Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МУЗЕЯТ НА МЕТАЛИТЕРАТУРНИТЕ РЕФЛЕКСИИ НА ОРХАН ПАМУК

Евдокия Борисова

web

"Да, във всеки един главен герой във вашите романи има по един Орхан Памук, какво бихте казали по този въпрос?" (Интервю 2008) Този, наглед семпъл журналистически въпрос, отправен от Бану Гювен към Орхан Памук през септември 2008, когато излиза поредната литературна сензация - романът "Музей на невинността", на практика провокира интерпретаторските нагласи, мислещи литературните светове в духа на постмодерността. Авторът е последната надеждна инстанция, удостоверяваща интерпретацията. Или точно обратното - първата? Тя пък, интерпретацията, е просто задължена да бяга от достоверността, историчността, фактологичността. Адекватната читателска и интерпретаторска нагласа към всички творби на Памук обаче, се оказва новоисторическата; културно-антропологическата, реконструираща контексти, езици, хабитуални практики, мода, масмедии на едно общество, каквото е турското - раздвоено между изтока и запада, традицията и модерността.

В романите на Орхан Памук, особено в "Музей на невинността" литературата пристъпва прага отвъд-литературността. В литературния, както и в съпътстващите го металитературни текстове - интервюта, изявления, есета и пр., които Орхан Памук произвежда в изобилие (и това със сигурност е съзнателна авторова стратегия, настояваща: "Мислете за Мен и за Нас именно по този начин!") - персоналията Памук, респективно съвременният образован, европеизиран турчин; както и реалията модерно (турско) общество и сакралният топос Градът Истанбул присъстват с цялата си мощ на културни парадигми, придаващи характерния облик на това невероятно творчество.

Навярно именно това предизвиква едновременно и вълната от възхищение, и отрицанието на явлението Орхан Памук: той е самобитен и космополитен, историчен и отвъдисторичен, равнопоставено "литературен" и "металитературен" автор, чието творчество се превръща в запазена марка на днешната турска литература. А негативите? Той е маниерен, самовлюбен, скучен, политически спекулативен (заработва с политически изявления Нобеловата си награда), а спекулациите му свободно се разпростират в литературата (да преследва популярността на Салман Рушди) и в отвъд-литературата. Дали ще пресъздава исторически или криминален сюжет, дали ще е любовна, семейна сага или мистическо видение - задължително наративът му ще носи белезите на мемоарното и биографически провереното. Ще присъства Двойникът (Орхан); Майката и непременните инцестни копнежи; почти еротически почувстваната влюбеност в Истанбул (с конкретните житейски топоси - Бейоглу, Джихангир, Чукурджума, Хейбелиада, Истиклял, моста Галата) и... Разказвачът, който ще запише историята...

В "Музей на невинността" (един роман мислен и писан в продължение на 10 години, паралелно със "Сняг" и "Истанбул") Двойниците на автора са героите Кемал бей и братовчед му Орхан от "скучния род Памук", който ще превърне историята в роман1. "Поведението на героя Кемал съвпада с моите възгледи - отбелязва писателят в интервюто с Бану Гювен - това е хипотетично и мое поведение. Кемал е по-голям от мен с цели 8 години, момче от богато семейство. Неговото детство и това, което е видял и изживял той, съм го видял и изживял и аз. И аз съм имал възможността да израсна в подобна на неговата среда и да вляза в същото общество, в което живее и той. До тук си приличаме, но различията започват от тук нататък. Много медии ме питат: "Г-н Орхан, вие влюбвали ли сте се както Кемал, събирали ли сте вещи, както е правел Кемал?" Едва ли може да става дума за подобно пълно съвпадение между автор, т.е. човек, и литературен герой. Ние с Кемал си приличаме... Едновременно с това съм започнал да пиша и един друг роман, който отново ще обхваща места като Джихангир и Чукурджума, но не искам да издавам нищо повече." (Интервю 2008). Писателят твърди, че разказва (по-точно неговият герой Орхан Памук разказва) една история, нелично изживяна, а чута някога от някого. Едновременно с това настоява за реална прилика със собствения си герой. И не му е достатъчен краят на тази почти 700-странична история, а чувства необходимост тя да бъде продължена. В друга посока. Но местата - Чукурджума и Джихангир2 - да са същите. Става дума за най-новата книга на Памук "Manzaradan parçalar", излязла в Турция през август и предстояща да се появи на български в началото на 2011 година в издателство "Еднорог".

