ЧОВЕК И БОГ В АПОКРИФА „ХОДЕНЕ НА БОГОРОДИЦА ПО МЪКИТЕ“

Димитринка Воденичарова

web

Създаването на славянската писменост и книжнина е неотделима ценност от историческия и културния развой на нашия народ. Преосмислянето на старата българска литература и новият поглед към нея са необходими и същностни елементи от възприемането на културните достижения на европейските народи и осъзнаването на мястото ни сред културния свят.

По новата учебна програма учениците се запознават с произведенията и авторите на старобългарската литература в девети клас. Познанията за нея се формират непосредствено след като са се занимавали с творбите на старогръцката литература и са навлезли в сложния и необятен свят на Библията. Това дава възможност да се преоткрият нравствените принципи на живота и да се оцени по достойнство не само религиозното, но и общокултурното и естетическото значение на тази отдалечена от нас литература.

Апокрифът „Ходене на Богородица по мъките“ е един от най-популярните неканонични текстове. Утвърдената стандартна формулировка за текста като таен, скрит и непризнат от църквата не е достатъчна за точното определяне на същностните черти на творбата. Апокрифът дава отговори на въпросите, които си задава средновековният човек, най-вече на тези, свързани с Бога и с взаимоотношенията му със света на хората. В своето научно изследване „Стара българска литература“ Мария Шнитер отбелязва: „...през Средновековието Библията не е литература, а основен елемент в свещеното общуване Бог - човечество.“ В този ред на мисли авторката подчертава характерната особеност на средновековния светоглед, който съчетава видимия земен свят с невидимия, „отвъдния“, божествения свят: „Отношенията между тези два свята са отношения на „образ и подобие“, т.е. видимият свят е сътворен от Бога по подобие (подражание) на божествения.“

Разгадаването на старобългарските текстове и в частност на апокрифната книжнина е необходимо да се осъществи, като се намери подходящ код за тълкуване. Древната култура е дистанцирана от съвременния човек по време, проблематика и естетически внушения. Това налага тя да се осмисли с актуалните и с непреходните й ценности.

Историческите познания на деветокласниците за развитието на българската държава и за културните търсения на различните епохи и книжовници са първоосновата, върху която се изгражда представата за особеностите на литературата. Оразличаването на каноничната и неканоничната творба е част от възприемането на спецификата на старобългарските текстове. Акцент в работата може да бъде не само каноничното в библейските мотиви и образи, а преди всичко нравствените и естетическите измерения на произведенията.

Апокрифът „Ходене на Богородица по мъките“ разкрива светогледа на средновековния човек, копнежа му да открие истината за живота, вярата, смъртта. Възприемането на Бога представя духовните потребности на времето и на личността. Познатият от Библията мотив за странстването се трансформира в необичайното проникване в невидимия свят на сенките. Опитите на хората да разберат тайнството на задгробния живот и невъзможността да намерят отговор на този проблем в познатите богослужебни книги се превръщат в предпоставка за създаването на апокрифните творби. Сложните взаимоотношения между човека и Бога преминават в новото измерение на „божествения свят“, който е първообраз и на земния свят на хората.

Образът на божията майка въплъщава представата на средновековния човек за милосърдие и състрадание. Богородица е изобразена в момент на странно и необичайно проникване в забранения и непознат за обикновения човек ад. Каноничните текстове не изграждат подобен модел на поведение - идеята за греха и възмездието е една от най-интересните и провокиращите за човешкото съзнание. Отвъдният свят е визиран през погледа на чувствителната и съпричастна майчина душа, която се превръща в архетип за Майката на човечеството.

Реакциите на Богородица при срещата с грешниците са нееднозначни и сложни - те преминават от одобрението и присъдата над прегрешилите до искреното страдание и молитвата за помилване. Човешката участ в задгробния свят е тягостна и непосилна за възприемане - анонимният разказвач изобразява зависимостта между сторените грехове и справедливото наказание, за да внуши непоколебимата си вяра във вездесъщата мощ и силата на Бога. В това отношение апокрифът не се противопоставя на официалната религиозна литература, но в същото време обогатява чрез образи и картини представата за ада.

