Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НАДЕЖДА ДРАГОВА - ПРЕДСТОЯЩ ЮБИЛЯР

Анна Михайлова

web

Надежда ДраговаНадежда Драгова1 е родена през 1931 година (18.II.) в село Раднево, Старозагорско. Там тя получава и основното, и гимназиалното си образование. Раднево днес е град - център на големия енергиен басейн Марица-Изток.

Юношеството й минава там в епохата на най-напрегнати обществени събития. Още като дете, тя трябва да разбере и осмисли съдбовните драми на войната. От Раднево излизат партизани. Децата гледат с ужас как горят запалените им от полицията къщи. В Раднево се евакуират след бомбардировките в София родените - радневци. От януари - до края на 1944 година - в бащиния й дом е евакуирана най-голямата сестра на баща й Магда Петканова (поет и драматург) заедно с дъщерите си студентки Сълза и Поляна Петканови. През кратки интервали ги посещава и писателят Константин Петканов. Дирекцията на "Храноизнос", където той работи като чиновник, е евакуирана в Горна Оряховица.

Почти едногодишен - контактът й в един и същ дом - с тези четирима интелектуалци, най-близки родственици, определят от детска възраст ориентацията й към литературата и културата.

През 1944 година есента тя постъпва в Старозагорската девическа гимназия - в класическия отдел. В разстояние още на първата учебна година - освен основните познания по древните езици - поради обаянието на преподавателката им и класна наставница, току-що завършила университета - ученичката й бива пленена от космическите измерения на класическите култури.

Но трябва да прекъсне това образование поради административна принуда, която многолетно преживява драматично. В Раднево откриват полугимназия - първоначално с два класа - за да се даде възможност на всички младежи, които поради липса на средства са били възпрепятствани да получат гимназиално образование. (Тогава те са останали при родителите си земеделци или са чираци и ученички при занаятчии). А е била изискана и бройка минимум от редовни в момента гимназиални ученици в други градове, които ще се върнат в новата гимназия. Попаднала в тази "бройка минимум" - нищо не я пощадява: нито несъгласието на старозагорската девическа гимназия пред Министерството на просветата да й дадат отпускно свидетелство, нито възражението на родителите й.

Тя става най-маловръстната ученичка в тогавашния пети клас - 14-годишна - в единствената паралелка с много по-големи съученици, които имат и различна дотогавашна биография. Даже в класа посещава занятията (записана като частна ученичка) съпругата на най-младия радневски партизанин, вече майка на пораснало момче.

Налага се да открият и втора паралелка, когато от фронта се връщат младежите - доброволци в Отечествената война, родом от района. (Впоследствие трима от тях стават генерали, а избраните им измежду съкласничките бъдещи съпруги - генералши).

Надежда, естествено, е най-подготвена в учебната материя и й се налага на мнозина ежедневно извън часовете да помага да наваксват пропуснатото в образованието им. Това преобразява изцяло характера й: от затвореното само с книги и речници девойче постепенно се формира енергично общителна личност, която не само се раздава, но и получава ценното от опита на събеседника си (такава я познаваме и сега!)

През лятото на 1946 година е изпратена на лагер-школа на ЕМОС в Панагюрските колонии. Там я избират в агитка по близките наоколо селища за предстоящия общонароден референдум "За Република". Тя рецитира сатиричното детско стихотворение на Асен Разцветников (писано много преди това) "цар Жабокряк". Рецитацията й в Копривщица, на моста на първата пушка, има голям успех, когато в ироничното заключение "Поклон, поклон пред твоя трон/ голя-я-ям си като слон" при поклоните дългите й селски плитки достигат до калдаръма на моста.

Преживеният "републикански" възторг - впоследствие в университета ще я насочи да специализира Българска литература през Възраждането.

През 1945 година баща й се завръща в семейството - след близо двегодишно отсъствие поради мобилизация в окупационния корпус в Беломорска Тракия. Още там - със свои съслужещи - запасняци - решават да създадат Трудово-кооперативно земеделско стопанство в Раднево. То е едно от първите (има издаден диплом), а тя добавя и едно от доброволните. На купения трактор за ТКЗС тя декламира стихотворение от Младен Исаев. През ваканциите тя, сестра й Пепа и брат й Драго също работят в ТКЗС.