Разбира се, този роман-енциклопедия на турските нрави и съвременна история (в годините от 1975 до края на 80-те, а след това до 2007 г.) носи своите социокултурни и философски послания: "...в едно общество като нашето, където любовните връзки се изживяват по по-труден начин, е представена една любовна връзка от 70-те години, в центъра на която в романа заемат място проблеми като флиртът, годежът, девствеността, интимната връзка преди брака... в романа се отразява живота на две общества - на заможните и на обикновените хора... Защото моралните критерии, както става видно, в интимните отношения между бедните и богатите, заможните и обикновените хора се оказват различни." (Интервю 2008)

В конкретния си аспект обаче този "класически" любовен роман на Памук се дистанцира от съпреживяване, подобно на Толстоевото - когато плаче над съдбата на своята Ана Каренина или от идентификация, подобно на Флоберовата: "мадам Бовари, това съм аз". Впрочем, благодарение на писателската си ерудиция, Памук фино "спекулира" с влиянията си, с отправните точки спрямо своето раждане като писател. Той обича да разсъждава и да коментира тези въпроси - за формиращите го модели на Еко, Калвино, Борхес, Пруст... Връзката с героите си, обаче, тук, в романа, а това пък узнаваме от интервюто, той схваща не в класическия опосредстван план на "изразяването на себе си" (Кемал, това съм аз), а на биографското сдвояване (Кемал е също като мен; ние много си приличаме. Произходът ни е един и същ, възрастта и младостта ни - също, възпитанието... Аз се влюбвам по същия начин, и точно като него обичам да колекционирам вещи, в които са стаени сюжети, емоции3... Повявайте ми, познавам добре Кемал - точно както познавам себе си.).

Има някаква особена доза психотичност в това необикновено общуване между герой и писател. Писател и читатели. Има естествено и артистизъм, и креативна фантазия, и вкус към интерактивна естетическа комуникация между автор текст и читател. Въображение, разчитащо на медиатизирания облик на литературния текст - при това, напълно доверил се на неповторимото въздействие на топлата медия Музей.

В определени ситуации този музеен роман придобива облика на кинозала, на киноекран. Героинята Фюсюн мечтае да бъде филмова звезда. Кемал, с прецизното око на режисьор и оператор "наблюдава начина, по който неговата възлюбена пуши, как тя гледа телевизия всяка вечер, начина, по който говори, чувствителността й - т.е. той я следи стъпка по стъпка сякаш я записва с камера на живо и това той споделя с читателите. Всеки, който чете романа, ще може да разбере какво търпение главният герой има към своята любима. Може би това е любовта - търпение? Има стотици страници, посветени на търпението, с което разполага Кемал, начинът по който гледа как пуши неговата любима т.е. тук се представя развитието на любовта в главата на Кемал, наблюдавайки всички жестове и мимики на своята любима. Когато описвах всичко това, изпитвах голямо удоволствие." (Интервю 2008) Самият Орхан Памук е изкушен от киното, а както сам признава, в далечната 1983 година е пребивавал реално в обятията на Йешилчам4. Четейки обаче това металитературно откровение на автора паралелно с пространните детайлни описания на прелестната Фюсюн, видяна в ракурса на Кемал, читателят, притежаващ зрителен филмов опит, моментално реконструира обсебващото въображение на Антониони и неговото "Фотоувеличение". Кинозалите и откритите летни кина, в които героите прекарват почти десетилетие от живота си, се превръщат в своеобразни музеи на турското модерно време, на легендата Йешилчам, на сълзливите филмови сюжети и турската чувствителност. Музеи, запечатали лицата и превъплъщенията на Орхан Генджебай, Тюркян Шорай, Фатма Гирик, но и на Хичкок, Грейс Кели и др.

