БАЛКАНСКИ ЛИТЕРАТУРНИ ГРАДОВЕ

Евдокия Борисова

web

Константин Кавафис

Балканският град. "Реалността, от която сме изградени, е неосезателна: Наследство, Историография, Пейзажи" - твърди Пиер Нора, обосновавайки представата за "архетип на национален пейзаж" (Нора 2004: 181), давайки за пример полегатите склонове на Франция. А съществува ли въобще такава конструкция - особено на Балканите? Дали нашият балкански пейзаж наподобява френския пейзаж например: "осеян с руини и средновековни силуети", преоткриващ "празните пространства" на градовете? Та нали именно те, градските ландшафти, а не природните пейзажи са местата на паметта; това са вековни "улички, стари пътечки, останки от старинни маршрути" (Нора 2004: 391). Улици, булеварди, авенюта и площади, малки криви сокаци - те напомнят браздулиците в паметта ни. Магистрали и слепи ъгли, задънени улички таят образите на нашата памет. Главите ни са градове на собственото ни съществуване - колективно и частно.

Градът е жив организъм, който изследваме по аналогия с хода на историята на видовете, както и на човешката история. Така разсъждава Итало Калвино в есето си "Божествата на града". Преди всичко трябва да го изчистим от всякакви наслоени представи и да обединим разпръснатите от него фрагменти, за да конструираме отново цялото. Защото той еволюира. "Мислим си, че гледаме същия град, но той е вече друг." (Калвино 1990: 218). Неговата програма ще преоткриваме всеки път отново и отново. Трансцендентният живот на града са усещали по интуиция древните, изобразявайки духа на града посредством някаква географска особеност (река, растителност, планина) или митологично същество - основател на града. Тези образи го персонифицират.

Градът има пряко отношение спрямо представата за нация, раса и държава. В тази посока разсъждава Ернст Ренан. "При племената и градовете от античността, фактът на расата, признавам, е имал много голямо значение. Племето и градът тогава са били просто разширения на семейството. В Спарта и Атина всички граждани са били роднини, в по-голяма или по-малка степен." (Ренан 2012: 594). Вероятно и затова градът като художествен образ в балканските литератури е сюжетно пряко обвързан с романа, но и с темата за непосредствените отношения между род, фамилия и личност. Градът често е критичният топос, хронотоп, но и паралелен, еманципиран персонаж в литературната монада. Градът е интерпретиран като проводник на злото или напротив като съперник, който трябва да бъде победен, любима, която трябва да бъде обладана, царство, което трябва да бъде завоювано. В този смисъл можем да съположим диаметрално различното светоусещане за града в повестта "Гераците" на Елин Пелин спрямо балзаковските амбиции на романа "Джевдет бей и синовете му" на Орхан Памук например, което би обяснило повечето български литературни и цивилизационни комплекси. Той често е виждан в съвсем библейските му конотации на блудница, на гробница, на чудовище или на господар. "Формирана отначало чрез насилие - обяснява Ренан, - а по-късно поддържано от взаимен интерес, тази огромна агломерация от градове и провинции (в представите на човешката култура - б.м., Е.Б.), напълно различни едни от други, е нанесла най-тежкия удар върху идеята за расата (разбирай етническата генетична общност - б.м., Е.Б.)." (Ренан 2012: 594). Градът утвърждава личността, но консолидира общността. Затова и неговите прочити в патерналистични култури, каквито са балканските, са контрапунктни.

Градът живее пълноценно по етажите на цивилизациите, но на равнището на културите той е едва загатнат. На подобно съмнение залага Фернан Бродел. Решаваща е например ролята на античния град (полисът-държава), а след това - и на средновековния и ренесансовия град във формирането на цивилизационния проект на Азия и Европа. Градовете на Балканите имат уникални двойствени лица - те много се различават, но и като двойници си приличат и се уподобяват един на друг, свързва ги обща съдба. Оглеждат се един в друг, напомнят един на друг, съперничат за първенството на съществуването си, борят се за любовта на своите деца - на хората, които ги населяват. Но и на онези, които бленуват за тях. Градът е ключов концепт в балканските литературни светове. В българската литература, на фона на балканските литературни контексти, той е по-скоро отсъстващ като зрим и осезаем локус на всекидневието, повече метафизичен и въобразен е. Особено родният град. Вкусът към чужди пространства, земи и пристанища като че ли надделява. И все пак...

"Градовете са острови на стагнацията на изостаналите им страни. Те са предобрази на обществото и цивилизацията, които са някъде в бъдещето." (Бродел 2014: 61). Срещата на ислямския Изток с християнския Запад тук, на Балканите, рефлектира особено осезаемо именно върху архитектурата на градското пространство, върху бита и всекидневието на неизбежното мултикултурно съществуване, върху парцелирането на център и периферия, на квартали, религии, раси и езици. Ето как описва Вавилонското проклятие в сарая на османския падишах през 1651 г. Пол Рико: "суматоха, в която се чували различни гласове и езици. Едни крещели на грузински, други на албански, босненски, мингрелски, турски или италиански." " Хубав пример!" - заключава Бродел, обобщавайки представата за източния, но и за балканския град въобще (Бродел 2014: 113).

Градовете са двигателите на мощното културно и икономическо придвижване, на размяна на ценни блага и идеи, защото всичко минава през тях: стоките, товарните животни, хората, дори най-ценните културни блага. "Градове, пътища, кораби, кервани, поклонничества - това е едно цяло: това са снопове от движения, силови линии на мюсюлманския живот - твърди Луи Масиньон." (Бродел 2014: 129). От Ориента към Европа пътуват "далечни растения, копринени буби, хартия, компас, местните цифри, барут, едновременно с много развитата медицина и микроорганизмите на най-ужасните епидемии... холерата и чумата." (Бродел 2014: 116). Това са даровете на Изтока към Запада. Те са акредитивните писма, които си разменят цивилизациите.

