Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ГОЛЯМОТО ЧЕТЕНЕ И КАНОНЪТ

Евдокия Борисова

web

Просвещенският проблем за полезността от четенето в епохата на авторитарната власт на медиите и интернет е провокиран от телевизионната кампания „Голямото четене” (на БНТ), която някак подозрително своевременно (духовен пир във време на криза) задава въпроса какво и колко чете българинът? Първият въпрос има отношение към проблема за функционирането на жанровия и рецептивния канон в полетата на литературата и на масовата култура. Вторият въпрос има социологически - непрагматични и идеологически-старомодни измерения.

Големият въпрос на „Голямото четене” все пак се оказва какво чете българинът, тъй като подборът на заглавията в класацията предоставя факти и нищо повече; колко - е въпрос на статистика, а регламента на електронното гласуване (с СМС-и и чрез интернет) отказва всякаква прозрачност за това кой и по колко пъти ще гласува. Частичен (бизнес-)отговор на въпроса колко се чете в България дават непрестанните търговски класации на различните книжарски вериги (Хеликон, Пингвините и други). Библиотеките водят свои рутинни статистики. Училището и университетът - не. Особен ефект от този резултат няма. Тук въпросът опира до литературната култура на българина и неговите вкусове, но в крайна сметка до масовостта на четенето, до сблъсъка между визуалната (виртуалната) и литературната култура. И тук си спомняме пророческите думи на Жак Елюл, изказани по повод на телевизията преди почти три десетилетия в “La parole humiliee” (1981): „Тя е средство за уеднаквяване и нагаждане към света не само чрез усещането за равенство и сбъднати мечти, но и чрез непрестанно осъществяваното раздвоение между видения с абсолютна сигурност предмет и неговите възможни значения, забулени от многото сменящи се картини.” (Елюл 2003: 173). Силата на телевизията е „антисюрреалистична” - тя изчиства потребните ни образи от смисъла, дава ни образи, удовлетворяващи потребностите ни, а „защо да търсим по-надалеч” (Елюл 2003: 174)? Тя ни нагажда към шеметното си темповъзприятие дори тогава, когато става дума за толкова интимна и протяжна дейност, каквато е четенето. Особено, когато е кампанийно.

„Голямото четене” е по-скоро сполучлива ПР-акция на БНТ, жанрово определяща се като „кампания”, без да е нито традиционна статистика и класация, нито риалити-формат, нито куиз-шоу, не е анкета, не е игра или поне - не е само игра. Тя не просто задоволява, но и провокира определени потребности (познавателни, а не воайорски, властнически и пр.), активира не само състезателната, но и интелектуалната активност на публиката, амбицирайки се да се превърне в национален семинар по четене. Т.е. тя постига щастливата възможност за осигуряване на равенство (равни възможности) чрез масовото включване в една елитарна дейност, каквато е четенето. Нещо повече - четенето на романи - лукс, който съвременният динамичен, виртуално-комуникативен човек трудно може да си позволи. Все пак БНТ е обществената, „сериозната”, „интелектуалната” телевизия, която екплоатира в програмната си схема подобна специализирана тема (виж предаването „Библиотеката”), която провокира естествените заложби у зрителя да се развива и усъвършенства, не просто като консуматор на информация и забавление, но и като читател. Разбира се, от него се изисква да бъде интерактивен, с цел да бъде осъществена обратната връзка - задължително условие в електронните, а и в традиционните медии.

БНТ лансира своята амбиция да се превърне в пътуващ университет, ползвайки американския модел на „пътуващата библиотека”.

Една от най-старите институции в Америка е библиотеката - разказва Захари Карабашлиев (78-ми в списъка от 100-те любими автори на българина; с единствения си роман „18% сиво” той стана не само литературната сензация на лято 2008, но и на самата кампания - най-младият български писател, екстравагантно заел мястото си сред класиците Вазов, Захари Стоянов, Димитър Талев, Димитър Димов, Ран Босилек, Елин Пелин, и модерните - Ивайло Петров, Виктор Пасков, Георги Господинов). Библиотека, Църква, Училище, Оръжеен магазин - това са учрежденията около които възниква американският град или квартал и колкото по-богат е кварталът, толкова по-добра е библиотеката. По най-затънтените кътчета на пустинята или планините обикалят бусове с надпис „Library”. Защо да е американска тази форма - ще възкликне някой - нека не забравяме българската възрожденска практика на пътуващите монаси, на Паисий, Матей Преображенски и пр., която впоследствие ще съгради самобитната традиция на читалищните мрежи. Англоезичен (на ББС, впоследствие - американски) е само медийният формат, креативът - не и традицията да се чете.

След „великите българи” идват „великите книги” - те са родни и чужди. Те са „книги за четене” („прочитни”) - като че ли има възможност, допускаща друго, „любими романи” (дори когато не са романи), те са „вечните книги” на българина (дори, когато дебютът им е на броени месеци). Не е лошо, предвид привлекателната еклектика на първоначалния подбор по азбучен ред, без жанрови номинации и това изчерпва нормативната нагласа на медийните „екзаминатори”. Сред посочените заглавия освен романи има пътеписи, приказки, сборници с разкази, фейлетони, мемоари и пр. (такива са „Малкият принц”, „Записките”, „Бай Ганьо”).

Тук „прочитната” - в смисъл на непотребната спрямо конкретната познавателна нужда, към която човек посяга не защото трябва, а защото иска - книга, обикновено таксономично обозначавана като „роман” (пейоративната дефиниция - дебела книга, която се чете за удоволствие, за разтуха) воюва за сърцето и вниманието на публиката. Оказва се, че в случая тя трябва да бъде „опазена” от другите жанрове. Защото форматът на кампанията е такъв - избираме любимите романи на българина.

Впрочем опитът на масовата култура твърде отдавна е обозначил аксеологически понятието „роман”. „Роман” обаче медиите наричат всеки обемен текст в проза, който се радва на масова популярност и интерес - „романи” са творенията и на Георги Стоев (твърде далеч от класическия криминален или политически роман - като че ли компромисното назоваване „трилър” решава проблема?), и на Христо Калчев („вулгарен роман”); роман е „Мечо Пух”, но и „Война и мир”, „Вечната Амбър”, но и „Престъпление и наказание”. Всяка разказана история ли е роман-ова?