Принудителното й образование в родното село й подарява преждевременна зрелост. А в последните два класа на вече пълната гимназия (те са първият й випуск) за учител по литература бива назначен (де факто изпратен за наказание) поетът Димитър Данаилов от Чирпан, незавършил още студент по българска филология. Наказанието е (същото и за поета Иван Пейчев), че са формирали литературен кръжок без титуляр университетски преподавател, а и само за творчески дискусии (годината е 1945!). Като негова ученичка тя вече без двоумение се явява на кандидат-студентски изпит за специалността литература.

При дипломирането й директорът на гимназията Ив. Позднишев я изпраща в София на двегодишни летни курсове за прогимназиални учители по руски език, който тя още от Раднево, от живеещите там белогвардейци, е научила на прилично равнище.

Подробно отбелязвам този отрязък от биографията й, защото той не е познат и винаги буди учудване това - как селянчето се вписва редом до професорските дъщери Вера Мутафчиева, Милена Цанева, Теменуга Димитрова, Лиляна Мавродинова, Цвета Унджиева и до завършилите френския колеж в Пловдив Василка Тъпкова, Елка Константинова, Лиляна Минкова...

ТКЗС-то още не може да плаща с пари трудодните, а само с натура, поради което тя работи, за да се издържа в университета. Първата учебна година е учителка по руски език във вечерната прогимназия "Антим Първи", но София е без улично осветление, опасна за 18-годишно момиче. За втората година проф. Русакиев я назначава щатен коректор на сп. "Език и литература", a после е тъкачка, нощна смяна, във фабрика "Славянка"...

След дипломиранетo си през 1952 г. бива изпратена по задължително държавно разпределение в село Борован, Белослатинско - в новооткритата там гимназия. През 1953 г. с конкурс става аспирантка на проф. Петър Динеков по литература на Възраждането. Дисертацията й е върху Добри Войников и след защитата й остава асистентка при професора до 1966 г. Академик Петър Динеков за нея е не само научен патрон, но и висок пример, духовна посока, в чиито научно-организационни проекти винаги участва.

Николай Тодоров и Вера Мутафчиева я поканват да се присъедини към тях за разкриване на секция "Културна история на балканските народи" в новосформиращия се институт по балканистика при БАН. Тя напуща университета и работи там 30 години, като се посвещава да подготвя и необходимите нови научни кадри. За усъвършенстване на собствената й компетентност по балканистика прекарва две години като редовен преподавател в Букурещкия университет и една година в Югославия - Белград. По-късно преподава с договор пет години в Свободния университет в Западен Берлин - българистика и балканистика.

Като ръководител на секция "Културна история на балканските народи" тя взема почин и е от основателите на научния център "Търновска книжовна школа" в току-що провъзгласения за Университет ВПИ във Велико Търново. Днес това е един от най-проминентните и най-стабилни научни центрове за международна интеграция на европейските учени, посветили се да изследват историята и културата на България през средновековието.

През 1971 г., за да бъде създаден Висш педагогически институт в Шумен - със задача да приобщи към българското образование младежите и от турски етнически групи - биват командировани от МНП за преподаватели по съвместителство Донка Петканова, Петър Пашов и Надежда Драгова, без да бъдат отделяни от основните им задачи в Университета и в БАН. Командировката, започнала като временна мярка - за Н. Драгова продължава в различни периоди цели 18 учебни години. Във ВПИ - сега Университет "Епископ Константин Преславски" Драгова е един от основателите на научен център "Преславска книжовна школа" и в известен период е негов председател; завежда и катедрата по българска литература, която ръководи и научните програми на преподавателите по литература в Добрич и Силистра.

Въпреки уморителните съчетания на пътуване и двойна заетост - поради интересната университетска среда в Шумен и богатия опит на археолозите в Преслав и Плиска - у нея се стимулира задълбочаване на компетентността й по културата на Първата Българска държава. Това обяснява толкова разновидните теми на публикациите й, по стара и възрожденска литература и по българо-турски културни сближавания днес.