На Балканите, като че ли най-близо до бленуваната Европа, се намират не континенталните градове-центрове и столици, а именно пристанищните градове, поради таланта на водата, която "свързва по-охотно от сушата", по думите на Бродел. Това е естествено - водните пътища са по-евтини и бързи. За добро или зло обаче пристанищните градове и по-лесно се модернизират, при тях цивилизацията "идва" по-бързо. А модерността унифицира. Въпреки забелязваната трайна приемственост във вековете между османско и предосманско наследство например. (Друг е въпросът, че комунизмът успява да съсипе всяка приемственост и невероятно да загрози и унифицира колоритния ландшафт на градовете не само на Балканите.) Балканската култура е подчертано градска, като съществува своеобразен пиетет към големия градски център и почти липсващи периферни центрове. Може би затова съвършеният проект на такъв град е Константинопол-Истанбул. Още от византийско време империята се идентифицира с него, той е нейното сърце, всичко отвъд него са провинции, на всичкото отгоре той заема средищно местоположение между вода и суша, разполовен на два континента. Уникален и безконкурентен център на Балканите (и не само там) е именно той (Тодоров 1972).

Балканският град е криволичеща картина от очарователни тесни улички и ниски или средни на височина сгради, организирани в квартали и махали, пръснати между внушителни зелени площи - градини, гробища (погребенията се извършват сред градовете), а чаршията е средоточието, центърът на оживения, кипящ градски живот. Задънените улици пък са характерна част от градския ландшафт и това е много алегорично присъствие в дефинирането на балканската душа на фланьора.

Градовете си приличат помежду си, твърди Б. Йезерник в книгата си "Дивата Европа през погледа на западните пътешественици", не само на Балканите, но особено много там. Там градовете вечно искат да се уподобят със своите по-големи и красиви западни или пък източни побратими - те пък успяват да ги видят обикновено в най-непривлекателния им вид. Като "Малките Парижи и Големите Букурещи" обичат да се титулуват те. Така поне наричат Букурещ авторите Бъртън, Нойс, Фийлд, Лейди, Моор, Рийд. Всички те преживяват своите "истории и митологии, които често са преднамерено преплетени" (Йезерник 2014: 237), своите комплекси, наследени от древните гърци. Всеки балкански град страда по своя Едипов или Ахилесов комплекс. Всички те, проектирани по ориенталски и европейски едновременен модел, те и особено Букурещ, "градът от светлина", стават онази "точка на пресичане, в която европейските и ориенталските обичаи се срещат" и съвсем по гоголевски по улицата дефилират "шапки и палта", съпровождани с "калпаци и шуби" (по описанията на Уолш), "хусарски куртки", "бели кашмирени панталони, гарнирани със златни ширити" (по думите на Слейд), забулени жени, къси голфове, кожуси и фесове и пр. А колкото повече ориенталски дух носи един балкански град, толкова по-разточително склонен е да го загуби, прахоса, да се прости с него завинаги. С него умира и старият балкански дух на толерантността и нормалния начин на живот - така, "като че ли Вавилонската кула току-що е паднала" (Йезерник 2014: 239, 256, 270).

"В този процес - отбелязва Б. Йезерник - митологията заменя историята, а толерантността и мултикултурализмът са неговите първи жертви." Пътешественици свидетелстват например колко изрядно внушителен ориенталски облик има София със своите ханове, кервансараи и изящни хамами. В края на ХІХ век обаче "от един малък Константинопол" само за броени години тя губи източния си лик дотолкова, че заприличва на "пълната противоположност на Истанбул". Нещо повече - днес вече самият Истанбул рискува да изгуби органичния си облик, поддал се лекомислено на онзи "добре планиран маскарад", който е в състояние "да придаде дори на наместника на Пророка нелеп вид" (Йезерник 2014: 262, 265).

Бродел, за разлика от балканския си колега Йезерник, е малко преднамерен, обобщавайки едва ли не цялостния вид на медитеранския полис като проектиран от Всевишния по следния начин: "тесни улички в наклон, естествено към морския бряг, накъдето са устремени, но и за да се оттича дъждовната вода", с къщи на по два-три етажа, защото "ислямът забранява къщите на повече етажи - белег на горделивост от страна на собствениците, сам по себе си омразен." (Бродел 2014: 116). Град се строи обикновено около вода - река, море, езеро. Има и такива градове обаче, които носят злощастието на сухоземната си съдба. Но, когато е устремен към морето, градът е построен именно според етажирания принцип на Бродел. Тогава, като в чаша, там долу, близо до водата, се утаяват ароматите му, чийто дъх се чувства най-силно горе, на високото. Защото градът е парфюм от аромати на паметта, на историята и всекидневието. "И до днес - пише Бродел - в България се усеща една екзотична, богата на силни парфюми цивилизация. И до днес нейните градове разказват какво е било това претопяване: градове от Ориента с дълги улички, обградени с плътни зидове, пазар, тесни дюкянчета, дървени кепенци, пъстроцветни носии, хора, стоки..." (Бродел 2008: 125). Така би могъл да изглежда всеки подбалкански български градец или пък голям и древен град. Устремен към една река (Филибе-Пловдив, Търново), към цели три реки (Адрианополис-Одрин) или море (Одесос, Месемврия). Неслучаен е изборът да се строи град на брега на море или река. Географията, твърди Ренан, е ключов фактор в историята. "Реките са водели нациите напред, планините са ги задържали. Първите са насърчавали движението в историята, докато вторите са го ограничавали." (Ренан 2012: 594). Планината е крепост, бастион - тя е уседналостта, консерватизмът и предпазливостта на отбраняващия се. Водата обаче е прогресът. Така поставени - речни и морски - изглеждат и важните градове на Балканите: Пловдив, Истанбул, Белград, Одрин, Охрид, Солун, Атина, Скопие, Букурещ.

Всъщност, говорейки за древната памет на градовете и цивилизациите, знаем, че Пловдив е най-старият жив град в Европа. Преминавайки през южните български земи, пътешествениците споделят следното: "човек пътува към Пловдив през безкрайни поля, изпълнени с градини, лозя и ливади, покрай селища, населени с християни. Равнината била хубава, ...осеяна с много кладенци..." (Велчев 2014: 207).

Дубровничанинът Феликс Петанчич описва в свой трактат посоката на военния път от Белград за Константинопол, "по който през ХVІ век щели да минат почти всички западни пратеничества (...) През стръмните и непроходими подстъпи на планините (проходът Траянови врата) за два дни се преминавало в равнината на Пловдив или в Романия, през която някога пътували римляните, когато отстоявали властта си над Азия." (Велчев 2014: 207-223).