По подобен начин всеки журналистически анализ или наратив се обозначава като „статия” - такава е всеобщата масова медийна практика, която, благодарение на непознаване на жанроложкия канон, си служи с условни термини, лишени от критерии. Все пак „статия” звучи по-престижно от „дописка”, нали? Необработеният текст или текстът с привидно неясни жанрови маркери се нарича „материал” - такава е негласно установената практика, масовата конвенция. По този начин медиите действат не просто деконструктивно (по отношение на жанровия канон), но и деструктивно - в случая, по отношение на общокултурните нагласи, на традицията. И все пак идеята лансира избора на любима художествена книга, а на езика на масовата публика какво друго освен „роман” може да бъде тя. „Голямото четене на романи”, а не просто на книги, подема като инициатива БНТ, вярна (както виждаме не съвсем, защото се лансира и по-кратката проза) на оригиналния формат (The big read), създаден от обществената телевизия ББС. Целта е да се превърне четенето в атракция, да се вникне в пъстрата парадигма на масовата култура, търговията и шоубизнеса, развлечението. Да се равнопостави четенето като развлечение в електронния медиен контекст. The big read entertainment - по български. Предпазливо (за да не бъде поставена например Библията до „Властелинът на пръстените”, както това се е случвало в американско издание на този формат) и едновременно допустимо безотговорно. Посочени са заглавията, дадена е думата на експертите - зрителят-читател решава.

Канонът задава повторяемостта на модела, той е матрицата, той указва правилото и служи в полза на текстопроизводството. В журналистиката , където действа „принципът на фабриката”, във възпроизвеждане на готови, действителни ситуации и техните коментари терминът „текстопроизводство” не звучи като зловеща футурологическа метафора, там може да се мине и без божественото Платоново вдъхновение. Без съобразяването с канона обаче не може - или поне - става ужасно трудно. Този формат трябва да впише литературата във враждебната територия на журналистиката - маркирайки, но и отхвърляйки канона. Дали успява?

И така - не съвсем сигурният критерий за избор на родни и чужди текстове от художествената литература в кампанията „Голямото четене” е налице. Литературата на фикшъна манифестира победно пред литературата на факта. (В този смисъл - единственият текст, в първата стотица, който е литература на факта, е „Записките” на З. Стоянов.) Телевизионната медия ражда култа на собственото си отрицание - четете, потъвайте във фикционалните светове, това е хубаво, ценно и полезно. Общувайте пълноценно със словото, защото то ”разкрива пространства за откриване и по този начин става критично, разбужда критичното чувство, подтиква към критика.” (Елюл 2003: 177). А това означава - превръща консуматора на картини в мислеща глава.

Телевизията съзнава разноречивостта на този проект: общувайки с нея, зрителят изцяло е погълнат от картината и тя никога не го оставя на мира, той живее с измамното усещане за виртуална реалност и самодостатъчност (на образа); писаното слово носи очарованието на индивидуалната си адресираност до всеки - то е реалност. Кампанията пази равновесие, бидейки на ръба на собственото си лишаване от реален конвенционален статус и публика и поемане на една, малко анахронична роля на учител-ментор, старомодно втренчен в отживели социокултурни и битови модели (сам и с книга в ръка, вместо пред екрана). Е, на участника в „Голямото четене” му е отредено да пребивава и в двете състояния - а и в много още други - както предвиждат разнообразните медийни стратегии на кампанията (участия в четения, хепънинги, създаване на лобиклубове, гласуване, писане, заснемане, и пр.). Нему е съдено да бъде комуникатор. А телевизията изневерява на „студената” (Маклуън) си медийна природа.

Разбира се, не можем да бъдем прекалено критични и взискателни към кампаниите на масмедийната култура - да култивира теоретични познания и опит, да моделира филологически критерии, да бъде литературоведски адекватна спрямо читателския опит и вкусове. Неволно, може би, тази реторика на кампанията излъчва известна некоректност, агресивно внушавайки избирателната мотивация на читателите на базата на антиномията „полезни и неполезни”, „интересни и безинтересни” (респективно - „силни и слаби”, „хубави и лоши”) книги. Престрелката на огневата линия в рекламата с битката на фронта (която през есента активно рекламираше започващата кампания) се експлицира като нормативно-канонична - „нужните-интересни” книги срещу „безполезните-безинтересни”. (В този смисъл интерес представлява текстът „Читателят помни и лошите книги” в сайта на Голямото четене.) Ехти канонада - падат убити, устрелени войници - в рекламата - книги и жанрове - в класацията... Не се самоназовават, не за друго, просто не могат да бъдат изговорени, не се познават. Моментално липсата на таксономична коректност, на жанрова концепция в търсения критерий заплашва да обезсмисли и самия него, и ефекта на цялата кампания. Да, хубаво, чете се и се гласува за любима книга, но какво от това? Ще бъдат класирани 12-те любими книги на българина, от които ще бъде избрана книгата на книгите през март. Ще бъдат направени изводи от някакво сериозно пийпълметрично изследване на резултативността на кампанията спрямо възрастовите, половите, регионалните и вкусовите критерии на българската публика... Ще бъде очертана физиономията на класическата и новата българска литература на фона на световната - звучи гръмко и познато, в духа на модернистичните комплекси за „европеизацията” на малките литератури. Звучи носталгично - да си спомним отдавна отминалите добри времена, в които четяхме.

В началото кампанията звучеше така. За щастие - само в началото.

1.1. Препрочитане и канон (или един задочен диалог с Александър Кьосев)

Има различни начини на четене - бързо-информативно, сякаш гонещо невъзможната мечта да се прочете всичко, трескаво справочно блуждаене - линейно и мозаечно по листа или компютърния екран, динамично-постъпателно и делово четене-запомняне, зубрене; протяжно-ритуално четене-наслада, съзерцателно четене-мечтание и препрочитане - „многократно търсещото четене-ритуал” (Кьосев 1992: 149).

Спорно е дали човек, който е прочел дадена книга само един път в живота си, не е оценил съдържанието й, не е почерпил от истините, които тя носи - не ги е открил за себе си. Четящият човек има „големите книги” на живота си, но актът на препрочитане е твърде индивидуален, за да бъде считано то за задължителен компонент от разбирането на текста, да бъде измерител за пълноценното общуване с книгата. „Погледнато в реалната си културна перспектива препрочитането престава да изглежда мания, то става мяра за общуване с книгата.” (Кьосев 1992: 151). Колкото и пъти да препрочетеш една книга - твърдят фанатиците - това никога няма да бъде достатъчно, защото винаги ще бъде видима и адекватна асиметрията между читателските и писателските усилия (дори и тогава, когато книгата е писана на един дъх).

