Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПЯСЪЦИТЕ НА СОЗОПОЛ

Дарина Проданова

web

"The sum of our holes makes one whole"

На гарата е прашно и почти задушно. Особено там, откъдето запраши автобусът - сто кила прах се вдигна и в ушите ми е едно такова нажежено. Мамка му, пролетта едва се е подала, а май лятото скоро ще я забърше. По стара традиция всеки сезон прецаква предишния. Нарочно ни лъже лятото, дъртото, да провери дали сме готови.

Аз по принцип винаги съм бил готов - да се разпилявам като гларус до мръкване. Скитам по павилионите, за лафче и цигара, къде с мацки, къде сам. После пак излизам - с ризница и сабя, че не се знае кога ще се наложи да спасявам някой изпаднал хипар или псевдохуманист.

Като репетицийка обикалям баровете, запалвам цигарите и мадамите, и цигарите на мадамите; пийваме по пет-шест с тайфата, после в главното действие разпъваме теорийките за смисъла на животеца и прочие. Интересни прослойки са се завъдили напоследък - хипари, пънкари, мèтали. Доста се забавлявам с хипарите и двете им вдигнати пръстчета. Ама всичките така насериозно се взимат, че пушек се вдига. Друго си е като се намесим ние, заклетите егоисти, да украсим положението, че светът се размекна. Antihumanity.

Само като свършат цигарите, става срашно. Насред купон без цигари, когато Сантана звучи до дупка и животецът кипи, майката си трака. След като пратя зайците за цигари, се налага, като домакин, да запълвам дупките и тишината, да утешавам смъртно ранените, сълзичките да им бърша, а по-сетне се разхождам по брега, докато ме вземат мътните. Най-много да ми се залепи изгрева за ръкава, та после цял ден да ходя като слънчасал.

 

*

Гледам я, застанала на стълбите на автобуса като сянка, с коси, закриващи очите, и ръце, вкопчени в металните дръжки. Само преди минути тези коси бяха спуснати над китарата ми. Защо не ги разтворих, за да усетя мириса на морето?... То е навсякъде по скулите и извивките й, подозирам... но нямам право на това. В парещата тишина устните й се свиват леко, прехапали разотиващата се зима. Тя ме стрелва с поглед, миг преди вратите на автобуса да се хлопнат една в друга, и край. Отиде си - при другите гларуси в Бургас.

Днес съм адски драматичен... Изведнъж станах такъв... след като разбрах всичко. Сигурно защото не знам кога ще я видя пак. А може би защото тя се бавеше на гарата, както никога досега. Изпусна първия автобус, гладна била. Обикаляхме двайсет минути, докато си хареса къде да ядем. После седнахме на пица, не ме остави да я почерпя, петнайсет минути изтърсваше песъчинките от сивите си дънки и гледаше надолу. Но аз не й помогнах.

 

*

Сякаш беше вчера - първата ни среща. Купонът на рождения ми ден през ноември. Тъкмо бе започнала учебната година и всичко кипеше - духовете разбунени в синхрон, както само английската го може. У дома се беше събрала половината гимназия. А и трудно беше да ги изгоня - веднъж вече присъствали на купон у нас, те идваха и без покана. Новината винаги се разпространяваше сама, без мое участие. Така че винаги разчитах на много нови физиономии и даже умирах от кеф да наблюдавам зайците. Впоследствие, вече отегчен, се унасях в моята музика. Така стана и тогава. Докато се мотах между плочите на Висоцки със слушалки в ушите, я забелязах как неволно е седнала до мен, с поглед впит в нищото. Шокиран бях от тези очи, каменно студени.

- Какво си ме зяпнал? - ме пита.

- Ами хубава си. Макар че си хипарка, виждам.

- Е, ти да нямаш нещо против хипарите?

- Много се палите.

- Какво?

- Много се палите... хипарите - казвам.

- Ами... емоционални сме. Вие, паметниците, само по ъглите стоите и броите хипари. Кажи ми после колко излиза бройката. Да знам за кой отбор да викам.

- Можеш да викаш и с дрехи, и без дрехи, нали? - бях се ухилил ехидно.

- Идиот! - изфуча и стана, хвърли дървения си хипарски знак върху мен и изчезна към входната врата.

- Идиот, но рожденик! - извиках след нея.