Белон льо Ман пристига в Пловдив през 1547 г., като преди това е обходил Лемнос и Тасос, Света гора, Солун, Кавала, Силиврия до ...Константинопол. Всички пътища в началото или в края водят натам, към Вечния град. Описвайки стълпотворението от кервансараи, мостове, джамии, хамами, имарети, пазари, "построени за обществена полза, за покриването на чиито разходи се грижела раята...", той коментира порядките в тях така: "В кервансараите могъл да пренощува безплатно всеки, получавайки месо и хляб. Никому... не се отказвало - било той евреин, християнин, езичник или турчин." Описано е изобилие от хранителни продукти - месо, яйца, хляб, сирене. Но и обилие от примери на мултиетническа пъстрота и толерантност: "Въпреки че в един османски град живеят няколко християнски народности,... когато някой арменец се помине, само арменци съпровождат тялото му... Хората от една религия... с нищо не се бъркали на хората от друга... Било позволено на всяка християнска вяра... да има отделни свои черкви...; турчинът въобще не се тревожел за душите на покорените народи - достатъчно било те да си плащат данъците. Тук не съществуват, както в европейските градове, тесни роднински връзки... И никой не се срамувал от произхода си... Имало равнопоставеност на жените в брака - робинята била равна на султанка." (Велчев 2014: 229). А "всеки - и свободен, и роб, и мюсюлманин, и немюсюлманин, ...син на рибар, селянин или овчар... можел да заеме който и да е пост в държавата, дори да стане велик везир..., както казва Бубсек, "само защото е способен" (Велчев 2014: 218).

Космополитизмът на пищния или по-камерния балкански полис, провокиран от мултиетническия му състав, е провокиран и насърчен от едно особено усещане за вътрешна свобода, което рефлектира върху социалните отношения, поставени върху странна за средновековието, почти равноправна основа. Толерантност и мултикултурализъм се оказват съвсем не толкова модерни и лицемерно-политически коректни понятия тук, на Балканите.

Животът в османския свят и в частност в балканските градове имал голямото предимство на присъствието на имарети, ханове и кервансараи; тук гладът бил непознат гостенин, а всеки друг-различен е свят и приласкан.

"В безплатните пловдивски имарети можел да се нахрани всеки." (Велчев 2014: 218). Имаретите и хановете, както и кервансараите - същински крепости с цялостни комплекси от търговска част, бани, чаршии, обори, гостилници - са важни социокултурни, комерсиални средища и благотворителни учреждения. Те са, по думите на Х. Мевсим, "нещо като град в града", нещо и като запазена територия за милосърдието и почитта, себапа, добротворчеството (Мевсим 2013а: 133). Хенри Блаунт забелязал пък, че "Одрин е по-голям от Орлеан, а пазарите тук приличали на панаира в Сен Жермен... оттук започват българските земи." Но Пловдив е тяхното сърце, тяхната стихия - "красив град, сносно изграден с твърде приятно разположение... малко по-голям от Сен Дени..." (Велчев 2014: 218).

Пловдив обаче е много повече от екзотичния ориенталски свят, от пиршеството на античния дух. Да си спомним как само е запечатан в българската литература: чрез Дебеляновата тъга по "този скръбен град/ едничък дом на мойта скръб бездомна..." или като апокалиптичния лилиевски град на страшния съд, като кипящ котел от страстите на тълпите: "На страшен съд/ вървят тълпи/ кипи/ не спи/ градът.". В балканските литератури образите на града като концепт, знак и символ диаметрално се противопоставят, но и парадоксално се уподобяват. Градът таи грижата, ароматите, звуковете (викове, смехове, молитви, музика, шумове) и тоновете на живота в едно цялостно впечатление. В един цялостен компактен спомен. "В Пловдив и останалите градове на Балканите човекът на Запада смесвал с виковете на мюезините от местните минарета и спомена за звъна на камбаните в своите градове (...). И колкото и разнообразно да отеквал, понякога продължавайки с часове, без да се смесва с нищо, черковният звън неспирно се извисявал над всички останали градски шумове, въздигайки множествата в сферата на истински ред и спокойствие." (Велчев 2014: 218). Истинска балканска симфония, ще добавим ние, от шумове, акорди и арпежи, асонанси и дисонанси. Съпроводени с нюанси, багри и миризми от запад и изток, от север и юг.

Пловдив е градът на носталгията и любовта на поета и дипломата Яхия Кемал. В спомените му той възкръсва като Едемския рай, като неизличимия зелен спомен от личния му златен век. "Пловдив беше град, който до мозъка на костите си бе пропит с моята култура. Липсваше ми този град. (...) Колко красиви са тези места!... сърцето ми винаги се изпълваше с тъга. Винаги съм си мислел, че бих могъл да живея вечно в този край..., където с кошници се продаваха ябълки и грозде. (...) Пловдив... гледка, напомняща за Бурса. (...). Едно парченце от някогашния живот... (чешмата с откъртения османски надпис като рана)... потънало в зеленина..." (Кемал 213: 52-53). Кемал рисува питореските на своето минало, а градът заживява в имагинерните очертания на бляна. По-късно така ще види и опише "Царицата на градовете" - Истанбул и Орхан Памук.

Безподобният град. В града човек може да се влюби, твърди Вера Мутафчиева, в селото - не. В конкретния - не във всеки град се влюбваш като в жив човек. Голямата любов на Балканите се нарича Истанбул. Градът мираж, но и раят-клоака е видян в спомените на Теофил Готие, които твърде много напомнят на многобройните впечатления на френски и английски пътешественици. А те се впечатляват от парадоксалните тесни и криви улички, издадените напред къщи, между чиито еркерни прозорци човек спокойно може да прекрачи - това създава усещането за клаустрофобично социално пространство. За свят, едновременно консервативно затворен за погледа на другия, но и безпардонно разтворил врати и прозорци към другия-свой, свят с разрушени вътрешни стени на личното пространство на човека. Готие и Дю Монт не могат да асимилират този парадокс, защото физическото пространство е налично, "тъй като градът е пълен с градини и обширни вътрешни дворове, които са абсолютно безполезни." (Йезерник 2014: 234, 263). Подобен е и коментарът на П. Брюс, който определя подобен тип застрояване на града като "грешка (...) тъй като той изобилства от градини, обширни площади и вътрешни дворове." (Йезерник 2014: 235, 263). А. Апуърт обобщава: "той е средновековна гледка, магически съхранена до наши дни. Ние се намираме във вълшебна страна, в Хиляда и една нощ, а злият джин е омагьосал тази страна. Нека ходим на пръсти, за да не притесним омайния сън на спящата красавица от гората..." (Йезерник 2014: 235, 263). Архитектурата и географията на балканския град е показателна за вътрешния пейзаж на душата на балканския човек. В този план проектът на всеки наш град напомня на Истанбул.