Какво представлява впрочем връщането към една книга? Не случайно използваме митологичния образен термин на пътуването-живот, респективно - четенето-живот (по Цветан Тодоров) - и така, връщайки се към книгата, можем максимално ясно да оценим нейния културен статус. Ние се връщаме към текста (съдържимото), а той е безкрайна възможност от значения, които постигаме или не чрез интерпретацията в различни възрасти и ситуации от своя живот. Препрочитайки (спонтанно или не - но за това ще стане дума по-късно) ние се връщаме и към книгата-вещ, докосвайки я, осезателно потъваме отново в един вече познат свят. Този път той ще бъде нов и непознат, защото „безкрайният диалог” (по Валери Стефанов) между текста, автора и читателя продължава в обсега на многобройното персонално и колективно-персонално четене. Текстът е „сноп от възможности”, „конфигурация от значения” (Кьосев) и всяка отделна епоха променя тази, съмнително дали зададена априори (тогава и сега от автора), конфигурация (какво е искал да каже авторът?). Друг е въпросът, вече във филогенезисен, а не в онтогенезисен смисъл, че става дума и за епохите от индивидуалния човешки живот. Защото човек персонално преживява различни епохи, съзрява неравно, и - колко пъти може да се върне към един текст, зависи не на последно място и от самия текст. Колко пъти можеш да прочетеш „Ян Бибиян”? Най-много два пъти - втория път от носталгия по детството. Виж, с „Алиса в страната на чудесата” не стоят така нещата - тя е лабиринт от смисли, загадки, знаци - психоаналитични, философски, културни. Текстът обаче сам съдържа някаква абстрактна потенциалност и четенето го моделира наново всеки път. В четенето, и особено в препрочитанията, читателят е заел празното място на мъртвия автор (по Ролан Барт).

Колко и кои са книгите, които могат да бъдат препрочитани N-пъти на брой? В този смисъл - кампанията „Голямото четене” отчита ли спецификата на четенето като процес, като акт на безкрайната интерпретация спрямо природата на номинираните текстове? „Текстове, които са били четени хиляди пъти и са преминавали от поколение на поколение, стоят непоколебимо в своята реалност като китове на европейската цивилизация - „Илиадата” и „Одисеята”, Библията, „Дон Кихот”, „Хамлет”, „Фауст”. (...) Те са факти на културата, имат различна културна онтология.” (Кьосев 1992: 152).

Библията обаче не е обикновена книга (сред необикновените „китове”), не е текст в именно този онтологичен смисъл. Тя е боговдъхновено слово, а не плод на човешката креативност - не случайно не изписваме заглавието й в кавички. А заглавието й е тавтологично - книгата се казва „книга”, книга на книгите. „Голямото четене” в този смисъл е в канона - в мисловния европоцентричен канон на формиращите текстове, защото романът „Дон Кихот” на Сервантес заема 47 място! „Хамлет” и „Фауст” отсъстват (изобщо - драмата се оказва очевидно неканоничен текст в масовокултурното съзнание - а това си е масовокултурна масмедийна кампания).

Изобщо темата за отсъствията в тази кампания е специална тема за размисъл: защото априори тръгваме от присъствията в списъка с любими книги, които са номинирани (топ 100 на любимите книги на българина - и това ако не е рецептивистки литературен канон?), от българските и чуждите присъствия. В избора на българина (колкото и да е коварно това метонимично понятие, ще го използваме, медийната ситуация, в която сме потопени до уши явно го налага, а съмнителният образ на българина въобще и конкретно тук също е тема на специално обследване) липсва и модерността. Липсите на Кафка, Джойс, Вирджиния Улф, Пруст прозорливо отбелязва Миглена Николчина вдискусията в нощта на първия финал на 21 декември 2008 г. в студиото на БНТ. Липсва обаче и класиката - в лицето на класическата античност - Омир, Софокъл, Еврипид. Като че ли отсъствието на Средновековието тук е обяснимо. Тогава какъв е принципът? Принципът на избора и на вкуса - доколкото вкусът може да бъде принципиален? Оказва се, че принципът е - лансиране на препрочитаната книга. Нейната важност нараства и тя очевидно се превръща в мяра за идентичността на индивида, а защо не и на нацията? „Голямото четене” всъщност е кампания първо - за препрочитане на книгите, и второ - за популяризиране на четенето, на света на литературата; едва трето и четвърто - това е (и няма как да не бъде, след като е медийна) комерсиална акция. Едно познато от преди кампанията библиотечно лого гласеше „Модерно е да се чете”. Тук патосът е върху препрочитането, защото „Голямото четене” се обръща към изкушените читатели, към ценителите на литературата, към познавачите на хубавата книга. Нещо като масмедийна кампания, обърната към избраниците - парадоксално, но се получава!

Първият етап излъчи 100-те най-четени книги от българина и насочи участниците-читатели към втория - от номинираните първи 12 да бъде излъчена книгата-фаворит, любимата книга на родните поколения, тази, която формира културната идентичност на нацията. Твърде отговорно, за да бъде сериозно, особено в плана на масмедийния - телевизионен - произход на проекта! (Защото именно телевизията - не радиото, не интернет - е враг номер едно на четенето.) И все пак?

Три са факторите, които формират избора на читателите (според Валери Стефанов, също участник в телевизионната дискусия): литературният канон, медиите и индивидуалният вкус. Първите два фактора са безспорни - няма човек, който да не е подвластен на формиращия го в училище образ на литературата и задължително да не е надниквал поне в „Тютюн”, „Железният светилник”, „Под игото”, „Записките” (съвременният дидактично-просветен стереотип, уви подлага на огромно съмнение тази констатация). И все пак училището и училищните програми, в качеството си на институция, на неумолим коректив и санкция, разчитат именно на спираловидността, повторяемостта, а това значи - и на препрочитането. (Факт е, че някои от разказите на Елин Пелин, Йовков и Вазов, както и „Под игото”, „Немили-недраги” се учат по няколко пъти в средния и горния курс. После университетът ги подхваща наново, „оправдавайки” се с теорията за безкрайната интерпретация...). Повторяемостта е в природата на канона. Медиите - в лицето на филмираните литературни прототипи - имитират или провокират повторното четене-харесване на творбите - неслучайно сред формиращите вкуса фактори се изтъква и киното, то е необикновеният популяризатор, къде поръчков, къде не, на литературата. Благодарение на киното и телевизията (а защо не и на безпощадния дидактичен канон?) се раждат оксимороните - „тази книга съм я гледал”, „не съм я чел, но знам за какво става дума”.