Последните й 10 години като щатен професор са в ЮЗУ - Югозападен университет "Неофит Рилски" в Благоевград. Там въвежда нови учебни дисциплини: БАЛКАНИСТИКА, а за магистърска степен чете лекции върху "Балкански писатели-нобелисти" и "Балкански писатели в Париж след Втората световна война".

Заедно с проф. Влъчко Кунчев и с проф. Валентин Ангелов разкриват нова университетска специалност "КУЛТУРОЛОГИЯ", особено адекватна към несметното културно богатство на района.

В Благоевградския университет (ЮЗУ) Надежда Драгова, заедно с доц. Алберт Бенбасат, участва през 1999 г. в почина на проф. Любен Бумбалов и учредяват ново литературно списание "КРИТИКА". Замисълът е - да бъде продължено издаваното от д-р Кръстьо Кръстев сп. "Критика".

В редколегията на списанието (не почетна, а работеща) са още Тончо Жечев, Милена Цанева, Никола Георгиев, Радосвет Коларов, Величко Тодоров. Между нововъведенията открояващо стои утвърденото от Л. Бумбалов (в книгата му за "Хаджи Димитър" на Ботев) схващане, че българската поезия има ритуални архетипове - в Ботевия случай "жертвоприношение". Драгова разглежда "Ритуалния архетип "предене" и "тъкане" в поезията на Магда Петканова".

Имагологията бива застъпена от Величко Тодоров и Никола Георгиев. Рубриката "литературна анкета" кани млади критици. А. Бенбасат налага като възлов въпрос философските и практически интерпретации на явлението "КНИГАТА", застъпени преди това в монографията му "Книгата като тяло и като дух" - а в списанието разгърнати и до проблемите на книгоиздаването.

Макар и тясно профилирано (а всъщност именно поради това!), списанието излиза повече от седем години - до средата на 2006 г. Спира не поради изчерпване на мисията му, а поради поредицата тъжни неочаквани събития: смъртта на Тончо Жечев, на Величко Тодоров и на Любен Бумбалов.

Не е маловажен и приносът й към средното образование чрез серията учебници по стара българска литература и по литература на Възраждането. При възлагането им от МНП тя винаги е поставяла условие за съавтори да й бъдат предложени опитни гимназиални учители - педагози и литератори.

Надежда Драгова

Надежда Драгова

 

* * *

Отделните периоди от преподавателската активност на Надежда Драгова добре познават стотиците й студенти и десетките нейни аспиранти. По-малко е популярна научно-изследователската й продукция, поради което в една юбилейна статия трябва да й се отдели повече място:

Надежда Драгова е от онези младежи, които са постъпили в университета непосредствено след войната (1945-1948). По време на следването им в различни хуманитарни специалности (право, история, философия, филология, литература...) те се сближават по търсения и се очертават като монолитно поколение не само със свой методологически облик, но и с новаторско научно поведение: достатъчно е да посочим измежду тях Александър Фол, Тончо Жечев, Милена Цанева, Цветан Стоянов, в османистиката - Николай Тодоров, Вера Мутафчиева, Страшимир Димитров, в историята - Николай Генчев, Илчо Димитров и Константин Косев, в сравнителното литературознание - Минко Николов, Боян Ничев, Лиляна Минкова, Елка Константинова, Розалия Ликова - за да оценим и обясним взаимния им афинитет и куража за нови ориентации. Те имаха и шанса, че в университета, въпреки идеологическите чистки, преподаваха и професори с академична нагласа, които избраха за свои учители.

Днес ни е трудно - отдалечени с половин век - да вникнем в усилията на това първо следвоенно поколение - да се ОРАЗЛИЧИ от тогавашната кипяща идеологизация. Реална и нужна в предходното десетилетие на революционност и антифашистка борба - без промяна същата идеологизация бива механично пренесена в научните области след войната. Налага се и стил, и мода да се оперира (или жонглира?) с идеологеми от текущия живот, пришивани към миналото. За най-големи теоретици и философи се лансират Георги Бакалов и Тодор Павлов. За естествени се смятат въпроси: "На коя класа е идеолог Паисий?" и отговорът - на буржоазната! Вазов бива отместен от всички учебни програми като буржоазен великобългарски писател заради стиховете му преди националните катастрофи от 1913 до 1919 година. Болезнено биват оразличавани и като дела, и като качество, а не като етапи в освободителното движение - еволюционистите през Възраждането по отношение на революционната емиграция. Легални културни програми, особено борбата за църковна независимост се дамгосват като предателски, компрадорски.