"За балканския човек съществува град, особен по значението си за нашия препатил полуостров - пише Вера Мутафчиева. Византион, Константинопол, Цариград, Истанбул. ...завинаги престолнина остава той. В Истанбул не отиваш, ами се завръщаш - едно мистично потъване към дълбокото минало, запомнено от кръвта ни. (...) пъпна връв между два континента..." (Мутафчиева 2009: 143). Подобни пътувания и завръщания към Истанбул преживява в собственото си творчество самата Мутафчиева: от романа "Летопис на смутното време" (1965) до пътеписната книга-обяснение в любов (по собствените й думи) "Белият свят" (2008). В романа "Летопис на смутното време" персоната на Града сменя различните си сезонни лица. Сиво-зеленото от облаците и чимширите на пролетта лице на Стамбул бързо се променя в самия край на март, когато избухва новата зеленина - крещяща и сочна. "Гладко като джам лежи морето в нозете на Стамбул и човек би могъл да види в него целия град: тънките бели минарета, високите тъмни дувари с нахлупени сивокеремидени покриви, изрисувани от лишеи и закичени с бурен (тъй много разточителна е влагата край морето, че дори по покривите никнат треви.)" (Мутафчиева 1984: 163). Акварелът на града, видян в перспективата на огледалото на водата, носи типичните черти на онова, което десетилетия по-късно Орхан Памук ще определи като прочутия турски хюзун. Безкрайната турска тъга по миналото величие на Града. А покрай пролива откъм Румели Хисар вече се чуват гласовете му. Именно те нашепват оптимизма от промяната в тревожната душа на шехзаде Селим. Дълго време той черпи мъдрост от книгите, но истинското му прозрение идва именно когато се носи в празничната си ладия по вълните на Златния Рог и съзерцава в огледалото на водите отраженията на "безброй лалета и зюмбюли, стръмните склонове на Пера и Стария град с джамиите и къщите им, с кипарисите и младите им лози, а над всичко това - пролетното ярко и прозрачно небе." (Мутафчиева 1984: 175). Интимното общуване с персоната и пейзажа-лик на Града Селим е готов да замени с мъдростта на света. Сетивното познание надмогва рационалното. По-късно неговият двойник по съдба и идентичност Кара Фейзи ще влезе в Стамбул като победител и господар, оглеждайки го цял "през зелените вълни на житата, над сините вълни на залива" от високия хълм. В краката му са водните отражения на кулите. Този миг героят улавя с фаустовски драматизъм: "искаше му се да трае дни. Срещата със Стамбул - среща на стихията с вечността." (Мутафчиева 1984: 537).

Градът остава непроницаем обаче за своите чада, за своите завоеватели също. "Стамбул мълчеше. Селим хан горчиво се бе убедил, че няма власт над него. Стамбул живееше свой живот - вечен, въпреки умората, твърде голям, за да го тревожат човешките победи и поражения. Селим хан... му се доверяваше: последните години доказаха, че Стамбул знаеше повече от султана си." (Мутафчиева 1984: 540). Така е видян той от разказвачката Мутафчиева: като Константинопол-Цариград-Стамбул, като "кръстопът между Изтока и Запада, каймака на богатството", средище, където се "решаваше съдбата на стария свят". И тя възкликва: "Този град никога и никъде не ще се повтори." (Мутафчиева 1984: 545).

Велико преживяване е пристигането в Истанбул-Константинопол по море, когато пред очите ти се откриват като на плаваща сцена изпод мъглите водните пари и облаците, заоблените форми и стройните остроноси профили на Вечния град. Едмондо де Амичис, Гюстав Флобер, Пиер Лоти, Умберто Еко - всички те се прехласват още от палубата на своя кораб по града на всички балкански и световни градове. "Вечността му ти говори задушевно, сякаш прокудено дете... - продължава Вера Мутафчиева - няма място за нас в Цариград, днес Истанбул. (...) Той вече не принадлежи на Балканите, той е само част от тяхното минало. (...) От борда съзираш стотината му минарета; те не принадлежат към изконния профил на града, където било провъзгласено източното християнство... Минаретата ти напомнят дръжки на кинжали, забити в умъртвената му гръд." (Мутафчиева 2009: 143, 144, 145).

Но защо ли тогава винаги тръгваме към този град като на поклонение? Вероятно защото заминаването напомня на завръщане у дома. Тук, в хода на безначалното време Европа и Азия се срещат, за да разменят съдбите и животите си, времената и надеждите си. Малко рязка и несвоевременна е алегорията на Вера Мутафчиева, визираща минаретата като дръжки на кинжали, проболи свещената плът на града с мъжко име: Константинопол, Цариград, Стамбул, Истанбул.

Значително по-мека е метафората на Далчев в "Малка Цариградска мозайка": "Отсреща, настръхнал с копията на своите минарета, се изправяше високият бряг на Стамбул и сякаш се мъчеше да повдигне прихлупеното февруарско небе." (Далчев 1994: 164). Подобно рицар на кон, той подпира с копията си небесата, тук, в този далчевски "акварел" обаче ключовият образ на равновесието е Мостът, който уравновесява света. На фона на поклащащите се закотвени корабчета на Еминюню земята и водата, но всъщност си във въздуха, стъпил на Моста, танцуват под нозете ти, а бреговете на Стамбул, Пера и отсреща Скутари изглеждат спокойни. Небето е мрачно, водата огледално се поклаща. Мостът е вечността. Малко в повече тогава ни идва прокрадващото се недоверие на Мутафчиева, съвсем в духа на Йосиф Бродски (2013: 73, 111) към този вечен град: "прекрасен и неверен, изящен и безвкусен", когото "ревнува" всяка култура, дръзнала да си го присвои. И като изневяра тълкуваме променливата негова столикост във вековете (Мевсим 2013б: 274, 275).