„Еднократно” прочетената книга има ”ситуационно съществуване” (Кьосев 1992: 155), дали това не е единственият възможен начин на четене; първият е единствен? Следващите са римейк-ни, епигон-ни, имитацион-ни. През различните фази, през които преминава, читателят последователно търси себе си, своя дом, обкръжение, среда, колектив; следва етапът на отчуждението и впоследствие - на завръщането към първоначалата на... собствения стил и вкус. „С всеки следващ път книгата става все по-индивидуална, губи анонимността и информативността си” (Кьосев 1992: 153). Стоп - текстът, а не книгата, защото книгата е предмет, тя е априори „индивидуална” (лично притежание, дори когато е взета назаем), тя е сетивност - точно обратното на електронната книга. Всъщност всеки пре-прочит лишава текста (по-точно - читателя му) от информация за сметка на емоцията, на сетивността. Но нерядко препрочитането може да се окаже разочарование: „защо не се вълнувам както преди”, „това ли било то”, „на какво съм се смял, над какво съм плакал”; всъщност - разочарование е всеки път, защото всеки не-първи прочит е пожелателен прочит. Над главата на читателя като дамоклев меч виси... собствения му предразсъдък (в онзи, рецептивистки смисъл) за текста. Херменевтичният му кръг е вече описан, рецептивният му хоризонт е вече изграден и той ще добавя, допълва до безкрай (едва ли), но ще липсва моментът на учудването, изненадата, съспенса. Той вече знае.

Читателската индивидуалност спори, диалогизира (дори когато се съгласява), с една дума „отлага върху текста своя личностен тон”, превръща го в „абсолютното интимно съобщение, той е повече свой - за читателя, отколкото за забравения от текста (не и от Бога - разбирай Медиите - б.м., Е.Б.) автор.” (Кьосев 1992: 153).

Първото четене е линейно - от първата до последната страница (е, не винаги, колко пъти сме обръщали последните коли, с надежда да разберем какво ще се случи); следващите четения са избирателни - разхвърляни, накъсани, на принципа „тема с вариации до безкрай”. Препрочитанията (продължава Кьосев) приличат на „просвирване на партитури”, понякога те спорят, отричат се, воюват. Отново ще припомним онази милитаристка ТВ реклама от началото на кампанията - нейната поанта, сред ехтящи изстрели и картечна канонада е възгласът на командира: „да не се даваме на другите жанрове”, „да не отстъпваме пред елфи, орки и джуджета, хобити, тролове, смърфове...” - един консервативен и скептичен възглас, изцяло в духа на канона, който пропагандира вярност към родната традиция, каквото и да означава това. Скептицизмът е навярно породен от еднозначния резултат на вече минали подобни кампании във Франция, Великобритания и Щатите... Въпреки класичните „напъни” да се изрови от праха на забравата канонът (във вид на романите на Просвещението, Романтизма, Реализма) - над него победно шестват „Властелинът на пръстените” и „Хари Потър”. (Над него - или редом до него - струва си да се замислим над факта, че в първите 12 книги е „Граф Монте Кристо” на Дюма!) Да живее масовата култура - защото заслугата за популярността на повечето литературни текстове днес се дължи преди всичко на киното! Сюжетът на рекламата е патетичен, хиперносталгичен - пред очите ни се развихря боят при... Драва - да кажем, защото това е апотеозът на силата на българското оръжие (Дравската епопея), ние обаче имаме и други оръжия - едно от тях е пословичната любознателност и просветеност на българина... Не на последно място - верността му към канона в неговия консервативен, дидактичен порядък. Това ще рече - и към препрочитането.

Четенето, според Бланшо, не създава и не прибавя нищо, то само ни разкрива битието на онова, което вече съществува. Четенето е съ-преживяване, съпроводено с всички онези психологически рецепционни фази и етапи (по Аристотел) и в този смисъл то съперничи на мистичното ритуално-и-театрално действие. Защото четенето е индивидуално преживяният чужд - фикционален, но метонимичен - свят, който е вече твой, усвоен. Потопени във виртуалната реалност и ужаса на всекидневието (а то е медийно, телевизионно) съвременният читател е склонен по-скоро да казва „да” (Бланшо) на метонимичните (за сметка на метафоричните) светове, които литературата му предлага. Впрочем, които му предлага и телевизията - с филмите и сериалите. И ако съществува подобна антиномия класика-модерност, то ние, надживели (вече) постмодерн-а, се вписваме по-скоро в конвенционалната класическа схема на литературните светове, които познаваме и... гласуваме за класиката.

И така - дванайсетте заглавия, които отиват на финала на класацията „Голямото четене”, са: „Властелинът на пръстените” - Дж. Р. Р. Толкин , „Време разделно” - Антон Дончев, „Граф Монте Кристо” - Александър Дюма, „Железният светилник” - Димитър Талев, „Майстора и Маргарита” - Михаил Булгаков, „Малкият принц” - Антоан дьо Сент-Екзюпери, „На изток от Рая” - Джон Стайнбек, „Осъдени души” - Димитър Димов, „Под игото” - Иван Вазов, „Пътеводител на галактическия стопаджия” - Дъглас Адамс, „Сто години самота” - Габриел Гарсия Маркес, „Тютюн” - Димитър Димов.

И ако „Майстора и Маргарита”, „Сто години самота” и „На изток от Рая” (големите романи на ХХ век) се съизмерват с онази (томаселиътовска) представа за класичност - престижност, възвишеност, духовност, еталонност, то „Властелинът на пръстените” и „Пътеводител на галактическия стопаджия” очевидно се изплъзват от тази представа. Популярността на „Властелинът” налага киното; на киното, но и на идеологическия проект на 80-те е заслугата за популярността на „Време разделно” и „Осъдени души” (един от редките случаи на художествена еквивалентност между литературния и визуалния продукт). Т.е. - тези творби са класирани благодарение на наложилия се нов рецептивен канон - филмирането. „Под игото”, „Железният светилник” и „Тютюн”, да кажем, обясняват присъствието си с вездесъщия дидактичен канон (тук киното или телевизията са извън подозрение, че вменяват визуализацията на тези платна - филмовите им версии са твърде невзрачни и непопулярни). Представата за роман и въобще за литературност за голяма част от българите се изчерпва с тези заглавия. Къде четени, къде не, те формират представата за престижност, възвишеност, обемност (не на последно място), завършеност на това, което се нарича художествен свят. (Съвсем друг е въпросът, че и представата на литературния историк или жанролог май се изчерпва с тези заглавия).