Четири седмици след това се извинявах, и то с въображение. Без малко и думата извинявай не произнесох. Но не би. И цветя й подарих като таен обожател. Но как е разбрала, че са от мен, през голямото междучасие дойде да ми се кара: не обичала да умират цветя в ръцете й.

Най-после успях да я поканя на кафе, благодарение на Селинджър. Оказа се че "Спасителят в ръжта" е любимата й книга. Спорихме разгорещено от обяд до последния час. По някакъв неписан закон забравихме, че трябва да се появим в час по химия, физика и география. Сякаш колело някакво се беше завъртяло и ние се въртяхме порядъчно лудички като невидели, като че спирането да си поемеш дъх бе строго забранено.

- Не си прав.

- Верно. Седнал съм.

- Ужасен си!

- Невъзможен, знам. Затова седиш тук.

- Аз ли? Не. Аз не обичам невъзможни неща... А, я ми кажи ти... за какво я носиш тая фланелка "антихуманизъм"?

- Защо ли... ами... егоизмът и антихуманизмът са перфектните състояния на духа.

- Или на тоя, дето духа.

- Послушай ме, в хипарията няма да намериш истината.

- Че аз и не я търся.

- И какво търсиш... тогава?

- Странно. Какво като съм в английската? Всички ли трябва да търсим истината?... Търся си компаса. Изгубих го още в първи курс.

Компас за ориентация - недобра идея. Зависимост. Пристрастеност към предметите. Излишна сантименталност.

Разбрах, че съм обречен на една игра, започнала сякаш без моето "да", а като прищявка на онзи сватосник - вятъра.

 

*

Но срещи не сме си уреждали. Така естествено се срещахме на стълбите на АЕГ-то, сутрин по изгрев слънце, или в голямото междучасие. Просто тя се оказваше винаги покрай мен. Понякога даже ме настъпваше, като момиче, изгубило нарочно чадъра си. Дали знаеше, че особено обичам да ме праща за зелен хайвер, да й търся несъществуващите изгубени чадъри?

Но най-често гледах тълпата, обаятелната тълпа на сензационната ни гимназийка, а Силви се учеше да свири на китара - от русия Иво. Носеха се слухове, че го харесвала. Но никой не знаеше каква е истината. Даже започнах да виждам наченки на живот в очите й. Не прегорял ствол на изсъхнало дърво, а струна на китара, опъната за първи път - за кого и от кого - не можех да кажа.

Без да разберем кога, така естествено, както се бе появила на рождения ми ден без покана, Силви стана душата на компанията. Всички обичахме да слушаме балади на "Форинър" и "Скорпиънс", разлюлени в тръпнещия й глас, и даже ни приспиваше след яко къркане или ни акомпанираше, докато играехме на карти. Но никога не я изпусках от поглед. Особено след първото й яко напиване, което ми стоеше като обеца на ухото. Онова там, на "Странджата".

 

*

В онази нощ на "Странджата" без малко не й казах... Ей, потрошихме я тая хижа. Едва ли други са купонясвали с такъв хъс в това затънтето местенце. Всеки път се набиваше яко алкохол, та сутринта не можехме да се разминем от празни и счупени бутилки. Лисицата пак повърна в кубинките си, хем му казах да не ходи с кубинки лятото, че не се диша покрай него. А Станимето пак се разприказва за десетте си мацки, та ми наду главата. За мацки не се говори - а само се действа. Ама все аз трябва да ги уча тези изпаднали подгответа и третокурсници.

А и твърдоглави са, не слушат. То не че аз някого съм слушал преди две-три години, но поне знаех как да действам. Ех, ако бях действал, докато му беше времето...

Но тя ми изчезна от погледа тогава. Макар и за малко, но достатъчно. Обикалях стаите да я търся, но точно тогава приятелката й Веселина ме баламосваше и търсеше презервативи по всички стаи. Е, не съм бюро доставки. Макар че съм everyone’s best friend.

Когато най-после я намерих и видях колко се е натряскала, ми стана лошо. Особено когато разбрах, че никой не се е опитал да я спре. Свинска история. Кой от кого по-пиян, а аз не бях пипнал алкохол тази нощ. Нещо не бях на кеф. Русият Иво стоеше до леглото й и повтаряше:

- Ти си мое дете. Всички сте мои деца.

- Не съм на никого нищо. Измитай се! - чу се гласът на Силви.