Но защо ли дори Казандзакис опоетизира стройния профил с минарета като подпори, които държат небето над главите на всички вярващи, подобно на древните Атласи, които крепят земята. Оказва се, че в семиотичната трактовка на тази специфична градска архитектура неминуемо сме обезоръжени от предразсъдъка на етно и религиозно центричното мислене. От една страна е метафората на Мутафчиева, от друга - на Казандзакис. От трета, Ахмед Юмит еманципира метафората с кинжалите така: "Небостъргачите, безсрамно изпънали се пред нас като кинжали, забити в самото сърце на града... мостовете - като окови, нахлузени върху морските длани..." (Юмит 2014: 556). Героите му гледат Истанбул откъм морето - през призмата и патоса на Мутафчиева, де Амичис, Еко... През оптиката на естета и чужденеца.

Потъналият град. Казандзакис вижда Истанбул като потъналия град: "Гръцките брегове останаха зад нас и една сутрин, сред мътния хоризонт от небе и море, се появи съвсем блед, Цариград. Валеше леко, снежнобелите минарета и черните кипариси пронизваха мъглата като мачти на потънал град. "Света София", Дворците, полуразрушените императорски стени се губеха сред тихия потискащ дъжд. - Проклета да е, курвата й недна, спи с турчина! - изрече един от нас... - Пак след години, след време, пак наш ще бъде - прошепна друг. (Пропявайки популярен стих от гръцка песен - б.м., Е.Б.). - Но аз чувствах, че сърцето ми не трепна. (...) Днес като отражение на копнението ми, много далечно, много невероятно, ми се стори този легендарен град, като някакво същество от мъгла и въображение. (...) Доволен бях, че вали, та не можах да го видя... Валеше, Цариград все повече потъваше, морето беше станало съвсем зелено и полека- лека вълните му се смаляваха... Минахме Босфора... и навлязохме в страшното Черно море." (Казандзакис 2011: 525-526).

Във фантазията на героите на Казандзакис - радикално разкъсвани от противоречиви страсти, от любов и омраза, гняв и възхищение, сласт и погнуса, този град е потъналата Атлантида на Балканите, на историята ни, на света. Полис е съдържание, равносилно на град, тук се подразбира Цариград, но на гръцки е в женски род, ще уточни самият Казандзакис в "Рапорт пред Ел Греко". Симптоматично е колебателната употреба - той, градът, тя, градът-блудница.

Но на полуострова "дишат пълнокръвно и други немлади градове". Това е, естествено, Атина с белите й улици, с двата велики хълма Акрополът и Ликавитос. "Да не беше тъй многолюдна и сбита, прекалено динамична, напечена до бяло, Атина щеше да бъде най-поучителният град на Балканите" (Мутафчиева 2009: 145, 147), отбелязва Мутафчиева. Преобладаващо ориенталският й изглед с минарета, кипариси, руини и колони, джамии, бързо е преодолян, за да се превърне в "младият феникс на Гърция" (Йезерник 2014: 243), възкръснал от дедите си. Градът-музей на Елада сбъдва балканската мечта да пътува на запад и да бъде запад, уви твърде печално. Турците го плячкосват, но венецианци и англичани решават да го "спасят" (западното ограбване се назовава спасение, кима иронично Мутафчиева) - първо Моросини и венецианците, а след това и лорд Елгин отнасят във Венеция и Лондон шедьоврите на Акропола, Пропилеите, Минервиния храм и мрамора на Фидий. "Всеки поклонник на несравнимите творби на безсмъртна Елада трябва да се чувства дълбоко задължен на Негова светлост, който, запазвайки тези красиви фрески, направи услуга на творците от всяка страна" (Йезерник 2014: 247) - лицемерно признава Е. Спенсър.

Пирея е глътката море и бряг на Атина. Тя е прастаро пристанище, което "все ще намери с какво още да те зарадва, със среднощна песен и тънки морски мезета, с тежко вино, което дъха на егейска смола" (Мутафчиева 2009: 145-147). Тези градове и пристанища са нещо повече от просто отправна точка на балканския пътешественик на юг. В пътеписния роман на Борис Априлов "Цикладските острови" Пирея "мига сънливо в зараждащия се съботен ден", преди отплаването към Цикладите, а човекът, тръгнал на път, я наблюдава отвисоко и твърде меланхолно. Впрочем героят му е отделил в плановете си за великата Атина само някакви си два дни, "люлеейки се в люлката на нищото" и преглеждайки картата на островите. Атина му е омръзнала, но напускането на материка си е плод на "чисто човешки фатализъм". И все пак решението е взето и той, героят на пътуванията по море (екзотична рядка птица за българската литература впрочем), отплава или отлита на юг, "подобно пеперудите, които усещат кога трябва да отлетят нанякъде, за да снесат яйцата си и да умрат". И, усетил "тръпката на пътешественическата наркоза", той вече дълбоко съжалява за дните, прекарани на континента, в Атина (Априлов 2012, 2016).

Да не пропускаме сред урбанистичните перли на Балканите и Дубровник - "град на достойнството, взискателен, претенциозен дори, стараейки се да мине за небалкански. Без да принадлежи на Балканите, той не е и на Европа, модел на измислен град... държава... република." (Мутафчиева 2009: 145, 147). Надвил е анадолците с хитрост и конформизъм, тъй като разполагал със злато, той сключил сам сделка за себе си, откупвал се с годишен данък пред султана, купувал си достойнство и спокойствие. Събрал църквите от всички християнски изповедания, той продължава да бъде най-естествено защитената автентична крепост-полуостров и обетованата земя в земята на Балканите. И продължава до днес състезанието с времето като суверенната крепост-държава на славянството и републиканския дух.

В "Измислянето на Руритания" Весна Голсуърти коментира западните литературни и медийни представи за Балканите, основани върху образи на популярната литература. Балканите са място някъде в края на Европа, "в безпорядъка и великолепието на Изтока" (Голсуърти 2004: 251). А един от стереотипните образи на Изтока е Градът. Ето как би могъл да изглежда балканският град: като очакван "романтизиран ориенталски рай, целият в бял мрамор, сини води, с внушителни турци в широки бели дрехи, забулени хурии, рози и славеи". Истината обаче е по-различна: той е "скучен, мразовит и мъглив", "кален и разнебитен, с дървени къщи и мръсно предградие, ръждиви ламарини, мръсни и бледи деца, тесни стръмни улици, гробище с каменни турски фесове...". Така е видян той в романа "Зеленият плащ" на Джон Бюкан (Йезерник 2014: 148). Този град си има име и това е Русчук. Пейзажът му обаче е приказен. Впрочем всички балкански пейзажи край Дунава са като излезли от Андерсенова приказка - сънливи, благодатни и изобилни. Русе е балкански град, "старо дунавско пристанище", разположен на голямата европейска река, обезсмъртен от онзи европейски нобелист, който се обявява за враг на Танатос и на инстинкта към смъртта - Елиас Канети.

