал:/ Нищо странно." Класическият стих сам се е отрекъл от собствената си изящност, за да... премине в още по-изящния рисунък на свободния стих. И това е съчетано с умелото поантиране на реторичния въпрос. Той носи в себе си отговора на всички отговори - свободата. Свободата е и в музикалния рисунък на "Четирите сезона" на Вивалди. Това е свободата на венецианския дъжд и блуждаещите призраци на младостта - в този винаги нов и различен град-клише, наречен Венеция.

Някак леко, като въздишка изрича Румен името на вечността и това е красиво в стиховете му. "Погален от ветреца привечер,/ усмихвам се на Нищото/ и казвам му:- Та ти си само миг!/ Нюанс на хлътнало зелено/ върху трапезата на вековете." ("Руина в скалите"). Казват, че изкуството на поезията е всъщност изкуство на метафората. Че езикът е онзи инструмент, който успява най-съвършено да проникне в нейната невероятна преносимост откъм смисли, в нейните нюанси и внезапни пориви на словесна съчетаемост. Художници, хайде моля ви се, опитайте да постигнете това "хлътнало зелено"? Нарисувайте го, ако можете. Какви бои ще смесите? Как ще постигнете оттенъка? А ако Гершуин е успял да се докосне до синьото на лятото в си бемол мажор с множество модулации, би ми било интересно как ли може да се изсвири това "хлътнало зелено"? И дали именно това зелено - на мъха, пролазил в пукнатините на каменните векове и вечността или в зеленикавия мухъл на тленността, не е всъщност онази обещаваща алегория на пролетта? Защо винаги през пролетта си спомняме за края? Може би заради осъзнатата мимолетност на нейното избухващо зелено, на ежечасно сменящите се картини на все по-буйното зелено през прозореца, на пълзящо обличащите се дръвчета и поляни? И обратно - тъкмо зимата и снеговете бели ни спомнят за детството, за първоначалото? Синестезийното мислене на поета Румен Иванчев е философски проникнато в стихосбирката "Дръвче " от лайтмотивните теми на: пролетта, спомена, радостта от живота, края и вечността. Неговото "Дръвче" е "с тричетвърти чорапи/ нехаещо, че идва зима". То залага на вечната максима, според която "бялото блести чрез черното, а пък зеленкото ликува". Нали всеки край е начало, всяко начало предвкусва финала. Спасителната фигура на попрището жизнено е: "Детството на кръстопътя/ с динено фенерче свети" ("Кръговрат").

"Назад към сърцето" - дава нежна команда Поетът. И аз тръгвам назад, към началото на неговата книга. Към циклите "Корени" и "Нежни профили". Тръгвам "По сандали в дъжда", възторгната от нежната горчиво-сладка ирония на любовните разминавания сред измислената цъфнала ръж: "Тананикат по асфалта гъби./ Дирижира смахнат дъжд./ По сандали съм, болят ме зъби./ Не намерих никой в цъфналата ръж./ С навлажнени клепки конски кестен мига./ Помни ме глупакът, ръгнах го веднъж!/ На кого да вярвам? Всичко е на книга./ Някой е измислил цъфналата ръж./ Вятър се е сгушил в моята китара./ Нецелунат скитам, ала изведнъж/ виждам мойта Джени, там - по тротоара,/ припка към чадъра на прошарен мъж." Мисля, че това е уникално стихотворение, в което може да се влюби всеки, да затананика всеки, независимо от възрастта. В няколко щриха, с няколко размаха на четката - вече е нарисувата чудно-смешна вълшебна картина, в която оживява рошавият диригент-дъжд, който може да възторгне и размее всяко умно дете и чийто пример е заразителен. Кестенът конски премигва глуповато, а измислените гъби разпукват асфалта, тананикайки нахално и лекомислено позната песен... Една валерипетровска лекота улавям тук, но без помен от цитатност, а органична, искрена, руменовска. Тази лекота успява да се справи както с традицията (като я почете), така и с ироничното си намигване към луциферовската изкусителност на шаблона: "Делфините играеха/ с огнената топка на залеза,/ когато нашата любов изгря./ Ти бе вълна, а аз скала изпръхнала/ от дългото очакване/ и взиране в далечината." Иронизирайки шлагерния мотив, той ще го опровергае във внезапно изплетения красиво неочакван разгърнат метафоричен образ, който с лекота ще поантира: "Там пясъкът и днес е същият-/ със цвят на нокътчета детски,/ ала теб те няма." ("Вечност").