- Силви, ти си ангел.

Влязох и го изгоних. А той ми се хили:

- Станимето каза, че не трябвало да пие. Докторски истории.

- Маниак! Защо не ме намери?... Колко е пила, откакто излезе от залата?

- Че за какво? Да не си й телохранител? Тя знае какво прави. Не е малка.

- Я се разкарай! - бях бесен.

Пак последен научих новините. На мен Силви нищо не казваше. Така от слухове научих, че израснала в приют. Учила като луда само и само да я приемат тук. Стомахът ми се сви на топка, като го разбрах. Защо ли се е трепала, за това ли... За това да лежи сега яко натряскана в някакво счупено легло, завита с пет одеяла, вонящи на цигари. И все пак - какво друго място имаше за нас, изпадналите антихуманисти, егоисти, антитерористи и тъжни не-спортисти... освен една английска на края на града. Неспособни бяхме, или такива ставахме - да бъдем нещо повече или по-малко от едни алпинисти от книга на Блага Димитрова. Изгубени в студа, почти жалки в опитите си да се открием един друг - след затрупалата ни лавина.

Седнах до нея. Ръцете й бяха премръзнали. А бе почти пролет.

 

*

Природата, когато се разлисти, го прави внезапно, и без предупреждение. Не дава никакъв знак, че точно в този миг ще набъбнат пъпки, и пеперуди ще прехвърчат, тръпнещи в очакване, по всички клонки и храсти. Просто птиците запяват пролетна песен и въздухът трепти от внезапно горещите слънчеви лъчи. Такъв поетичен ставам тогава, чак ми се лепят мадами, които преди не са ме и поглеждали.

Така трепна и Силви, когато я видях за първи път в двора на гимназията след тягостната дъждовна седмица, един месец след "Странджата". След толкова дъжд бях все още жаден - като пустинник. А тя се завъртя като вятър, тръгнал нанякъде. Усмихна се, пое цветята, които бях набрал за нея в междучасието, и избяга. Преди да изчезне в дебрите на априлската ваканция, ми напъха в ръката смачкано листче, което заключих в най-вътрешния си джоб с цип.

Не бях я виждал никога такава. Разлистена и готова за въздишките на лятото. Прекрасна, неопитомена, като африканска приказка. Тя ме стрелна с поглед на стълбите към втория етаж, и усетих как цялата ми кръв се надигна като море пред лятна буря. По-късно, когато бях сам, трескаво затърсих листчето в джоба си, но напразно - пръстите ми пропаднаха в дълбока дупка. Проклех всички панталони и техните джобове, и производните им дупки. Молех се по-бързо да минат тези десет дни. Колко трае една априлска ваканция? Колкото да загубиш и намериш смачкано листче с нейния телефон. А може би много повече.

Още трети април следобед гласът й вече звъни в слушалката. За първи път ми се обажда. Това е априлският й глас. Далечно близък, като прилив и отлив едновременно. Не, тя няма много време, но не знае какво да прави с дългия уикенд... В Бургас е някак усойно и самотно, като в Рила през ноември. Не пита дали искам да дойда. Гласът й заглъхва и кънти в стомаха ми, после се изгубва по жицата. В стаята става невероятно тихо, като в Антарктида. Всички мебели изчезват, подът под мен пропада и аз съм някъде, където всъщност ме няма. Изгубен и тътнещ... като нейния глас.

Не зная дали тя иска да бъде намерена. Дали иска отново да слуша моите плочи на Висоцки, или касетите на Луис Армстронг. След минути вече съм хванал автобуса за Бургас, и отново вали. Но тя не се плаши от дъжд. Знам, че е някъде при мидите.

 

*

Могат ли два противоположни полюса да бъдат неразделни? Отговорът е - не. Но могат да пътуват един към друг до безкрайност, докато земята се върти. Както тя пътува от Созопол за Бургас.

