"ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБОЛГАРСКАЯ" ОТ ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ

Данчо Господинов

web

Първите образци на новобългарска поезия, белетристика и драма са създадени през 19. в. Появата им обаче не е резултат от случайни и спонтанни творчески актове, тя е подготвена от дълъг предходен период, през който средновековната литературна система бива постепенно преобразувана и в крайна сметка - заменена с нова. Началото на този период може да бъде отнесено към края на 16. в., когато признаците на всеобщата криза, обхванала Османската империя, стават все по-явни. В условията на политическа нестабилност и икономическа изостаналост промените в културния живот на колонизираните български земи се извършват бавно, колебливо  и мъчително, особено в сравнение със сходните им процеси в западноевропейските страни. Развитието съвсем не е устремно и праволинейно, а се осъществява мудно, с криволичения, при наличието и противоборството на множество разнопосочни и взаимно отричащи се тенденции, самите те породени от действието на разностранни фактори.

Един от основните сред тях, който има пряко отношение към смяната на културните системи, е нарастващото значение на новия град като център на обществения живот. Оформящите се малки занаятчийски градове съществено се различават от стария тип градове, които са били преди всичко военно-административни центрове. Малкият занаятчийски град е място преди всичко за стопанска дейност, населението му в по-голямата си част се състои от самостоятелни занаятчии предприемачи, които осигуряват препитанието си чрез разнообразна производствена и търговска дейност. А тя изисква и изгражда нов тип хора, с нови интереси, разбирания и представи за света и силите, които го движат и управляват. Затова е напълно закономерно, че именно от тези малки градчета - Котел, Етрополе, Копривщица, Банско, Калофер, Елена, Габрово и др. - излизат онези скромни книжовници, които подготвят духовната почва на Българското възраждане. Дълго време тяхната дейност няма творчески характер, поне не в смисъла, в който я разбираме ние днес. Тогава не може да се говори за книжовна про-дукция, т.е. за създаване на нови и относително оригинални произведения, а по-скоро за транс-дукция, т.е. за пре-веждане, пре-правяне, пре-работване, съкращаване и допълване, компилиране и адаптиране на заемани готови текстове. На този фон ярко се открояват двете големи фигури на Ранното българско възраждане - йеромонах Паисий Хилендарски и епископ Софроний Врачански.

Годината 1762, през която Паисий Хилендарски написва "История славяноболгарская", със сигурност не бележи началото на Българското възраждане, но условно може да бъде приета като начална точка на нов етап в развитието на културните процеси през тази епоха. Макар че по светоглед и метод на работа Паисий все още принадлежи в немалка степен на Средновековието, в неговото кратко съчинение могат да бъдат открити много черти и качества, които по-късно определят облика на новата българска литература - то е новаторско и оригинално по жанр; натоварено е с много функции; отличава се със сложна рецептивна организация или "програма за четене", закодирана в текста; присъща му е силна ангажираност с обществените проблеми.

В какво се състои жанровата оригиналност на "История славяноболгарская", най-добре може да покаже анализът в рамките на общата за всяко комуникативно взаимодействие схема: автор - тема - намерение - ситуация - посредник (стил) - адресат - въздействие.

Каква е темата на Паисиевата история? Този въпрос не би следвало да ни затруднява - тема на всяко историческо съчинение обикновено е миналото на народа, към който принадлежи неговият автор. Да, но миналото има различни аспекти, някои от които могат да бъдат обект на по-съсредоточено внимание и подробни описания, а други да бъдат оставени в периферията и споменати съвсем накратко. А нерядко се случва да бъдат и напълно пренебрегнати или умишлено премълчани. Именно този подбор, подреждане, степенуване и съчетаване на описваните събития и лица най-добре разкриват намеренията на автора.

Тематичните акценти на "История славяноболгарская" са посочени в подзаглавието й: "За народа, българските царе и светци и за всички български деяния и събития". С първата дума нерядко се е спекулирало - в смисъл, че народът излизал на преден план като творец на историята, преди царете и светците. А всъщност тук става дума за историята на племето - за произхода на българския род и език, за това, откъде идват българите, защо са ги нарекли така и как са населили сегашните си земи - накратко казано, за родословната (генеалогичната) история на българите, която е първият тематичен център. "Царете" и "светците" обозначават другите два основни тематични центъра - политическата (историята на българската държавност) и църковната история на българската държава. Четвъртото тематично ядро е културната история, видяна през делото на светите братя Кирил и Методий¹. Но освен към българската генеалогична (частта с надтекстово заглавие Историческо събрание за българския народ. Изпърво откъде са произлезли…), политическа (частта За царството на българите), църковна (Имената на българските светци) и културна (За славянските учители) история Паисий насочва вниманието си и към историята на съседните народи, особено на сръбския. Това също е важен момент при изясняване на неговите намерения.