Книгата се превръща в музей на времето и хората. На киното, музиката, модата, рекламите, телевизията на турските 70-80-те години. Книгата предизвиква раждането на истински музей. Фикционалната история се фактуализира - а дали това не означава, че тя е заредена с фактуалност априори? Нелитературността ражда литературност?

"Първо Кемал започва да събира вещите на Фюсюн, за да може чрез тях да утеши своята болка, да възвърне спомените за нея, за това и тези вещи за него се превръщат в най-съкровеното нещо... После това се превръща в навик, в инат, след което всичко това става една колекция... и накрая на романа вече героят създава музей, където представя всички събрани вещи." (Интервю 2008). Впечатляваща е колекцията от фиби, недопушени фасове, брошки, копчета, чаши, дрехи, обувки, декоративни фигурки на кученца, солници, ресторантски менюта, снимки, картички на артисти, капачки от газирани напитки, кибритени кутии, дори едно кухненско ренде за дюли за приготвяне на конфитюр... Вещите притежават своя душа. В тях оживява двойствено и душата на героинята - любимата, неповторимата Фюсюн; те са носталгичната идея за Фюсюн. "Аз - споделя писателят - всъщност откривам наистина музея, който създава Кемал за Фюсюн, а сградата се намира на улица Чукурджума. След като взех това решение (да направя реален музей - аналог на литературната фикция), преди близо 9 години купих една сграда там, на тази улица, тази сграда я превърнах в музей, след което започнах да се чувствам като Кемал и започнах да събирам вещи, точно както прави той. В този период усилено пишех романа, а от време на време работех по него именно благодарение на тези вещи. Т.е. първо в моите ръце има една вещ, която след това намира място и в романа; много от вещите, които описвам в романа са предварително издирени от мен и включени в редовете на повествованието. И така, приключвайки романа, се оказа, че имам доста вещи, които ще бъдат представени в моя бъдещ музей. Вече имам пълноценна колекция." (Интервю 2008).

Бъдещият музей на невинността, сградата, закупена от Орхан Памук на ул.

Бъдещият музей на невинността, сградата, закупена от Орхан Памук на ул. "Чукурджума" в Бейоглу (сн. 25, август, 2010 г.)

Тъй като по начало обсесивна е самата идея за този роман, времето на узряването й и писането му е респектиращо - 10 години - в определен момент самият автор е затруднен от творческия казус: въображение или житейски обстоятелства? Аргументът на преживяното, персонално почувстваното трудно отстъпва пред художествената фикция. Най-често то я води. Предметът, намерен и купен от антикварите "разиграва" сюжета на романа; по-рядко сюжетните обстоятелства карат автора да търси "автентичния" предмет. Защото творецът откровено вярва в - едновременно акмеистичните-естетски, съзерцателните Прустовски, но и в постмодерно-прагматичните (Бодрияровски), и в Бартовски-трансцендентните основания на философията, че в предметите "срещаме чувството за съхранение, идеята да се запазят дрехите и вещите на преживяното, носещи спомени за изминалия живот" (Интервю 2008).