Интересно е присъствието на още три романа, всеки от които е поставен в твърде проблематични отношения с канона - рецептивния и жанровия. Това са „Граф Монте Кристо”, „Малкият принц” и „Пътеводител на галактическия стопаджия” - и трите заглавия фигурират във фонда на т.нар. детска (-юношеска) литература. Съвременната културна ситуация в случая категорично доказва тезата (А. Хранова), че няма две литератури - за деца и за възрастни - и още нещо: без да е литературен специалист, масовият български читател успява да се ориентира в разнообразието на жанровите конвенции, които дефинират представата за това що е роман - първият е класическото авантюрно-приключенско четиво, вторият - лирическа проза, третият - сатирична антиутопия, мимикрираща като „научна фантастика” (а това пък е най-невъзможният литературоведски оксиморон, който някога е измислян). Така че, заподозрян в неинформираност, необразованост и пристрастеност към низовия вкус, формиран от масмедийната култура, и провокиран-положен в една масмедийна културна ситуация да избира своите любими романи, българският читател дава добър и красноречив урок на своите съдници - експертите. В избора му липсва модерността - да, очевидно липсва нуждата от потапяне в негацията на метафоричните светове на Кафка, Джойс и Улф, очевидно няма време за обемите на Томас Ман (но пък има време за обемите на Дюма и Толкин? или - чете в млада възраст, в невръстните щастливи години, когато за това има време?).

Как четем? Има различни видове четене, а, оказва се, че тези технологични нагласи също се вписват в това, което наричаме ментална културна парадигма на нацията. Първото е митологично, любовно - това е страстното четене, то разчита на почти физическото поглъщане на автора, на „обладаването” на текста. Оттук се раждат и метонимиите „обичам Шекспир”, „изядох с кориците Пушкин” и пр, а „книгата е третирана така, както в източното православие - жената - мистически и инструментално като вместилище и място за оплождане.” (Камбуров 1995-1996: 51).

Друго е конспективно-преразказващото - този стил на четене принадлежи на англосаксонската традиция и не се ползва с голямо доверие у нас, впрочем - никога не се е ползвал; по-скоро се е практикувал буквално-мнемоническият (на наизустяването, на възпроизвеждането).

Има и трети вид - диалогично-разсъдъчно - интерпретативно, пряко обвързано с книгата и читателската креативност на рецепцията, това е бахтинианският тип четене (Камбуров).

„Голямото четене” дръзко разчита и на трите. Първият тип четене поражда някакво анонимно-стереотипно подменяне на четенето на книгата с фигурата на писателя - една донякъде комична подмяна, „игра на стереотипи” (я нарича Кьосев). Как „Голямото четене” може да избяга от тази, колкото естествена, толкова и очевидна опасност - защото е ясно, че това е необходимото зло - без емблеми, клишета и стереотипи книгата трудно може да бъде институционализирана. „Четенето” неминуемо попада в този любовен капан. Любовното - митологизаторско - четене въобще мотивира раждането на кампанията, пристрастното гласуване, формирането на читателски агитки, които успяват да направят невъзможното: да вкарат в класацията на почетното 78 място роман на световно неизвестен, млад и талантлив български автор, при това изключен (поне досега) както от активния роден, така и от престижния емигрантски контекст (сам, той ненавижда понятието емигрантска литература) - Захари Карабашлиев. Извън всякакви конвенционални контексти и канони, романът му обаче ще бъде презентиран в класацията като... изненада - отново обговорена с езика на канона (разбирай клишето) - това е „българският Керуак”, това е „книга за изгубеното поколение”, „изцяло в духа на битническата традиция”, „емигрантска литература” и пр. - нищо вярно от всичко казано дотук. Очевидно форматът има нужда от канон, т.е. от закрепване на своите търсения и представяния, изказвания, постижения върху нещо сигурно и усвоено. Затова - макар и да борави с изключително разнообразни и свежи форми на активизация на читателската активност, тази кампания не може да избяга от шаблона, от етикирането на явленията - обяснимо, новият автор и текст трябва да бъдат усвоени от традицията, още повече че те вече се разпознават като традиция. Конспективно-преразказващият тип четене ползва езика на клиповете, презентирали отделните 100 заглавия, и мисля, че тези клипове се нуждаят от специално внимание и детайлен анализ. Особено съществено е, че диалогично-разсъдъчното четене (интелектуално), макар и по-трудно постижимо, също е обект на кампанийната амбиция. Телевизионни и нет-форуми, дискусии, конкурси - за есе („Романът на бъдещето”), за фотография („Моят фотографски образ на любим роман”) и видеофилм (вдъхновен от любим роман) допълват насърчаването на интерактивните форми на общуване с книгата.

1.2. Текст и тайна (тайната на смисъла или за тайната на избора ни)

Първият прочит „пази усещането за тайна на книгата” и вглъбено, последователно и тайно - защото четенето е много интимен акт - се старае да постигне книгата. Първият прочит е „бавен прочит, допускащ връщания назад, препрочитане на отделни пасажи, автокорекции”..., той излива основите на евентуални бъдещи повторни прочити. Естетски внимателно той „оглежда” определени части от текста и „разбива бързите автоматизми на разчитане и разбиране” (Кьосев 1992: 155), като задава проспективната възможност за/на четене.

Ако първият прочит обаче е еднократен, т.е. - не се очертава повторно връщане към текста - той буквално реализира единствената възможност от прочитането. Четеш „Вълшебната планина” на Томас Ман с усещането за гениалността на текста, притихнал и респектиран пред епическите му глъбини и широти, със съзнанието - по-скоро с драматичното усещане, че няма да има повторно връщане, че човешкият живот е твърде кратък, за да си позволиш да препрочетеш такъв роман. (Дано не ми се разсърдят страстните почитатели на великия Ман! Едновременно с това - дано не ме разбират криво феновете на „Тримата мускетари” и „Властелинът на пръстените”!) Този тип първо и единствено четене задава интроспективният поглед в текста-тук-и-сега. Извън първото четене няма нищо друго освен... чужди оценки.

Препрочитането задава ретроспективната (но и интроспективната) посока на общуването с творбата - в този план сигурно няма читател на „Майстора и Маргарита”, който, ако не е от групата на яростните отрицатели (впрочем те вече са се отказали да проникват в тайните на тази странна книга и „Седмото доказателство”, гл. 3, им е дошло в повече, познавам такива, при това интелигентни читатели!), не си обещава на всяка страница, че трябва да има още един прочит тази книга.

