Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

РАКЬОВСКИ ЗА ЯВОРОВ - НОВИ КРИТИЧЕСКИ СЮЖЕТИ, ИЛИ КАК СЕ СТАВА КЛАСИК

Евдокия Борисова

web

Цветан Ракьовски. Пейо Яворов. Анхиалски сюжетиИма нещо много симпатично в жеста сам да си подариш книга за рождения ден. Особено ако ти си авторът. Затова всички ние, които обичаме Ракьовски и книгите му, не се учудихме на датата, подписала финала на авторовото предисловие към новата му книга "Пейо Яворов. Анхиалски сюжети": 27 септември, 2016. Спомнихме си още, че самият Яворов обича да подписва своите драми, своите "Маски", "Песни" и "Стонове". Покрай светлите пожелания към професора, мрачни мисли, почти Яворовски, ни гнетят. Защото във времена на епични родни литературни битки и на не чак толкова грандиозни Нобелови съмнения и пренебрежения, в днешно време да посегнеш отново към българския канон е участ твърде незавидна. Анхиалските сюжети на Ракьовски обаче грабват читателя първо с великолепното си оформление и качество на книжното тяло: Фабер, както винаги безупречни. На първата корица проблясва залезът на някогашно Анхиало, изглед от почти птичи поглед, изобразен върху оригинална картичка от 06 юни 1899 година. Това поне четем от клеймото на малкия печат на изпращача, върху пощенска марка с лика на самия Фердинанд Български. По-големият печат на получателя обаче издайнически ни нашепва нов сюжет: Кадъкьой, Истанбул и... арабски букви. Следва: "Souvenir D`Anhialo. Vue de l`ouest". Общ изглед на запад. А може би залезът на запада, при това още преди да се е случил в живота на младия поет? Исторически или пък литературен сюжет нашепва тази картичка, все още не знаем, а и едва ли самият Яворов е изпращал някому вест от Анхиало към Босфорските води. Пък кой знае? Чия е тази пощенска картичка? Това великолепно хрумване на колектива на издателство "Фабер", мисля, подсказва нова интерпретативна посока в литературно-историческите сюжети по Яворов към Цветан Ракьовски, който замислено-скептично, в позата на Роденовия мислител, ни гледа от гърба на книгата. А блърбът припомня, че от предишната му книга за Яворов ("П. К. Яворов и българските поетически силуети", 1998) са изминали цели шестнайсет години. Точно оттолкова се познаваме с него. Време беше за нови сюжети.

Ракьовски ни въвежда отново в темата Яворов - в тоналността на добрата стара позитивистична традиция на мисленето за важността на факторите "раса, среда и момент" (Иполит Тен). Но и в актуалния дух на литературната социология и новоисторизма (по-точно на неговия критик Уайт, но и на Гинзбург и Бродел, в известен смисъл Фуко, и любимия на всички ни, поне на мен, а Ракьовски ме запали по него - Лоуентал). Сигурно не е все едно къде се ражда човекът и къде се ражда поетът - отбелязва в предисловието си Ракьовски, за да отговори на налагащия се от самосебе си въпрос защо Анхиало? Към магията на малкия град и магията на литературното слово плюс география ни повеждат неговите социокултурни и исторически наблюдения върху биографията на младия Пейо Тотев Крачолов, който именно тук, в малкия крайморски градец на дълбоката провинция, в самотата, съмненията и пробужданията на съвестта, вината, родовото чувство, се ражда като големия поет на нацията. В предисловието прозвучава и невъзможният въпрос какво би станало ако? Ако дори и още само година, Яворов бе престоял край морето и до телеграфа? Какво би станало с проекта Македония, с българския символизъм, с хайдушките песни и фаталните любови, "стихосбирки, символизми, весели, мини, лори, драми, дори" (Ракьовски 2016: 8)? В присъщия си лирико-ироничен стил, почти фамилиарно, но не дразнещо, а по-скоро провокативно (да изпееш живота на Яворов като градски песенен шлагер: чернокосата е Лора, а пък русата е Дора - какво е това?), Ракьовски ще дефинира Анхиало като символична и биографична гранична ситуация за младия Пейо, разбивайки на пух и прах клишетата за "пътя на поета и човека" и "периодите в творчеството на Яворов". Литературоведският канон отдавна е белязал с кървавочервено годината 1907 като граничен вододел в това творчество. Но именно напускането на Анхиало е за Пейо прощаване с младостта и навлизане в зрелостта (на литературата, в столицата, с ново име - Яворов). То е прощаване с илюзиите и докосване до музата на поезията (там пише най-хубавата си поема "Калиопа"). Мястото и времето раждат поета.