Тематичната разностранност на Паисиевата история е в хармония с нейната функционална многопосочност. Най-малко пет са основните функции, които този текст трябва да изпълнява:

1. Познавателна - да даде обща информация за произхода на българския народ, за периодите на възход и падение в неговата дълга история, за отличителните му качества, заслугите и предимствата му спрямо останалите народи;

2. Апологетична - да възхвали мощта на българското царство, храбростта на българите в битките (Паисий сам нарича съчинението си "историйца за десет царе и двама крале, които били най-силни и благополучни между другите български царе"), величието на славянските първоучители, възвишеността на българските светци;

3. Полемична - да оспори състоятелността на всички нападки срещу българския народ, от която и страна да идват те - гръцка, сръбска, руска или украинска;

4. Изобличителна - да посочи кои са родоотстъпниците и отцеругателите и да ги заклейми;

5. Развлекателна - да осигури занимателно четиво, с което читателят да прекара част от времето си в "разумна наслада".

Вероятно могат да се посочат и още функции (идеологическа, възпитателна и пр.), но и изброяването на тези пет е достатъчно, за да се разбере колко многостранен е бил замисълът на "историйцата" и каква сложна координация е изисквал той за своето осъществяване.

Съобразно с многофункционалността на "История славяноболгарская" и нейната аудитория се оказва силно разслоена в представите на автора. Текстът не е насочен към един общ и единен адресат - българският народ, както често се твърди, а в отделните си части се обръща към конкретни социални и културни групи и слоеве в тогавашното българско общество. Те също не могат да бъдат сведени до две групи - родолюбци и отцеругатели, патриоти и родоотстъпници.

Първата категория читатели е очертана още в началното обръщение: "Внимавайте вие, читатели и слушатели, роде български, които обичате и имате присърце своя род и своето българско отечество и желаете да разберете и знаете известното  за своя род български…" В тези редове се уточнява, че предвижданите възприематели са: първо, не само читатели, но и слушатели, т.е. книгата е предназначена не само за индивидуално, но и за групово възприемане; второ, съчинението е насочено не към целия български род, а към характеризирана част от него - тези, които имат активно отношение към съдбата на своя род и отечество (стандартният новобългарски превод "читатели и слушатели, роде български" тук, впрочем, както и на много други места, е неточен - би трябвало да бъде "читатели и слушатели от рода български"); трето, възприемателите са маркирани по народностен (българи), а не по верски (християни) признак. Специално внимание се обръща на грамотните хора от посочената категория читатели "всички други племена и народи своя род и език знаят, имат история и всеки грамотен от тях знае, разказва и се гордее със своя род и език". Подканата е недвусмислена, като малко по-късно е повторена и конкретизирана: "Преписвайте тая историйца…"

Така в рамката на първата категория възприематели се оформят два читателски образа. Първият е на любознателния читател, който иска да узнае миналото на своя народ и е загрижен ("ревнует") за неговата съдба, за репутацията му сред другите народи, но не е книжовен  и не може да помогне в разпространяването на книгата, освен ако не притежава средства, с които да заплати преписването й. Вторият образ е на читателя съмишленик и сподвижник, който не само ще усвои информацията в книгата, но и ще съдейства със своите умения за нейното широко разпространение, като "разказва, гордее се и преписва". П. Динеков предполага, че "тази група грамотни, образовани читатели, която Паисий въвежда в тайните на историческото изследване, вероятно са монаси с книжовни интереси"². Трябва да се отбележи, че призиви към този тип читатели са редовно срещани в славянската историография от този период и че Паисий мо-же би е познавал някои от тях. В едно предисловие на украинския историограф Леонтий Боболински например - "Слово ко любимому читателю всякому", се препоръчва на читателя сам внимателно и осмислено да изучи книгата, а след това да запознае с нея неграмотните, очевидно като им я прочете или преразкаже: "Любимый читателю, чти со всяким прилежанием и разсуждением, добро бо ест писмены, а не брашнами (все) насыщатися, да не токмо сам чтяй, но и прочиим, незнающим писмене исповэси и подаси во уведомлэнiе…"