Мъченията са изкупление за човешките прегрешения, но справедливата присъда е приета от божията майка като въздадена от нейния син справедливост. В мрака на ада грешниците се мъчат в огнените пламъци, но Богородица възкликва: „Каквото е извършил, такова е намерил.“ Това е в съзвучие с християнските възгледи на Средновековието и не противоречи на светогледа на вярващите. От съвременна гледна точка този момент от апокрифа може да се предостави на учениците за разговор и дискусия - приемлива ли е позицията на Богородица, може ли смъртният човек да бъде съдник за поведението на други хора, как се тълкува отношението човек - Бог.

Страданията на грешниците пораждат и дълбокото състрадание на майката. Реалистичните и почти натуралистично изградени картини на огненото езеро, в което се мъчат грешниците, предизвикват и непреодолимата болка в душата на Богородица. Съвсем естествено прозвучава желанието й да съпреживее мъките на окаяните и да се мъчи заедно с тях. Текстът внушава неповторимата духовна сила и извисеност на героинята - телесните страдания са видимият израз на духовното благородство и превъзмогването на тленното. Моделът на поведение на Богородица олицетворява идеала на средновековния човек за предана вяра в Бога, за саможертва в името на любовта към хората и надежда да се облекчат терзанията им. Нравственото излъчване на образа на божията майка се доближава до сиянието на самия неин син.

Интересен момент в апокрифа е обрисовката на искрената молитва на Богородица към Бога за опрощение и милост към грешниците. Словото на святата майка е посредник между хората и Бога - тя е молител и пратеник, който се надява на милост и изкупление за грешниците. Така Дева Мария всъщност изкупва първородния грях на прародителката Ева и се превръща във всеотдайна свята майка на човечеството. Застъпницата на хората изповядва своето съпричастие към мъките и страданията на прегрешилите, тя вече променя отношението си към стореното от тях. Средновековният разказвач разгръща речевата характеристика на Богородица и по този начин непосредствено се постига внушението на нейната дълбоко хуманна позиция. С непреклонна воля и упоритост майката моли, увещава своя син да прости и да се смили над окаяните мъченици. Смелостта и духовната й сила предизвикват възхищението и преклонението на вярващите. Благородството на Богородица има своите човешки измерения и това доближава образа й до възприятията на обикновения човек. Драматизмът на образа произтича от невъзможността да се постигне спасението на страдащите - словото на Богородица не намира благоприятен отговор от Бога.

Хората грешници са първото равнище на изображение на човешкия свят. Мъките им са следствие от неспазването на божиите закони и нарушаването на християнските норми на живот. Майката на Бога представя второто равнище на човешкия свят - тя осъществява прехода между земното битие и небесните селения. Макар и смъртен човек, тя носи изключителността на божието начало като създателка и майка на божия пратеник. Третото равнище е представлявано от самия Бог - олицетворение на великата сила, предопределяща съдбите на хората, избавлението, милостта, надеждата, вярата и любовта.

Апокрифът „Ходете на Богородица по мъките“ изгражда образа на Бога не само в контекста на християнските канонични текстове, но го представя и като непреклонен и суров съдник на човешките дела. Молитвите на родната му майка не могат да предизвикат състраданието и милосърдието му към тези, които са нарушили религиозните закони. Бог не въплъщава идеалната представа на средновековния човек за справедливост и всеопрощаваща любов - художествените внушения на творбата противоречат на общоприетите по това време църковни интерпретации на божествения образ. За греха Бог предвещава възмездие и мъчение, присъда и мълчалив укор. Художественият контраст между мрака и светлината засилва усещането за обреченост на несъвършения човешки род. Адът е изпълнен с тъмнина, съответстваща на заблудите в душите на окаяните грешници. Светлината се излъчва от Бога, недосегаем и величествен в своята вечност и съвършеност.

Тази визия на сложните взаимоотношения между човека и Бога получава в апокрифа по-свободна интерпретация. Композиционно и стилово неизвестният разказвач се дистанцира от познатите канонични текстове и създава нов тип изображение. Вместо познатите чувства на възхвала и преклонение пред Бога на преден план са изведени мрачните чувства на безпомощност и обвинение към Бога. Бог е безкрайно отдалечен от човешкия греховен свят и вместо утвърждение на неговите непреходни морални принципи в апокрифа звучи скритият упрек към непроявената милост. Принизяването на образа на Бога съдържа потребността на средновековния човек да се противопостави на религиозните догми. Житията и похвалните слова възвеличават изключителността на Бога и светците, апокрифите, обратно, не ги облажават, нито ги разкриват като способни да извършват чудеса. Библейските притчи са снизени и пародирани, за да се изрази свободата в житейската позиция и в мисленето на човека от Средновековието.