При първия прочит текстът, обграден от своята ревниво пазена тайна, е поставен „над-читателя” и изисква от него „да го постигне”; тогава се постига нищо повече от „случайно произведен що годе смисъл..., едър мащаб на четене, небрежно око, бързане, скрита пренебрежителност...” (Кьосев 1992: 156). И така - дали не си противоречим в опитите да оправдаем или митологизираме първия прочит (подобно на първата любов, неговият статут се оказва твърде компрометиран). Бавно или бързо е първото четене и дали то не е особено важното, „най-правилно” разбиране на смисъла. А смисълът, това е човекът: казано е, колкото повече знам, толкова повече не знам, трупайки мъдрост, трупам тъга... Дали непосредственият досег с текста е необременен от смислови решетки, които те манипулират, от чужди нагласи, от лично преживяното-прочетено-за втори път? Как чете филологът, литературоведът, човекът на изкуството? Дали специализираното (професионализирано) четене не изкривява умишлено опциите на здравия разум и естествения смисъл, който произвежда емоцията, платоничната наслада от словото? Ако творецът (понеже заговорихме за Платон), създава, обхванат от божествена лудост, то и първото четене не е ли реципрочният жест-акт на същата тази лудост? Като че ли именно първото четене, търсещо да разбули загадката на сюжета, задава единствения допустим въпрос („какво ще се случи?”) и оставя читателя на несъзнаваната магия на стила и езика на автора („не знам защо, но ми харесва”), на похватите и изобразителните средства. Първото четене не профанизира тайнствената ситуация на общение (влизане и излизане от света на героите, преобразяване в техните образи-роли-костюми-съдби) с текста с абсурдни въпроси, които развенчават, демитологизират, размагьосват света на буквите - „как е разказано, направено, съшито” (нека ми прости за тези думи Айхенбаум).

В съзнанието на отделния читател веднъж прочетената книга „замръзва като спомен в един случаен и повърхностен образ” (Кьосев 1992: 156), и „движейки се назад във времето се превръща в блед спомен” (Кьосев 1992: 157). Най-често този спомен е ученически и най-често се отнася до родната ни класика - митологизирана или сатанизирана в представите на вече порасналото дете под формата на детска психотравма: „задължителна книга”, „матуритетна тема”, „образ за анализ или интерпретация” (боже опази, от „преразказ с елементи на разсъждение”!).

Това се случва в родния културен контекст с българската класика, не и с чуждата, която се чете с удоволствие и наслада (и може да бъде обект дори на класация), тя съхранява детските ни сантименти и носталгии. Въпросът е: в каква степен кампанията „Голямото четене” лансира психотравмите ни? И в каква степен - носталгиите ни?

В съзнанието ни често харесвана или нехаресвана книга се запечатва с определена емблема, често невярна, тя обаче (освен че може да симулира някаква начетеност) е сублимация на личните ни представи на емоционалните и мнемоническите ни възможности. Така Вазовото творчество ще бъде поставяно под знака на национализма, „Война и мир”, и въобще Толстой, ще предлага мащабни епически платна, изобразили руския дух (въпреки че и романите на Толстой, и творбите на Вазов експлицират толкова различни - и камерни, и комични ситуации, дефинирайки общочовешки казуси) и пр. В крайна сметка образът и популярността на една книга зависи от социокултурната активност на публиката, която ще подлага на изпитание и ще проверява нейните истини. Така е по канон - класическо е представителното, характерологичното, еталонното, обобщаващото.

„Класическа е онази книга, която някой народ... в един дълъг период от време решава да чете така, като че ли на нейните страници всичко е обмислено, неизбежно, дълбоко като космос и допускащо безчислени тълкувания.” (Борхес). Това е представа, заложена в ракурсите на експлицитния читател, посредством който книгата е издържала проверката на времето (още една военизирана метафорична таксономия - впрочем в духа на началото на „Голямото четене”). Имплицитният читател (по Изер, Яус) обаче е онази инстанция вътре в текста, която „управлява и контролира” четенето и разбирането, която осигурява невидимия диалог между автор и читател посредством текста, която „предвижда и направлява снопа от възможни читателски реакции” (Кьосев 1992: 159). И ако „четенето (на художествен текст - поради илюзията за „пълнота” или пълноценност на комуникативния акт - б.м., Е.Б.) е външен акт на усамотяване с текст, то въпросът е с кого общува читателят по време на това усамотяване?” (Богданов 2003: 75). А телевизията и интернет категорично забраняват усамотяването - гарантирайки ни, разбира се, тоталната екзистенциална самота. Читателят общува „не с текста, а посредством текста за четене с един комплексен виртуален друг, с когото обменя своето себе си.” (Богданов 2003: 76). „Голямото четене” моделира утопичният образ на идеалния разбиращ - не е задължително той непременно да бъде читател, но е хубаво, кампанията постоянно призовава - гласувайте, срещайте се, общувайте (пък който иска, той чете). Допуска се и други да четат вместо вас. Телевизията и интернет осигуряват свободата на личното мнение, анонимността и... непрофесионализма.

Четенето е специален вид културен контакт, твърди Изер, той преработва по специфичен начин текста в себе си (и го излъчва - отново чрез себе си), а „литературата е решаващо средство за оформяне на културна реалност.” (Шваб 2003: 290). Но, тъй като сме твърде немощни с готовност „да приемем границите на познанието (твърди отново Изер, в съгласие с Юнг) ние се нуждаем от образи, които да отразяват непознаваемото.” (Шваб 2003: 290). Кампанията не може да избяга от тази тенденция - да се буквализира понятието образ и да лансира непрофесионалното четене-наслада: в един момент тази тенденция се оказва... очарователна. Тенденцията да се преодолее елитаризма и да се масовизира четенето и разбирането. Да живее непрофесионализмът!

Има ли добри и лоши книги? Сигурно има. Има и важни и неважни текстове. Книги за горене? Едва ли. Но такива, които не обслужват канонa и каноните, със сигурност. Те остават извън класацията, която вече задава нов, медиен the big read-канон. Красноречиво настоява за такъв алтернативен подход към книгата и към кампанията не друг, а самата кампания „Голямото четене” ( в този дух е текстът на Милена Цветкова „Читателят помни и омразните книги” в сайта: http://www.4etene.bnt.bg), което й прави чест. Защото отговаря на най-важния въпрос - чете ли българинът въобще? И отговорът е положителен. Телевизията има добра новина.

