Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

 Д/И/ЕВИАЦИИТЕ В РУСКАТА КУЛТУРА

Добринка Корчева

web

„Мы генитальны, да, сырой тампакс горит, мы тонем впопыхах в презервативном тесте, мошонки бытия яйчники обид, влагалища равнин распахнуты в пространство и сперма бытия связует судъбы вновъ, и светится звезда слепого лесбиянства, и правит тишиной анальная любовь".
Вл. Сорокин

ЗАПАДЪТ: ОТВЪД ПЕРВЕРЗИЯТА - РУСИЯ: ОТВЪД-НОТО НА ПЕРВЕРЗИЯТА

И за Запада, и за Русия постмодернизмът е единствената господстваща „идеология" (след психоанализата; в Русия тя така и не се е състояла, защото обектът е отказвал да бъде проанализиран). Симптоматиката на руския постмодернизъм разкрива поне три сфери на различие от западния: поставяне на знака преди референцията, известна нервност на симулакъра и доминантност на транссексуалността. Оплитането на Русия в „мрежата" на постмодернизма (и на постмодернизма в „рускостта") възниква на мястото на класически поетапно модернизиращ се (историчен за Запада, есхатологичен за Изтока „horror vacui", „ужас от пустотата"), но така и не успява да го снеме, размие, изолира. В руската „матрица" на постмодернизма само една сфера изглежда подозрително „запълнена" - на девиациите. Девиантното се превръща в нормативно, налагано с нервност и нетърпение, с пределно центрирана обърканост на поредната (последната, вечната?) самоокупация на руския Ерос с остатъчността на наследената тоталност, а не съществува редом и напълно равноправно с „другостите". Вместо пълна об-текаемост на „обратностите", както е при западния постмодернизъм, в руската култура има тежнееща към пълнота все-обратимост на Обратното. Наложителна и належаща, руската транссексуалност е изтласкана в друга („заличена") посока и идва от нея; отвъд Историята, но и в до-историчното; ситуира навсякъде и никъде (подобно на Русия) и поради спецификата на „рускостта" изисква инвестиране на Ероса във всеобхватен политико-космичен жест, който да овладее - отвъд овладяността си - цялото „тяло" на страната. Това е единствената и раз-множаваща противоречивостта си възможност на руския Ерос: ето защо се ражда и определението му „Ерос на невъзможното" (А. Еткинд). И ако при западния постмодернизъм Полът е еднократен, ситуативен и контекстуален (Унисекс) и се консумира според принципа на „шведската маса" (Дельоз-Гатари), в руския му превод се налага девиантно-нормативният Андрогин. А Андрогинът е руският интелигент, руският европеец (Борис Гройс), разделен-разцепен на „западно съзнание" и „руско подсъзнание": затова в тази обратна перспектива Другото е не подсъзнанието, а съзнанието. На западния сексуално ориентиран дискурс към подсъзнателното Русия противопоставя „обратното": сексуално ориентирания дискурс към съзнателното (разумното) и това поражда квазиеротичност и множество прекодировки. В ситуацията на подобна прекодировка руската жена е съблазнявана от Разума; нещото, което й остава, е да в-разумява чрез секса - тоест да открие „неразделността и несливаемостта си" с девиантен западен мислител, съсредоточен върху „употребата на удоволствията". Такива жени („тези жени") се появяват през Сребърния век (символизма), на руската култура и техните „партии" „на", „за" и „под" - Андрогина представляват единствените „чисти" корпуси на „обратното" („обратимото писмо"), осъществявано в свръхразумни (съборни, трансцендентални) триъгълници с двойки хомосексуални мъже.

Ала в западния постмодернизъм с изчезването на трансценденталното изчезва (заличава се) и абсолютното Друго - Русия; руската андрогинност отново е заличена, без да е съществувала „разумно"; Западът е отишъл „отвъд" - и това се е случило отново без Русия. Така Русия самоблуждае в пространството на заличаването на пространството; андрогините й изникват във всяка негова точка, като образуват мрежата на транссексуалното. Без да може да се озове отвъд него, тя чезне в непрекъснатостта на андрогинно-обратните мотивировки: отново в отвъд-ното, отново в есхатологията...

