Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СПОДЕЛЕНО ЗА НОВИТЕ МЕДИИ И ЖУРНАЛИСТИКАТА

Евдокия Борисова

web

Илиана Павлова. Да споделяш в облаците. Новите медии и журналистикатаКнигата "Да споделяш в облаците. Новите медии и журналистиката"1(2012) на Илиана Павлова, появила се буквално преди месец на българския книжен пазар, вещае добри дни за българското медиазнание и е поредното убедително доказателство, че хуманитаристката изкушеност е солта на медийната наука. Тази книга дефинира въпроси, констатира процеси и явления, търси отговори. Как се променят медиите във втората половина на ХХІ век, а как спрямо тях се променяме и ние - публиката и професионалистите (понятия, които постепенно обезсмислят границите помежду си)?… Как адресат и автор, журналист и читател-слушател-зрител, новина и коментар се превръщат в мобилни и аморфни категории днес, в информационната ера?… Вездесъщата медийна обективност постепенно отстъпва позициите си на персонализацията на адресанта-медия, а явното изказано и показано (визуализирано-компресирано) мнение относно случващото се в света, което доскоро дефинирахме като "журналистика", вече компромисно назоваваме "медийно съдържание"2. Какво се случва? Властта на медиите отстъпва пред властта на медиаторите, които на практика сме всички ние, хората на информационната епоха: с лаптоп в чантата, таблет под мишница, айпад в джоба, хендс фрий в ухото и… глава, зареяна в облаците. Вече там си говорим. Човекът на информационната ера се оказва неочаквано конструиран по футуристичния вкус на Маяковски ("Облако в штанах") и идеята за революция (по-точно революции3) никак не му е чужда. Както впрочем и ред други човешки, твърде човешки неща…

Нашите разкази относно случващото се тук, на земята, вече не звучат край камината, не шумолят в отгръщането на сутрешния вестник, дори не просветват върху синия екран някъде там, в хола на апартамента… Ние сме светът (we are the world), както се пееше в един любим ангажиран шлагер, а най-студената от всички медии - елекронният екран - на практика се оказа онзи много топъл и максимално усвоен персонален приемник и предавател на собствената ни воля, мнение, знание. И се вдетинихме (we are the childrens)… Но сме по-мъдри от всякога. Информацията е в нас и ние сме в информацията - би възкликнал възторжено новият Конфуций на постмодерните ни времена. (Някой вместо мен да го изпише на китайскиJ.)

Постепенно заживяваме в ерата на персоналната глобална комуникация със знанието (всеядно и вседостъпно), на "отворената журналистика без журналисти"4, на "журналистиката на данните" и "дигиталните архиви", на провокацията на персоналната мисъл и собствената позиция (в стил уикилийкс). Живеем във времената на медийните сюжети без граници и на секундната моментна литература от Чапеков тип ("журналистиката - литература де факто"), обитаваме "новия ренесанс" на познанието и човешкото общуване сред джунглата от технологии.

Коментарите на Илияна Павлова относно развитието на технологиите и функционалното утвърждаване на новите IT-медии в журналистическата практика и в практиките на съвременната комуникация - все по-малко масова, но все по-глобална - са подплътени с образованост, богата ерудиция, а стилът й - лишен (за щастие) от ужасяващия дървен език на родния медиен и изследователски опит. Впрочем аз бих нарекла всички тези, поставени под общия знаменател "нови медии": търсачки, социални мрежи, сайтове от всякакъв род - журналистически, специализирани, за споделяне, блогове, портали, "уики"-продукти и пр. - "платформи" или/и "жанрове". Защото медията е преносителят (ако се доверим на Маклуън всъщност това е електричеството), институционализираният образ-и-тяло на социално-критичното познание - в случая глобалната мрежа, интернет. Но подобни таксономични разминавания (между по-младата и по-възрастната медийна изследователка) въобще не са фатални, защото терминологичната скрупульозност, оказва се, няма особени шансове в света на IT-технологиите днес. Това е толкова неважна забележка на критика на фона на съществените наблюдения и изводи в книгата относно парадигмите на промяната въобще на релефа на т.нар. "масовоинформационно общество" и мисията и функциите на журналистиката в съвременния свят. Това според мен е най-ценното на тази книга, едновременно смела и внимателна, радикална и критична: ясната дефинитивност на нейната философия и мисловен патос, лишен от лекомислени категорични прогнози, без едностранчиви оценки и формални класификации. Дори и в плана на отявлената й полемична позиция в защита на предимствата на "новите медии".