1.3. Българската Вавилонска библиотека (или за Учителите - Библиотекари)

Предложеният в сайта на „Голямото четене” азбучен каталог с книги в началото беше примерен и можеше да бъде допълван. По този начин самият участник е мотивиран да се превърне от потенциален в реален читател, нещо повече - сондира се неговото „експертно” мнение. Това е смисълът на интерактивността, вън от комерсията и социолозите, културолозите тепърва трябва да си кажат думата. Задочно се подлагат на премисляне митовете: 1) българинът не чете, в последните две десетилетия той затъпя и придоби уродлив, бездуховен облик, и 2) ние сме четяща нация (алюзията със зловещото сталинистко определение „самой читающий народ в мире” се налага от само себе си). Интересно е това, че освен меценат и ментор на добрата книга, независимо от жанра й (но пък нали форматът сам го налага - любим роман), интерактивният читател трябва да бъде и жанролог, и естествен читател: той посочва кой е неговият роман. (На 38-мо място класират „Естествен роман” естествените читатели.) А този избор може да бъде провокиран или от носталгията по детството („Карлсон”, „Емил от Льонеберя”, „Пипи”), младостта - училището и университета („Клетниците”, „Спасителят в ръжта”, „Черният обелиск”, „Полет над кукувиче гнездо”, „По пътя”, „Лолита”); или от любима киноверсия на иначе невзрачен литературен текст („Кръстникът”, „Птиците умират сами”), или - просто от модата на деня. (Пристрастието, да не кажа ожесточеността, с която се купуват и четат „Български хроники”, като че ли потвърждава последното? Въпреки че, повлияни от модата обикновено са безстрастните - неестествените читатели. Те си купуват Паулу Куелю.)

И така - от 100-те най-любими книги 12 си съперничат за приза „любим роман”. Да си спомним думите на Исак Бабел, според който човек трябва да прочете не повече от десет книги в живота си, но за да разбере кои са, трябва да прехвърли десетки хиляди.

Знаят ли естествените читатели тази максима и защо и как гласуват: лъжат ли, когато гласуват за класиката, защото е „по-престижно да гласуваш за класика” (Й. Ефтимов), или гласуват за филмовата версия, защото „така и така не са чели книгата” (И. Пелева). Какво се случва в момента - „вавилонско стълпотворение” от заглавия, жанрове и стилове, национални традиции и имена (В. Стефанов) или очарователно голяма амплитуда от вкусове и опити? Защо се лансира класиката, преодолими ли са стереотипите, престижно или не е да се четат класиците, и можеше ли в списъка да не липсват Джойс, Кафка и Пруст? В този смисъл - „отсъства” ли в действителност „предизвикателство спрямо масовия вкус” (М. Николчина) - и що значи това в ерата на вездесъщието на масовата и медийната култура? В сравнение с хората на словото, като че ли най-мъдро-компромисна и уталожена в конфликта между старите (топли) и новите (студени) медии - книгата и електронната визия, беше позицията на Греди Асса - човекът на четката и молива, на визията, на образа. Художникът установява, че четенето априори се лансира чрез визията - илюстрацията, защо не и киното, телевизията - и в това няма нищо лошо и страшно. Образите и сюжетите на любими романи се превръщат в общ културен продукт и нашата българска култура - по-скоро еклектична и синкретична, в този смисъл некласическа, постмодерна, преди да бъде модерна, несрещнала се с класическия Романтизъм, Сантиментализъм, Модернизъм - е култура повече на визията, на образа-памет, отколкото на писаното слово. „В сравнение с френската и руската култури, подчертано литературни”, българската се оказва, че не е точно такава (Ст. Тафров).

Съществува ли тогава въобще Българската Вавилонска библиотека? И ако да, как изглежда тя? Да се върнем към първообраза. „Вселената (която някои наричат Библиотека) се състои от неопределен - безкраен брой от шестоъгълни галерии... Стените, освен две, са покрити с двадесет дълги лавици - по пет от всяка страна... коридори вляво и вдясно, водещи към други галерии... Спираловидна стълба се вие нагоре и надолу, изчезвайки в далечината. В коридора има огледало, което вярно удвоява всичко видимо. Библиотеката е сфера, чийто точен център е който и да е шестоъгълник и чиято окръжност е недостижима. Човекът е несъвършеният библиотекар.” (Борхес 1996: 127-128). И ако това е духовната сграда на нашето съществуване, ако в съзнанието на поколенията има формиращи истории, образи, действия, то, значи, има и книги, които ги приютяват. А спираловидната стълба на рецепцията, на читателските моди и менталните нагласи... се вие нагоре-надолу, изчезвайки в далечината (вечността?).

„Неопределена и хаотична е природата на повечето книги..., а... библиотекарите говорят на неразбираеми езици. В цялата необятна библиотека няма две еднакви книги.” (Борхес 1996: 130). Идеалният ред, съпроводен от съвършеният безпорядък - това е и нашата българска библиотека. Медиите казват - дошло е време да я преподредим, а подреждайки я, внасяме ред и хармония, а дори и известно успокоение - в собствените си души. Телевизията и интернет са електронната агора, те са онази максимално демократична (но и опасна) школа, където всичко е позволено, всеки е поканен и допуснат. Класацията обаче не е толкова демократична - тя подбира, селектира след екзаминация. Телевизията и интернет си вменяват ролята на Учители-Библиотекари, говорещи (обратно) свръхразбираемият език на... играта и избора. А иначе „постмодернистката или Вавилонската библиотека е принципиално разноречива...”; тя е положена в „ситуацията на отсъстващия Учител, ситуацията в нея е свободното реене между стелажите.” (Николчина 1992: 111). Той, читателят, оставен безпризорен, „изважда книгите от лавицата, прелиства ги или ги изчита внимателно и когато интересът му секне, връща ги обратно.” (Николчина 1992: 112). И изведнъж - някой му предлага награда за усилието, обещава му компенсация за изгубеното щастие. Става дума за това, че „когато било провъзгласено, че Библиотеката съдържа всички книги, хората отпърво изпитали необикновено щастие... Вселената добила смисъл... нямало проблем - личен или световен - за който да не се намери убедително решение в някоя от галериите... После някаква нечестива секта... подбудила хората да прекратят търсенията... разбъркала буквите и знаците...” (Борхес 1996: 131). Сигурно оттогава Библиотекарите говорят на различни езици? И вече не е престижно да си Учител? А функцията на Учителя е всъщност... призванието „не само да индоктринира определен модел на светоотношение, но и да узаконява старанията на ученика, та макар и чрез порицание” (Николчина 1992: 113). Телевизията дръзва да пристъпи към незаетото място на Учителя, впрочем отдавна доброволно отстъпено от Училището, Университета и другите културни институции, като си позволява твърде „непедагогически” методи - не санкция, а награди. И предизвикателства: четете, пишете, фотографирайте, снимайте клипове, видеофилми, спорете и дискутирайте, раздавайте и получавайте книги („библиотека на колела”). Докосвайте се до книгата по всякакъв начин - материален и виртуален. Четете и слушайте, но най-вече гледайте, и нека този, който може да прочете на онзи, който не може, и нека, който разбира, да обясни на онзи, който не разбира. И вече няма „носталгия по гуру” (Николчина 1992: 113). И всички участват в акта на екзаминация - като гласуват. Учителят-библиотекар ще ни научи какво, как и колко да четем (респективно - да не четем) от позицията на хранител на канона. А канони много - жанрови, културни, рецептивни, медийни, хабитуални.