В спомените си "Спасеният език" Канети, подобно на Пруст, Бергсон и Казандзакис, разказва за детството си, видяно през очите на града. Той, космополитът по произход и дух, проекцията на един модерен Ахасфер, отраснал под българско небе, се завръща в личния си златен век. Това са годините на детството му в Русе: "Русчук, в долното течение на Дунава, където съм се родил, беше чудесен град за едно дете и ако кажа, че той беше в България, давам непълна представа за него, тъй като там живееха хора от най-различен произход и само за един ден можеха да се чуят седем или осем езика. Освен българи... имаше и много турци..., гърци, албанци, арменци, цигани..., идваха и румънци. Многообразие, непрекъснато усещах неговото въздействие." (Канети 1981: 12, 13). Канети рисува една идилична, типично Броделова картина на етажирания град с тесни, криви улички, стремглаво спускащи се към реката, която през зимата замръзва и по нея минават свирепите вълци и върколаци от север. Побратими на Белите вълци от Турну Магуреле на Радичков, може би? Пищното обилие и великолепие е като епизод от филма на един спокоен и охолен свят на детството в светлата триетажна къща в турски стил, с просторни, хладни стаи и с дюкяна на дядото-търговец, приютил, подобно на приказките от Ориента, стоки, подправки, вкусове и миризми. Тази светла къща той ще припознае като дежа-вю в една Брьогелова картина във Виена години по-късно. Уханията на детството са на кафе, просо и шоколад; визуалните картини са от светлите Пасхални нощи, боядисаните в кафе яйца, ярките отблясъци и апокалиптичен трепет на Халеевата комета. Баба Лаура е по ориенталски тромава и ленива: "от всички роднини тя най-много бе запазила турския си нрав... от Едирне"; дядото му пее протяжни турски песни: "Ябълчици червени, идват те от Стамбул". (Канети 1981: 26). След години вече възрастният Елиас ще възкликне: "Всичко, което преживях по-късно, вече се бе случило в Русчук. Там останалият свят се наричаше Европа (...) Европа започваше там, където някога е завършвала турската империя" (Канети 1981: 13). А родовото съзнание на писателя-нобелист и космополит живее в целостта, наречена Балкани, но първоначалото в спомена за онзи град, наречен Истанбул. Родът Канети тръгва от Истанбул. Порасналото дете ще разсъждава върху предразсъдъците и презрението към другия човек, другия град, градът на детството, квалифициран и като град на ориенталщината, мизерията, провинцията на света - без култура, без познание и информация. Майка му ще прокълне този град, но той винаги мислено ще се завръща в него.

Градовете по Дунава носят особеното очарование на архетипа на паметта и времето на Балканите, така отделени, но и толкова плътно свързани със своя свят Европа. Дунав - голямата бяла река е и споменът, но и Лета, забравата. В ислямските представи това е реката на рая, на изобилието и щастието. Границата. В книгата си "Пътят и времето" (1998) Атанас Славов, проследява светските биографии на трима видни връстници свищовлии, превърнали се в имена не само на българската литературна и духовна история - Алеко Константинов, Георги Чакалов и Петър Дънов. Писателят прави следното наблюдение, което превръща дунавския град Свищов в представителна извадка на идилията, наречена Балкански полуостров-градина: "Гледката отгоре, от Чифте кафене си остава такава, че само истинският последовател на Мохамед може да забележи такова чудо, да осъзнае красотата му, да усвои и насели място, от което да му се наслаждава. (...) И като седнеш там, и като заброиш зърната на броеницата, и като ти донесат кафето, дето три пъти си е играл кафеджията да дига и слага над пясъка, за да дигне истински гъст каймак, и като се загледаш над тази сребърна лъснала пустота над Дунава, и като заспуска леките си кърмъзени пердета залезът над западната врата на света, за да успокои душата ти и да ти даде да се доближиш до Твореца си..., до мириса на пускащите влагата си фунийки в горната махала, зюмбюлите, гюловете..., и като запотъва душата ти..." Тогава? Тогава в главата ти се вмъква и зашепва като последна твоя мисъл в земния път преди пълната медитация на съзнанието четирийсет и шестият стих на Корана Паяка: "Това, което е дадено на нас, е дадено и на вас; нашият Бог и вашият Бог са един, и на него се кланяме." Буквално цитатът звучи така: "46. И спорете с хората на Писанието само по най-хубавия начин, но не и с онези от тях, които угнетяват, и кажете: "Вярваме в низпосланото на нас и в низпосланото на вас. Нашият Бог и вашият Бог е един и същ. Ние сме Нему отдадени." (Свещен Коран 2008: 210). "И тогава- продължава Славов - гледането ти на тази красота магически се превръща в съзерцание на Божието величие, и ти провиждаш. Виждаш." (Славов 1998: 170).

Ключово значим град на Балканите е Сараево: "град с бели минарета, усукани като захарни пръчки" (Голсуърти 2004: 149). Греъм Грийн го рисува като балкански град, потънал в "кал, сняг, изостаналост, пронизващо чувство за опасност" (Голсуърти 2004: 172), като непроницаем хаос, като клаустрофобично, дестабилизирано и невралгично място, откъдето трябва човек да се измъкне. Впрочем такава е визитната картичка на който и да било балкански град не само от "онова" време. Впрочем кое именно? В спомените на Канети така изглежда например и Варна в началото на века: когато файтонът им затъва в уличната кал на централната улица и майка му възкликва: "Това е ориенталщина! Тези хора няма да се научат на нищо!" (Канети 1981: 116). Думите са изречени, малко след като тя е нарекла България "благословена страна", в която никой не бива да се срамува, че се е родил. Приликите между Варна и Сараево продължават в митологичния дискурс на съответствията: "бях на изследователско пътешествие в екзотична страна" (Канети 1981: 110), целта на което е Черно море и Омировата Колхида... Само човек, който не е балканец, може да бъде очарован и да повярва на мисълта, че Колхида е някъде тук. Само истински балканец (Емил Чоран, Мирча Елиаде, Тончо Жечев) обаче може да теоретизира върху Одисеевия и Язоновия мит като проклятие.