Петте статии - изкушавам се да ги определя като критически есета с богат белетристичен дар - са посветени на различни аспекти от "анхиалското" творчество на Яворов. И разказват пет обширни критико-исторически Яворовски сюжета.

Първият сюжет разглежда ролята на "Стихотворения" от 1901 г. във формирането на концепцията на поета Яворов. Именно тук той напълно сам "гради своя личностен образ и физиономия на творец", далеч от "Мисъл", встрани от школи и доктрини, съхранил впрочем завинаги симпатията си към "персоналистичната енергия на Вазов" (а чувствата им са съвсем споделени). Тук, критично заключава професорът, като че сам Яворов се явява на семестриален изпит, поетът се учи да композира своята първа, при това, съвсем немалка книга. А споделяйки съдбата му, критиците - довидяли, недовидяли качествата и недостатъците на стихосбирката - са подложени на детайлен анализ. Божан Ангелов, Николай Райнов, Антон Страшимиров, Стоян Михайловски - възторжени или намръщени, от позицията на столетието смело можем да им посочим и пропуските. Колеги, дайте си книжките. И слушайте сега какво става по-нататък.

Вторият голям сюжет е посветен на "П. К. Яворов по пътя към славата (Чирпан-Анхиало-София)." Разказва се, че именно 1899 година е критична спрямо таланта и творческия свят на поетовата личност, раздвоена още тогава вече (!) между каузата, наречена "български модернизъм" и каузата "Македония". Поетът-харамия е и поет на нощта. А "след 1901-02 поетът и публицистът Пейо Тотев Крачолов се подписва с новото си име (Яворов); тогава "цамбурва" в македонските изпитни." (Ракьовски 2016: 25). Българският модернизъм обаче се превръща в негова личностна кауза и въпреки че "двете перспективи "Мисъл" и Македония са в разнобой", а поетът "се забърква" в политически и интелектуалски интриги, тази двойствена линия предстои да бъде следвана оттук насетне в живота му. Интригите около "отвоюването му" за литературата "от другия край на света"; диспропорциите между очакваното и предразсъдъците на традиционалистите (възраженията на Николай Райнов срещу "бързата слава на поета" - продукт на Славейковата воля) - всичко това Ракьовски разказва съвсем човешки (не че литературоведският език е нечовешки, но понякога си е свръхчовешки), с вкус към авантюрно-приключенския наратив и светската интрига. Някога си мислех, че може би така трябва, вече съм убедена, че точно така се прави. Край на дискурсивните и стилистични труфилки на 90-те, колко хубаво! Впрочем приемането на безизвестния, недоучен млад телеграфист в литературния столичен бомонд се оказва сюжет от тогавашните литературни войни (не по-малко безпощадни от днешните, впрочем някога квалификациите към талантливия критик са били: "безсочна гарга", днес "човекът-плъх"). В тези войни, както виждаме, никой не е застрахован от късогледство и грешки, от грубости и компромати. Но покрай обвиненията и обидите, тогава са се раждали и остроумни метафори, като онази на Николай Райнов за "оранжерията" на "Мисъл", която отглежда таланти под диктата на "опитния и реномиран градинар" д-р Кръстев. Кой е истинският диктатор обаче, всички знаем. От което литературата ни не е страдала особено, тя очевидно няма нужда от либерално-демократични хватки, за да процъфтява. Времена и нрави...