Първият (и есхатологичен) постмодернист в Русия е жена - Вера Павловна от романа на Чернишевски „Какво да се прави?". В хипнотично-халюцинаторното пространство на Съня върху кушетката си тя пред-вижда и пред-рича Америка (раз-крепостената Русия, разумната употреба на удоволствията, кристалните дворци на руските революционни утописти и храмовете на мормоните в Солт Лейк Сити...). „Жената" (?) Вера Павловна изговаря мъжките партии ( „женския въпрос" в Русия ) в един текст-матрица, където андрогинният руски интелигент и мазохист Рахметов се самодисциплинира като спи върху гвоздеи и съблазнява жената, прогонвайки и изтласквайки я с думите: „Длъжен съм да потисна любовта си към вас, тя би ми вързала ръцете" (попречила да свърши нещо „полезно" за „народа", за „Русия").

Но Вера Павловна все още не може да изговори „триъгълника", своя menage a trois (тройствен съюз) с Лопухин и Кирсанов - тя го „живее". Ще го вербализират на мистично-социално-оргиастично-експериментална основа (съборна в съвкупността на индивидуалните им усилия) три жени от епохата на символизма.

 

FAMME VERBALE, FAMME MISTERIALLE, FAMME КВАЗИ-EXPERIMENTALLE

И при руската „жена"-интелигент шифър, код на подсъзнанието е географско място, топос, страна (Русия), към която Ал. Блок се обръща с недвусмисленото: „О, Русь Моя, жена моя...". корелат на психическо равнище на тази „женствена" Русия е „съборността", в която „от само себе си" се налага-отказва въпросът за „обручаването" на руската жена-интелигент с „рускостта". Най-валидното за постутопичното време определение на „съборното" е на културолога Борис Гройс (Вж. неговата книга: Утопия и обмен. М: Знак, 1993). „Съборността е руското име на либидото, ероса, езика, волята за власт, епистемата, класовото съзнание, архетипа, диференцията, симулакъра и т.н. Съборността е тази вътрешна сила, която съобщава на очевидностите на разума тяхната очевидност, на логическия извод - неговата убедителност, на емпиричните закони - тяхната емпиричност, на доводите на сърцето - тяхната сърдечност и т.н. Съборността показва на съзнанието нещата такива, каквито са, сама бидейки скрита".

„Съборното" става нормативно-девиантно в културата на руския символизъм и в контекста на различните интелигентски триъгълници (за съставящите ги „страни" „рускостта" налага приемането на контекста като Текст, разделен на „текст на живота" и „живот на текста") и това поражда множество еднотипни митологеми - Содом и Психея, Афродита Земна и Афродита Небесна (Платон - Вл. Соловьов), Андрогин, Мъже Деба, София Премъдра, раждащо-умиращ мъже-женствен Дионис (Вячеслав Иванов), Ерос (Н. Бердяев) и т.н. Menage a trois между Зинаида Гипиус, съпруга й Дмитрий Мережковски и партньора му (им) Дмитрий Философов проектира съборното и го вербализира в Андрогина и в Църквата на Третия Завет. Гипиус дори го визуализира в облика на един (една?) руски (руска) Оскар Уайлд: при нея Андрогинът се налага „физически", подчертано (решено) в одеждите й на млад паж, който духовно общува с „лунните си приятели" (хората на Содом, както ги определя Василий Розанов в книгата си-матрица „Люди лунного света", 1913 г.). В посока на вербализираното „отваряне" на триъгълника е и появата на младата музикантка Лиза Овербек в „текста на живота". В. Брюсов твърде злостно пише в дневника си за периода 1902-1903 г.: „...Беше Карташов, много успешно говори против църковните учения, и m-lle Овербек, бившата любовница на Зина... Девица за лесбийски ласки, мършава, суха, некрасива... впрочем тя се появи и при Л. Вилкина, като също й предложи услугите си". Ала самата Гипиус на няколко пъти преекспонира вербализираното (вербалното?) си отношение към Л. Овербек (в писмо до В. Брюсов) като преодоляване на „мълчанието", наложено на жената в Евангелието и търсене на устоите на новата съборна Църква на Третия завет: „Изобщо не съм очаквала, че в днешно време, при наличието на какви ли не „уроди", „съединения" и „обратности", мога да удивя света с „декадентство". Съборността при умножаващия страните си триъгълник Гипиус-Мережковски-Философов-Овербек-Злобин и т.н. е църковният компонент на съзнанието, който в качеството си на подсъзнателно определя „светската" насоченост на разума, без да може да преодолее „разкола" (фундаменталната андрогинност).