Павлова извършва ценни наблюдения върху процесите на парцелиране на медийното пространство и наратив. Препоръчвам по-внимателна употреба на този термин, защото - какво означава "наративна журналистика" и има ли нещо извън разказа? Особено в сферата на този тип специфично познание за света - премного социологическо, антропологическо и технологическо, но по съществото си и все повече хуманитаристко - медиазнанието. Да, действително, Джулиан Асандж прави "журналистика на данните", без да се изживява като журналист. Данните предизвикват скандали, пораждат политически разкази, следва реакция, паралелно се конструират житейски, политически, криминални, епико-мелодраматични сюжети. С главен герой, разбира се, Асандж: кой е той, обвинен е в изнасилване, но това е манипулация, съдят го в Швеция, обявен за персона нон грата във Великобритания, търсят го, за да го арестуват, укрива се в еквадорското посолство в Лондон, произнася дръзка реч от балкончето на посолството в защита на свободата на словото и демокрацията (от южноамерикански тип J), говорейки за двете империи на злото (позната стилистика отпреди двайсет-трийсет и повече години) и пр., и пр. Сюжети, истории, анекдоти… Разкази.

По същество са наблюденията и изводите на младата авторка в книгата "Да споделяш в облаците", посветени на смело променящия се профил на може би най-консервативната журналистическа област - новинарството. Журналисти и гейткийпъри, коментатори и селектори на новината са вече буквално всички, идентифицирали се в мрежата като "приятели" и "блогъри". Тези процеси скандално разбиват новинарската догма на безпристрастността, нормата за вкуса към новинарската история и критериите за стойност и качество на разказаното-случило-се в новините. Проблематизират се постановките за ценността и равнището на частното мнение спрямо публичната проблематика; преосмислят се въобще представите за "журнализъм", за "частна и обществена сфера на съществуване", за "природата на медиите", за феномена, наречен "медийно доверие".

Четейки тази книга, човек остава с усещането, че е безнадеждно остарял и че е време за радикално преосмисляне на медийните теории и правила, за пренаписване на класиците Маршал Маклуън, Алвин Тофлър, Юрген Хабермас, но и на модните прорицатели на медиаморфозата Джон Дърам Питърс, Скот Лаш и Фидлър. Какво да се прави… дори родените в 1968 година някога все пак остаряват! Изследователят-жанролог не може да се отърси от екзистенциални съмнения спрямо собствените си занимания, тогава, когато дефинициите и терминологията, оказва се, подлежи на износване, подобно на технологическите устройства. Всички тези РС-та, айпадове, айфони, лаптопи, таблети и пр., които Никола Георгиев нарича презрително-страхопочитателно дяволски машини, а Дърам Питърс - обратно - твърди в налудничаво-гениален захлас, че са микрофоните на хор от ангели небесни - всички те се раждат вече остарели. Скот Фицджералд сигурно би въоръжил своя Бенджамин Бътън с… айфон - за да бъде хармонията на детската старост пълна. Както виждаме, литературата непрестанно нашепва медийни сюжети, прави го елегантно, профетично… А журналистиката май й остава длъжница? Авторката на тази книга очевидно е на друго мнение (в главата "Журналистиката - литература де факто"), а посветената читателка в мое лице с интерес очаква бъдещите й научни наблюдения именно в тази посока.

Във времената на традиционните електронни медии "говорещият разпръсква думи, сее послания, но какво от казаното, кога и как ще бъде уловено и как разбрано не е ясно… Линковете набавят липсите… добавят се контексти, улавят се и други гласове…"5. Новите Сеячи пръскат семената на новата религия на постмодерния човек - информацията. Не само журналистиката, а и медиазнанието посяга към разказа, няма как, без метафорични антиномии и митологеми не е интересно, а скучната наука никога не е имала особени шансове за успех.