Ребека Уест е очарована от османската архитектура на Сараево: "оплюта от мухи, прашна сомнамбулна атмосфера... там, където са били турците." (Голсуърти 2004: 279). Това е и невидимата граница между Изтока и Запада, където пътуването е приключение. Пътуване към себе си. Сараево е "Северният Дамаск" - така го нарича А. Пейтън (Йезерник 2014: 253, 270), възгордял се от естествено бушуващата между високите брегове река, събрала около себе си къщи с гигантски градини, всичко това "придава на Сараево вид на огромна градина." (Йезерник 2014: 251). Истинският град-градина - естествената, природна архитектура на ориенталската градина на свободата и толерантното разнообразие на видовете в безпорядък е именно тук.

В първите летни дни на 1913 г., едва прикривайки вълнението си, старците на Андрич от "Мостът на Дрина" се навеждат над географската карта, където е означена бъдещата подялба на Балканския полуостров. Техен ориентир е планинската верига и отново водата - реката Дрина. Те знаят и разбират всичко, защото носят своята география в кръвта си и с цялото си същество чувстват картината на света.

"- На кого се пада Усчуп (Скопие)? - пита привидно равнодушно един старец младежа, който чете. - На Сърбия. - Ух! - А чий е Селаник (Солун)? - Гръцки. - Ух, ух! - А Едрене (Одрин)? - пита друг тихо. - Български, уж. - Ух, ух,ух! (...) И сега, ето че доживяха тая власт, като фантастичен морски отлив изведнъж да се оттегли и да отстъпи нейде в безкрая, а те останаха тук като водно растение на сушата, излъгани и застрашени, изоставени на себе си и на своята зла съдба." (Андрич 1964: 239-240).

Балканският човек усеща във възходяща градация "как земята под него се измъква подмолно като килим, и как границите, които би трябвало да са непоклатими и трайни, стават подвижни и променливи, отместват се, отдалечават се, отдалечават се и изчезват като своенравни пролетни потоци" (Андрич 1964: 240). Той чувства, че живее на полуостров, между брегове ронливи и суши нетрайни, търсейки закрила в крепостите на градовете си. В притежанията им.

Градът-хамам и храм. И така, както някога в стария Рим нямало сграда, по-разкошна от баните и храмовете, така и в градовете на Османската империя не се виждало нищо по-хубаво от храмовете (джамиите) и хамамите. И в двете пространства блика вода, а водата пречиства. В романа си "Хамамът Балкания" Владислав Баяц прави неочакван паралел по отношение на един внушаващ авторитет, меродавност и повторяемост във всички култури, топос и локус на паметта - Града. В разговор помежду си героите Йосиф-Синан и Байица-Мехмед Соколович очертават един внезапна контаминация, която руши митове. Тя се основава върху мотива на вечното съперничество за Вечния Град. Ето как изглежда картографски сдвоеният образ на балканския град Белград-Истанбул:

"Сравнявах на различни карти разположението на Белград и Истанбул, по-точно частите, известни с имената Калемегдан и Златен рог: от едната страна на Белград е Сава, от другата - Дунав, от едната страна на Истанбул е Черно море, от другата Мраморно. Пред Златния Рог Босфорският канал се раздвоява с един ръкав към тесния залив Халич, а с по-голямата си част се влива в Мраморно море. Заливът Халич е истанбулската Сава, а краят на босфорската теснина - Дунав. Белград има дори и своя Юскюдар срещу Долния град под името Земун, та дори и свои Принцови острови - речни островчета, които се подават над водата. Няма значение, че единият град е заобиколен от реки, а другият от морета. Водата е вода. При нея дълбочината е по-важна от широчината. Иначе ако съпоставиш картите и плановете на двата града, ще намериш още много прилики. Ако не ги намериш, можеш да ги направиш!" (Баяц 2009: 285). Впрочем подобно описание на Белград фигурира в записките на принц Мартен Фиме, придворен на Анжуйския принц, публикувани под заглавие "История на архитектурата в Унгария и Ердели" през 1526 г. (Баяц 2009: 286). Преди него обаче друг и то не кой да е, а Константин Костенечки в знаменитото "Житие на деспот Стефан Лазаревич" (обновител и кръстник на престолния град) сочи, че на Лазаревич Белград "му напомнял с нещо на онова господстващо издигане на Цариград над Златния рог и Босфора" (Баяц 2009: 342).

Това си говорят двамата архитекти, строители и политици. Техните мисли и слова от миналото паралелно отекват в задочния диалог между двама писатели: самият Владислав Баяц и неговият турски колега Орхан Памук. Двамата пътуват в разказите си през времето, през вековете на общите ни балкански съдби. Повествуващата романова рамка на романа: Баяц-Памук контрапунктира нарацията на повествованието - животът и пресечните точки между съдбите на Синан-Соколович. Те са идентични, защото това са двама исторически герои, родени като православни християни - гъркът Йосиф (симптоматично е съвпадението с името на библейския Йосиф дърводелеца, пастрока на Божия син) и сърбинът Байица, съответно превърнали се в Мимар Синан и Мехмед Паша Соколович. Първият е най-големият османски архитект, вторият - най-великият везир и дипломат на империята. Двамата приятели дирят своите корени, разпознават се в миналото; писателите чрез тях също търсят корените си и се борят с творческото си безплодие в разговори за историята. Класическият литературен мотив на пътуващата двойка Данте и Вергилий през Ада, чистилището и Рая обаче тук е обърнат. Преминавайки пречистващото място на родното - хамама Балкания, - те опознават света - земния, а не отвъдния. Тяхната обща съдба и пространство са осмислени в триадата: храм, държава и хамам. Впрочем и трите ипостаса във въпросната триада са посветени на културата на града, а това означава - на цивилизацията. Защото сivis на латински означава град.