Най-добре „вижда" съборното онзи, който заема най-доброто място спрямо него (като същевременно то маркира топоса на всички и всичко). За тройния съюз между В. Иванов, Л. Зиновиева-Анибал и М. Кузмин това място става кулата, т.е. квартирата им на последния етаж в Дома на Мурузи на ул. Таврическа в Санкт-Петербург. „Жените", които посещават сбирките на кулата, се възкачват, възнасят на фалическия символ, максимално освободени от „фализиращото" одеяние - корсета - пасивната и твърда готовност на фалоса. В спомените на художника Мстислав Добужински съпругата на Вячеслав Иванов се явява като весталка-жрец на бог Дионис - в пурпурни и бели пеплоси, като в ритуала (мистико-оргиалното езическо „съборно") се предава на транссексуалните превъплъщения (същото се отнася и за „жреците" -мъже на доминантно мъже-женствения в трактовката на В. Иванов Дионис). За Михаил Кузмин, който подобно на 3. Гипиус множи триъгълника, като образува „двойка" с младия белетрист Юрий Юркун, „остава" и вербализираният копнеж по „баните" (мястото на употреба на удоволствията), но смисълът на андрогинната Руска Баня налага и претълкуването на Кузмин като „флагелантска, хлистовска Богородица", бичувана от традиционната метличка („веник"). Само веднъж без-действеният ритуал и действащият оргиастичен Разум на кулата са фиксирани в стопкадър от окото на професионалния воайор - пристава, повикан от шокираните достопочтени съседи. Ала дискурсът, който се е „изцедил" от неговата ретина, би могъл да ни покаже застиналите (втвърдените) фиксации на възможните роли - не и култивирания на кулата култ към Ероса на невъзможното.

Когато се появява първата „пукнатина" в кулата - опитът на Л. Зиновиева-Анибал да проектира триъгълността на съборно-девиантното начало в „сафически хор", профанацията на замисъла я довежда до ужас: за „жрици" (весталки) - вече в ролята на „сафически хористки", са призовани момичета, ако не от улицата, то от просто-людието („народа"). Тяхната предполагаема, но „недопустима" насоченост главно към praksis-а на любовта принуждават съпругата на Вячеслав Иванов да ги прогони от кулата, но това, което изгонваш през вратата, влиза през прозореца, гласи руската поговорка. Прекодирано като „тъмно", „демонично", то определя доминантата на „чисто" хомосексуалната тематика в повестта на Лидия Зиновиева-Анибал „Тридесет и три урода", своеобразно „ехо" на стихотворението на В. Иванов „33 обятия".

Защо не се е състоял - дори в мистичния му вариант - praksis-ът на Ероса, или защо момичетата от простолюдието и „жрицата" не намират (отказват, заличават) удоволствието на „общия език"? Л. Зиновиева-Анибал се е опитала да ги приобщи към девиантно-нормативния Ерос посредством разясняване и постепенно търсене на общ (твърд) дискурс на „женския въпрос" - тоест да ги „съблазни чрез Разума", характерен квазиеротичен похват за руския интелигент-андрогин. Съвсем логично тя е трябвало да изтласка-прогони другото „откровение" на откровено (наивно?) предложения й praksis и така парадоксално да прогони жената. Съдбата на „истинската" femme experimentalle - Нина Петровска, съпруга на Сергей Кречетов, собственик на първото издателство на московските символисти „Мусагет", върху която „андрогинните" В. Брюсов, К. Балмонт, А. Бели и В. Ходасевич разтоварват „разумностите си", превръщайки я в под-андрогин, във femme себе-fatale, е въпрос вече на прехода от Сребърния към Железния век (епохата на Сталин) и проблем за Възможността-невъзможността на Петровска да проектира от емиграцията си в Париж обратно експериментите - вече върху съборното „мъжко тяло" на пре-върнатата в СССР Русия.

 

РУСКОТО БЕЗ-РАЗЛИЧИЕ (ТРАНССЕКСУАЛНОСТ И ИНДИФЕРЕНТНОСТ)

В светлината („тъмното") на руския нормативно-девиантен Ерос митовете за руската сексуалност се прекодират тотално като квазиеротични, квазисексуални. Руското „пожелаване на невъзможното" води до „невъзможност на пожелаването": то може да съществува в praksis-а, но не и да е пожелаване на Отвъд-ното, а ще маркира само Отвъд пожелаването, ситуация сама по себе си не-възможна в пост-но и до-исторична и осъществила утопичното Русия. Останалото е „всемирната руска отзивчивост" на без-различието. Есхатология на индиферентната транссексуалност.

 

 

© Добринка Корчева, 1998
© Издателство LiterNet, 02. 08. 2003

=============================
Публикация във в. "Литературен вестник", бр. 26, 8-14.07.1998.