Особено сполучливите метафори на бъдещето в книгата си Павлова дефинира като: песимизъм въобще от съществуването (реално или виртуално; в мрежата или в реалния свят - защото реално безсмъртието в мрежата е не-съществуване), като "шок" от отказаната практика на забравата в интернет; като спасителния суициден сайт на "самоубийството на виртуалното Аз"?! Да, оказва се, че е помислено и за това, има такъв сайт, който успява да изтрие неизтриваемата, обречена на вечност информация в нет-а. След Апокалипсиса на всеядното познание идва Страшният съд на показа и паметта; след кошмара на глобалното село с неговите досадни, развращаващи порядки идва новият Спасител, въздаващ прошка и утеха. Това е suicidemachine.org. "Какво стори Господ!" - ще повторим възклицанието на Джон Дърам Питърс, в което прозира хуманитаристката зараза на вярващия във вечните разкази.

Тази книга обаче (за добро) не прекалява с артистизма на метафорите, нейната стратегия е по-скоро прагматична. Питам се аз пък, разсъждавайки върху същността на дефинираните в книгата феномени: "гражданска", "обществена", "герила" (букв. "партизанска"!) журналистика; "журналистика на улицата" и пр. журналистики, изкушена от непосилната свобода на медиатърсача от средното поколение, дали бихме могли по аналогия да отнесем тези процеси и към случващото се в културата? Т.е. да ги определим като "суб-", "пара-" и "контра-" (респективно - "хипи-", "пънк", "хайд-", "аматьорска-самодейна") журналистика? Това са само идеи, да ги наречем интердисциплинарни, но и страшно недисциплинирани, защото са положени в полето на изследователските усилия между културологията, технологиите и обществените науки. Но затова пък иначе принципът на промяна на статуквото в акта на производство на арт- (в случая социални) продукти, а и посоките на рецепцията са идентични. Нали? А дали?

Посоките на журналистическото послание от един към многото (в традиционните медии), от множеството към множеството (в новите медии) директно се обвързва с качественото му въздействие. Тук възниква въпросът за размиващата се институционална парадигма на този специфичен тип социално и хуманитарно познание - журналистическото. Липсва авторитетът на компетентността, липсват знаците и реликтите, будещи доверие, че някой-казва-истината-и-коментира-тоест-управлява-света-мъдро?! Обезсилва се изобщо властта на (всъщност иреалната) четвъртата власт. Поне има такава опасност. А иначе реални опасности пред упражняващите тази уж иреална власт дебнат отвсякъде. Ако не вярвате - попитайте Джулиан Асандж.6Иначе - тя, властта на новите медии максимално демократизира контекста, динамизира се, става интересна: изводът е, че журналистиката от "лекция" се превръща в "равнопоставен разговор" за обществото и човека.

Ценни научни наблюдения и изводи прави Илияна Павлова в посока на технологичните новости в персоналното IT-общуване в социалните мрежи; спрямо отношението между личностната идентичност и потребителския профил на логналия се (любопитно е как се променя "числото на Дънбар" например - фиксиращо обема на реалните спрямо виртуалните приятелства и физическия обем на човешките комуникационни възможности въобще) и пр. Изводът е: икономиката на внимание днес се пренася и в онлайн-света на човека.

Изследването на Павлова се съсредоточава върху актуални медийни и обществено политически сюжети като арабската пролет и социалните мрежи, случая Джулиан Асандж и ерата Уикилийкс, паралелно с класическите истории (любими на медиазнанието) - аферата Уотъргейт, войните във Виетнам и Афганистан и истините за тях и др. Авторката прави съществени теоретически наблюдения относно променящата се природа на масовите комуникации, визуализирането като процес на компресиране на знанието, а на критичен анализ са подложени новите методи за структуриране и събиране на журналистическа информация. Появяват се нови професии като "контент куратор" (буквално уредник на информация, събиращ и подреждащ новините като изложба?) например, които рискуват да оставят в скоро време журналистите без работа. Тепърва предстои журналистиката изцяло да се прави пред екрана на компютъра, а не с камера и микрофон в ръка, на мястото на събитието. Неотдавна подобна роля бе предрекъл на блогърите Ивайло Дичев. Лично аз дълбоко се съмнявам в подобен радикален изход, затова и в този дух малко пресилено ми прозвучаха в тази книга футуристичните прогнози за "края на журналистиката" (предвид и сгромолясването на фукоямския край на историята), разпознаваем като край на монопола на елитите в обществените комуникации. Павлова обаче, въпреки всичко, на финала се усъмнява в този край и заключава, че това е само визирана тенденция. Въобще най-ценно в тази книга е именно съмнението. И скептицизмът - така неприсъщ на младостта. За да достигнем (и двете май - и авторка, и критичка) до тезата за безсмъртието на разказа и възпроизведем така присъщия на природата ни Шехерезадин комплекс. И журналистиката впрочем е в женски род. Тук героят на нашето време кликва подходящ емотикон :).