В науката за античността господства изцяло елинизмът. Османистиката е възможна като научна позиция само в социалната история; в българската история биват обявявани като атеизъм богомилството и всички неканонични верски формации, за да се лансират като предтечи на борбата за социализъм.

Тогавашното разбиране за интернационализъм потиска интереса към развитието на национално самосъзнание, и специално опознаването на позициите и културните ориентации на българските мигранти, които ние наричаме "бежанци". Това е и причината до днес да не фигурира в съвременните европейски енциклопедии по "миграции и мигранти" нито едно българско явление извън "гагаузите".

Студентите от 50-те години, поели пътя на научното търсачество, се отстраниха от предшествалата ги тенденция.

Ако не бяха в монолитно научно поколение, нито един от тези учени - и ерудирани, и надарени - нямаше да може да пробие към ярката си самобитност, с която днес ги познаваме.

Те избраха: компетентност, прецизно документиране, класификации и периодизации по същностни - иманентни на процесите белези. А протичащото помежду им в отделните научни области новаторство осигури интердисциплинарност на изводите. Така българската наука за античността, средновековието и модерната култура скоро бе приета като съставка (понякога и като образец) на големи европейски научни дисциплини: тракология, балканистика, сравнителна славистика, османистика, културология... До голяма степен това предопредели интегрирането (и тяхно, и на учениците им) към бурната днес научна глобализация.

Специално за Н. Драгова през дългия й научен път - повече от 60 години: от 1952 г. до сега - се наложиха и неотклонни теми, периодически изследвани всеки път с нови подходи, с търсене на неоткрити ценности:

Балканистична медиавистика: типологии, жанрове, стилове, контактни общности. Изследване средствата, контактните зони и резултатите при формиране на културна общност: а) при отворените, вербални, писмени или потенциално писмени култури - автентичен обмен на ценности; б) при затворените култури - с методики като интерпретация или уподобяване, т.нар. "преведени" културни феномени и процеси.

Възраждане: при многостранно изследване и осмисляне на епохи, дейци и творби, присъщи на нов тип култура и литература - публикациите винаги са ориентирани към решаване на концептуални въпроси:

А. Културни центрове, институционализиране, културна социология: "Българска интелигенция на Възраждането", избор на образование, ролята на двата типа книги: печатни и ръкописни, периодика и публицистика. Типология - а) епистоларна култура, б) градска култура, в) театрална култура: възрожденска драматургия и комедиография.

Б. Духовни и идейни движения на Балканите през Възраждането: а) историзмът на балканското Възраждане, неоисихазмът на Балканите, "Филики етерия" 1821; пашоптистите (революционните движения на 1848 г.), социалистически идеи 1871 г. и др.; национално-освободителни програми и дела.

В. Възрожденската книга: жанрове, стилове, художествени методи: литературна фикция, литературни стилове.

Конспектирана - проблематиката на една научна продукция повече от 60 години доказва, че Н. Драгова е вече част от онова поколение изследователи, университетски преподаватели, тълкуватели, които са получили и богато базисно наследство от големи имена и творци: до тях възрожденските процеси са и установени в цялост, и конкретно документирани, и разбрани. Това е поколението, избрало за обща научна кауза главно концептирането.

Научно-изследователски области, в които публикациите й заемат възлови позиции са:

По фолклористика: старобългарското воинско предание; маскираните ритуали, географски "коти", наложени като "свети места" още от най-ранните заселници на нашите земи; свещената хидрография.

Възникване и наследяване на културната памет: типология и механизми; места на паметта.