Божията милост е представена само и единствено чрез решението да възпре страданията на мъчениците „от великия четвъртък до света Петдесетница“. Милосърдието на Бога е прието с благодарност от смъртните и този момент отново доближава изображението на апокрифа до традиционните християнски текстове.

„Ходене на Богородица по мъките“ отразява въображаемия свят на мислещия човек, който търси отговор на вечните въпроси за живота и смъртта, за видимия и невидимия свят. Тайната на битието е разгадана в непосредствена близост с утвърдените религиозни вярвания, но навлиза в непознати простран-ства. Необятността на небесното пространство е визирана в уточнението за движение на Богородица на север и на запад. Представата за ада се изгражда в безкрайното време - той е вечен пламък и огън за грешниците. Но посещението на божията майка в този непристъпен и непознат жесток свят е „проникване“ в тайнството на задгробния живот, откъдето никой никога не се е върнал. По свое-образен начин повествованието се доближава до мита от старогръцките легенди за Орфей и Евридика. Но акцентът тук е върху чувствата на Богородица като земен човек, породени от срещата й с мъките и страданията на прегрешилите хора. Апокрифът провокира размисъл за човешката съдба - тук, на земята, и там, в отвъдното. Апокрифът представя телесните мъки на хората в реалистична светлина и се превръща в ярка картина на земния свят. Подобна визия учениците ще открият в десети клас, когато разглеждат и анализират „Ад“ на Данте Алегиери, и ще могат да съпоставят творческите интерпретации на анонимния средновековен автор и на предренесансовия творец.

Словото на апокрифа създава сложна представа за видимия и невидимия свят в тяхната безкрайна общност - горе, от небесните селения, Бог вижда грешниците и слиза долу, при тях, за да изрече думите на милост над страдащите. Като посредник между тези два свята Богородица разкрива своята състрадателна майчина душа и осъществява прехода на земното и божественото начало. Тайнството на непознатото приема човешки облик в образа на молещата майка на човечеството - изкуплението е трудно постижимо, но е необходимо за човешкия род.

Странстванията и изпитанията на душата са изобразени в приказно-легендарен план, който съответства на потребностите на читателя от времето на създаването на творбата. Днес мотивът за греха и изкуплението може да се интерпретира от учениците в контекста на съвременните проблеми и така да се очертаят границите на нравствените принципи на живота.

Осмислянето на Бога като единствена и величава сила, предопределяща съдбите на хората, е неотделима част от духовните прозрения на всеки човек за доброто и злото, за греха и мъчението, за възвишеното и низкото. Съмненията и колебанията на човешката личност са съзвучни с въпросите и отговорите, които поставя и дава апокрифът „Ходене на Богородица по мъките“. Стремежът да се разгадае истината за живота и смъртта намира словесен израз в апокрифната творба. Движението на душата в задгробния свят се утвърждава като един от архетипните модели в художествената литература - анализирането и интерпретирането на „Ходене на Богородица по мъките“ е предпоставка за разбирането и тълкуването на Ботевата творба „Моята молитва“ в единадесети клас, както и на „Ден на гнева“ и „Ад“ на Гео Милев в дванадесети клас.

Човек и Бог, Земя и Небе, Рай и Ад провокират човешкото съзнание от древността до днес. Философите и творците на изкуствата разкриват различни страни от житейските истини. Неизвестният автор на апокрифа пресъздава не само своите виждания, но прави художествено обобщение на нравствените и естетическите търсения на своите съвременници. Човек прониква в боже-ствения свят - невъзможното става възможно. Бог е видян в нова светлина - вместо познатите от официалната книжнина внушения на съвършенство и милосърдие образът на Бога първоначално е изпълнен с проклятие и клетва към грешните хора. Посланието на този образ се „връща“ към утвърдените от църквата измерения във финалната част - наказанията са отменени за определен срок от време. Вечното и преходното се съчетават в светлия образ на Бога и в образа на божията майка. Откровенията на апокрифа са достъпни не само за средновековния читател, но имат своите общочовешки значения и за младия съвременен читател - проблемите за опрощението, за милосърдието, за благородството и духовното извисяване са актуални и до днес. Учениците от девети клас възприемат света в неговата сложност и нееднозначност именно и чрез апокрифа „Ходене на Богородица по мъките“.