С еднаква симпатия поетът умее да улови красотата на детството, но и на старостта - в нейната симпатична прелест на естествеността, на изплетената "кошничка от бръчки", от която в "бедния сезон на старостта" "запролетяваш" ("Обич"). Тази кошничка от бръчки е именно еманацията на любовта. Поетът трябва да умее да дефинира, Румен го прави безпогрешно. И достигаме (за сетен път) към утешителната борисхристовска максима, че всъщност смърт няма. Към александъргеровската неминуемост на разделите и мъдростта на годините. Към далчевската вечна женственост на зеленооката жена, но тук, в Руменовата поезия тя е медитерански премислена и естетизирана като средиземноморска богиня. От нея лъха еротика, от целия анимизиран свят около нея лъха еротизмът и вълненията на любовното преживяване: "Сапфирен гущер закопчава на дъхавите дюни ципа./ На голите тела загара ветрецът отмалял опипва./ - Берачите защо не идват? - простенва старата смокиня./ Лози, оплезили езици, очакват покрай тях да мине/ една жена зеленоока, родена в морските градини,/ с коси от здрач, с чело високо и устни като мандарини." ("Приморско"). Отново улавяме с периферното си зрение хитроватото намигваме на поета, който съзнателно заиграва с шаблона на спомена. Стихотворението очевидно неслучайно се зове Приморско (нещо някога се е случвало там, какво ли?), но поетическата картина ни оставя без дъх от неочаквани емоции и реакции, с които е заредена вселената и нейната жива природа. В ролите: сапфиреният гущер - блюстител на морала (блюстител строг на строги нрави, би казал Пушкин) и още: разюзданата мъжка сила на пясъчните дюни, ветрецът-сладострастник, прегрешилата къснобременна смокиня, очакваща спасителни акушери-берачи, лозите, оплезили езици от желание, подобно задъханите старци на Троя, захласнати по красивата Елена... Ето я и Нея, самата Нея, след внезапното салтомортале на строфичния анжамбман: "да мине/ една жена зеленоока...". Самата зеленоока Елена е Тя: тя принадлежи на Омир, тя е фигура от космоса на Андрич, тя е Далчевата красавица от "Любов", разпознаваме я и в зеленооката "Жена на август" на Господинов... И най-неочаквано, нейната хубост се оказва от онази, "рядката" хубост на брюнетка със светли очи, високо антично чело и "устни като мандарини"...

Румен Иванчев успява с лекота да постигне симбиозата между лиричната печал и стършеловата светла усмивка, надничаща зад анекдота и късия хумористичен разказ на живота. Познаваме в България Румен и като редовен дългогодишен сътрудник на един от най-дълголетните и обичани специализирани печатни издания - вестник "Стършел". Известен е и в двете си родини като детски поет със завиден успех, а да те обича детската аудитория, това е най-ценното признание за поетическия ти талант. Всъщност - има ли поезия за деца и поезия за възрастни? Има хубава поезия и толкова. Имам една любима негова творба, което се казва "Девет хремави платени", една великолепна поема за големия взрив и отложения апокалипсис на вселената. Приказка, разказана с усмивка, а явно тя, усмивката, е тази, която ще преподреди обърканото ни мироздание и ще внесе отново ред в космоса. Когато говоря за поета Румен Иванчев, се сещам винаги за героическата метафора на неговия понастинал Сатурн: "с газ разтриват го комети". И си мисля, че такава е завидната участ и на поета, който сбъдна шеговитото си, наглед, намерение да посади дръвче в новата ни българска поезия. Мисля, че успя. С усмивка и тъга, с нежна меланхолия и упорита воля на писател-сатирик, лирик, технократ, който преподрежда светове и ландшафти, проектира и сади градини със слова, но и съвсем буквално (а едното деяние работи в полза и на другото). Градинарят е роден мъдрец. Градината пък открай време е метафора на литературата.

От високото - от стълбата в небето, бавно слизам към тревата, пред мен е "хоризонтът пепелив", галят ме "перата на младия вятър" и звучи "Пени Лейн" ("Излишно"). Обичам Бийтълс, и въпреки че не съм от поколението на Румен, по-късно в годините съм ги слушала вече като класика. Като спомен, но затова пък какъв! Като вечност. От неотдавна се познаваме лично с поета Румен Иванчев. Но се заклевам, че следващият път, когато се видим, ще го помоля да попеем нещо по Бърнс или някой кавър на Бръмбарите. В хлътнало зелено.

1 април, на Цветница, 2018

 


Румен Иванчев. Дръвче. Пловдив: Жанет-45, 2017.

 

 

© Евдокия Борисова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.04.2018, № 4 (221)