По старобългаристика: развойни процеси в старобългарската писмена култура:

Кирило-Методиевите ученици в България - църковни строители, книжовни творби; агиография на оригинално български култове; нови подходи и полагане на творбите: и в контекста на балканската им съвременност, и последвалото културно развитие в славянската духовност.

Катастрофата в писменото наследяване след Схизмата в 1054 г.

Изследвания върху спецификата на всяка средновековна книжовна школа в България - Преславска, Търновска, Рилска, Софийска: месианизъм, исихазъм, есхатологизъм, неомъченичество...

Развой на литературния език като средство за сакрално и за художествено изразяване. Билингвизъм на старобългарските писатели.

Старобългарски фрагменти, възприети в средновековни балкански творби.

Балканска книжовна общност. Културни центрове - Атон, Солун, Манастирът на Брегалница, Константинопол, Плиска-Преслав, Търново и др. Типология, стилове.

Неканонични духовни движения: богомилство; етапът на неприетия исихазъм и по-късно адамитите. Тези духовни движения в навечерието на османското завоевание прехвърлят в Европа "енергиите на своето ренесансово търсачество" - на североизток в Русия и на запад до Франция.

От Възраждането: непрекъснати приближавания към Паисий, Софроний, Петко Р. Славейков, Добри Чинтулов и с особено проникновение - към Ботев.

Драматургията на Възраждането остава трайно в интереса й с нови предизвикателства - да открие в архивите на румънските пътуващи театрални трупи изпълненията на пиеси от български автори и с български теми: летописът й "Театралните спектакли на българската емиграция в Румъния - 1864-1877 г."

Към тези теми тя многократно се завръща - с нови подходи, в търсения най-вече за рецепцията им.

Всяка нейна следваща публикация за тях свидетелства и за недоволство, че постигнатото решение не е окончателно, че тези чисто български уникати се съпротивляват на изчерпателно опознаване поради сложността на своята феноменалност (без предхождащи модели или очаквания) направо от наследството на старото, което изглежда неизменно и трайно - още с първата крачка встъпване в непознатото ново. На това се дължи и убеждението й, че хуманитаристиката не е наука за завършен, готов продукт, а е ПРОЦЕС, в който постигнатото познание никога не е окончателно.

Само част от изследванията й са свързани с публикуваните й книги: "Знай своя род и език" (1961); "Българкето-комиткето - Преображенското възстание" (1962); "Пробуждане" (Летопис за културното наследство) (1963); "Добри Чинтулов" (1964-1985 - десет издания); "На велику ползу всем болгаром" (Рилски манастир) (1965); "Климент Охридски - разказ за него и за враговете му" (1966); "Книга за Паисий" (1972; 1981); Софроний Врачански "Житие е страдания..." (1979-1987 - четири издания); Мавро Орбини "Царството на славяните" (1983); Йован Раич "История на всички славянски народи..." (1993); "Балканският контекст на старобългарската писмена култура VIII-XII век" (1993); "Отец Паисий - патриарх на Българското Възраждане" (1994); "Старобългарската култура. Седем етюда" (2005) и др.

Голям е броят на студиите й в актове на конгреси и конференции: "Търновската книжовна школа", "Студиа балканика", "Етюд балканик", "Балканистика"; "Кирило-Методиевски студии", "Старобългарска култура", "Център за славяно-византийски проучвания "Акад. Иван Дуйчев" и др., а в чужбина, публикации в научни центрове в Букурещ, Браила, Белград - Светозарево, Солун, Атина, Янина, Анкара, Одрин, Виена, Залцбург, Москва, Берлин, Прага, Бърно, Братислава, Тирана и др.

Те още не са самостоятелно събрани в тематични книги.

Характерно за изследователския й почерк е архивната обработка да открие и осмисли изворите на достигнали до нас творби. Чрез тази документация - постигана понякога в период от дълги години - тя убедително откроява оригиналността и новаторството на наблюдаваната творба или автор.

