Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БОЛЕН ЗА ПРЕГРЪЩАНЕ

(По истински случай)

Дарина Проданова

web

Снегът се забиваше с някаква скрита злоба в палтото ми. Вятърът, хладно съпричастен към него, брулеше косата и ръцете ми. Бургас през късен декември '97. Нямах шапка, нито ръкавици - в бързината ги бях забравила. Огледах се за такси. Обикновено гарата бе пълна с такива, но сега нямаше нито едно. Почти тичешком се озовах на спирката на 12, но тя бе празна - явно автобусът току-що бе минал. Понечих да търся телефон, но в този момент се зададе празно такси. Замахах неистово, без малко не се препънах в големия си куфар. Така и не разбрах как успях да го домъкна за секунди до спирката. Таксито едва ме забеляза. Натоварих се на задната седалка, трудно помествайки и куфара. Шофьорът ме гледаше безизразно и дори не помръдна. Успокоих се, че това е просто един таксиметров шофьор - не трябва да ми прави впечатление.

- За къде? - попита ме той сухо.

- Ъ-ъ-ъ... болницата - отвърнах бързо.

Не виждах нищо - само снега и напиращите си сълзи. Шофьорът се извърна към мен.

- Kоя болница бе, госпожа?

Макар че си бях обещала да не се нервирам, избухнах:

- Как коя?... Главната! Първа поликлиника... И моля ви, по-бързо!

Отново получих неодобрителен поглед. Залепих се за прозореца и замълчах.

Дори не се радвах, че виждам отново Бургас. Не изпитвах и вълнение, че съм у дома. Моят град ми се стори странно враждебен - сякаш си отмъщаваше, че съм го напуснала. Натрупаният сняг бе превърнал дърветата в непреклонни старчески бради, а улиците - в намръщени лица. Загледах се в предната седалка. Имах най-тъжния повод за завръщане - да видя баща си за последно.

От месец бе в кома и аз трябваше да науча за това по интернет. Брат ми нямал нито лев да ми се обади. Пристигнах веднага щом успях да си уредя билет. Пътувах два дни. Молех се татко да ме дочака.

Таксито попадна в задръстване. Снегът яростно трополеше по прозорците, сякаш искаше да ни затрупа.

- Не може ли по-бързо? - запротестирах. Усетих, че ръцете ми още треперят от студа.

- Eee, ама всички много бързате! - отбеляза мъдро таксиджията и се извърна отново към мен. - Не виждате ли каква виелица е навън?

За пръв път го погледнах. Беше около петдесетте, но изглеждаше отлично запазен. Лицето му бе също запазено, но празно. В миг си представих татко и тясното му, усмихнато лице с дълбоки, сини очи.

- От бързане докъде ще стигнем?! - продължи шофьорът. По-скоро мърмореше на себе си - До гроба!

Подкосиха ми се краката.

- Ама вие не разбирате ли, че идвам отдалеч?... Спешно е!...

Той замълча. Изгледа ме тъпо. Погледна отново куфара и в очите му светна нещо лукаво. Изглежда бе забелязал етикета от Чикагското летище.

- Ама моля ви се, не се нервирайте...- заизвинява се неловко. - Ей сега ще стигнем. Eтo вече сме на две пресечки. А вие... ммм... как ще платите?

Гледах го слисано. Не можех да повярвам. Не, това не можеше да бъде тази България, по която бях тъгувала шест месеца, 24 часа на ден. Това не можеше да бъде моята страна, нито моят град... нито хората в моя град. Изглежда бях забравила всичко това... Опитах се да задавя внезапната гневна болка, която ме разкъса.

- Ще си получите парите, не се безпокойте - надявах се да забележи буреносния ми поглед.

Отворих портмонето си. Имах само валута. Не бях помислила за това. Извадих пет доларова банкнота - по-малка нямах - и му я подадох. Той вече паркираше. Взе банкнотата мигновенно. Как му се искаше да се изпаря в този момент... Погледна цифровия екран - сметка - 2 лева. Нямаше как - затърси бавно за ресто. Аз не го дочаках. Измъкнах куфара с последни сили и изхвърчах навън.

Още не бях се обадила на брат ми. Исках първо да видя татко. Не можех да чакам. Исках да го прегърна... просто да го пипна, да усети моята топлина... Да усети, че отново съм тук...