Не, не. Все още не си е тръгнала. Автобусът чака на гарата, но тя ще хване следващия. От два часа това повтаря и пита колко е часът. На плажа, между първата и втората бира прелиствам споменника й, където се диплят подписи и стихове на деветокласници от нейното малко минало. И изведнъж изпадам в див шок. Ей така, като от нищото, тя започва да ми разказва за Ремарк, Толстой и Тарковски. Още няма седемнайсет!... Първо започва с невинни изразчета като "всеки преди двайсетте е Хамлет, а който не е, няма да си губя времето с него". Но малко по малко бивам обсебен от цели речи за западните фронтове, на които няма нищо ново, за не-триумфалните арки на вечно чакащите, за вечното търсене в празното пространство и прочие. Започвам да полудявам. А аз не съм от лесните, нито от лесно полудяващите. Усещам как изведнъж е отишла толкова далеч от мен, че трябва да избягам, за да я стигна - на някой друг бряг. Очите й светят като тъмни късове олово, с поглед, вдълбан в хоризонта. Все едно ме няма и съм само огледало, отразяващо разпръснатото й съзнание - джаз след полунощ. Чак започвам да виждам сенките на Анна Каренина как играят по челото й, и цялата световна драма сякаш се е отпечатала там като нямо кино. Изпотявам се от уплах. Каква ще бъде на трийсет? Какво ще открива? Къде ще си брули клоните, дали ще има още клони?

После се опомням... остават само минути, може би!... Само минутки преди раздялата. Несръчно се опитвам да я разубедя - и почти да я изгоня от тези дълбоко хлътнали в скалите светове. Разказвам й за цветята, пролетта, птичките и пчеличките. Но тези детски истории се плъзгат по косата й като найлон, и не оставят и следа. Всичко е напразно - трагедиите са като наркотик. Вече е пристрастена - към Отело, Тристан и Изолда, Хамлет и Офелия, Ромео и Жулиета, и дори към сянката на Дон Кихот. Към големите дупки, до които не стигат Спасителите в Ръжта. Сега разбирам, сега виждам - тя поглъща всичко - пейзажи, звуци, музика и сънища, като дълго закотвен в пустинята отшелник, който се е завърнал в цивилизацията с очи, жадни за картини и ръце, наперени като иглолистни клони. Забити право в небето. Дали от дългото чакане да дойде тук, в проклетата английска... дали оттам е полудяла... Не иглолистни клони, а дълги, остри свещници са ръцете й. С хиляди запалени свещи. Няма да съм тук да ги изгася!... Тези малки ръце, тези безплътни очи - те сякаш знаят всичко. За мен.

Ако протегна ръка да я докосна, дори само за миг, дали тя ще се разтопи от огъня, тъй дълго напирал в мен - или неприетите ми ласки ще се стопят в хоризонта като песен на гларус...? И от нашата последна среща няма да остане помен. Само птиците ще мълчат по един особен начин всяка година през април.

За Бога, отново съм драматичен!

Като петнайсетгодишен хлапак.

Отвеждам я до гарата, бавно, за да запомня всяко полюшване на походката й, и гордата й осанка. Ще си я представям там, в Англия, като ме сковат студовете. Ще я сънувам така, сериозна и безмълвна, разпиляла блузата си несръчно върху пясъка. В съня ми, тя ще се разтича между пейките в парка, точно там, където седяхме с хипарите, и ще се разсмее неистово, внезапно, като лятна буря... ще ми се смее подигравателно, докато не отида да я хвана, и да я стисна като жилава фиданка. А може би ще се разтича... от страст. Ще зарее пръсти в косите ми, ще ме прониже с онзи див поглед, ще затвори очи и ще подпре устни на китарата ми. След това ще ни забавлява цял следобед с китарата. Накрая ще я тупне в тревата, ще се обърне и без предупреждение ще хукне към плажа, или към скалите на края на Созопол. И отново ще се изнервя, и събудя целия в пот, сякаш е отишла да се катери по Калиакра.

Не ме чакай другата седмица, маха с ръка тя, преди вратите на автобуса да погълнат сянката й, и да я отнесат. При другите миди.

 

*

Все се питам, защо не й казах. Още тогава, на "Странджата", когато донесе цяла торба миди. Гледахме като изпаднали германци, когато тя пиеше водка от миди.

Всъщност тя дойде сама. Очаквахме да видим половинката, но той бил махмурлия и не заяви присъствие. Тя обиколи стаите, разгледа тълпата и премина направо на твърдо. Защо ме гледаш така, ме попита между бутилката с мента и чашата с бира. Бе вече пресушила десет миди с водка. Тогава още не знаех, че не може да пие.