В изучаването на българското средновековие нейният избор извежда бележити византийски творби, в които тя съзира комплектувани и старобългарски извори: например в "Старобългарски извори на Теофилакт Охридски (XII в.) в "Житие на 15-те Тивериуполски мъченици". Анализът й сочи тези фрагменти като документиране на голям кръг от изчезнали старобългарски творби за Покръстването. Чрез тях се открива и избраният от княз Борис-Михаил жест да докаже стародавност на християнството в българските земи: в оценените като български текстове първото християнство е било засвидетелствано чрез житие на 15-те първомъченици в Струмица (Тивериупол), между тях и участник - епископ в Никейския събор, което прави българската църква равноправна и равновременна с византийската, а не синовна, каквато субординация налага Константинопол при Покръстването в 864 г.

Житие на Теофилакт за Климент Охридски - Драгова чете като двойно житие на Климент и на княз Борис-Михаил. От тези две творби и от латинския ръкопис на Дуклянския презвитер (XII в.) тя откроява и общи, и единични пасажи, основани тогава върху старобългарска документация - днес изгубена. Но те дават възможност да се възстанови СТРУКТУРАТА НА ЖИТИЕТО на княз Борис-Михаил при канонизирането му в началото на X в. Преднамерено схемата-хипотеза е публикувана в юбилейния сборник за академик Петър Динеков - нейния дълбоко почитан научен патрон.

Приложените методики тя нарича "КНИЖОВНА АРХЕОЛОГИЯ". Впоследствие чрез нея авторката идентифицира и изворите за българската история в книгите на Мавро Орбини и Йован Раич.

С редица сполуки завършва и търсачеството й в наши и чуждестранни архиви за неизвестни или недостатъчно познати текстове, свързани с Кирил и Методий:

В доклада си на славистичния конгрес в Прага през 1968 г. "Азбучен акростих - химн на Света Троица" (Публикуван частично в сп. "Език и литература") тя реконструира оцелелите от акростиха стихове, които в азбучния ред са последователно химн на Бог-отец, на Спасителя и на Свети Дух. Обосновава, че първите думи в азбучния акростих - впоследствие са станали имената на началните си букви: "АЗ", "ВЕДИ", "ДОБРО", "ЕСТ". А и самото име на азбуката авторката свързва с този акростих чрез една късна податка в руски летопис от XVI в.: "грамота глаголитицу", за което предполага, че в "подложния текст" е било изписано "Кирил створи грамоту г-цу", където г (с титла) е било в цифровото му значение = 3, т.е. 3-ицу, а впоследствие цифровия знак "г" бива разчетен като име на буквата "глаголи". А изконната информация е означавала "Кирил сътвори грамота (посветена) на Троица" или може би вече "ТРОИЦА" е било и име на азбуката, като свещено табу писано и изговаряно като "Г-ЦА" = "глаголица".

Към наследството на св. Методий (все още съдържащо големи бели полета) Надежда Драгова прибавя студиите си: "Познаваме ли обвинителния акт срещу архиепископ Методий на съда през 870 година?" и възможната засега научна характеристика на Методиевата юридическа книга като архиепископ - "Methodiana iuridica" с традициите й в славянските литератури.

"Книжовна археология" доставя извори и за културологични обобщения. От книгата "Стратегикон" на византийския велможа КЕКАВМЕН (чийто дядо по майка е бил войвода при цар Самуил) изследователката ексципира онези воински разкази, които съдържателно издават българския си произход. Присъединява ги към малкото опазени (но реално опазени! на старобългарски) записи и изгражда нов раздел в старобългаристиката: "Воини и воинска култура".

За епохата на Възраждането е приносна студията й "Домашните извори на "История славянобългарска", която освен че демонстрира неразривната връзка между Паисий и старобългарското наследство, особено Евтимиевото - но и обяснвява как първият български историк, който учи от чужди автори като Бароний, Мавро Орбини, Димитър Ростовски, византийските хронисти, постига силната национална убедителност на своето дело.

Преподавателските й години в Западен Берлин (1979-1984) й връщат интереса към старобългарските неканонични религиозни движения - обсъждани сега в Европа с голямо научно внимание.