Такава, странна, е историята с намирането на рендето, на жълтата обувка на Фюсюн, на детското й колело - от самия автор. Според романовия сюжет то е подарък за бедната братовчедка Фюсюн от богатите родственици Басмаджъ и по-големия братовчед Кемал заедно с нея кара това колело. "Докато пишех романа - споделя Памук - видях "това" колело на едно място и веднага го купих. И това колело стоеше при мен през цялото време на писането. Така и ще бъде представено то в Музея на невинността." (Интервю 2008). И заключава: "...много от нещата изникват ей така, несъзнателно, алюзивно, по спомени, без да знаеш за какво ги пишеш, което е и хубавата страна на литературата въобще, на писането на роман. Просто пишете това, което ви идва отвътре ..." (Интервю 2008).

Автентични експонати от бъдещия музей - колелото на Фюсюн, куфарът

Автентични експонати от бъдещия музей - колелото на Фюсюн, куфарът

"Кемал, посещавайки много музеи по света, опознавайки ги, разбира, както и аз разбрах всъщност, че в тях се крие гордостта. Те всъщност са продукт на гордостта. Ето още една обща черта в нашите възгледи с него: той пресъздава моите мисли, музеите на Запад се преоткриват, западната цивилизация се обозначава чрез тях, а музеите извън Запада пък вземат пример от западните музеи. ... музеите са огледалото на времето, което минава и носи със себе си и болката, но именно те помагат за това, да ни покажат, че времето тече и минава, дори и да сме самотни. Музеите - това са помещения, различни от тези в нормалния живот навън, които със своята атмосфера показват, че са много различни от реалността. " (Интервю 2008).

Темата за Музеите, Гордостта и Времето се превръща в лайтмотив в романа "Музей на невинността". Металитературното внушение успоредява тоталния (просвещенски по природата си) замисъл не само на тази Памукова книга, а като цяло - на творчеството му. Защото темата за турската национална гордост, основанията да се мисли османската култура и духовното наследство на исляма не в противоречие, а в хармония с модерните копнежи на ататюркизма са същността на Орхан Памуковата философия. Философия, основаваща се на успоредяването между модела (определен лично от него като) "вестернизация" и пиетета към древната традиция. Гордостта, провокирана от нея. И аргументирана от фактологичността, удостоверила истината.

"В Кооперация Мерхамед - споделя "гордо" Кемал - има прекалено много вещи. Ще ми се да ги събера всичките на едно място и да заживея с тях под един покрив." (Памук 2009: 596). И тази реплика в никакъв случай не визира жеста на един отчаян човек. Напротив. А отново Гордостта.

До смъртта си героят Кемал посещава 5723 музея по целия свят. Точно колкото и самият Орхан Памук. "Когато започнах да пиша романа, започнах да обикалям музеите в Европа. Водех си бележки. Така, ... пишех историята на Кемал и Фюсюн. Мислех какво мога да изложа в музея ... Разхождайки се из световните музеи, аз мислех за това и го доразвивах в съзнанието си. ... аз обърнах внимание на малките лични (частни, приватни) музеи, създадени от хора, преживели някога някаква болка, вманиачени в дадено нещо, които създават подобни колекции на основата на преживяното и по някакъв начин живеят с това. Например, както нашите хора тук, клошарите, които живеят със събраното от контейнерите. ...занимавах се с хората, които превръщат живота си в музей." (Интервю 2008).

Съзнанието за психотична рефлексия, за маниакалност в интерпретирането на подобен сюжет не е тайна - напротив, то е явна металитературна манифестация на един цялостен културен проект на самия писател. Да напише роман-музей. Да построи и открие реален музей. Музей-роман. Поредната Вавилонска библиотека - този път на визуализацията, на живота на вещите. Една отвъдлитературна библиотека. Отвъд думите - в нещата. Заключила своите смисли в самите "неща".

И все пак - думите се оказват по-силни. "Но искам да кажа това - пояснява Памук - че моят музей не е картинно изображение на моя разказ, романът също, напротив романът ми може да бъде четен и разбран и без да се ходи в музея. Нещо повече - трябва да можете да четете романа и без да вярвате, че съществува такъв музей. ... За да изпиташ удоволствието от музея е необходимо да си прочел романа, но за да прочетеш романа, не е необходимо да ходиш до музея. (...) С книгата ще имате право на едно влизане5, което ще бъде безплатно. Накрая на романа има и карта, с помощта на която ще можете да намерите мястото на музея. Т.е, купувайки си тази книга, вие ще имате възможност да намерите лесно мястото на музея и ще притежавате билет, с който ще можете да посетите музея." (Интервю 2008).