* * *

Когато получихме зелена карта година преди това, аз не исках и да чуя за чужбина. Не бях влюбена в България. Подир всичко преживяно след '89 нямах в себе си дори капка идеализъм. Но сякаш все още вярвах в родината, в съдбата да бъдеш българин. Не можех да си представя живот извън България, дом на хиляди километри разстояние, град, в който да ги няма приятелите ми, баща ми. Татко бе сам, не можех просто да го оставя и да се пренеса отвъд океана. Мъжът ми обаче бе твърдо "за":

- Какво да чакаме още - да ни разбие апартамента някоя мутра ли?... Всяка сутрин се събуждам и се чудя дали колата е още долу... И дали е цяла... Разбери, това вече не ти е дом...

Синът ми също настояваше да заминем. Можех ли да откажа на едно 17-годишно момче по-добро бъдеще? Заминахме. Знаех че на татко му е мъчно, но не каза нито дума. Изпрати ни с усмивка. Още помня последните му думи:

- И да не се притесняваш зарад мен, Пете... Аз шъ съ управя.

Америка не оправда очакванията ни. Мъжът ми от инженер на летището се прехвърли в ресторантския бизнес - миеше чинии за минимална заплата. Аз също не успях да се вредя с моите две професии - история на изкуството и международни отношения. Но добрият ми английски от гимназията някак ме уреди в малко преводаческо бюро. Що-годе се справяхме - с 12 часови работни дни. Квартирата ни бе по-малка и от скромния ни бургаски апартамент.

С американците не се спогаждахме - бяха студено-учтиви, със стъклени погледи. Започнах да се гордея с това колко сме умни и отзивчиви ние, българите. И това ми мина - след няколко несполучливи приятелства с моите чикагски сънародници.

Умирах за България. За моите приятели. Всички хубави спомени изплуваха пред мен като примамлив наркотик и ме връщаха назад. Липсваше ми всяка улица, всеки камък... Ровех се в старите си снимки. Струваше ми се, че щом се върна, ще забравя всичко лошо. Татко също не излизаше от мислите ми. Започна да ме гризе отвътре - защо го оставих...?

Не бяхме стояли и шест месеца в Чикаго, когато получих новината. Баща ми получил втори удар и сега бил в кома. Лекарите не давали надежда.

Изпаднах в шок. Не знаех за първия удар. Бил отдавна, нашите го скрили от нас; и брат ми сега научил. Забравих за България. Сега само татко бе в мислите ми - не можех да си намеря място. Брат ми почти плачеше по телефона:

- Како, ако знаеш к'во ми е... Ама ти недей... Няма смисъл да идваш. Те вече го чакат всеки момент...

Заминах след шест дни. Знаех какво означаваше това - можех да загубя зелената карта. Още не бяхме ги получили по пощата; ако се заядяха с мен на летището, можех да си остана в България. Но не ме интересуваше. Бях загубила желание за всичко. Просто исках да видя баща си.

Проклинах Америка и всички зелени карти, издадени някога за българи. Изпитвах благодарност, че здравеопазването все още е безплатно у нас - в Америка цените бяха космически. Познавах добри лекари в Бургас - надявах се татко да е в ръцете на един от тях.

* * *

Вече бях на стълбите в болницата. На информация нямаха данни за баща ми. Пратиха ме в регистратурата на новото отделение. Изтръпнах. Но нямах време дори да се ядосам. Затъркалях се с куфара по коридори и етажи, и под злобните погледи на сестрите. Не бях ходила в "новата болница" - видя ми се като безкраен лабиринт. Лъхна ме познатата миризма на лекарства и хлорни препарати и за пръв път се зачудих как болните я понасят дни наред. Някаква старша ме спря:

- Госпожо, тук не може с куфари. Как ви пуснаха така?

- Ами аз...

- Не ме интересува. Ако всички идваха с чанти и куфари, ние как ще си вършим работата?

- Моля ви, сестра, много бързам...

- Върнете се и оставете куфара на съхранение в информация.

- Сестра, баща ми е в кома!... - почти извиках и се изопнах срещу нея.

Тя ме изгледа полуучудено и хладнокръвно. Нещо сякаш й подсказа, че трябва да се дръпне, но все още стоеше като закована. Хората покрай мен се заобръщаха.

- Пуснете жената да мине, не виждате ли че е спешно! - обади се възрастен господин.

Сестрата се вгледа в куфара ми - "Чикаго - Лондон - София". Мълчаливо ми направи път с ръце на кръста. Чух как измърмори след мен:

- Тия от чужбина си мислят, че всичко може тук. Ха!