Във втората категория читатели попадат всички ония, "които не обичат да знаят за своя български род, а се обръщат към чужда култура и чужд език и не се грижат за своя български език, но се учат да четат и говорят по гръцки и се срамуват да се нарекат българи". Паисий все пак се надява, че тяхното поведение се определя от заблуда и невежество и то ще бъде променено, след като прочетат историята му. Тези читатели са характеризирани само количествено ("аз видях, че много българи постъпват така") и по никакъв друг начин. Твърденията, че това са били заможни хора, търговци, на които Паисий противопоставя "простите орачи, копачи, овчари и занаятчии, верни на своя език и род", нямат никакво основание в текста. Напротив, там е отбелязано, че "българите са прости и няма от тях много търговци и грамотни", а тези, които "отиват по чужди език и обичай", както посочва хилендарският монах, са много. Твърдението, че именно простите орачи и копачи са предвижданата публика на "История славяноболгарская", е резултат от некоректно изграден силогизъм. Неговите две предпоставки са: първо, съчинението е насочено към целия български народ; второ, по-голямата част от този народ са, според самия автор, "прости орачи и копачи и овчари и прости занаятчии", следователно именно те са желаните и очаквани читатели и слушатели на неговата история. Вече посочихме, че първата предпоставка е невярна. Уточнихме и основните категории читатели - тези, които са загрижени за своя род и отечество и имат желание да узнаят нещо повече за неговата славна история, и другите, които се срамуват от българския си произход и са увлечени от чужди обичаи и език. А българският народ не се състои от тези две групи, извън тях остават хората, които нямат никакво отношение към тези проблеми, т.е. нито се интересуват от своите "бащи, прадеди и царе, патриарси и светии как изпърво са живели и прекарвали", нито пък са увлечени от чужд език и се "влачат" по чужди обичаи. Просто те се изцяло погълнати от проблемите на винаги трудния всекидневен български живот, без да имат време и възможности да се интересуват от по-висши духовни и национални проблеми. А именно в тази група попадат орачите, копачите и овчарите, както и занаятчиите, които много години по-късно успяват да се позамогнат, изучат и станат една от най-активните читателски групи.

 Това, разбира се, не означава, че Паисий не е имал предвид тези потенциални възприематели, но той добре е съзнавал, че неговото послание ще стигне до тях чрез посредници. И неговата стратегия успешно се е осъществила, както личи от епизода, разказан от Петко Славейков: "…под мое ръководство като по-начитан, ние сглобихме и съставихме от двата ръкописа една история и с нея ний двама с Драганова станахме първите явни проповедници на българщината, т.е. на българската история в Търново; ходехме един на една страна, а друг на друга страна да я четем и проповядваме, обикновено же аз между казанджийския еснаф и бакалите около казанджиите, а той на Долна махала по табаците. Първото и прямо следствие от тая наша проповед беше споразумяването между казанджиите и табаците в Търново да оградят порутената в Долна махала черква св. Димитрия, а второто, дето ний с него се добихме да ни изпратят в Свищов да се учим." Там пък те вземат единия екземпляр от сглобената история, която Христаки Павлович отпечатва като станалия много популярен и достигнал до много читатели "Царственик".

Ето така, въпреки отсъствието на комуникативна инфраструктура от познатия ни модерен тип, посланието на Паисий успява да достигне до предвижданите си възприематели. Този е един от моментите, които убягват на изследователите, които в последно време искат да докажат, че Паисий е останал нечетен и непопулярен, поради което не е бил вдъхновител и конструктор на литературата през Българското възраждане, а е прикачен със задна дата от "веригата учени от М. Дринов до Б. Пенев" към корпуса на литературата, която уж тръгва от него³. Липсата на структури на модерна публичност не означава автоматично отсъствие на възможности за добиване на публичност, за въздействие върху достатъчен брой съзнания, синхронно възприемащи посланието. Нима не е имало други, да ги наречем предмодерни, структури на публичност? Хората все пак са общували, разменяли са идеи и послания и в предмодерните времена (не само в модерните и постмодерните), и поне историята на масовите религиозни, еретични и други движения показва, че са съществували начини идеите да бъдат бързо и масово разпространявани. Само че типът комуникация и структурите, които я осигуряват, са били от друг тип - много по-тясно свързани с контактите и миграцията на хора, отколкото със съхраняването и преместването на вещи (ръкописи, печатни книги); с доминиране на рецепцията чрез ухо, а не чрез око; с двойно опосредяване - не само от текста, но и от малцинството на авторитетните личности, което го пред-ставя и разяснява на некнижното, неграмотно мнозинство.