Ракьовски разказва като в роман: специално искам да препоръчам на читателя вглеждане в детайлите около хитрата и мъдра изчакваща позиция на "доайена Кръстев" например, който "мъдро решава да се обади с рецензия" за стихосбирката "чак година по-късно" (Ракьовски 2016: 13), след вече изказаните, недоогледали недостатъците на текста критици. Или пък сюжетите на бягствата на Пейо, които го съпровождат до края на дните му: авантюрата Македония, двете френски бягства (Нанси 1907 и Париж 1910); любовните бягства. И... първото, което според Ракьовски е особено важно, защото се проектира върху познатата психотравматична плоскост на лиричния (за някои - драматичен) кошмар баща ми в мен. То е типичното авантюрно приключение на сина Пейо, който изминава огромни, трудно уловими разстояния ("от Чирпан, през Стара Загора, Сливен, Стралджа та чак до Анхиало"), за да се освободи от гласа и сянката на бащата - "властната фигура на Тотю Крачолов" (Ракьовски 2016: 29). Ракьовски осветлява "недовидяния персоналистичен сюжет" Яворов като инициация, посвещаване в модерната поза на самотата, но и като прециозно осмислено (почти книжно, защото недообразования Пейо всъщност е много четящ човек) Флоберово "възпитание на чувствата в самота - точно през тези 11 месеца в затънтеното Анхиало" (Ракьовски 2016: 30). Никой досега в българското литературознание не бе отделял такова значение на този, уж дребен факт от биографията на поета, винаги се е маргинализирал този етап от живота му, но именно там, на морския бряг, поетът написва една трета от своите текстове въобще. "В Анхиало музата е била твърде щедра към него..." (Ракьовски 2016: 33). А инспирирането на бягства, започнало именно оттам, го тласка съдбовно към неминуемото решение да попадне в центъра (човек и добре да живее, рано или късно отива в София). С други думи бяга от баща си, за да попадне при бащите (от "Мисъл"), които го завръщат и моделират от него Яворов. Дали? Ракьовски разколебава схемата за Яворов като проект на "Мисъл" - оказва се, че всъщност той цял живот е вървял именно срещу доктрината и доктринерството на знаменитата четворка. "Геният на Яворов се ражда именно в Анхиало" (Ракьовски 2016: 32) и оттам нататък всички останали граници за него ще са следващ повод да препотвърди своята вече инициирана личност на бягствата от самотата. Отново в самотата.