Не се обърнах. Опитах се да забравя какво съм чула. Мислех за татко.

Озовах се пред регистратурата - опашка от трима. Погледнах си часовника - бе минал само половин час откакто слязох на гарата. Стори ми се цяла вечност. Нещо ми трепна отвътре. Прередих тримата.

- Извинете, много ви моля...

- Госпожо, изчакайте си реда, ако обичате - търпеливо ме подкани младата сестра на гишето.

- Ако може само да ме изслушате... баща ми...

- Ще ви изслушам, когато ви дойде редът, госпожо! - любезно и студено процеди тя, без да вдигне поглед. Обзе ме жестоко безразличие.

- Но той е в кома...! - избухнах - Не знаят къде е!... Искам да го видя!... Идвам чак от Америка...

Тя ме погледна за първи път. Тримата преди мен се бяха отдръпнали. Лицето й не излъчваше нито грам състрадание - като че ли се озлоби още повече. Извади дебела папка.

- Име?

- Йордан Иванов Драганов. В кома е от месец... Бях на информация, но...

- Момент да проверя.

- ...Пратиха ме при вас... кажете ми къде е, в коя стая е?

Тя разлистваше книгата. Не отрони дума. Вместо това се изправи с телефон в ръка и се отправи към един закрит ъгъл. Сърцето ми лудо заби. Успях да дочуя част от разговора:

- Да.... aкo може да дойдете, д-р Спасов... Да... Ами според данните той е... Да... чак от Америка, нали разбирате...

След минута сестрата се върна и нервно въздъхна:

- Д-р Спасов е отговорен за баща ви. Той ей сега ще дойде. Следващият по ред, моля!

Изпитах съжаление към нея - изглеждаше твърде млада за бездушието си. В същия миг изпитах облекчение - най-после ще ме заведат при татко. Вече виждах неговата стая. Виждах затворените му очи, добрите му ръце, отпуснати на белия чаршаф, малкото му слабовато тяло, закотвено на болничното легло - неподвижно, но в очакване. Лицето му, по което ще се разлее моята милувка. И може би ще се събуди...

* * *

Д-р Спасов ме гледаше изпитателно още докато вървеше към мен. По някакво чудо се разпознахме взаимно - не бях го виждала преди. Той се усмихна криво, хвана ме под ръка и ме поведе:

- Вижте... госпожа... Драганова... Вие наистина ли идвате от Америка...?

Причерня ми.

- Кажете ми жив ли е... кажете ми, докторе...

Той пусна ръката ми, прокара пръсти през косата си и ме погледна виновно:

- Съжалявам. Той почина вчера сутринта.

- Това не е възможно... Господи... не!

Докторът отново ме бе хванал под ръка. Отърсих се.

- Пуснете ме да го видя! Къде е той?

- Госпожо... страхувам се, че това не е възможно. Вероятно вече е прехвърлен в моргата.

Загубих и последните си задръжки:

- Искам да го видя! Не разбирате ли какво значи това за мен! Къде е главният лекар?

- Госпожо... моля ви, не настоявайте...

- Пуснете ме! Дори не сте сигурни къде е! Как не ви е срам?...

Той се замисли. Лицето му придоби особен израз:

- Вижте, аз може и да мога да уредя това... Но и вие ще трябва да ми помогнете... разбирате ли?...

Не разбирах. Двете ми висши и многото книги, които бях изчела, не помогнаха. Взирах се в него и не можех да проумея за какво ми намеква.

- Вижте, госпожо Драганова... и ние тук имаме семейства да храним...

Полудях. Щях да го убия. Съзнанието ми отказваше да повярва, че това е възможно. Хукнах да търся главния лекар. Напразно - бил в отпуска. Върнах се и заплаших сестрата от регистратурата, че я очаква съд, ако не ме пуснат да видя баща си. Тя като че ли ми повярва. Каза ми да дойда на другата сутрин - щяла да уреди нещо. Тръгнах си.

Обадих се на брат ми да ме посрещне с колата. Той не знаеше за татко - дори не му бяха казали. Прекарахме вечерта на свещи, до иконата в неговата стая. Той не спря да пуши. Бе смазан.

- Мамицата им...! Видя ли каква е родината ни? Пет пари не дава за тия, които дадоха живота си за нея. Животеца си дадоха, животеца...

Брат ми гледаше злобно. Не бях го виждала такъв. Не се и опитах да го успокоя. Запуших и аз. Не бях пушила от 10 години.