Миг след като останахме насаме, сякаш нещо в нея се отключи, и ме заля като горещ водопад. Гледаше в тавана и очите й трепкаха на всяка минута, сякаш там горе се прожектираха стари филми. Ту сълзи, ту смях напираха в очите й, чиито цвят още не бях установил. Говореше неспирно и ме стрелкаше с едно диво очакване, с някаква неприкосновена страст, дълбоко втренчена - не в мен, а в себе си.

- Какво си се лепнал за мен? - ме пита, с тракащи зъби. - Нали си имаш гадже?

- Нищо сериозно.

- Нима?

- Предлагам... ако ме няма наоколо, да не злоупотребяваш с алкохола.

- Тъй вярно, г-н антихуманист. Ние, хипарите, знаете, нямаме мярка. Да измерим точно в милиметри кога трябва да живеем, кога да спим, и кога да дишаме - не умеем. Но затова пък вие мерите всичко с лъжица! На този колко лъжички захар да му сипя в купичката... а на онзи колко трохички да отпусна... като онази песен на Нина Симон: "I want some sugar in my bowl".

- Бих ти дал...

- Какво?

- Бих ти дал много захар, но не знам дали ми е останала... Силви...

- Виждаш ли онова петно там на тавана?... Това съм аз!... - стиска ръцете ми.

Първият ни досег.

Стаята ми стана тясна. От горещия водопад, който ме заля през глава.

Преди да повърне в леглото, станах от стола и я понесох по коридора към банята. Беше вече тихо, като пролетно утро по никое време. Дори най-шумните и най-пияните бяха замлъкнали, сякаш просто се бяха изпарили. В студения, полутъмен коридор, където само неоновите лампи придаваха някакъв признак на живот, бяхме само тя и аз. Беше отпуснала глава на рамото ми, а ръкавът ми бе леко влажен, там, където очите й бяха целували ризата ми. Беше по-тежка, отколкото предполагах.

 

*

Как исках да му кажа нещо, точно в този миг! Но главата ми тежеше; бе се превърнала в топка за боулинг. Всеки момент сигурно щяха да ме хвърлят към кеглите с непохватни пръсти. Както винаги го правеха. А раните от железни кегли не зарастват.

А всъщност аз не спях. Усещах ускореното му дишане през джоба на карираната риза. Жълти и сиви раета - обичайната риза, която носеше на "Странджата". Бях толкова близо, колкото никога не съм била... Обгърната отвсякъде, почти като в храм. Никой не можеше да ме докосне, да ми стори нищо. Колко дълъг беше този миг... После внезапно в мен нахлуха всички приливни води на вечерта. Клепачите ми натежаха. И мислите. Топях се като восък в ръцете му, плътно обгърнали коленете ми. А дали бях там, или съм сънувала...

Коридорът беше дълъг. Сякаш часове ме носеше по него. Аз не исках да ходя в никаква баня. Те всички първо имаха ускорено дишане, след това те оставяха на прага на банята и си тръгваха. Но не и Стамен. Дори когато го гонех, си тръгваше само с единия крак.

Но тогава нямаше къде да си тръгнем. Та нали сами бяхме избягали там. С досадните мръсно бели автобуси, с по една две дрехи, карти и цигари. Разбира се, алкохол до пръсване. Музика и китари. Макар че уж китарите бяха леко надживели времето си. Все пак английската беше една специална миша дупка, в която се криехме като буржоазни светоубийци. Безмълвно прилепнали един към друг. Неспособни да се отлъчим, да забележим останалия свят. Сякаш не вярвахме, че някога ще се сблъскаме с този свят извън нашите рицарски ризници, и балкони, откъдето си пеехме серенади. Дали това беше младост, не знам, защото аз съм поне на сто. Години. Бири. Отрицания. Там, където се простираха остроъгълните шеги на Шекспир, прашните пътища на Керуак, бездомните философии на Ремарк и отживелите, но тъй нови тръпки на внезапно разбудилия се Хамлет - там не можеше да има друго време! И аз потъвах в това беззвездно небе на бездомните - както малкият принц в своята люлка от звезди... Поне докато не свършеха цигарите. И някой не скъсаше струна.

Затова и не се научих да свиря както трябва - не исках да късам чуждите струни. Дори миналата седмица в двора на гимназията русият и черният Иво учеха подгответата зайци да дърпат струни, но не че имаха много интерес да бъдат засенчени толкова скоро, ами просто така, от суета. Бяха ужасно дразнещи.