Следва да се отбележи и още един съществен момент, без отчитането на който не може да бъде разбрана рецептивната организация на "История славяноболгарская". Съчинението на Паисий не може и не трябва да бъде разглеждано като изолирано изказване, плод на някакви емоционални притеснения или гневни изблици на нейния автор. То е реплика в напрегнат диалог или спор, който се води не само между атонските монаси. Става дума за идеологически спор, който се води  на различни равнища от големи общности от хора - препирня,  в която уча-стват цели народности, разбира се - не хорово, а чрез свои авторитетни представители. Той е започнал отдавна (примерно с фалшификациите на българската история в гръцките исторически съчинения), следователно творбата на Паисий трябва да отговори на много въпроси и предизвикателства, съдържащи се в предишните изказвания по този спор (оттук и полемичната функция на "История славяноболгарская"). Тя трябва да опровергае гърците, които "поради завистта и ненавистта, която имали към българите, не са описали храбрите постъпки и славните дела на българския народ и царе, но накратко и противното писали". А също да отхвърли сръбските домогвания, които "и досега укоряват българите. От безумие им се струва, че отначало са били по-славни от българите с кралство и войска, и земя. Но не е така. Всички народи на земята знаят българите и във всички истории се свидетелства и се намира писано. За сърбите няма никъде никакво писание, нито свидетелство в латинските и гръцки истории". Не се отминават и русите, и украинците: "При все че москалите, русите, сърбите и други се хвалят, че те по-напред са приели славянските букви и кръщението, но не е така. Не могат да представят за това никакво свидетелство. Ако и москалите, и русите да пишат за това, но гръцките и латинските летописи показват." Именно затова Паисий отделя такова внимание не само на българската, но и на историята на съседните или родствените народи. Същевременно Историята трябва да предвиди реакциите на техните представители спрямо предизвикателствата, които самата тя отправя (като сочи например първенството на българите в редица области).

Тази особена комуникативна ситуация определя и спецификата на взаимоотношенията между участниците във водения върху плоскостта на текста диалог, степента на близост между тях, която е градивна и определяща (конститутивна) за жанра на произведението. А то не е просто наратив (дефектен или не), авторът му е принуден да се изявява едновременно в двойното амплоа както на разказвач, така и на проповедник. Той е едновременно в първична епическа ситуация, заобиколен от кръг слушатели, които трябва да чуят с внимание неговия епичен разказ за славните дела на техните предци, и в положението на проповедник, който трябва да говори пред една "отзивчива, съчувствено или неприятелски настроена аудитория и изживява писаното си слово като говорена, жива реч с всичката й нервна отсеченост и всичките й внезапни движения". Затова и "неговата история твърде често приема облика на реч пред невидимите слушатели с всичкия й добре улучен ораторски ход"⁴.

Позицията на слушателите по необходимост също е двойствена. От една страна, те са близо до разказвача, с който ги свързва народността, еднаквото вероизповедание, интересът към историческото предание. Едновременно с това те не са му равни по ранг, защото са в положението на поучавани, което обуславя и неизбежната дистанция между тях и проповедника.

Третата страна в социалното взаимодействие, породило творбата - героите - има достатъчно висок ценностен ранг (царе, патриарси, светци, просветители), което не позволява снижаване на стила. Действието на всички изброени фактори обуславя стиловото многообразие на "История славяноболгарская".