Сред най-важнитеекспонати в Музея на невинността има и един куфар. Куфарът на Фюсюн, куфарът на Кемал. Куфарите на едно неосъществено пътуване. По-точно - осъществено в романа като "Пътуване към един друг свят" (Памук 2009: 573). Метафоричният куфар на Орхан Памук побира в себе си отново темата за традицията и унаследеността в удивителното есе-откровение "Куфарът на баща ми". Неговата Нобелова лекция, произнесена при връчването на наградата през 2006 г. на 7 декември.

Куфарът на Орхан Памук води към изворите на творчеството му. Това е проектът на Борхесовата Вавилонска библиотека, затворен в Памуковата метафора за куфара-библиотека.

"Две години преди смъртта си, баща ми ми даде малък куфар, пълен с негови писания, ръкописи и бележки. С присъщото му чувство за хумор и насмешка ми каза, че иска да ги прочета, след като си отиде, имаше предвид, след като умре. "Просто ги разгледай“, каза ми той, изглеждайки малко притеснен. "Виж дали сред тях има нещо, което можеш да използваш. Може би след като си отида, можеш да подбереш нещо и да го публикуваш." (Памук 2006). Житейският сюжет се основава върху стереотипна културна (митологична) ситуация. По-интересно е, че бащиното завещание - куфарът - е изоставено в "един незабележим ъгъл" на писателския кабинет, отрупан с книги. Библиотека в библиотеката. "Спомням си, че когато бях дете и баща ми се връщаше от някакво пътуване, отварях малкия куфар и ровех из нещата му, поглъщайки аромата на одеколона му и на чуждите страни. Този куфар беше познат приятел, силно напомнящ за детството ми, за миналото ми..." (Памук 2006). Странна метаморфоза преживява куфарът-гардероб, превърнал се в куфар-библиотека.

Орхан Памук сред автентични експонати от бъдещия музей - колелото на Фюсюн, куфарът, часовници, препарирани птици, чаши и др.

Орхан Памук сред автентични експонати от бъдещия музей - колелото на Фюсюн, куфарът, часовници, препарирани птици, чаши и др.

След смъртта на бащата (притежател на една от най-големите библиотеки в Турция, ерудит, технократ и хуманитар едновременно - първият търговски и технически представител на IBM за Турция, превел Пол Валери на турски) синът ще разгърне тетрадките, грижливо изписани с бащиния почерк. Ще ги отвори с боязън и съмнения: "че може да не харесам това, което ще прочета" или "че баща ми може да е добър писател" (Памук 2006). Това откровение е удивително, защото преди две десетилетия същата сцена е възпроизведена в романа "Джевдет бей и неговите синове"6: внукът Ахмед и приятелката му Илкнур разглеждат старите тетрадки на дядото Джевдет и дневника на бащата Рефик. Животът повтаря литературните сюжети. Фикционалното се рационализира в реален жест. Всъщност, писателят цял живот разказва собствената си история - "бавно, като че това е история на други хора" - с пословичната упоритост и незнайно откъде идващо вдъхновение... От първия до последния роман. "Изреченията, мечтите и страниците, които са ме накарали да се почувствам възторжено не са плод на моето въображение" (Памук 2006), а на някаква друга сила. Как се нарича тя? Провидение? Умисъл? Превъплътена реалност? Преди повече от две десетилетия Памуковият герой Рефик (Памук 2009а) се запознава в Париж със Сартр. Двамата пият капучино и разговарят за смисъла на живота, за това кога ще изгрее светлината в Турция... В юношеските си спомени писателят разпознава онзи, "другият" баща, който действително е виждал Сартр из парижките улици. Разпознава баща си в своите герои и обратно - героите си в образа на собствения си баща - усамотен от света, със сянката на недоволство (писателското недоволство) във вглъбеността на погледа.