Човешките измерения на образите дават възможност да се разсъждава върху извечни проблеми на битието и всеки да потърси своите отговори на съмненията и терзанията си. Моделите на поведение се възприемат не само като художествена абстракция, но се съотнасят с житейската и културната практика на младите читатели. Дистанцираността във времето не отдалечава проблемите на апокрифа от нашия съвременник - вечните въпроси на битието и представите за неземния свят, наподобяващ страданията на земните дни, представляват интерес и днес.

Поетиката на творбата се отличава с диалога - напрегнат, динамичен, драматичен. Ярките контрасти са част от художествената картина и въздей-стват емоционално с натурализма си. Словото на творбата е разбираемо, близко до обикновения читател. По-късно в десети клас учениците ще се запознаят с особеностите на възрожденската ни литература и ще могат да открият подобен подход към езика и същия демократичен избор.

Изображението на човека и Бога в апокрифа „Ходене на Богородица по мъките“ се отличава със своята двойственост - наказанието на прегрешилите се осъществява непосредствено след смъртта им, а не след края на света, мъченията им са свързани с греховете. Бог е милостив и вездесъщ съдник на човешките деяния, но наред с него и самият човек е справедлив и строг съдия на морала. Отъждествяването на човека с Бога е също двузначно по своята същност - вечният нравствен императив на божието начало се въплъщава в човека и той се извисява до моралната мяра на живота. Богородица олицетворява двойственото излъчване на човека, доближил се до Бога. Тя моли за спасение на грешниците, отстоява позицията и на съдник, и на съпричастен с техните мъки. Всекидневно-битовото и общочовешкото значение се съчетават с вечното и непреходното - вярата, надеждата и любовта, проповядвани от Бога, се съизмерват с човека. Човекът е несъвършен и грешен, но мъките му са изкупление за първородния грях и всички волни или неволни грешки. Избавлението е желано и нужно и се въздига в нравствена мяра за поведението на човечеството - човекът е достатъчно силен да превъзмогне мъките и страданията си, да осмисли стореното и да запази волята си за живот.

Възвеличаването и принизяването на човека и Бога са част от утвърждаването на вярата. Осъзнаването на времето и пространството като безкрайни категории се осъществява чрез прозренията за ада - неопределеността на мястото и неизвестността на това тайнство предизвикват фантазията на разказвача и той смело рисува картините на мъки и страдания. Миналото, настоящето и бъдещето на човека имат не само действителната си последователност, но чрез мисълта за извършените земни грехове се осъществява самоопознаването и връщането към необратимите моменти от живота. Разгадаването на кода е всъщност крачката към самия текст - приобщаването към света на творбата е и опознаване на себе си, на собствените житейски ценности.

Мъдростта и познанието за заобикалящия ни свят са натрупване на истини, открити преди нас от поколенията и съхранени в предания, легенди, митове, авторски произведения. Себепознаването е необходимата крачка към самоуважението - проникването в света на Библията и библейските сказания, вглеждането в старобългарските текстове открива нова страница от културния живот на младия читател. След като учениците се запознаят с творбите на старогръцката литература и навлязат в света на старобългарската литература, те вече могат да открият духовните ценности, вложени в тези творби, и да намерят общите им нравствени внушения.

„Учителят, както е признато най-малкото от времето на „Менон“ на Платон, не е преди всичко човек, който знае и обучава друг, който не знае. Той по-скоро е човек, който се опитва да пресъздаде предмета в съзнанието на ученика, неговата стратегия, преди всичко да накара ученика да разпознае онова, което той вече потенциално знае, което ще рече да го освободи от потискащите сили в съзнанието на ученика, пречещи му да узнае онова, което знае. Ето защо по-скоро именно учителят, а не ученикът е този, който задава повечето от въпросите.“ Тази позиция, изразена във въведението на Нортръп Фрай към книгата му „Великият код“ (София, ГАЛ-ИКО, 1993), може да бъде отправна точка в работата на преподавателя по роден език и литература в девети клас - да предостави възможност на учениците да задават своите въпроси, породени от съприкосновението с апокрифа „Ходене на Богородица по мъките“. На основата на тези въпроси трябва да се осъществи творческата интерпретация на текста в съответната паралелка и те да са определящи за формулирането на теми за литературноинтерпретативни съчинения и есета.  

© Добринка Воденичарова, 2001
© сп. Български език и литература, 2001
© Издателство LiterNet, 24. 08. 2002
=============================
Публикация в сп. "Български език и литература", кн. 4, 2001.