Описаните взаимоотношения между автора, героя и слушателя на Паисиевото съчинение проясняват много черти от неговата жанрова природа. Върху жанровите измерения на "История славяноболгарская" оказва влияние и творческият метод на автора, определян като "компилативно-илюстративен" (А. Н. Робинсон). Паисий използва много и твърде разнообразни по своя жанр извори. Освен историческите трудове на Цезар Бароний и Мавро Орбини той черпи материал от жития, похвални слова, царски грамоти, "Стематографията" на Х. Жефарович, Пролога, Кормчаята, правила и служби на български светци и пр. Всеки от фрагментите, които той заема, въпреки че бива подложен в една или друга степен на преработка, привнася различни жанрови черти в произведението му, което допълнително затруднява неговата жанрова идентификация като цялост.

Жанровото новаторство на "История славяноболгарская" би могло да бъде по-добре оценено на фона на традициите на българската средновековна историография. Нейният жанров репертоар не е особено богат, поне ако се съди по паметниците, които са съхранени. Освен летописните надписи и летописните приписки се срещат още исторически разкази, апокрифни летописи и кратки хроники (основен, но слабо продуктивен жанр). Липсва същинска историографска творба - хроника, а още повече история, пък макар и кратка. От тази гледна точка "История славяноболгарская" би могла да се разглежда и като върхово постижение на българската християнска историография, която според изследователите съхранява всички свои характерни особености до края на 18. в.⁵ Но въпреки несъмнената си обвързаност със средновековната историография съчинението на Паисий съдържа и много нови черти. Именно тяхното определяне и резултатът от съчетаването им със старите затруднява литературните историци и ги кара да прибягват до определения от рода на: "Това е и средновековна хроника, и съвременен публицистичен агитационен памфлет … не е научно историческо съчинение, не е летопис"⁶, или: "Творбата на Паисий в жанрово отношение е единствена по рода си - нито строга научна история, макар че в нея се появява критическият елемент, нито чиста публицистика. Това е своеобразен жанр, смесен, бихме казали."⁷

Търсенето на жанровото своеобразие на "История славяноболгарская" в хибридността, в смесването на черти от различни жанрове, нищо не изяснява. Каква познавателна стойност има твърдението, че съчинението на Паисий не е "строго научна история", след като европейската научна история се формира цял век по-късно? По-плодотворно би било да се върнем към значението на термина "история" преди Паисий, а не след него, да си припомним какви цели си поставят първоначално историците и как те се менят през вековете.

Думата ‘istoria’ в старогръцкия език означава "изследване", "разследване", "търсене", "установяване". Методът на първите историци (примерно на Херодот) се е състоял в разпитване на очевидци на събитията, т.е. в нещо като разследване на това, какво се е случило, как е станало, кой е участвал и т.н. Или историкът е бил човек, който e трябвало да установи истинността на фактите за случилото се. Той е нямал правото чрез маниера на изложение да въздейства емоционално върху читателя, не е могъл да изгражда и сюжет - всичко е трябвало да бъде описано в естествената си последователност. Именно в това е разликата между древния летописец или средновековния хронист и съвременния историк - "за летописеца отбелязваните събития са били също така и структура на неговата история, докато историкът вижда тези събития като исторически явления, които могат да бъдат свързани от определена концептуална конструкция, не само по-обширна, но и различна по форма от тях"⁸. В този пункт достатъчно ясно се вижда колко се е отдалечил Паисий от средновековната историография. Тридесет години след него, през 1792 г., йеросхимонах Спиридон написва "История во кратце от болгарском народе славенском", в която се изявява като средновековен хронист - задачата, която си поставя, е просто да събере, фиксира и съхрани отломките историческо познание за българското минало при едно формално хронологично обединение на материала. Докато историкът Паисий използва събраните по същия начин от многобройни източници откъслечни сведения, за да изгради от тях стройна система от аргументи в защита на една предварително оформена своя историческа концепция.

В този смисъл са странни опитите хрониката на Спиридон да бъде представена като крачка напред в сравнение с историята на Паисий, тъй като тя била по-обективна, с други думи, по-близо до научната историография. Политическата тенденциозност на Паисиевата история не е нещо неприемливо, странно или чуждо за историографията. Още при зараждането си в условията на демо-кратичния гръцки полис тенденциозността е била свързана с обществени по-требности. Заниманието с история по това време се разглежда като служене на гражданството и изпълнение на патриотичния дълг. В Рим по времето на т. нар. младши аналисти историята също активно се използва в политическата борба и разказите на историците много често са съзвучни на социално-политическите условия и отношения, характерни за тяхното време. В съответствие с пристрастията си аналистите пропускат някои събития, в описанието на други нещо видоизменят, променят акцентите и т.н. И всичко това се върши най-често от патриотични подбуди, от стремеж за възвеличаване на отечеството. Чистият исторически интерес, доколкото въобще съществува такъв, нерядко отстъпва пред политико-патриотичния.