Друг критически сюжет в настоящата книга вещае присъствието на Яворов в хлъзгавите територии на граничните художествено-публицистични жанрове, какъвто е очеркът. Тук обаче имам известни претенции. Модерната медийна жанрология предпочита претенциозният термин фийчър (черти от лицето, щрихи към портрет, събитие или обект), като предварително се застрахова, че чисти жанрове няма, особено в публицистиката. И така много лесно може да се прекрачи от фийчъра към пътеписа, художествения разказ, есето, репортажа - в щастливата мешавица между тези конвенции се раждат истински ценните и интересни текстове. Така е в журналистиката, така е и в литературата. Така се раждат и големите писатели-разказвачи, минали до един през журналистиката: А. Чехов, Ч. Дикенс, Г. Маркес, Т. Улф, Н. Мейлър, Т. Капоти, У. Еко. Авторът предпочита руската таксономия "очерк", тя обаче сама по себе си ограничава, о-чертава предела на възможностите за разказ(-ване). Там, в очерка, се твърди, не е задължително да присъства художественият разказ. Да, така е, и затова този Яворов текст не е очерк, а фийчър - защото пък там художеството е задължително, по-точно - неизбежно. Според руската теоретическа оптика всъщност ще стигнем до "физиологическия очерк", какъвто определено слабопопулярният и недоюбван от явороведите текст на поета "От обсерваторията до гарата" не е. Това е един от онези невидими текстове, към които малцина боязливо посягат и то единствено, за да изрекат някой шаблон. Ракьовски посяга смело. С ясното съзнание как всички, които малко или много сме се занимавали с "Мисъл", се заразяваме от доктринерство. Лечението след това трае дълго. Ясно е обаче, твърди Ракьовски, че този текст отчита белетристиката като сериозно Яворово изкушение и въпрос на смелост е да се напише такъв "жанрово неправилен текст" (Ракьовски 2016: 39). Но пък, отново доктринерски Яворов посяга към разказа, защото се оказва, че точно в това време "Мисъл" е занемарило прозата и списанието е болно за разказ" (Ракьовски 2016: 45). А този опит за очерк се еманципира от формалното си намерение и гравитира около ироничната новела, около пародията на жанра, но и на стиловете и нравите на (столичния) живот. "От обсерваторията до гарата" всъщност се оказва пародия и на очерка, и на пътеписа, и на горещите теми на съвременността, една от които е "женският въпрос", по който Яворов се оказва твърде компетентен. Е, това го знаем. Но не знаем, че е теоретизирал по въпроса. С особена наслада Ракьовски коментира почти физиологичната трактовка на джендер-отношенията в сецесионния дискурс на зооморфните-маскулинни и флоралните-фемининни алегории. Мъжете са животински видове, жените са цветя. Така казват. Една усвоена територия от златните 90-те на модерното българско литературознание, когато всички все още се обичаха и си подаряваха теменуги. (Става дума за литературно-критическия "роман", станалият нарицателен сборник "Теменуги - другият роман на Яворов", изд. "Лит. вестник", София, 1998, един от подбудителите му е самият Цветан Ракьовски.) Тук авторът отваря приказка за Яворовото отношение към жените, иронично-саркастично, не по сецесионному, а някак ренесансово-раблезиански земно-разпуснато, но артистично и с вкус, назовавайки например "онази очарователна женска страна, обратна на лицето и по-долу откъм гърба - послесловие" (Ракьовски 2016: 50). Критикът-историк свива рамене в недоумение: светът открай време е разделен на интелектуална горница и... красива долница, кому е нужна обаче антиномията помежду им? Не разбирам защо красотата не трябва да бъде и умна, пита Ракьовски? И, понеже споменава Стърн и неговото "Сантиментално пътешествие", каквото "От обсерваторията до гарата" никога няма да бъде, най-малко заради кратката траектория, която се изминава с цел обследване физиологията на София, нека припомним нещичко и от самия Стърн. Краткото му сантиментално пътешествие свършва внезапно, защото пътешественикът-разказвач... умира (по път от Франция към Италия). Последните реплики на неговия Йорик обаче, спомняме си, са засвидетелствани като съвсем истински случай, под черта (в главата "Деликатният случай"), именно там, в онази безизвестна страноприемница на пътя от Париж към Лион, където е настанен в една стая за нощувка със спътницата Дама, заедно с която прекарва безсънна нощ, спазвайки клаузите на благоприличието и своя свещенически чин. Леглата им в общото помещение са разделени само от един параван. А изпитанието в съвсем бокачовски дух приключва така: "Давам ви дума, кълна се, госпожо... и тогава, понеже в стаята цареше пълен мрак, ...тя се бе прокраднала така близко до леглата ни..., че се оказа между мен и господарката си... И когато протегнах ръката и хванах la fille de chambre за..." (Стърн 1981: 147). И тук действително приключва "Сантиментално пътешествие из Франция и Италия", неизговорило онази част от тялото, която потъва в многоточията. "Женският въпрос - ще заключи Ракьовски - по-точно феминизмът, има и обратна страна. Казано нагледна (послесловна) страна." (Ракьовски 2016: 51).