Баща ми бе работил 25 години като военен и 20 години в Нефтохим. Имаше седем операции от херния. Работеше неуморно, макар прехвърлил петдесетте; вярваше безпределно в комунизма. Дори когато комунизмът падна, той някак вярваше в България, в нейното бъдеще, в хората. Бе наивен като дете - не забелязваше хорската злоба. След пенсионирането не издържа вкъщи, отиде да продава вестници - не искал да бъде излишен.

С брат ми свършихме цигарите - той отиде за нови. Отпуснах се на дивана и затворих очи. Не разбирах какъв е смисълът от всичко това. Само плачех. Татко не ме бе дочакал.

На другата сутрин бяхме в поликлиниката в шест. Чакахме час и половина. Сетрата най-после се появи с разрешително за посещение в моргата. Подписано от д-р Спасов - по чудо - безплатно. В моргата чакахме още час. Брат ми не издържа, вдигна им скандал. Една сестра най-после ни приближи:

- Г-жа Драганова?

- Да...

- М-хм... Кой ви прати тук?

- Ами... от болницата... Ето, имаме разрешително...

Тя го погледна изпод вежди и изсумтя:

- Ами аз не знам кой не си върши работата както трябва, но баща ви не е тука.

Причерня ми. Стори ми се, че всичко това е някаква нелепа шега, скроена от д-р Спасов и младата сестра. Изпитах истинска омраза. Не подозирах, че мога да мразя така.

- Как не е тук...? Какво искате да кажете...? - бях в пълно недоумение.

- Ами така. Няма го. Няма човек с такова име, постъпил при нас през последните 48 часа.

- Пуснете ме да го видя!...

Брат ми ме стисна за лакътя.

- Госпожо, баща ви не е тук! - повиши глас сестрата.

Нямах сили да споря. Брат ми ме издърпа навън и тръгнахме обратно с колата. Навън отново бе виелица.

В болницата лекарите се стъписаха, като ме съзряха. Добре ме познаваха вече. Брат ми настоя:

- Остави на мен, како.

Отиде директно при младата сестра и явно я заплаши - тя видимо почервеня:

- Не може да бъде... Казахме ви, че е в моргата...

- Сестра... телевизията и радиото ще бъдат тук този следобед, ако не намерите баща ми! Ясно ли е?... - извика брат ми гръмогласно.

Гледаше сестрата непреклонно. Всички наоколо го чуха. Хората се споглеждаха в недоумение. Възрастна жена от опашката, която брат ми бе прередил, се обади:

- Какво става тука, бе момче?...

Сестрата взе инициативата в свои ръце:

- Вие не се грижете за проблемите на другите, госпожа. Те докторите са за това.

- Те добре се погрижиха за баща ми...! - изфуча брат ми. Имах усещането, че ще я удари.

Не знаех откъде бе измислил тази телевизия. Бях толкова смазана, че дори не можех да си представя да хукна натам. Младата обаче явно си го представи. След десет минути се появи дебела сестра и ни махна да я последваме. Беше ми писнало да ми казват тъмните истини по тъмните коридори. От кого се криеха?... Обявих, че не мърдам оттам. Тя започна плахо:

- Съжалявам много за вас, госпожа. Тялото на баща ви е още тук... Но не можете да го видите. В момента го приготвят за моргата.

Почти изкрещях:

- Но той е починал преди два дни!...

- Ами... станала е някаква грешка, госпожа... трябвало е да го отведат в моргата по-рано, но...

- Аз... аз... искам да го видя...

* * *

Трябва да съм изгубила свяст. Когато се събудих, бях вече у брат ми. Той седеше до мен на дивана и се опитваше да не плаче. Прегърнах го.

Останах дълго в Бургас. Не чувствах нищо. Не говорех. Усещах само една тъпа болка, срам и безпомощност. Брат ми започна да пие. Вечер се разхождах край морето - надявах се то да измие срама. Но то бе студено - по-студено от всякога.

Бях минала хиляди километри, за да видя баща си; прелетях Атлантика и половин Европа. И закъснях - с един ден. Мисълта, че баща ми е лежал в някаква задна болнична стая цели два дни, в някакъв мръсен ъгъл - сам, забравен от всички, уби малкото невинност, останала в мен. Не исках да чувам повече нищо.

Когато летях отново към Чикаго месец след това, си мислех що е това родина. И се питах дали някога ще я имам.

 

 

© Дарина Проданова, 2002
© Издателство LiterNet, 07. 11. 2002
=============================
Първо издание, електронно.