На първо място е БОГОМИЛСТВОТО (днес наричано в европеистиката НЕОМАНИХЕЙСТВО), което заличава българските му характеристики. За да открои българския му характер и по произход, и по самобитност, тя предлага различна методика на проучване: "Рисуваното богословие на богомилите". Това значи: Не единствено по писмените документи, които са главно предназначени за присъди и не представляват движението в същинските му духовни упования; Не единствено по тъй наречените "богомилски книги", които са стигнали до нас в далечни териториални общности и са само ЕТАП в развитието на вярата и космологията, но при други условия! А автентичните рисунки - ОБРАЗИ СЪС СИМВОЛИЧЕН ХАРАКТЕР - опазени 1) в старобългарски графити и в някои рисунки в книги до XI в.; 2) по-късно разнообразно разпространени в Босна, Хум, Херцеговина и Хърватия - като изображения върху надгробия - каменни паметници, наречени СТЕЧКИ. Те са точно хронологизирани и с безспорно (неизменно) етноприсъствие, с което изразяват балканския стадий на богомилството - преди да бъде възприето на Запад от албигойци, катари и пр. Музейните описи в бивша Югославия изчисляват (извън България) около 70 хиляди стечки. Можем да пресметнем колко изображения, символи на богомилската вяра са увековечени в тяхната множественост - неовладяна още от науката. Една необятна област и за българските специалисти.

Между студиите на Н. Драгова за тъй наречените "ереси" - заслужава интерес проучването й за българските АДАМИТИ В ТЪРНОВГРАД в средата на XIV в.

Днес са оживени дискусиите върху същата ерес на Запад, предизвикани от художествената й интерпретация в книгата на Дан Браун "Шифърът на Леонардо". А ние притежаваме (необработен още обстойно) автентичен капитал: по-ранни характеристики от съвременници - големи писатели: Константинополския патриарх Калист в "Житие на Теодосий Търновски" и Григорий Цамблак в "Похвално слово за Евтимий".

Към характеристиката за търновските адамити (в учебника й "Старобългарска култура..., с. 365-396) в новата си интерпретация тя прибавя и протокола на инквизицията от съд в Брюксел в 1411 г. за адамитската секта там - в кармелитски манастир "отвъд стените".

Актуален изследователски проект на МОМН е "Четвърт хилядолетие "История славянобългарска" 1762-2012 г.", в който Н. Драгова е научен консултант на екипа специалисти от Югозападен университет - Благоевград и Софийския университет. В хода на честването акцентът бе: да се подготвят като самостоятелни книги отделни етапни преписи (опазени в държавни архиви и музеи). Амбицията бе - и чрез текстологически проучвания да се възстанови конкретната картина на процеса: "ПРЕПИСИ И ПРЕПИСВАЧИ" за целия период от 117 години - преписване "на ръка", който още продължава в националната ни памет да е "тъмнини дълбоки".

Наложителна е и съпътстваща го проблематика "ПРЕВОДИ И ПРЕВОДАЧИ" поради множеството адаптации на днешен български език и главно - публикуваните вече на чужди езици преводи на: немски, английски, полски, италиански, три на гръцки от различни специалисти и испански (в подготовка).

 

Да й пожелаем успех!

София, 2011

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. За Н. Драгова енциклопедични статии в: Речник на българската литература. Т. I. Cофия, 1976; Кирило-Медодиевска енциклопедия. Т. I. Cофия: БАН, 1985; Чолов, П. Български историци. Биографично-библиографски справочник. София, 1981, 1999, 2011; Алманах на СУ "Св. Климент Охридски". Т. 2. Кн. 1: А-3. София, 1988; Речник на нова българска литература (1878-1992). София, 1994, с. 119-120; Сдружение на български писатели. Справочник. София, 1997, 0127; Радев, И. и колектив. Енциклопедия на българската възрожденска литература. В. Търново, 1966, 234-235; Константинова, Б. Български писатели, творци на литературата за деца и юноши. Т. II. София, 1999, с. 143-144; Кой кой е в България. София: Труд, 1998, с. 250; Кой кой е в българската култура? Варна: Славена, 1998, с. 179; Енциклопедия на българския театър. София: Труд, 2000. [обратно]

 

 

© Анна Михайлова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.02.2016, № 2 (195)