Следващият, четвърти критически сюжет е посветен на още по-деликатна тема от женската задница: "Поетическите царици и малките момичета", да, става дума за Яворовите "Царици на нощта" и жените в живота на поета. При все, че те са повече фикционални, нежели реални. Но достатъчно стряскащи, фатални, вамп, в мощната си хватка и властови импулси и амбиции да властват над мъжката воля със своята страст, незадоволеност и желание за притежание. Тук енергията на Ракьовски се развихря в междутекстови връзки, той търси генеалогията на този мотив и този подчертан интерес към женската царственост (като че ли овладяла един съществен роден образ на света, както би казал Гачев) - при това, подчертава той, не само в поезията ни. Изключително интересни паралели са направени между Яворовите царици и: Вазовите, Л.-Стояновите, Балабановите, Траяновите, Ем.-Попдимитровите, Дебеляновите, К.-Христовите, Вл.-Мусаковите... Но, млъкни, сърце, спирам дотук, заявява критикът-историк, за драмата и прозата не отговарям. Това, което всички знаем (от книгите на Михаил Кремен и Ганка Найденова-Стоилова), тук е само пикантна подправка към еротичния дискурс: "Яворов тълкува йезуитски еротично-отвъдморалния ореол на поемите, уверявайки я (Мина - б.м., Е.Б.), че "тия ми работи не са за млади момичета" (Ракьовски 2016: 59). И съвсем не психобиографичният интертекст тук е интригуващият критически сюжет. А аналитичната междутекстова връзка между съвпадащите "похитени" заглавия и интересите на "една литературна мода и увлечение по един литературен топос" (Ракьовски 2016: 64), който волно прелита между жанрове, школи и имена, където се усещат периодични сцепления между автори, които иначе сме свикнали да мислим в диаметрално различни редове като Кирил Христов, Яворов и Вазов. Имитацията на заглавията и метатекстовостта на интертекстуалните отношения Яворов-Кирил Христов по линия на двата цикъла "Царици на нощта" (съответно Яворовия от 1910 и Христовия от 1937), както и дебатът върху жанровия избор (поеми-сонети) отгръщат страницата на нов критически сюжет в българската модерна лирика и теория. И той съвсем не е отграничен в териториите на сецесионната тематика и интереси, в духа на времето.

Последната, най-кратка по обем статия, бих я нарекла дори етюд, но обобщаващ, поантиращ, завършва (д-р Кръстев би казал "окръгля") концепцията на цялата книга на Ракьовски "Анхиалски сюжети". Заглавието "От оранжерията на "Мисъл" до литературния канон" не само флиртува с "От обсерваторията до гарата", но и с трескавите усилия в последните години да се подреди, преподреди, преосмисли понятието литературен канон в българското литературознание въобще. Канон, та канон! Чудя се, дали толкова сърцераздирателно и другите братски литературознания се терзаят от този проблем на проблемите?... Когато нещата опрат до литературно образование и дидактика - да, разбирам това да е толкова вълнуващ въпрос. (Защото освен друго става дума и за демография, и за равнище на образователната система, за качество на нашия книжовническо-даскалски труд. Абе, за хляба става дума, когато нищим канона. И за смисъла ни.) Но иначе? Впрочем Ракьовски добре знае това и се опитва успешно, мисля, благодарение отново на своя божи дар - иронията и себеиронията - да вразуми дискурса. Преформулирайки елиътовския въпрос обаче по български: как се става класик? Ето така. Когато те отгледат в "оранжерията" на изучена школовка на европейската модерност. Или когато те открият като нова звезда в астрономическата обсерватория (но не на столичните пространства). След което моментално те натоварят в първия вагон на гарата на българския литературен канон. Но, дори и да си в първия, луксозен вагон, все пак влакът е с българска регистрация, нали. Дали не е по-уместно да се потърсят авторитетни влияния (Лермонтов, Надсон, Байрон, Верлен), или да се видят разнобойни, но неочаквани доминантни белези в различните лица на поета, мултиплициран в множество разнообразни поетически маски? Тук ще откроя блестящата самоирония на самоцитирането - Ракьовски си я позволява и хвърля предизвикателно ръкавицата на съмнението оттук нататък към всички тия, които ще дръзнат да посегнат към Яворов. Не е лесно, и аз минах оттам. Имах привилегията да съм един от ранните читатели на великолепната му книга "П. К. Яворов и българските поетически силуети" (София, 1998). И понеже младостта е неразумна, имах дързостта веднага да се кача на сцената - ама съвсем буквално, с драмите на Яворов. От маските и силуетите - та чак до сюжетите, това звучи като алтернативно заглавие на настоящата нова книга. Същественото й откритие е кодирано във финалните послания, а именно, че точно кръгът "Мисъл" "произвежда за първи път в българския литературен процес митологията за кръг, поколение, група, а след това - инспирира нови литературни сюжети. В тях мисълта замества патоса, а "индивидуализмът сменя вярата в силата на масите" (по думите на Г. Цанев - б.м., Е.Б.)" (Ракьовски 2016: 87). Това е вяра и в силата на маските, ще добавим ние. И, понесени от паронимийната иронична инспирация, можем и да поиграем с тази дума (маски, а може би мацки), за ще стигнем отново... до женския въпрос. А краят трябва да остане сериозен. Въпреки насладата. Да, истинска наслада е поредната покана на Цветан Ракьовски за литературен бал с... маски.