Несъмнена е и значимата роля на публицистичния елемент в "История славяноболгарская". Само че използваното от повечето изследователи разбиране на "публицистичност" като открито и страстно говорене по актуални, злободневни въпроси, не е удовлетворително. То не уточнява, а, напротив - размива жанровите очертания на Паисиевата творба. Когато говорим за нейната публицистичност, по-добре е да се придържаме към разбирането за публицистиката като особен род творчество, което е свързано с формирането и изразяването на общественото мнение. Или, с други думи, като един от начините за колективна ориентация в действителността, като пряк наследник на първичния синкретизъм на човешкото мислене.

Съчинението на Паисий може да се нарече и публицистично, доколкото в него рационалните методи за изследване на миналото и осмисляне на настоящето се съчетават с образно-емоционални внушения, постигани с риторични средства за въздействие. Несъмнено е желанието на автора да формира определена насоченост на общественото мнение, да осъди определени начини на социално поведение и да поощри други. Другата му основна цел е да възстанови историческото съзнание на българския народ. Но желанието му е не просто да възкреси паметта за отминалите събития, а да възстанови в общественото съзнание трите темпорални измерения на родовото битие: минало, настояще и бъдеще. Само обвързването на тези три модуса на времето (върху основата на настоящето) може да трансформира статиката на спомена и съзерцанието на славното минало в динамиката на целенасочеността и предвиждането на по-добро бъдеще. А именно тази е свръхзадачата, която си поставя и успява да разреши "История славяноболгарская".

Макар представеният тук кратък анализ да не обхваща всички аспекти на разглежданата творба, той все пак е достатъчен, за да бъдат отхвърлени хипотезите и становищата за средновековния характер на историографските идеи на Паисий Хилендарски. Вместо универсална средновековна хроника той създава национална история, т.е. пълна биография на българския народ от появата му на историческата сцена до времето, когато изгубва своята политическа и културна самостоятелност. Именно така трябва да се тълкува по-следната част от подзаглавието - "w въсехъ дени и битиа болгарска".

Паисий не само събира и обобщава известното за миналото на българския род и държава, а възприема загубата на суверенитета й като национална трагедия, като драма, която изисква не просто преразказване в духа на старите хроники, а осмисляне във философско-исторически план, което може да се постигне само в жанра на националните истории, създавани в епохата на национално възраждане.

БЕЛЕЖКИ:

1. По-подробно вж. Райков, Б. Композиция и структура на Паисиевата "История славяноболгарская" (1762). Във: Втори международен конгрес по българистика. Стара българска литература. Литература на Българското възраждане. С., 1987, с. 424. [обратно]

2. Динеков, П. Читателят на "История славеноболгарская". В: От Възраждането до днешния ден. С., 1987, с. 18. [обратно]

3. Вж. Трендафилов, В. Паисий - не конструктор, а конструкт на Възраждането. - Култура, 1996, бр. 51-52; Пелева, И. Паисий. Началото и краят на разказването. - Демократически преглед, 1996, № 6-7. [обратно]

4. Димчева, Р. "История славянобългарска" на Паисий и наченките на литературните видове във възрожденската литература. - Литературна мисъл, 1971, № 3, с. 69. [обратно]

5. Божилов, Ив. Българската средновековна историопис. В: Стара българска литература. Т. 3. Исторически съчинения. С., 1983, с. 18. [обратно]

6. Боева, Л. "История славяноболгарская" като литературно произведение. В: За литературните жанрове през Българското възраждане. С., 1979, с. 46. [обратно]

7. Петканова, Д. Паисий Хилендарски и средновековната традиция. - Palaeobulgarica, 1983, № 1, с. 11. [обратно]

8. Фрай, Н. Анатомия на критиката. С., 1987, с. 39. [обратно]

© Данчо Господинов, 2001
© сп. Български език и литература, 2001
© Издателство LiterNet, 16. 08. 2002
=============================
Публикация в сп. Български език и литература, 2001, кн. 4.