Хамамът пък е мястото, което служи за постигане на духовен и физически катарзис и плътно следва легендата за вълшебните извори на Вишеград, които лекуват безплодие. Хамамът дава живот, оплодителна е силата на водата, а в културата на източния свят грижата за плътта е не по-малко важна от грижата по духа. "Хамамите - казва Байица-Соколович на Йосиф-Синан - са място от голямо значение. В тях се къпе не само тялото. И не само външно. Измива се и всичко отвътре, което не е чисто. Насладата, която ни предлага банята, е от онзи вид, който далеч надхвърля обикновеното удоволствие." (Баяц 2009: 189). Амбицията е политическа и екзистенциална - да се построят обществени хамами за всички, за да може самата империя да бъде изкъпана и ритуално, но и буквално от греховете си. Така френският пътеписец А. Пуле през 1658 г. съчинява много интересна похвала за водата, но и за белградчани, опитвайки се да обясни дълбокия смисъл на обществените бани чрез примера на Белград: "Баните в Ориента, които в името на истината, са парни бани, защото в тях човек не се къпе, макар че се измива, показват, че всички хора успяват в нещата, към които имат най-голяма склонност, и че духът на тези хора, така изтънчен по отношение на баните, ние трудно бихме могли да подражаваме." (Баяц 2009: 398). Симптоматичен в това отношение факт е и че белградски архитекти строят водопровода на старопрестолния Цариград и дори основали там свой Нов Белград. Това са аквадуктите и язовете, известни днес под наименованието Белград Ормани (Белградската гора). Любопитна е тази антиномия на назоваването: старият Белград е наричан от А. Ашкерч "сръбският Париж" (Йезерник 2014: 249, 269) и градът полага всевъзможни усилия да заприлича със своите широки и прави улици, с електрическите си трамваи и бели сгради не само на Париж, но и на Виена, на Пеща, дори на Истанбул (със своята Стамбул Капия). Новият Белград обаче е... гора. Белградската гора се превръща в твърде интересен модерен литературен топос на всекидневието - място на уикенди и любовни срещи, на семейно-битово общуване в романите на Орхан Памук ("Музей на невинността"). Балканският град умее да се мултиплицира, да изчезва, угасва и отново да се възпламенява на ново място - все един и същ, своечужд, усвоил природните пространства, успял да се превъплъти в мегаполис, но и да оцелее в извънурбанизираните територии на мита - градината, гората, водата.

Авторите от балканските литератури виждат Балканите в призмата на цивилизационния проект на държавността, градската култура и градските пространства посредством образите на приватни пространства (дом, хамам) или духовни пространства (храм). Секуларното, цивилизационно усвоено пространство на града е калейдоскопичната физиономия на всички тези интимни, но и сакрални топоси. Авторите мислят съществуването през темата на града, през конкретната сюжетика на града. Самият романист и есеист Орхан Памук - вече извън фикционалното пространство на "Хамамът..." на Баяц, заедно със самия него - разказва сюжета за Белград Ормани в своя роман "Истанбул". После го оркестрира в "Музей на невинността". Романите на Памук разказват за различни човешки съдби, а всъщност през призмата на съдбата на Истанбул. Той е не просто хипотетичен времепространствен континиум, той не е формален топос, а пълноценен герой на повествованието.

Като че ли не човекът обитава града, а обратното - градът обитава и владее човека. И това е налагащо се впечатление у читателя, който дори и само движейки се по демаркационните линии на тематологичния прочит на текстове от различни балкански литератури, неочаквано би се впечатлил от градското им звучене в сравнителната литературна география.

ЛИТЕРАТУРА

Андрич 1964: Андрич, И. Мостът на Дрина. София, 1964.

Априлов 2012: Априлов, Б. Цикладските острови. Пътеписен роман (1988). // BorisAprilov, 28.02.2012 <https://borisaprilov.wordpress.com/2012/02/2> (08.06.2017).

Баяц 2009: Баяц, Вл. Хамамът Балкания. София: Сиела, 2009.

Бродел 2008: Бродел, Ф. Средиземноморието и средиземноморският свят във времето на Филип ІІ, София, Абагар, 2008

Бродел 2014: Бродел, Ф. Граматика на цивилизациите. София: Изток Запад, 2014.

Бродски 2013: Бродски, Й. Пътуване до Истанбул. Самотни пътешествия. Факел експрес: София, 2013.

Велчев 2014: Велчев, Й. Балканският човек (ХІV-ХVІІ век). Пловдив: Жанет-45, 2014.

Голсуърти 2004: Голсуърти, В. Измислянето на Руритания. Империализмът на въображението. София: Кралица Маб, 2004.

Далчев 1994: Далчев, Ат. Малка Цариградска мозайка. // И сърцето най-сетне умира. Стихотворения и фрагменти. Антология. София: Хр. Ботев, 1994.

Йезерник 2014: Йезерник, Б. Дивата Европа през погледа на западните пътешественици. София: АИ "Проф. М. Дринов", 2014.

Казандзакис 2011: Казандзакис, Н. Рапорт пред Ел Греко. София: Enthusiast, 2011.

Калвино 1990: Калвино, Ит. Божествата на града. // Калвино, Ит. Невидимите градове. Есета. София: Народна култура, 1990.

Канети 1981: Канети, Е. Спасеният език. София: Народна култура, 1981.

Кемал 2013: Кемал, Я. Детство, юношество, политически и литературни спомени. София, 2013.

Мевсим 2013а: Мевсим, Х. Балкапан хан като интимно-публично пространство на българите през ХІХ век. // Мевсим, Х. Между два бряга. Пловдив: Жанет-45, 2013.

Мевсим 2013б: Мевсим, Х. Сто лица и столица. // Мевсим, Х. Между два бряга. Пловдив: Жанет-45, 2013.

Мутафчиева 1984: Мутафчиева, В. Летопис на смутното време. София: Български писател, 1984.

Мутафчиева 2009: Мутафчиева, В. Градове. Белия свят. // Мутафчиева, В. Събрани съчинения в 12 тома. Пловдив, 2009.

Нора 2004: Нора, П. Нацията. Въведение. // Нора, П. Места на памет. Т. 1: От републиката до нацията. София, 2004.

Ренан 2012: Ренан, Е. Какво е нацията? // Либерален преглед, 16.11.2012 <http://www.librev.com/index.php/2013-03-30-08-56-39/discussion/culture/1888-2012-12-18-20-02-38> (08.06.2017).

Свещен коран 2008: Сура 29. Ал-Анкабут (Паякът). // Свещен Коран. Прев. Цв. Теофанов. София: Труд, 2008.

Славов 1998: Славов, Ат. Пътят и времето. Светска биография на Петър Дънов. Началото. София, 1998.

Тодоров 1972: Тодоров, Н. Балканският град, XV-XIX век. Социално-икономическо и демографско развитие. София: Наука и изкуство, 1972.

Юмит 2014: Юмит, А. Паметта на Истанбул. София: Колибри, 2014.

© Евдокия Борисова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.06.2017, № 6 (211)