Библиотеката е ”безгранична и периодична”... при все че е ограничен броят на „възможните книги”; хаотична, но и подредена, защото „едни и същи томове се повтарят в един и същи порядък... повторението се превръща в Порядък...” (Борхес 1992: 134). Парадоксално доказва истината за порядъка (а и въобще - за съществуването на Библиотеката ни) не друг, а именно Телевизията: защото иначе нещо, непосредствено случило се, никога не би влязло в „канона”, зададен от нейния проект. Според него е възможно да откриваме и преживяваме и непреподадените ни (от канона - защото той преподава) истини: доказателство за това е присъствието в класацията на „18% сиво”, „Властелинът на пръстените”, „Алхимикът”, „Хари Потър и философският камък”, „Птиците умират сами”, „Шифърът на Леонардо”, „Цар Плъх”, „Синовете на Великата Мечка”, „Кръстникът”, „Дзен или изкуството да се поддържа мотоциклет”, „Къщата на духовете”, „Пътеводител на галактическия стопаджия” и др.

Библиотекарите са пристрастни: „липсва ми Пруст”, „Къщата на духовете” не съм я чела”, „защо „Параграф 22” е толкова назад”, „до тук не видях „Майстора и Маргарита” - невъзможно да не са я избрали”, „Оруел заслужаваше по-предна позиция, Толстой - също”, „1984” е Книгата!” и пр. (нека отчетем и неизказаните опасения - „слава богу, спестиха ни поне „Вечната Амбър”, Христо Калчев и Георги Стоев”!) По канон Учителите са императивни. Те упражняват волята на диктата, вездесъщият дидактичен похват на налагането. Антиномията се задава от само себе си: Учители-Библиотекари срещу читатели. Телевизията и интернет им позволяват невъзможното - да разменят ролите си. А и тяхното отношение (впрочем - човешко отношение) е противоречиво: от пиетет и фетишизиране на канона през налагане на цензура върху (не-и)класическите текстове (ако думата цензура ви дразни - нека да е нормативно-нормализаторски подход към класиката) до нихилистично зачеркване на традицията. Гордост и предразсъдъци. Впрочем „Гордост и предразсъдъци” на Остин без малко да влезе в 12-ката, остана на фаталното за класиката 13-то място; също и „Пипи Дългото чорапче” - на последната вероятно щеше да й бъде твърде уютно до Галактическия стопаджия?

За знаковостта на съседствата в голямата класация (на стоте) е добре да стане дума - сами по себе си съседствата са епикриза на случая „Голямото четене”. А и нали разбрахме, че в Библиотеката цари божествен порядък. В този дух използвам случая да задам задочен въпрос на Захари Карабашлиев „как се чувства поставен между Рей Бредбъри и Астрид Линдгрен” (77-78-79-то място)? Монтег, Зак и... Карлсон. Уютно? Странно? Предизвикателно? Както може би Алхимикът стои до Разколников (16-17-то място), Ана Каренина до Швейк (23-24-то място), Д’Артанян до Бенковски и Бай Ганьо (12-20-19-то място), Наташа Ростова до Остап Бендер (поне говорят на един майчин език - 33-32-о място), Зорбас до Козета (43-42-о място), Дон Кихот - между Хари Потър и Туранага Сама (47-48-46-то място), и пр. Ян Бибиян, Емил от Льонеберя и Алиса (67-68-69-то място) като че ли представляват най-хармоничната случайна компания в тази постмодерна Вавилония на вкусове и страсти, опити и нагласи? Неопределена и хаотична, безгранична и периодична - това е Библиотеката. Всеки опит за систематизация е осъден на провал - в случая провалът се оказва щастлив.

Четенето влиза в структурата на всекидневния свят, книгата се превръща в битова вещ, но дори и тогава тя съхранява своята сакралност. Акцията „Пътуваща библиотека” на кампанията „Голямото четене” се опитва да изиграе историята на сбъднатия блян по идеалната библиотека на свободата. И тъй като онтологически противоречива - „интегрираща и индивидуализираща[,] е функцията на четенето” (Богданов 1987), а начините на интеграция са значително повече на брой и по-слаби като сила от индивидуализацията, подобна идея за обменяне на книги „на живо” и „безплатно” печели. Дори и с това, че е нова.

В отделните комуникативни ситуации, които предлага кампанията „Голямото четене”, в ролята на Учител-Библиотекар последователно влизат: водещият журналист, поканените експерти-книжовници и хора на изкуството, сценаристите и режисьорите на клиповете и рекламите... безкрайното на практика число четящи зрители, пишещи, фотографиращи и снимащи. (Обявен е конкурс за есе, фотография, видеофилм - кампанията продължава.) За добро или за зло - това ще преценят каноничните умове - телевизията е „безкрайна” медия; ние сме орисани, изглежда, на безкрайно поучаване, а епохата ни изведнъж се оказа адски логоцентрична, таксономична, дидактична. Може би защото въпросът: кой е „истинският” Учител е отдавна невъзможен, а статутът му е задължително интерактивен.

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Богданов 1987: Богданов, Богдан. Четенето, писането и литературният текст като проблеми на културата. // Социологически преглед. Бюлетин - извънреден бр., 1987.

Богданов 2003: Богданов, Богдан. Четенето, читателят и другите. // Четенето в епохата на медии, компютри и интернет. София, 2003.

Борхес 1996: Борхес, Хорхе Луис. Вавилонската библиотека. // Борхес, Хорхе Луис. Избрано. София, 1996.

Елюл 2003: Елюл, Жак. Унизеното слово. София, 2003.

Камбуров 1995-1996: Камбуров, Димитър. Пост-теорията като български случай. // Литературна мисъл, 1995-1996, кн. 3.

Кьосев 1992: Кьосев, Александър. Антиутопия за българския читател. // Общуване с текста. Сборник с теоретични статии и есета. София, 1992.

Николчина 1992: Николчина, Миглена. Постмодернистката библиотека. - В: Общуване с текста, Сборник с теоретични статии и есета, София, 1992

Шваб 2003: Шваб, Г. „Само ако не бях длъжен да се изявявам”. Естетиката на негативността у В. Изер. // Четенето в епохата на медии, компютри и интернет. София, 2003.

 

 

© Евдокия Борисова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.01.2009, № 1 (110)