Недоволство и неудовлетвореност предизвиква и усещането на културна провинциалност и маргиналност. За това, че не си в центъра, а животът се случва истински някъде другаде, извън твоя свят - Истанбул. Затова и библиотеката, затворена в куфар пътешества по света, нейните тетрадки ухаят на пътуване - това е собствената бащина библиотека. Иначе - тя е огромна, над 1500 тома, акуратно разпределени в двете страни на рафтовете - родна и чужда. За това пък разказва есето "Моята турска библиотека".

За реалните и фикционални (литературни) бягства чрез книгите и писането ще стане дума в есето "Куфарът на баща ми". За необходимостта или пък - безсмислието да се възприема литературата и заниманията с нея на сериозно. Бащата е от втория тип мислещи - затова е щастлив7. За това - всъщност какво съществува във и отвъд литературността? За чувството на изоставеност "някъде из провинциите и страха", комплексираното усещане за липса на "автентичност", Чеховският копнеж-устременост към екзистенциалния център: "В Москва! В Москва!"8... Отвъд литературата е положен страхът. Литературата преодолява ужаса от екзистенцията, успокоявайки човека, че все още има защо да живее. Че може да бъде безсмъртен, живеейки още хиляди (литературни) животи.

"Писателят говори за неща, които всеки знае, но не знае, че знае. ... Той ... разказва собствените си истории, сякаш са нечии други, и ... чуждите истории, сякаш са негови собствени, защото това е литературата." (Памук 2006).

 

БЕЛЕЖКИ

1. Относно сюжета на романа писателят споделя следното: "Тук става дума за любовна връзка, която всъщност обхваща един период от 30 години. Главният герой Кемал, потомък на знатната фамилия Басмаджъ е на 30 години и в навечерието на годежа му с красивата и също знатна Сибел внезапно се влюбва в своята далечна братовчедка Фюсюн. Един ден той влиза в известния бутик "Шан-з-Елизе" в Нишанташъ - поводът е една фалшива дамска чанта, купена за неговата годеница - и знаете какво става - любов от пръв поглед, породила необикновена страст у героите. Започва една невъзможна връзка, която дори случилият се годеж не може да осуети. Внезапно обаче Фюсун изчезва, минава година в пълна неизвестност и ужасни мъки за Кемал, той се опитва да смири сърцето си и да заживее с умната и благородна Сибел (която узнава за бурята, завихрила годеника й), опитала се безрезултатно да му помогне да забрави. Настъпва раздялата... Също така внезапно Фюсун изпраща писмо на Кемал и го кани на гости в новия дом на родителите й, където живее и тя - в квартал Чукурджума. Той отива, с намерение да й поиска ръката, но се оказва, че тя вече е омъжена за Феридун (когото, както по-нататък ще разберем, тя не обича). Следват години в очакване, надежди, Кемал всяка вечер е на гости в семейство Кескин, или ходят на кино - тримата - Фюсюн, Кемал и Феридун (Фюсюн мечтае за филмова кариера),... за да настъпи в крайна сметка очакваната "щастлива" развръзка - Фюсун се развежда и приема предложението за брак... Но по пътя на пред-сватбеното пътешествие смъртта ги разделя..." (Интервю 2008). [обратно]

2. Джихангирският си апартамент писателят Орхан Памук свързва с тревожните събития около възбудения срещу него съдебен процес в Турция, по повод на изказването му в швейцарско списание в."Tages Anzeiger", 2005 г. за кюрдския и арменския геноцид. В знак на подкрепа, в Истанбул пристига еврокомисарят Оли Рен, посещава писателя в домашния му Джихангир, разговарят на традиционна рибна вечеря в крайбосфорски ресторант... Реалните житейски контексти ще бъдат пренесени в романите. [обратно]