Всеки читател на тази книга - професор, студент, специалист по нови технологии, публицист, писател - ще открие своята интересна глава. Най-интересни за мен бяха постановките относно промяната в жанровите конвенции, понятийната дескрипция на утвърдени форми под давлението на т.нар. "автоматизирана журналистика", "журналистика на данните", и добавям, агенционна журналистика. От друга страна, дефинирането на "новия "нов журнализъм" ми прозвуча твърде прекалено - не само заради стълпотворението от кавички (спомняме си каква бе съдбата на "пост"-постмодернизма"), а и заради разсъжденията за границите между факта-фикшъна-фекшъна, които управляват териториите на журналистиката спрямо литературата, за съжаление, биха могли да доведат изследователя до задънената улица на обезсърчението (впрочем и Том Улф стига именно дотам). Т.е. - до извода за безплодността на изследователските усилия. Какво е "литературният журнализъм", каква е тази "фикционална струя", вливаща се в потока на обективността, как журналистиката днес скъсва със собствената си природа - т.е. с обективния си критерий за света? Всички текстове, притежаващи обществени функции, публицистика ли са? Та обществени функции има и законът, и постановлението, и указът… И рекламата впрочем. А дали романът например има по-слаби обществени функции от уводната редакционна статия? И дали в крайна сметка трите кита на литературата: емоцията, художествената реторика и персонализмът на изразяването-изобразяване не са същинските характеристики на т.нар. "нова журналистика" - или предпочетената в книгата "литературна журналистика"? Тази книга поставя много въпроси. Атрактивно, но сериозно. Пристрастно и същевременно умерено. Със социологическа и медийна компетентност, но с филологическо проникновение. Авторката й умее да поантира - доказателство е заключението, стигащо до идеята за новия ренесанс и хуманизъм, този път не в изкуството, а в обществената сфера, в териториите на журналистиката. Слоганът на новите медии е: "Важният си Ти!". Човекът.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Блестяща идея за алтернативен прочит на заглавието на Джон Дърам Питърс "Да говориш на вятъра. История на идеята за комуникация" (София, 2005). [обратно]

2. Цитатите оттук до края на текста са от книгата на И. Павлова. [обратно]

3. А революции в днешно време - нежни, арабски, естетически, арабски, финансови ("Окупирай Уолстрийт") и други - дал Господ. Непоправимите романтици дори съзират в дързостта на сайта Уикилийкс наследството от чутовния устрем на крайцера "Аврора". Но за значимостта на делата ще съди историята. [обратно]

4. Дълбок поклон пред Джей Роузън, но терминът "гражданска журналистика" се оказа на практика твърде некоректен. Гражданската позиция, макар и индивидуална, отново изразява вкуса и волята, интересите на множеството. Новата журналистика претендира да бъде такава, но новите медии и новите жанрове, които ги населяват - по точно техните технически възможности - все по-плътно заличават границите между социално и приватно. Персоналната воля се оказва истински важната. [обратно]

5. Авторката се позовава на метафората на Питърс, дефинирана в "Да говориш на вятъра…", и гради по аналогия митологемата на съвременния информационен авторитет. Това е интернет. [обратно]

6. Какво си мисли Асандж от балкончето на еквадорското посолство: "Дали снайперистът улавя добре десния ми профил?" (Споделено някъде-там-в-облаците… в рубриката "медийни вицове"...). [обратно]

 

 


Илиана Павлова. Да споделяш в облаците. Новите медии и журналистиката. Велико Търново: Фабер, 2012.

 

 

© Евдокия Борисова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.06.2011, № 6 (139)