Думата беше за българският литературен канон и неговата нерада литературоведска съдба. "Яворов - заключава Ракьовски, играе ролята на поет, тази роля се поддържа от кръга, Мисъл осигурява идентификационния контрол. (...) но не успява докрай да попечителства жестовете и идеите на Яворов. Яворов е невъзможен за форматиране гений." (Ракьовски 2016: 87, 88, 89). Твърде силно казано и никак не по пост-модерно-му, ще възкликнем разочаровани тук, но и това не е краят. Защото за разлика от Шишманов, Ракьовски не си позволява на финала да въздава определения за синтези и класици. Тук ще стане дума и за патоса на христоматиите и антологиите, и за силата на нормативизиращото слово. И за блестящите стихотворни книги, които ще обрекат поета на мълчание - фрапантният пример е с "ПСО". Хайде сега познайте какво е това, съвсем не футболен клуб, побратимен с ПСЖ (Пари Сен-Жермен), не, това е екстравагантното съкращение на "Подир сенките на облаците", който не вярва да отгърне на стр. 91. И за реабилитиране на Флоберовия комплекс "мадам Бовари това съм аз" ще стане дума тук, на края. Защото тъкмо "Сафо" е метонимия на последния авторов жест. Защото "авторът (не Сафо, а Яворов) приключва битието си на поет" (Ракьовски 2016: 92) именно с тази книга. Унесен подир сенките на облаците. И маските.

Заключенията на Ракьовски са безпощадни. Към нас. "Изглежда литературната личност Яворов изпитва доста сериозно тежестта на канона" (Ракьовски 2016: 101), отбелязва той, коментирайки учебникарски, методически, а също и критически дефиниции, които вече (в 1915!) канонично го "разфасоват, надребняват и форматират" в "Книга за юноши", например (това ще да е прабабата на "Библиотека за ученика"). По-нататък ще го профанизират допълнително, вписан в множество образователни и конкурсни редове, списъци, тиражиран и разпродаден по сергии, пазари и супермаркети (вчера се уверих с очите си, че можеш да си купиш ново съкратено издание на Яворов във веригата на СВА, притиснат между Алиса и Малкият принц). Така е винаги, когато литературното познание се въвлича в ресурса на образователния процес. "Но - Така се става класик." - заключава песимистично-нееднозначно Цветан Ракьовски. Изискват се жертви. За македонското движение не знам, но литературният Мамон - канонът, задължително ги взема. Обнадеждаващо е, когато се появяват изследвания като "Анхиалски сюжети", дръзки, дерайлиращи постоянно с опасност за живота извън коловоза на каноничното мислене за литературата и нейните изследователи (един от тях е авторът на списъци от 1915 - бомбастичният Мустейкис, за когото научих пак от професора, чудя се дали е бил с мустаци). Книгите върху българската литература трябва да бъдат такива, като настоящата - красиви и празнични. (Трябва? Предупредих, че бродещите подир сенките на "Мисъл" сме доктринери.) Да ни черпят с неочакваност и мъдрост. Да ни изненадват непрестанно, без да кобят и съдят. И да разказват.

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Ракьовски 2016: Ракьовски, Цветан. Пейо Яворов. Анхиалски сюжети. Велико Търново: Фабер, 2016, 103 с.

Стърн 1981: Стърн, Лорънс. Сантиментално пътешествие из Франция и Италия. София. Народна култура, 1981.

 

 


Цветан Ракьовски. Пейо Яворов. Анхиалски сюжети. Велико Търново: Фабер, 2016.

 

 

© Евдокия Борисова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.10.2016, № 10 (203)