3. В друго интервю той споделя, че и нюйоркският, и истанбулският му апартамент, и швейцарският му дом приличат на музеи; обсебен от една, почти вехтошарска страст, той събира предмети, напомнящи му миналото... [обратно]

4. "Познанията ми за киното идват от самия живот. През 1983 г. написах един сценарий за Али Йозгентюрк, но не се снима филм по този сценарий, после през 1990 г. написах друг сценарий за филм, който бе заснет... Но това сега няма значение. По-специално искам да разкажа за Али Йозгентюрк, с когото ходехме по Бейоглу, където ходят сценаристите... Посещавахме "Папирус", Бар "Цвете", така успях да подишам малко въздух и от тези среди, имах възможността да видя как се снима филм, как се цензурира, как се подготвя един сценарий, как киносалоните имат нужда от филми, как се става филмова звезда, една част от тези неща именно аз имах възможността да видя там, на място." (Интервю 2008). [обратно]

5. А билетът ви осигурява отворената на с. 617 - по българското издание - книга, където има специално очертана схема във форма на билет с място за печатна щампа:

МУЗЕЙ НА НЕВИННОСТТА

ЗА ЕДНОКРАТНО ПОЛЗВАНЕ

617 [обратно]

6. "Двадесет и три години преди баща ми да ми остави куфара си и четири, след като бях решил, на 22 г., да стана писател на романи и да изоставя всичко друго и да се затворя в някоя стая, завърших първия си роман Джевдет бей и синове, с треперещи ръце дадох на баща ми напечатан на пишеща машина вариант на още неотпечатания тогава роман, за да може да го прочете и да ми каже какво мисли." (Памук 2006). [обратно]

7. Синът, очевидно не. Поне ако се доверим на металитературните му откровения. На въпроса: "- Какво Ви прави щастлив?", той отговаря: "- О, много малко неща. Моето щастие е - да напиша една хубава страница. И толкова. Даже дъщеря ми знае, че моята депресия и лошо настроение означава само едно - днес страницата не ми се отдаде." (Ботанова, Бондар 2004). [обратно]

8. "... за мен провинциалността - това е съзнателно или несъзнателно състояние, когато историята се прави на друго място, а ти си просто вън от нейните граници. Или Чеховското "В Москва! В Москва!" - животът протича навсякъде, където му е угодно, само не и тук. Впрочем, това не е така, просто трябва да имаме очи, смелост, креативност, за да го видим." (Ботанова, Бондар 2004). [обратно]

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Ботанова, Бондар 2004: Ботанова, Екатерина, Бондар, Андрей. Беседа. Орхан Памук: "Аз съм много скромен човек…". Превод Евдокия Борисова. // Орхан Памук - пътешествие "Музей на невинността", 22.10.2010 <http://pamukmuzey.blogspot.com/2010/10/blog-post_22.html> (29.01.2011).

Памук 2006: Куфарът на баща ми. Реч пред Нобеловата академия. // Либерален преглед, 7 декември 2006 <http://www.librev.com/component/content/article/757> (29.01.2011).

Интервю 2008: Интервю на журналистката Бану Гювен с Нобеловия лауреат за литература Орхан Памук по повод излизането на новия му роман "Музей на невинността". Превод Ели Емилова. // Орхан Памук - пътешествие "Музей на невинността", 16.10.2010 <http://pamukmuzey.blogspot.com/2010/10/i.html> (29.01.2011).

Памук 2009а: Памук, О. Джевдет бей и неговите синове. София: Еднорог, 2009.

Памук 2009б: Памук, О. Музей на невинността. Роман. София: Еднорог, 2009.

 

 

© Евдокия Борисова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 31.01.2011, № 1 (134)