Почти толкова колкото Стамен, когато седи далеч от тълпата, там, до храстите с рози, и се взира в гъмжилото от късополи пушещи девойки на стълбите отдалеч, със скръстени ръце. Аз отивам до него, преструвайки се, че си търся фибата за коса, а той ме подкача. Виждаш ли я тая тълпа, Силви, казва. Не мога да я понасям.

Най-вероятно този синдром на непоносимост е зарàзен. Защото откакто стъпих в тъпата английска, не понасям дори собствената си сянка. А най-вече неговата. Когато съм далеч, разстоянието ме влудява. Изпадам в един черен безкраен коридор, като този в "Странджата". Но няма кой да ме хване и носи в тъмното. Тогава бягам неистово обратно към него, но коридорът бързо се превръща в лабиринт, откъдето няма изход. След това се събуждам, и той е там - на изхода на коридора, облян в светлина. С леко оръфани дънки и фланелка: Antihumanity. Отново се връщам в лабиринта, неспособна да се приближа към него. Тези няколко крачки ми се виждат големи, и се страхувам... да не изчезна, ако се прегърнем.

Затова днес, когато вървяхме към гарата, изпитах почти облекчение че априлската ваканция скоро ще свърши. За да се отърва от поканите за гости, от пронизващите му очи... от страха... че може да се престраши да ме докосне.

 

*

Беше същото усещане от купона, на който се запознахме преди няколко месеца. След като ме попита поне три пъти за името ми, той най-после си свали слушалките и се откъсна от плочите на Висоцки. Ти да не си хипарка, каза с лек аромат на ирония и посочи знака на врата ми. Още тогава не можех да го гледам право в очите. Цяла нощ се суетеше около мен, носеше ми бира. Още след първата се усетих тежка като потъващ кораб. Извиних се и си тръгнах от купона. Но не преди да ме изпрати чак до вратата и да ме покани на коледен купон. Аз по принцип не съм по купоните, казах. И чак след това разбрах, че бил рожденик.

След този купон постоянно ме намираше на стълбите в АЕГ-то, или по пътечката към кафенето, и ми подаряваше сухи цветя. Сякаш някой му беше изпял, че мразя истинските. Ненавиждах упоритата му наивност.

Ненавиждах всяко косъмче по ръцете му. Както и гъстите му вежди, които сякаш продължаваха да ме гледат когато отвръщаше очи от мен. Не можех да понасям високата му осанка, която се простираше зад мен точно когато най-малко очаквах, и начина по който се навеждаше към мен като полускършен дъб, когато му говорех. Сякаш се опитваше с неволно извинение, че толкова е расъл, да слезе долу до мен, в низините, и да сподели моите малки неща. Като изгубените фиби.

Стоеше до мен, безмълвен като статуите в морската, със скръстени ръце, и само очите му спореха с мен. А думите му бяха като пързалки, които сякаш ме канеха да се кача по стълбичката и да се спусна надолу. Не виждаше, че бях саката - и с двата крака.

 

*

Не го видя дори днес, на последната ни среща. Не зная защо. Дори не знам защо е последна.

Аз не бях по-различна. Само исках да попълни споменника ми. Имах усещането, че Созопол след днес никога няма да бъде същият. Дори спомен няма да бъде. Само нещо, което може би е чакало, и почерняло от дългото чакане, се е разпаднало на дребни, невидими песъчинки. То се е сляло с пясъците на Созопол, така златно загоряло като есенното слънце, без да е видяло лятото.

Ние, безименните, прескачаме сезони.

Искам да прескоча, но не мога. Все още съм там, на плажа, между първата и втората бира. Той ме гледа, преструвайки се, че чете споменника ми. Знам, че няма да го попълни. Той не иска да си го спомням така, на хартия. А по-скоро като една разлепяща се сянка от черно-белия пейзаж, сянка, която бавно тръгва по периферията на плажа на Созопол, там, в стария град, където даже рибарите не знаят колко са стари мрежите им. Така той се отдалечава, по права линия, леко наклонена, към терасите на своята улица, и става все по-малък, докато не се превърне в точица от хоризонта, още една песъчинка от плажа. А там, където е бил, не са останали дори следи.

Само едно далечно бълбукане на водка в миди. И пясъците на Созопол.

2011-2014

 

 

© Дарина Проданова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.06.2014, № 6 (175)